ЧИТАТЕЛИТЕ
(още една културна утопия)
...Макар оттогава да са минали повече от двайсет години, никога не ще забравя един от най-просветлените периоди от живота си – времето, когато бях студент по философия в трети и четвърти курс (да, в трети и четвърти едновременно, понеже ми беше хрумнало да взема двете най-трудни учебни години за една!) и в продължение на повече от месец единственото, с което се занимавах, бе четенето на Кантовата „Критика на чистия разум”. Имаше цели дни, в които съумявах да прочета само по една страница и дори само по един пасаж – ала упорствах да остана върху текста дотогава, докато не ми се изяснеше смисълът на всяка дума от него...
Постепенно четенето ми се ускоряваше и в определен момент установих, че Кант ми е станал близък и разбираем... Така именно онзи месец е някак непоклатимо залегнал в спомените ми като образец за едно време на несравним духовен растеж.
Няколко фактора застават в основата на споменатия период от биографията ми.
Първо, това беше свободната ми учебна програма (бях студент на индивидуален план), която сам трябваше да реша с какво да запълня, както и с какво темпо да го направя. Сетне, това бе решението да се посветя задълго на едно единствено четиво, чиято стойност (по мнението на всички авторитети) бе вън от съмнение, и да не разпръсквам вниманието си в множество други посоки, докато не постигна удовлетворителен напредък в избраната. В допълнение, това бе едно отношение към четенето като към упорита интелектуална работа, и далеч не като нещо, което трябва просто да ми бъде „приятно”. И най-накрая (но не и по значение!) - материалното ми битие бе натълно осигурено в описания период, тъй че не ми се налагаше да мисля за своето физическо оцеляване...
Днес се питам: възможно ли е тези предпоставки някак да бъдат възпроизведени в една обществено-педагогическа практика, тъй че възможно най-голям брой индивиди да получат подобен шанс за вътрешно развитие?
Следващите редове разказват за един евентуален отговор на това питане.
- - -
Огромен проблем на съвременната култура е, че доколкото изобщо четат, хората го правят за удоволствие.
Духовен напредък обаче може да се постигне тогава, когато някой чете книга, която го издига – но обикновено това четене не е „приятно”, или поне не е такова в един лековат, забавен или развлекателен смисъл.
Разбира се, интелектуалците често запазват един своеобразен „дух на обучение” и доста след напускането си на студентските банки. Те стават „професионалисти в четенето” и добре знаят каква нагласа е необходима за пълноценната среща с едно ново четиво.
Проблемът обаче се отнася до останалите.
Една част от тях, наистина, също се изключват от нашите съображения – това са учащите, които следват определени учебни програми, свързани с хуманитарните науки. Макар с известни уговорки, все пак приемаме, че тяхното образование ги стимулира достатъчно към добива на широка читателска култура.
Така свеждаме дискутирания тук проблем до голямата рядкост да се случи така, че един обикновен индивид на средна възраст, обичайно (средно) хуманитарно образован, обичайно ангажиран с общественополезна (трудова) дейност, да посегне към четива, които действително да издигат културата и разбиранията му за човека, света, духовността...
Макар със сигурност да прозвучи странно, аз не съм в състояние да предложа по-различно решение на този проблем от следното:
НА ХОРАТА ТРЯБВА ДА ИМ СЕ ПЛАЩА, за да четат сериозните книги!
Идеята е безспорно утопична, като се имат предвид съвременните реалности, но както всяка утопия, тя е необходима за правилното формулиране на нашия идеал...
Най-напред обаче да добавим още няколко щрихи към посочения социо-културен проблем.
В действителност, едва ли има държава по света, която да не разполага с бюджет, предвиден за култура и образование. В това обаче е налице една уловка, тъй като (съвсем естествено!) въпросните средства биват разпределяни приоритетно към ниските (в културен смисъл) нива на населението – например за превенция на неграмотността, широка достъпност на основното образование, след това за осигуряване и стимулиране на средното...
Доколкото все пак засягат грижите за общата читателска култура на гражданите, различни фондове и/ли частни инициативи пък се насочват към обезпечаването на библиотеки, читални и други подобни (ярък пример имаме у нас с традицията на читалищата), ала никога, доколкото ми е известно, към самия индивидуален ресурс за четене у отделните граждани.
Налице са, разбира се, и издателски инициативи за подкрепа на някои некомерсиални книги например – начинания, понякога изключително благотворни...
