ДАРБА И НАГОН

Увод в Разделния човек

Из Глава 1

"Есенциални дарби на индивидуалния дух"

Въведение

„Трите кита” на човешкия свят – време, пространство, причинност.

           Погледнат гносеологически – като субект на познанието – човекът се състои от сетивност и разсъдък. Сетивността в най-общия смисъл на думата ни дава съдържанията на света, а разсъдъкът – връзките между тези съдържания, т. е. представя ни ги като структура.
           Тъй като сетивността от своя страна открива своите пределни форми във времето и пространството (т. нар. principium individuationis – индивидуализиращо начало), наречени от трансценденталната философия на И. Кант „априорни форми” на сетивността, а разсъдъкът оперира с връзките на причинност между вече индивидуализираните (като отделни „предмети на опита”) съдържания на същата, бихме могли да обобщим, че времето, пространството и причинността са трите главни опори или фундаментът на онова, което човекът нарича свой „свят”[1].
           Освен в този „отсамен” свят обаче – света на земното човешко въплъщение, разиграващо се в краткото време между раждането и смъртта на индивида в едно съвсем ограничено пространство, където са валидни непреодолими причинно-следствени (природни) закони, нерядко разумът прозира и в един „отвъден” свят или свят на Духа, където на мястото на тези ограничаващи земни (физични) форми се поставят в известен смисъл противоположни принципи – на онова, което е времето в нашия земен свят, съответства вечността като принцип на Духа, на нашето ограничено физично пространство съответства безпределността на възможните светове, а на причинно-следствените закони на природата – принципът на свободата.
           Същевременно обаче традициите приемат, че достъпът на човека като земно или въплътено духовно същество до онези чисти светове на неограничения Дух е частичен, непълен. Земната участ на човека възпрепятства неговото духовно битие; необходими са специални усилия, дадености или ситуации, за да бъде удържана връзката му с Духа.
           Именно в това поле на трудност на удържането на духовността в земното въплъщение се разпростира и нашето разглеждане на духовната дарба. Следвайки най-общите разграничения на човешкия свят и духовността, които ни е оставила доминиращата философско-антропологическа традиция[2], в търсенето на ключовите съдържания на духовните дарби ще се движим по протежението на тези три линии:

                                                време   >>>   вечност

                               пространство   >>>   безпределност

                                    причинност    >>>   свобода

           Съществува, прочее, една група човешки дадености, които благоприятстват или поне допускат обръщането на крайното, времево човешко същество, затворено между раждането и смъртта, в едно винаги конкретно и винаги ограничено време, към вечността на духовния свят. Тази група индивидуални дадености ще наричам „дарби на вечността”.
           Друга група човешки дадености допуска и благоприятства обръщането на затвореното в едно тясно и определено пространство човешко същество към безпределността на космоса, схванат било като чисто безпределно пространство (геометрия), било като физически микро- или макросвят, било като „оживотворена” – биологична, социална – необятност от пространствени форми. Тази група индивидуални дадености ще наричам „дарби на безпределността”.
           Трета група от дадености на човека допуска и благоприятства връзката на ограниченото от своята сетивност и разсъдък познаващо същество с есенциите или чистите форми (същности) на битието. Тази група индивидуални духовни дадености ще наричам „дарби на познанието” или „дарби на свободата”.
____________________

[1] По-нататък: в онтологически смисъл време, пространство и причинност се отнасят помежду си така, както субективно, обективно и абсолютно. В психологически смисъл у човека на тях съответстват трите психични функции чувство, воля и мислене.

[2] Тъй като настоящата книга не е метафизичен трактат, тя няма да навлиза в онтологически или гносеологически детайли или спорове; в своите деления тя се гради върху най-широко възприетите в науките за човека традиционни постановки.

1. Етернализъм („дарби на вечността”)

           Въведох термина „етернализъм”[1], за да обознача един от най-фундаменталните комплекси от същностни (есенциални) дарби на индивидуалния дух – именно дарбите, свързани с отношението към комплекса вечност-време.
           Какво означава „дарба на вечността”?
           Извън определението, което бе дадено преди малко, с този термин по-конкретно изразявам наличието на човешки нагласи, склонности, мисли, действия, предпочитания, усещания и изживявания, които свидетелстват за това, че техният субект се намира в духовна връзка с идеята за Вечността, т. е. че той не живее единствено в линейното земно време, споделяно от живите създания, а с една значителна част от съществото си пребивава в тоталността на всички времена, реални и възможни, че той живее не само своя линеен земен живот, затворен между раждането и смъртта, а със съществен дял от съзнанието си се намира извън това ограничено съществование.
           Къде и как да бъдат издирвани тези нагласи, поведения и изживявания?

