СВЕТОГЛЕДЪТ
( Ф р а г м е н т и )
...Изборът на конкретен дискурс за изказването на едни или други съвременни търсения за мен е само изиграване на определена словесна роля, която обаче не бива да се смесва със същността на едно светогледно убеждение, точно както изиграните от един актьор персонажи не бива да се смесват с индивидуалността на самия актьор, а още по-малко с индивидуалността и убежденията на режисьора, който стои зад спектакъла. Обратното би било израз на наивност.
из "Увод в моята антропологическа система"
Битие – Разривът
Затворя ли очи, се стълкновявам с един чудовищен факт.
Разсъдъкът ме учи, че всичко има причина.
Целият опит ме убеждава в това.
Всеки отделен предмет на разсъждението ми е част от причинно-следствена верига, която мога да посоча във всеки конкретен случай.
Но светът, самото съществуване, битието – не са част от такава верига.
Това е ужасяващо; наричам го „Разривът”.
И когато затворя очи, заставам лице в лице с този абсурд.
Докато са били отворени, очите ми са виждали един свят, в който всичко има причина; когато ги затворя, попадам в битието, което няма причина. Ако разсъждавам за него от гледна точка на своя разсъдък, ще кажа, че то е невъзможно. Никъде нищо не е възможно да съществува, понеже няма откъде да се вземе.
Не познавам нищо по-ужасно, за което човек би могъл да мисли.
Битието е насилие.
То въплъщава принудителния елемент в моето съществувание. Според разума ми не би трябвало да съществува нищо – никакво различие, никакво време, движение, възникване, загиване, още по-малко пък цвят, вибрация, живот – абсолютно нищо, освен безбрежна пустота, която отново е образ на същото – нищо.
Противно на това, реалността ме залива с изобилие от най-конкретни форми и подредби, при това живи, пищни, в целостта си плод на чужд замисъл, очевидно принадлежащ на светове, устроени на съвсем други, не причинно-следствени принципи.
Така моят свят – всичко, което мога да нарека „мой свят” – всъщност ми е натрапен от един чужд свят. Той носи семето, отпечатъка на „трансценденцията” – на нещо, което не се намира вътре в него.
Първоначално това присъствие ми се разкрива само чрез Разрива – именно чрез убийствената мисъл, че принципите, на които почива мисленето ми, са различни от онези, на които почива реалността.
Сетне обаче, отваряйки отново очи, започвам да го виждам и във всеки външен конкретен предмет.
*
Склонен съм да вярвам, че първоначално съществува битието.
Природата на битието не подлежи на буквално словесно предаване.
Смятам, че най-точният начин за словесното му изразяване е този, който се опитах да извърша тук.
Битието е изразимо единствено като бъде противопоставено на нищото.
Нищото обаче е абстрактно и съвършено; то не съществува в действителност. То е представата ми за едно празно понятие.
Обратно, битието е конкретно, пълно, несъвършено. Единствено то съществува. То е различно вътре в самото себе си, диференцирано от всяка гледна точка.
Човекът е повърхностен, когато е вторачен в отражения на битието. Тогава той вижда повече самия себе си, отколкото битието.
Но битието винаги упражнява насилие върху човека. То може да го накара да бъде всякакъв.
Битието обаче упражнява толкова по-малко насилие върху човека, колкото по-близо до него се намира той.
Голям брой хора обаче изпитват ужас от битието. Те не желаят да го виждат. Още по-малко да се сближат с него.
Причина за това е различието им от него.
Понеже човек се състои в огромната си част от нищо; и битието съставлява само малка негова част.
Мога да разбера това, тъй като аз самият достатъчно се отвращавам от битието.
И понеже в огромната си част аз съм нищо и принадлежа на нищото.
Битието ме измъчва, като ми натрапва своите картини, форми, последователности.
Не искам да гледам това; едва го издържам.
Бих могъл всеки момент да закрещя в истерия:
„Какво е това? На какво прилича това!? Защо пък има последователност, време!? Защо едни неща възникват, други биват унищожавани?! Не искам такъв ред!! Махнете ме от този затвор!! Защо съм ограден от биологични форми? Защо всичко диша и изпуска изпарения? Защо съм турен върху планета?? Защо ми давате да гледам растения? Защо сте ме сложили в тяло на животно? Защо трябва непрестанно да се храня?! Защо ту спя, ту се събуждам?! Не искам това унижение повече!!! Защо сте ми дали сърце, което непрекъснато да бие и отмерва някакво време? Защо не мога да се спра да се движа!?... И тези мисли – не искам да ги задвижвам повече, нито да гледам как дори когато ги оставя, те сами продължават да се мислят!!...”