Същинският проблем обаче, както казах, далеч не се състои в липсата на четива, респективно в липсата на възможности за поява на нови достойни такива, нито пък в тяхната недостъпност за населението – проблемът, много по-съществен за съвременността, е в нарасналата пазарна себестойност на самото индивидуално човешко време, съответно в намалялата склонност на хората то да се инвестира в обогатяващо индивида (не-забавляващо) четене.
В отговор на тези именно наблюдения предлагам и настоящата утопия.
Нейната идея се състои в създаването на институт, насърчаващ добиването на висша хуманитарна култура от страна на гражданите чрез целенасочено четене.
Каква да бъде целевата група на подобен институт?
Това следва да бъдат интелигентни (т. е. притежаващи над определен IQ – например 100), но не задължително високообразовани лица, които преди всичко да не са ангажирани като хуманитарни интелектуалци – най-вече да не работят в системата на хуманитарната педагогика (тъй като приемаме, че занимаващите се с това разполагат с достатъчно време и са професионално заинтересовани от необходимия тип четене) – с други думи, да не бъдат учители или университетски преподаватели по литература, история, философия, психология и пр.
Главна задача пред института ще бъде подтикването на тези граждани към прочита на набор от книги, способни да издигнат хуманитарната им култура.
Как да се осъществява това?
За целта най-напред ерудирани специалисти ще събеседват с всяко лице, за да установят културното му равнище, по-специално в читателски смисъл.
След това събеседване, извършено с необходимата задълбоченост (представям си го като поне половинчасов разговор за читателския опит на лицето) специалистът трябва да му препоръча известен набор от четива.
Идеята на въпросната препоръка би следвало да бъде тази, лицето да се запознае с литература, която да бъде малко по-трудна за възприемане от обичайния спектър на произведенията, които то е привикнало да чете.
(Например: ако човекът е чел увлекателна художествена литература от типа на масовите приключенски романи, да му бъдат препоръчани по-мащабни класически произведения като тези на Флобер, Толстой, Т. Ман, сетне може би на Пруст, Джойс, Достоевски, Музил и пр.; ако има известен опит в четенето на един сравнително достъпен кръг философски творби като тези на Ницше, Шопенхауер или Платон, да му бъде подсказано да прочете Декарт, Спиноза, Аристотел, сетне Кант, Хегел, Витгенщайн и пр.; ако чете с удоволствие популярна психология, да му бъдат препоръчани може би класическите произведения на психоанализата – тези на Фройд и Юнг, сетне на Лакан, и т. н.)
След като си избере една определена книга от няколкото препоръчани и накратко представени му от специалиста, читателят посочва срок, в който очаква да се справи с нейния прочит.
Когато заяви, че е готов, той трябва да върне книгата в института с направено от него саморъчно резюме в предварително определен обем страници (в зависимост от обема на самата книга).
Тогава специалистът провежда с читателя контролен разговор (добре би било на него да присъства един вид комисия от повече ерудити), на който биват задавани въпроси относно книгата, целящи да установят доколко четенето е било най-напред автентично, а сетне задълбочено и обогатяващо за него. Въз основа на констатираното в разговора, на читателя бива изплатен и хонорарът за извършения прочит.
Относно размера на този хонорар следва да важат няколко съображения. Първо, по-сложните и обемисти четива трябва да бъдат заплащани по-високо. Същевременно обаче трябва да се има предвид и относителната (субективна) трудност на конкретното четиво специално за определения читател. За формирането на най-справедливо заплащане е необходимо както книгите, тъй и читателите, с които работи институтът, да бъдат класифицирани в определени групи по равнище според предварително уточнени таблици, тъй че хонорарът за един прочит да се дефинира като комплексна стойност, зависеща и от двете величини. Очевидно, читател, намиращ се в по-висока категория спрямо даден тип литература, би прочел определена книга с много по-голяма лекота от друг, който не се намира в толкова висока категория.
Най-после, при работата с отделните читатели от страна на института трябва да се спазва един принцип за постепенно намаляване на хонорарите за всяка следваща книга.
Причина за това изискване е необходимостта да се възпрепятства превръщането на четенето в „занятие”, от което постоянно и пожизнено да могат да се изкарват пари. Цел на института е стимулирането на максимално широк кръг граждани към задълбочено четене, а не отхранването на някаква малка каста от „професионални читатели”.
Затова, например, всеки пореден хонорар, след като бъде изчислен според относителната сложност и обем на четивото спрямо нивото на читателя, следва да бъде намаляван, да речем, първо с 10%, след това с 20%, 30% и т. н. от номиналната си стойност, така че от десетата си прочетена книга нататък този читател изобщо да не бъде повече материално стимулиран да чете. Както дотогава, така и занапред той ще може да разчита на помощта на специалистите от института за избор на литература, но импулсът за това трябва във все по-голяма степен да произтича от него самия.
Колкото до нивата на заплащане по принцип, те трябва да се формират въз основа на съображения, засягащи преди всичко съществуващото заплащане на интелектуалния труд, а също така и жизнения стандарт в страната, характерен за съответния момент.
При това изплащаните хонорари не бива да бъдат нито прекалено високи (което би се явило в ролята на чисто материална съблазън за хора, иначе твърде далечни на културата, а също така би довело и до бързо финансово изтощение за института), нито пък прекалено ниски (което на свой ред би осуетило идеята за действително, т. е. активно стимулиране на интереса и уважението към читателската дейност като един вид сериозен интелектуален труд).
Другият капитален въпрос от изключително значение за описания институт и провежданите от него кампании е този за естеството на препоръчваните четива.
Смятам, че за да бъдат избегнати повечето от възможните спорове относно библиотечното съдържание, с което да борави институтът, то трябва да бъде сведено само до произведения, абсолютно безспорно принадлежащи към световната класика.
Така, противоположно на обичайните библиотеки, които притежават по малко на брой екземпляри от огромен брой четива в най-различни направления, нашият тип институт ще работи с голям брой екземпляри от един ограничен набор заглавия, категорично признати за класика в своите жанрове.
Разбира се, конкретният им подбор следва да бъде предмет на специален дебат, но ориентировъчно може да се посочи, че биха били достатъчни до около хиляда книги от световната художествена литература (включително поезия и драматургия), както и още толкова избрани произведения на философията и хуманитарните науки – психология, социология, политическа наука, литературна наука, лингвистика, история, теология, някои светогледно ориентирани произведения на природните науки и пр.
Първоначалният подбор на тези четива би бил улеснен от съществуването на немалък брой антологии и/ли списъци с препоръчителна литература като например „Западният канон” от най-влиятелните книги в нашата култура (плод на десетилетия дебат в англоезичната традиция) или различни по-конкретни препоръки от типа на „100-те книги, които трябва да прочетем, докато сме живи”. Началото на нашия подбор би могло да се постави именно с издирването на подобни вече препоръчвани тук или там масиви от литература. Могат да бъдат осъществени и различни анкети сред интелектуалци и ерудити относно техния личен „литературен канон”. Във всеки случай окончателният подбор би следвало да бъде приемлив за повечето от тях. Освен това той не бива да бъде нито прекалено раздут, нито и много ограничен. Защо?
Неконтролираното разширяване на спектъра от препоръчвана литература би го направило необозрим и би влошило работата на специалистите от института. То би осуетило важното изискване самите те лично да са чели всички препоръчвани книги, за да могат да ги представят адекватно и с разбиране пред потенциалните им читатели. От друга страна, списъкът със заглавия не бива да бъде и прекалено тесен, за да се избегне всякакъв упрек в тенденциозност при неговия подбор. Книгите, които биват представяни, следва равномерно да отразяват цялата широта на световната култура, без да фаворизират отделни нейни езикови, национални или исторически сегменти...
В заключение следва да се отбележи, че инвестицията в подобни читателски институти би представлявала едно от най-оправданите и ефективни културни вложения на една държава, респективно нация.
Чрез тях значителен брой интелигентни хора (което, априори, до голяма степен означава обществено активни и креативни) ще получат шанса да извършат скок в личната си хуманитарна култура – дори може би не един, а редица от такива.
В резултат на това без всякакво съмнение ще нарасне и адекватността на техните възприятия относно актуалния обществено-политически живот, а заедно с нея, и качеството на техния реален принос като участници в него.
Успоредно с това, полученото просветление от четенето, схванато не като развлечение, а като сериозна духовна работа, ще умножи в обществото представителите на човешкия тип, характеризиран от едно силно одухотворено отношение към действителността.
Разбира се, не всички лица, които бъдат облагодетелствани от програмите на института, ще осъществят желаното като програма максимум развитие – на тях обаче ще им бъде гарантирана най-малкото възможността да го постигнат – а тази възможност би следвало да се схваща като част от културните права на всеки съвременен индивид.