Нищо от тези предмети не съм създал, нищо дори не съм си поискал! Или поне нямам спомена да съм го правил...
*
Затворя ли очи, се стълкновявам с един чудовищен факт.
Разсъдъкът ме учи, че всичко има причина.
Целият опит ме убеждава в това.
Всеки отделен предмет на разсъждението ми е част от причинно-следствена верига, която мога да посоча във всеки конкретен случай.
Но светът, самото съществуване, битието – не са част от такава верига.
Това е ужасяващо; наричам го „Разривът”.
И когато затворя очи, заставам лице в лице с този абсурд.
Докато са били отворени, очите ми са виждали един свят, в който всичко има причина; когато ги затворя, попадам в битието, което няма причина. Ако разсъждавам за него от гледна точка на своя разсъдък, ще кажа, че то е невъзможно. Никъде нищо не е възможно да съществува, понеже няма откъде да се вземе.
Не познавам нищо по-ужасно, за което човек би могъл да мисли.
Битието е насилие.
То въплъщава принудителния елемент в моето съществувание. Според разума ми не би трябвало да съществува нищо – никакво различие, никакво време, движение, възникване, загиване, още по-малко пък цвят, вибрация, живот – абсолютно нищо, освен безбрежна пустота, която отново е образ на същото – нищо.
Противно на това, реалността ме залива с изобилие от най-конкретни форми и подредби, при това живи, пищни, в целостта си плод на чужд замисъл, очевидно принадлежащ на светове, устроени на съвсем други, не причинно-следствени принципи.
Така моят свят – всичко, което мога да нарека „мой свят” – всъщност ми е натрапен от един чужд свят. Той носи семето, отпечатъка на „трансценденцията” – на нещо, което не се намира вътре в него.
Първоначално това присъствие ми се разкрива само чрез Разрива – именно чрез убийствената мисъл, че принципите, на които почива мисленето ми, са различни от онези, на които почива реалността.
Сетне обаче, отваряйки отново очи, започвам да го виждам и във всеки външен конкретен предмет.
*
Склонен съм да вярвам, че първоначално съществува битието.
Природата на битието не подлежи на буквално словесно предаване.
Смятам, че най-точният начин за словесното му изразяване е този, който се опитах да извърша тук.
Битието е изразимо единствено като бъде противопоставено на нищото.
Нищото обаче е абстрактно и съвършено; то не съществува в действителност. То е представата ми за едно празно понятие.
Обратно, битието е конкретно, пълно, несъвършено. Единствено то съществува. То е различно вътре в самото себе си, диференцирано от всяка гледна точка.
Човекът е повърхностен, когато е вторачен в отражения на битието. Тогава той вижда повече самия себе си, отколкото битието.
Но битието винаги упражнява насилие върху човека. То може да го накара да бъде всякакъв.
Битието обаче упражнява толкова по-малко насилие върху човека, колкото по-близо до него се намира той.
Голям брой хора обаче изпитват ужас от битието. Те не желаят да го виждат. Още по-малко да се сближат с него.
Причина за това е различието им от него.
Понеже човек се състои в огромната си част от нищо; и битието съставлява само малка негова част.
Мога да разбера това, тъй като аз самият достатъчно се отвращавам от битието.
И понеже в огромната си част аз съм нищо и принадлежа на нищото.
Битието ме измъчва, като ми натрапва своите картини, форми, последователности.
Не искам да гледам това; едва го издържам.
Бих могъл всеки момент да закрещя в истерия:
„Какво е това? На какво прилича това!? Защо пък има последователност, време!? Защо едни неща възникват, други биват унищожавани?! Не искам такъв ред!! Махнете ме от този затвор!! Защо съм ограден от биологични форми? Защо всичко диша и изпуска изпарения? Защо съм турен върху планета?? Защо ми давате да гледам растения? Защо сте ме сложили в тяло на животно? Защо трябва непрестанно да се храня?! Защо ту спя, ту се събуждам?! Не искам това унижение повече!!! Защо сте ми дали сърце, което непрекъснато да бие и отмерва някакво време? Защо не мога да се спра да се движа!?... И тези мисли – не искам да ги задвижвам повече, нито да гледам как дори когато ги оставя, те сами продължават да се мислят!!...”