...Макар оттогава да са минали повече от двайсет години, никога не ще забравя един от най-просветлените периоди от живота си – времето, когато бях студент по философия в трети и четвърти курс (да, в трети и четвърти едновременно, понеже ми беше хрумнало да взема двете най-трудни учебни години за една!) и в продължение на повече от месец единственото, с което се занимавах, бе четенето на Кантовата „Критика на чистия разум”. Имаше цели дни, в които съумявах да прочета само по една страница и дори само по един пасаж – ала упорствах да остана върху текста дотогава, докато не ми се изяснеше смисълът на всяка дума от него...
Постепенно четенето ми се ускоряваше и в определен момент установих, че Кант ми е станал близък и разбираем... Така именно онзи месец е някак непоклатимо залегнал в спомените ми като образец за едно време на несравним духовен растеж.
Няколко фактора застават в основата на споменатия период от биографията ми.
Първо, това беше свободната ми учебна програма (бях студент на индивидуален план), която сам трябваше да реша с какво да запълня, както и с какво темпо да го направя. Сетне, това бе решението да се посветя задълго на едно единствено четиво, чиято стойност (по мнението на всички авторитети) бе вън от съмнение, и да не разпръсквам вниманието си в множество други посоки, докато не постигна удовлетворителен напредък в избраната. В допълнение, това бе едно отношение към четенето като към упорита интелектуална работа, и далеч не като нещо, което трябва просто да ми бъде „приятно”. И най-накрая (но не и по значение!) - материалното ми битие бе натълно осигурено в описания период, тъй че не ми се налагаше да мисля за своето физическо оцеляване...
Днес се питам: възможно ли е тези предпоставки някак да бъдат възпроизведени в една обществено-педагогическа практика, тъй че възможно най-голям брой индивиди да получат подобен шанс за вътрешно развитие?
Следващите редове разказват за един евентуален отговор на това питане.
- - -
Огромен проблем на съвременната култура е, че доколкото изобщо четат, хората го правят за удоволствие.
Духовен напредък обаче може да се постигне тогава, когато някой чете книга, която го издига – но обикновено това четене не е „приятно”, или поне не е такова в един лековат, забавен или развлекателен смисъл.
Разбира се, интелектуалците често запазват един своеобразен „дух на обучение” и доста след напускането си на студентските банки. Те стават „професионалисти в четенето” и добре знаят каква нагласа е необходима за пълноценната среща с едно ново четиво.
Проблемът обаче се отнася до останалите.
Една част от тях, наистина, също се изключват от нашите съображения – това са учащите, които следват определени учебни програми, свързани с хуманитарните науки. Макар с известни уговорки, все пак приемаме, че тяхното образование ги стимулира достатъчно към добива на широка читателска култура.
Така свеждаме дискутирания тук проблем до голямата рядкост да се случи така, че един обикновен индивид на средна възраст, обичайно (средно) хуманитарно образован, обичайно ангажиран с общественополезна (трудова) дейност, да посегне към четива, които действително да издигат културата и разбиранията му за човека, света, духовността...
Макар със сигурност да прозвучи странно, аз не съм в състояние да предложа по-различно решение на този проблем от следното:
НА ХОРАТА ТРЯБВА ДА ИМ СЕ ПЛАЩА, за да четат сериозните книги!
Идеята е безспорно утопична, като се имат предвид съвременните реалности, но както всяка утопия, тя е необходима за правилното формулиране на нашия идеал...
Най-напред обаче да добавим още няколко щрихи към посочения социо-културен проблем.
В действителност, едва ли има държава по света, която да не разполага с бюджет, предвиден за култура и образование. В това обаче е налице една уловка, тъй като (съвсем естествено!) въпросните средства биват разпределяни приоритетно към ниските (в културен смисъл) нива на населението – например за превенция на неграмотността, широка достъпност на основното образование, след това за осигуряване и стимулиране на средното...
Доколкото все пак засягат грижите за общата читателска култура на гражданите, различни фондове и/ли частни инициативи пък се насочват към обезпечаването на библиотеки, читални и други подобни (ярък пример имаме у нас с традицията на читалищата), ала никога, доколкото ми е известно, към самия индивидуален ресурс за четене у отделните граждани.
Налице са, разбира се, и издателски инициативи за подкрепа на някои некомерсиални книги например – начинания, понякога изключително благотворни...
Същинският проблем обаче, както казах, далеч не се състои в липсата на четива, респективно в липсата на възможности за поява на нови достойни такива, нито пък в тяхната недостъпност за населението – проблемът, много по-съществен за съвременността, е в нарасналата пазарна себестойност на самото индивидуално човешко време, съответно в намалялата склонност на хората то да се инвестира в обогатяващо индивида (не-забавляващо) четене.
В отговор на тези именно наблюдения предлагам и настоящата утопия.
Нейната идея се състои в създаването на институт, насърчаващ добиването на висша хуманитарна култура от страна на гражданите чрез целенасочено четене.
Каква да бъде целевата група на подобен институт?
Това следва да бъдат интелигентни (т. е. притежаващи над определен IQ – например 100), но не задължително високообразовани лица, които преди всичко да не са ангажирани като хуманитарни интелектуалци – най-вече да не работят в системата на хуманитарната педагогика (тъй като приемаме, че занимаващите се с това разполагат с достатъчно време и са професионално заинтересовани от необходимия тип четене) – с други думи, да не бъдат учители или университетски преподаватели по литература, история, философия, психология и пр.
Главна задача пред института ще бъде подтикването на тези граждани към прочита на набор от книги, способни да издигнат хуманитарната им култура.
Как да се осъществява това?
За целта най-напред ерудирани специалисти ще събеседват с всяко лице, за да установят културното му равнище, по-специално в читателски смисъл.
След това събеседване, извършено с необходимата задълбоченост (представям си го като поне половинчасов разговор за читателския опит на лицето) специалистът трябва да му препоръча известен набор от четива.
Идеята на въпросната препоръка би следвало да бъде тази, лицето да се запознае с литература, която да бъде малко по-трудна за възприемане от обичайния спектър на произведенията, които то е привикнало да чете.
(Например: ако човекът е чел увлекателна художествена литература от типа на масовите приключенски романи, да му бъдат препоръчани по-мащабни класически произведения като тези на Флобер, Толстой, Т. Ман, сетне може би на Пруст, Джойс, Достоевски, Музил и пр.; ако има известен опит в четенето на един сравнително достъпен кръг философски творби като тези на Ницше, Шопенхауер или Платон, да му бъде подсказано да прочете Декарт, Спиноза, Аристотел, сетне Кант, Хегел, Витгенщайн и пр.; ако чете с удоволствие популярна психология, да му бъдат препоръчани може би класическите произведения на психоанализата – тези на Фройд и Юнг, сетне на Лакан, и т. н.)
След като си избере една определена книга от няколкото препоръчани и накратко представени му от специалиста, читателят посочва срок, в който очаква да се справи с нейния прочит.
Когато заяви, че е готов, той трябва да върне книгата в института с направено от него саморъчно резюме в предварително определен обем страници (в зависимост от обема на самата книга).
Тогава специалистът провежда с читателя контролен разговор (добре би било на него да присъства един вид комисия от повече ерудити), на който биват задавани въпроси относно книгата, целящи да установят доколко четенето е било най-напред автентично, а сетне задълбочено и обогатяващо за него. Въз основа на констатираното в разговора, на читателя бива изплатен и хонорарът за извършения прочит.
Относно размера на този хонорар следва да важат няколко съображения. Първо, по-сложните и обемисти четива трябва да бъдат заплащани по-високо. Същевременно обаче трябва да се има предвид и относителната (субективна) трудност на конкретното четиво специално за определения читател. За формирането на най-справедливо заплащане е необходимо както книгите, тъй и читателите, с които работи институтът, да бъдат класифицирани в определени групи по равнище според предварително уточнени таблици, тъй че хонорарът за един прочит да се дефинира като комплексна стойност, зависеща и от двете величини. Очевидно, читател, намиращ се в по-висока категория спрямо даден тип литература, би прочел определена книга с много по-голяма лекота от друг, който не се намира в толкова висока категория.
Най-после, при работата с отделните читатели от страна на института трябва да се спазва един принцип за постепенно намаляване на хонорарите за всяка следваща книга.
Причина за това изискване е необходимостта да се възпрепятства превръщането на четенето в „занятие”, от което постоянно и пожизнено да могат да се изкарват пари. Цел на института е стимулирането на максимално широк кръг граждани към задълбочено четене, а не отхранването на някаква малка каста от „професионални читатели”.