Нищо от тези предмети не съм създал, нищо дори не съм си поискал! Или поне нямам спомена да съм го правил...
*
Бог
Аз не съм склонен и не искам да наричам битието „Бог”.
Мисля, че в разпространеното монотеистично понятие за Бога се смесват няколко твърде различни неща, които бих желал да останат добре разграничени.
Най-напред, настояването за безусловна единичност на Бога произтича от буквализирането на една чисто умозрителна линия на мислене, свойствена за питагорейството и разработена по известния на нашата съвременност начин от платонизма.
Става дума за метафизичната постановка, че съществуващото е единно, черпеща основанията си при последна сметка от структурата на човешкия разсъдък.
Тази идея се корени в древногръцкото мислене и аз няма да се съсредоточавам върху нея тук; всеки, който е изучавал задълбочено основите на европейската философия, би бил наясно какво имам предвид. Само ще се опитам да я обобщя с едно изречение: неколцина мислители в древна Гърция създадоха разбирането, че битието или целокупното съществуващо (доколкото тези два термина все още не са били диференцирани) е абсолютно единно и че е невъзможно или поне неоправдано да го мислим като множественост; това абсолютно единно и немислимо като множественост битие или целокупно съществуващо те определяха като „божествено”.
Техните последователи от началото на Новата ера агресивно привнесоха неговите умозрителни определения върху юдео-християнската теология, иначе изначално чужда на подобно теоретизиране. В резултат на тази теоретическа агресия се получи духовно-светогледен хибрид, в който представата за един единен Бог в морално-антропологически план бе почерпена от юдаизма и сетне допълнена и ревизирана от християнството, но в собствено метафизичен план трайно се прикрепи към платонизма.
Негодувам срещу този именно безжизнен хибрид, чиято механична уродливост, дължаща се на еклектичното омесване на крайно различни по стилистиката си елементи, застава в основите на най-широко разпространените днес теологически разбирания – предимно в развитите страни.
Смятам, че трябва ясно да се разграничава рационалистичната представа за единното битие от всяка теологическа идея за божественост – било в каузален (Бог-творец), било в морален (вселюбящ и всеопрощаващ Бог), било в познавателен (премъдър Бог) смисъл.
Най-просто казано, за мен идеята за абсолютното, безкрайно, единно Битие не бива да има нищо общо с идеята за Бога.
Идеята за единното Битие е чисто рационалистична конструкция, произтичаща от една особеност на нашия човешки разсъдък, формиран от обстоятелството, че той по необходимост се развива сред един сетивен свят – свят, който му бива даден чрез посредничеството на няколко времеви потока от събитийност, наречени „сетива”. Поставен в тази „среда”, функцията му е именно да фрагментира тази иначе аморфна събитийност, да я самодиференцира и артикулира в отделни „предмети”, затова и той се научава да „брои” – т. е. да борави с категории като единство и множественост. Предел на неговата способност е обобщаването на цялото опознато множество от диференцирани вече единичности отново в едно голямо „Едно”. Когато извърши това, той изпитва просветление, тъкмо понеже е стигнал до естествената граница на способностите си – постигнал е най-многото, на което изобщо е способен. Древните гърци са се задълбочавали именно в този тип просветление на разсъдъка. То е представлявало, тъй да се каже, тяхната духовна „специализация”. И тъй като силата на това просветление е била огромна, те са го изпълвали с божествен смисъл.
Днес обаче е вече изживяна ситуацията, в която подобно обожествяване на разсъдъка бива естествено и уместно. Затова критическият процес на нашето дистанциране от неговите продукти трябва да бъде извършен радикално.
И така, аз най-напред разграничавам рационалистичната представа за Единното (Битие) от представата си за Божествеността. В резултат от това първо разграничение мога да кажа: не желая да наричам Бог нито битието, нито целокупното съществуващо. И не защото това е напълно неуместно – всъщност не, то има своите важни основания – а защото най-напред искам да изчистя и представя адекватно самата си визия за Божествеността. С нейното най-правилно фокусиране.
Работата е там, че метафизическото боравене със свръхчовешките категории на Абсолюта и целокупността подвежда относно живата природа на божественото и умъртвява неговите плодове, преди още те да са породени в една човешка душа.
Накратко: преди да говоря изобщо за Бог, искам да говоря за Божествеността.
*
Аз не съм склонен и не искам да наричам битието „Бог”.
Мисля, че в разпространеното монотеистично понятие за Бога се смесват няколко твърде различни неща, които бих желал да останат добре разграничени.
Най-напред, настояването за безусловна единичност на Бога произтича от буквализирането на една чисто умозрителна линия на мислене, свойствена за питагорейството и разработена по известния на нашата съвременност начин от платонизма.
Става дума за метафизичната постановка, че съществуващото е единно, черпеща основанията си при последна сметка от структурата на човешкия разсъдък.
Тази идея се корени в древногръцкото мислене и аз няма да се съсредоточавам върху нея тук; всеки, който е изучавал задълбочено основите на европейската философия, би бил наясно какво имам предвид. Само ще се опитам да я обобщя с едно изречение: неколцина мислители в древна Гърция създадоха разбирането, че битието или целокупното съществуващо (доколкото тези два термина все още не са били диференцирани) е абсолютно единно и че е невъзможно или поне неоправдано да го мислим като множественост; това абсолютно единно и немислимо като множественост битие или целокупно съществуващо те определяха като „божествено”.
Техните последователи от началото на Новата ера агресивно привнесоха неговите умозрителни определения върху юдео-християнската теология, иначе изначално чужда на подобно теоретизиране. В резултат на тази теоретическа агресия се получи духовно-светогледен хибрид, в който представата за един единен Бог в морално-антропологически план бе почерпена от юдаизма и сетне допълнена и ревизирана от християнството, но в собствено метафизичен план трайно се прикрепи към платонизма.
Негодувам срещу този именно безжизнен хибрид, чиято механична уродливост, дължаща се на еклектичното омесване на крайно различни по стилистиката си елементи, застава в основите на най-широко разпространените днес теологически разбирания – предимно в развитите страни.
Смятам, че трябва ясно да се разграничава рационалистичната представа за единното битие от всяка теологическа идея за божественост – било в каузален (Бог-творец), било в морален (вселюбящ и всеопрощаващ Бог), било в познавателен (премъдър Бог) смисъл.
Най-просто казано, за мен идеята за абсолютното, безкрайно, единно Битие не бива да има нищо общо с идеята за Бога.
Идеята за единното Битие е чисто рационалистична конструкция, произтичаща от една особеност на нашия човешки разсъдък, формиран от обстоятелството, че той по необходимост се развива сред един сетивен свят – свят, който му бива даден чрез посредничеството на няколко времеви потока от събитийност, наречени „сетива”. Поставен в тази „среда”, функцията му е именно да фрагментира тази иначе аморфна събитийност, да я самодиференцира и артикулира в отделни „предмети”, затова и той се научава да „брои” – т. е. да борави с категории като единство и множественост. Предел на неговата способност е обобщаването на цялото опознато множество от диференцирани вече единичности отново в едно голямо „Едно”. Когато извърши това, той изпитва просветление, тъкмо понеже е стигнал до естествената граница на способностите си – постигнал е най-многото, на което изобщо е способен. Древните гърци са се задълбочавали именно в този тип просветление на разсъдъка. То е представлявало, тъй да се каже, тяхната духовна „специализация”. И тъй като силата на това просветление е била огромна, те са го изпълвали с божествен смисъл.
Днес обаче е вече изживяна ситуацията, в която подобно обожествяване на разсъдъка бива естествено и уместно. Затова критическият процес на нашето дистанциране от неговите продукти трябва да бъде извършен радикално.
И така, аз най-напред разграничавам рационалистичната представа за Единното (Битие) от представата си за Божествеността. В резултат от това първо разграничение мога да кажа: не желая да наричам Бог нито битието, нито целокупното съществуващо. И не защото това е напълно неуместно – всъщност не, то има своите важни основания – а защото най-напред искам да изчистя и представя адекватно самата си визия за Божествеността. С нейното най-правилно фокусиране.
Работата е там, че метафизическото боравене със свръхчовешките категории на Абсолюта и целокупността подвежда относно живата природа на божественото и умъртвява неговите плодове, преди още те да са породени в една човешка душа.
Накратко: преди да говоря изобщо за Бог, искам да говоря за Божествеността.