Затова, например, всеки пореден хонорар, след като бъде изчислен според относителната сложност и обем на четивото спрямо нивото на читателя, следва да бъде намаляван, да речем, първо с 10%, след това с 20%, 30% и т. н. от номиналната си стойност, така че от десетата си прочетена книга нататък този читател изобщо да не бъде повече материално стимулиран да чете. Както дотогава, така и занапред той ще може да разчита на помощта на специалистите от института за избор на литература, но импулсът за това трябва във все по-голяма степен да произтича от него самия.
Колкото до нивата на заплащане по принцип, те трябва да се формират въз основа на съображения, засягащи преди всичко съществуващото заплащане на интелектуалния труд, а също така и жизнения стандарт в страната, характерен за съответния момент.
При това изплащаните хонорари не бива да бъдат нито прекалено високи (което би се явило в ролята на чисто материална съблазън за хора, иначе твърде далечни на културата, а също така би довело и до бързо финансово изтощение за института), нито пък прекалено ниски (което на свой ред би осуетило идеята за действително, т. е. активно стимулиране на интереса и уважението към читателската дейност като един вид сериозен интелектуален труд).
Другият капитален въпрос от изключително значение за описания институт и провежданите от него кампании е този за естеството на препоръчваните четива.
Смятам, че за да бъдат избегнати повечето от възможните спорове относно библиотечното съдържание, с което да борави институтът, то трябва да бъде сведено само до произведения, абсолютно безспорно принадлежащи към световната класика.
Така, противоположно на обичайните библиотеки, които притежават по малко на брой екземпляри от огромен брой четива в най-различни направления, нашият тип институт ще работи с голям брой екземпляри от един ограничен набор заглавия, категорично признати за класика в своите жанрове.
Разбира се, конкретният им подбор следва да бъде предмет на специален дебат, но ориентировъчно може да се посочи, че биха били достатъчни до около хиляда книги от световната художествена литература (включително поезия и драматургия), както и още толкова избрани произведения на философията и хуманитарните науки – психология, социология, политическа наука, литературна наука, лингвистика, история, теология, някои светогледно ориентирани произведения на природните науки и пр.
Първоначалният подбор на тези четива би бил улеснен от съществуването на немалък брой антологии и/ли списъци с препоръчителна литература като например „Западният канон” от най-влиятелните книги в нашата култура (плод на десетилетия дебат в англоезичната традиция) или различни по-конкретни препоръки от типа на „100-те книги, които трябва да прочетем, докато сме живи”. Началото на нашия подбор би могло да се постави именно с издирването на подобни вече препоръчвани тук или там масиви от литература. Могат да бъдат осъществени и различни анкети сред интелектуалци и ерудити относно техния личен „литературен канон”. Във всеки случай окончателният подбор би следвало да бъде приемлив за повечето от тях. Освен това той не бива да бъде нито прекалено раздут, нито и много ограничен. Защо?
Неконтролираното разширяване на спектъра от препоръчвана литература би го направило необозрим и би влошило работата на специалистите от института. То би осуетило важното изискване самите те лично да са чели всички препоръчвани книги, за да могат да ги представят адекватно и с разбиране пред потенциалните им читатели. От друга страна, списъкът със заглавия не бива да бъде и прекалено тесен, за да се избегне всякакъв упрек в тенденциозност при неговия подбор. Книгите, които биват представяни, следва равномерно да отразяват цялата широта на световната култура, без да фаворизират отделни нейни езикови, национални или исторически сегменти...
В заключение следва да се отбележи, че инвестицията в подобни читателски институти би представлявала едно от най-оправданите и ефективни културни вложения на една държава, респективно нация.
Чрез тях значителен брой интелигентни хора (което, априори, до голяма степен означава обществено активни и креативни) ще получат шанса да извършат скок в личната си хуманитарна култура – дори може би не един, а редица от такива.
В резултат на това без всякакво съмнение ще нарасне и адекватността на техните възприятия относно актуалния обществено-политически живот, а заедно с нея, и качеството на техния реален принос като участници в него.
Успоредно с това, полученото просветление от четенето, схванато не като развлечение, а като сериозна духовна работа, ще умножи в обществото представителите на човешкия тип, характеризиран от едно силно одухотворено отношение към действителността.
Разбира се, не всички лица, които бъдат облагодетелствани от програмите на института, ще осъществят желаното като програма максимум развитие – на тях обаче ще им бъде гарантирана най-малкото възможността да го постигнат – а тази възможност би следвало да се схваща като част от културните права на всеки съвременен индивид.