*
Божественост
Ще се опитам да разгранича своето разбиране за божествеността от традиционните, като прегледам най-напред обичайните атрибути, които се приписват на божествения свят от религиите:
1. Безплътност
Божественият свят, за разлика от земния, е невидим и изобщо недостъпен за сетивата. Той е свръхсетивен.
2. Вечност, безсмъртие
За разлика от растенията, животните и човека, които са тленни, смъртни, божественото е вечно и безсмъртно. Тази негова ключова особеност е особено подчертана в древна Гърция – гръцките богове досущ приличат на хората, те са като нас от гледна точка на това, че се хранят, дишат, съвъкупяват, общуват помежду си и пр. Единствената разлика между тях и хората обаче е тази, че боговете са безсмъртни.
3. Творческа мощ
Това е традиционен атрибут на божествеността, свойствен за монотеистичните религии – Бог е именно субектът, създал света. Негово дело е „всичко видимо и невидимо”. За разлика от човека, божествеността твори не само изкуствени (мъртви), но и живи „неща” – такива като растенията, животните и самия човек.
4. Могъщество, „чудотворство”
За разлика от ограничения в действията си човек, за божествеността няма нищо невъзможно или неосъществимо. Тя е всемогъща – същото и в смисъл, че тя не е принудена да се подчинява на законите, валидни за човека – включително и природните. В този аспект проявите и действията й изглеждат като чудо.
5. Власт, господство
Божественото определя какво ще се случва; от него зависи всичко ставащо във Вселената. За разлика от човека, чиито усилия влияят съвсем частично на околния свят и никога не могат да се наложат по един категоричен начин на случващото се, божествеността има последната дума по отношение на всяка съдба и всяко дело – „Човек предполага, Бог разполага”. Така отношенията между Бога и човека са като между господар и подчинен. Затова именно първият получава и прозвището Господ.
6. Морал, закони
Божественото твори правилата за живот на земните създания. То е източник на всички кодекси и закони. Нашите представи за добро и зло имат своя източник именно в божествеността. Косвено от нея произтичат и нашите правни институции.
7. Любов, доброта
Важен атрибут на божествеността, наложен сравнително скоро – чрез християнството – е Любовта. Смята се, че онова, което човекът изпитва като чувства на обич, е бледа сянка на Любовта, която Бог изпитва към всички свои творения. Велика, безусловна и всеопрощаваща, тази космическа Любов е и абсолютен първообраз на всичко, което човекът свързва с представите си за добротата.
8. Красота (естетика)
Върховната Красота също така се намира сред атрибутите на божественото. Земната, т. е. човешката представа за хубост, хармония, грация и пр. отново е само сянка или бледо отражение на божествената
9. Святост
Божествеността, за разлика от всичко земно, е свята, сакрална. Тя притежава особен род чистота, несмесеност, неопетненост. Човекът живее в един смесен, низш свят, в който съжителстват и взаимно се преливат добро и зло, светлина и тъмнина, ред и хаос, докато божественото е чисто, възвишено, отделено от всичко низше.
10. Истина, Всезнание, Премъдрост
Най-сетне, божественият свят съдържа в себе си пълното и истинно Знание. Божествеността, за разлика от човешкия ум, притежава знанието и разбирането за всичко мислимо и немислимо от човека.
Ще се опитам да разгранича своето разбиране за божествеността от традиционните, като прегледам най-напред обичайните атрибути, които се приписват на божествения свят от религиите:
1. Безплътност
Божественият свят, за разлика от земния, е невидим и изобщо недостъпен за сетивата. Той е свръхсетивен.
2. Вечност, безсмъртие
За разлика от растенията, животните и човека, които са тленни, смъртни, божественото е вечно и безсмъртно. Тази негова ключова особеност е особено подчертана в древна Гърция – гръцките богове досущ приличат на хората, те са като нас от гледна точка на това, че се хранят, дишат, съвъкупяват, общуват помежду си и пр. Единствената разлика между тях и хората обаче е тази, че боговете са безсмъртни.
3. Творческа мощ
Това е традиционен атрибут на божествеността, свойствен за монотеистичните религии – Бог е именно субектът, създал света. Негово дело е „всичко видимо и невидимо”. За разлика от човека, божествеността твори не само изкуствени (мъртви), но и живи „неща” – такива като растенията, животните и самия човек.
4. Могъщество, „чудотворство”
За разлика от ограничения в действията си човек, за божествеността няма нищо невъзможно или неосъществимо. Тя е всемогъща – същото и в смисъл, че тя не е принудена да се подчинява на законите, валидни за човека – включително и природните. В този аспект проявите и действията й изглеждат като чудо.
5. Власт, господство
Божественото определя какво ще се случва; от него зависи всичко ставащо във Вселената. За разлика от човека, чиито усилия влияят съвсем частично на околния свят и никога не могат да се наложат по един категоричен начин на случващото се, божествеността има последната дума по отношение на всяка съдба и всяко дело – „Човек предполага, Бог разполага”. Така отношенията между Бога и човека са като между господар и подчинен. Затова именно първият получава и прозвището Господ.
6. Морал, закони
Божественото твори правилата за живот на земните създания. То е източник на всички кодекси и закони. Нашите представи за добро и зло имат своя източник именно в божествеността. Косвено от нея произтичат и нашите правни институции.
7. Любов, доброта
Важен атрибут на божествеността, наложен сравнително скоро – чрез християнството – е Любовта. Смята се, че онова, което човекът изпитва като чувства на обич, е бледа сянка на Любовта, която Бог изпитва към всички свои творения. Велика, безусловна и всеопрощаваща, тази космическа Любов е и абсолютен първообраз на всичко, което човекът свързва с представите си за добротата.
8. Красота (естетика)
Върховната Красота също така се намира сред атрибутите на божественото. Земната, т. е. човешката представа за хубост, хармония, грация и пр. отново е само сянка или бледо отражение на божествената
9. Святост
Божествеността, за разлика от всичко земно, е свята, сакрална. Тя притежава особен род чистота, несмесеност, неопетненост. Човекът живее в един смесен, низш свят, в който съжителстват и взаимно се преливат добро и зло, светлина и тъмнина, ред и хаос, докато божественото е чисто, възвишено, отделено от всичко низше.
10. Истина, Всезнание, Премъдрост
Най-сетне, божественият свят съдържа в себе си пълното и истинно Знание. Божествеността, за разлика от човешкия ум, притежава знанието и разбирането за всичко мислимо и немислимо от човека.
В една или друга степен, всяка
позната на мен верско-религиозна система е склонна да приписва на
божествеността тези характеристики.
Аз обаче смятам, че макар и
оправдани, в по-голямата си част те не представляват правилната перспектива, в която днес можем да
наблюдаваме и схващаме божественото.
Най-напред, към висшия свят на божествеността не бива да се „скача”. Дотам трябва да се стигне – последователно и търпеливо. За целта трябва да се движим отдолу нагоре по стълбата на сътворението.
Това означава първо да „инвентаризираме” видимото битие, както са правили още древните.
Съществуващото около нас определено ни се разкрива като йерархия.
Колкото и да се стараят, никакви интелектуални процедури не могат да затъмнят или обезценят този факт: реално съществуващите форми са йерархични, стъпаловидно построени. Независимо дали бързаме да видим в тази йерархия резултат от движение, „еволюция”, или я смятаме за вечна и неизменна, едва ли сериозно можем да я отречем – наблюдаваме различни по степента и формата на своята сложност и самостоятелна активност структури, които можем да подредим най-малко в четири основни групи:
Минерали (физичен свят) – Растения – Животни – Човек (обществен свят).
Смятам, че единственият начин да проумеем божествеността оттук, докато сме въплътени като човешки същества, е да използваме тази стълба на видимите форми за основа на мисловното ни придвижване. Не виждам друг път, толкова естествен и истинен![1]
Ако има същества, намиращи се на по-високо стъпало от хората, те би трябвало да са откриваеми по протежение на същата тази стълбица от форми, в същата посока, тръгваща от минералния свят, минаваща през растенията, животните и хората, и продължаваща към неизвестността; отношенията между по-висшите форми и човека би трябвало да схващаме по аналогия с онези, които вече познаваме между растения и минерали, животни и растения, човек и животни.
С други думи, за мен цялостната тази стълба на битието изглежда така:
Минерали – Растения – Животни – Човек – "Божественост Z" – "Божественост Y" – "X" – "W" – ... – "А"
Тук с буквите от латинската азбука обозначавам евентуалните степени на свръхчовешко съществование, започващи от непосредствено по-висшите от нас, и - теоретично - след неизвестен брой йерархични стъпала достигащи до абсолютната божественост "А".
Смятам, че нашето място в тази йерархия ни дава право и основание да говорим само за няколко степени над нас. Съжденията за една абсолютна божественост, каквато се приписва на Бога в монотеистичните религии, смятам за празна игра на интелекта, от която няма особена полза[2]. Същото впрочем се отнася и за религиозните практики като молитви, насочени към една толкова висша същност. Но за това ще говоря по-нататък.
За истинна религиозно-метафизична медитация смятам най-напред и преди всичко насочването на погледа към отношенията в реалния свят – физичен, биологичен, психологичен и социален.
С други думи, религията започва от вглеждането в удивителните форми, в които протичат материята, животът и мисълта.
При това начинът, по който представих йерархията на битието преди малко, далеч не отразява дълбочината на това вглеждане. Безкрайно опростените схеми, от които тръгваме, имат единствено насочващ характер. Те не са „метафизичната истина”, а само сочат към нея, подобно на пътни знаци...
____________________
[1] Тази зрителна перспектива в личен план дължа на запознаването си с антропософията, разработена от Рудолф Щайнер.
[2] Във всеки случай не по-голяма, отколкото ползата от заниманията с математика за развитието на ума.
____________________
Това означава първо да „инвентаризираме” видимото битие, както са правили още древните.
Съществуващото около нас определено ни се разкрива като йерархия.
Колкото и да се стараят, никакви интелектуални процедури не могат да затъмнят или обезценят този факт: реално съществуващите форми са йерархични, стъпаловидно построени. Независимо дали бързаме да видим в тази йерархия резултат от движение, „еволюция”, или я смятаме за вечна и неизменна, едва ли сериозно можем да я отречем – наблюдаваме различни по степента и формата на своята сложност и самостоятелна активност структури, които можем да подредим най-малко в четири основни групи:
Минерали (физичен свят) – Растения – Животни – Човек (обществен свят).
Смятам, че единственият начин да проумеем божествеността оттук, докато сме въплътени като човешки същества, е да използваме тази стълба на видимите форми за основа на мисловното ни придвижване. Не виждам друг път, толкова естествен и истинен![1]
Ако има същества, намиращи се на по-високо стъпало от хората, те би трябвало да са откриваеми по протежение на същата тази стълбица от форми, в същата посока, тръгваща от минералния свят, минаваща през растенията, животните и хората, и продължаваща към неизвестността; отношенията между по-висшите форми и човека би трябвало да схващаме по аналогия с онези, които вече познаваме между растения и минерали, животни и растения, човек и животни.
С други думи, за мен цялостната тази стълба на битието изглежда така:
Минерали – Растения – Животни – Човек – "Божественост Z" – "Божественост Y" – "X" – "W" – ... – "А"
Тук с буквите от латинската азбука обозначавам евентуалните степени на свръхчовешко съществование, започващи от непосредствено по-висшите от нас, и - теоретично - след неизвестен брой йерархични стъпала достигащи до абсолютната божественост "А".
Смятам, че нашето място в тази йерархия ни дава право и основание да говорим само за няколко степени над нас. Съжденията за една абсолютна божественост, каквато се приписва на Бога в монотеистичните религии, смятам за празна игра на интелекта, от която няма особена полза[2]. Същото впрочем се отнася и за религиозните практики като молитви, насочени към една толкова висша същност. Но за това ще говоря по-нататък.
За истинна религиозно-метафизична медитация смятам най-напред и преди всичко насочването на погледа към отношенията в реалния свят – физичен, биологичен, психологичен и социален.
С други думи, религията започва от вглеждането в удивителните форми, в които протичат материята, животът и мисълта.
При това начинът, по който представих йерархията на битието преди малко, далеч не отразява дълбочината на това вглеждане. Безкрайно опростените схеми, от които тръгваме, имат единствено насочващ характер. Те не са „метафизичната истина”, а само сочат към нея, подобно на пътни знаци...
____________________
[1] Тази зрителна перспектива в личен план дължа на запознаването си с антропософията, разработена от Рудолф Щайнер.
[2] Във всеки случай не по-голяма, отколкото ползата от заниманията с математика за развитието на ума.
____________________
* Непосредствено продължение на тези параграфи - макар в съвършено различен дискурс - представлява текстът "Библията на моя брат".
** Още бележки, свързани със светогледа ми, може да откриете в края на изложението "Резюме на моята антропологическа система".
( с л е д в а )