а) Чиста, „предупадъчна” или непосредствена дарба на етернализма
                      („тип А” във всички таблици, поместени тук[2])

           Феноменологическата ми практика от последните десетина години ме насочи най-напред към изолирането на един най-чист „пояс” от прояви на всяка дарба, в които тя като че ли се представя напълно непосредствена, бидейки все още непримесена с онова, което идва от природата като нагон, както и с онова, което произтича от обществения живот като разбирания, методи, практики, навици, умения, знания, словесност, нравственост и пр.[3]
           В този свой непосредствен вид дарбата се изразява най-често като интерес – като спонтанно насочване на индивида към съответната област от изживявания.
           В случая с етернализма това е областта време-вечност. Как може да изглежда спонтанният интерес на един субект към тази сфера на изживяването? Ще изброя толкова случаи на подобен интерес, колкото съм забелязал и успял да формулирам до момента; списъкът не е пълен, нито окончателен, а единствено насочващ[4]:

1. Интуиции за Вечността като единна картина на всички времена

           Склонността на човека да се абстрахира от своето лично време (сетивно настояще, актуална възраст, обществена съвременност) и да насочва мислите и представите си към други времена – най-напред към своето собствено минало, сетне към отминали епохи – е пръв признак за непосредственото действие на една етерналистична дарба. Самата склонност към съзерцание на картини от миналото (спомени) е вече мост към изграждането на духовен образ на Вечността. Следваща стъпка към този градеж е съзерцателният интерес към човешката история, а най-решителна крачка – насочването към произхода на Вселената (т. нар. космогония). Разширяването на времевия мащаб на разсъжденията и съзерцанията – от часове или дни, през столетия, чак до ери, епохи от милиони и милиарди години – поставя индивида в преддверието на единната интуиция за Вечното. Същата може да включва в себе си множество различни представи – например представата за едно съотнасяне между различни времена, при което човешкият живот започва да изглежда като „миг” от живота на Вселената, или представа за една абсолютна цялост на всичко станало, ставащо и бъдно, която редополага различните времена в един огромен и статичен образ на Битието[5]. Както и да изглежда за един или друг човек, интуицията за Вечността, доколкото бива извиквана и съзерцавана в неговото съзнание, е основен и най-непосредствен израз на чистата етерналистична дарба на индивидуалния дух.

2. Изпитване на свойствата на субективното време

           Съпътстващи изграждането на единна картина на Вечността представи могат да се окажат различни образи на развитието, промяната, движението, растежа, кръговрата и пр. В този смисъл етерналистичната дарба можем да откриваме и в интереса към свойствата на самото време. Типичен пример за това е вниманието към субективния ход на времето – защо понякога то тече толкова бавно, мъчително, а друг път – бързо, леко и неусетно. Така волята на субекта да се „вслушва” в собственото си време и да го разграничава от „чуждите”, външните времена, като редуването на ден и нощ, цикличността на сезоните, хода на часовника или различните субективни темпа на другите хора, също е сред сигналите за действието на етерналистичната дарба.

3. Интерес към свойствата на времето изобщо

           Този интерес може да изглежда и като желание да бъдат наблюдавани и проследявани различни процеси във времето – например да се засади едно семе и да се наблюдават всички етапи на неговото превръщане в зряло растение. Децата например изпитват времевите свойства, като правят определени неща просто „за да видят какво ще стане”. По същество, залагането на един научен опит е отклик на същия интерес – ние оставяме определени причини да действат върху съществуващото и сме любопитни до какви следствия ще доведат те. Въпросът дали винаги определена причина води до определено следствие всъщност е тъкмо въпрос за същността на времето, понеже основна проява на времето в нашия свят е причинно-следствената връзка. В този смисъл интересът към законите на природата е интерес именно към свойствата на времето, понеже всеки природен закон при последна сметка има причинно-следствена, т. е. времева форма. Но далеч не всеки научен интерес можем да смятаме за израз на етерналистичната дарба. Съществува един само абстрактно-информативен, чисто словесен интерес към законите на природата, който се свързва с други потребности и нагласи на субекта, за които ще говорим по-сетне. Втори тип интерес към тези закони, който се намира още по-далеч от етернализма, е тясно практическият (утилитарният). Но онази непосредствена потребност да бъде наблюдаван процесът в своето живо случване, т. е. непосредствено да се изживее връзката на плавна последователност (континуалност) между събитията във времето, действително притежава ярко етерналистичен характер.

4. Метафизика на времето

           В един още по-изчистен духовен смисъл предмет на интереса към времето се оказват онези негови свойства, които лежат отвъд непосредственото физическо разглеждане на „причините” и „следствията”. Става въпрос за интерес към символичното тълкуване на събитията от човешкия живот като част от една индивидуална каузална цялост, наречена „съдба”. В този план интересът към събитийността изглежда като стремеж да се разтълкува времето като един ребус от символни взаимовръзки между елементите на случващото се. Склонността на човек да се потапя в този ребус, да съзерцава своя живот и този на околните, задавайки си въпросите „защо трябваше да се случи това?”, „дали непременно е трябвало да стане така?”, „ще ми бъде ли съдено да осъществя това, което планирам?”, „кога ще напусна този свят?” и т. н., определено е поле за непосредствено разгръщане на етерналистичната дарба на духа.

5. Онтология на времето

           Най-чистите[6] съзерцания, произтичащи от поривите на изследваната дарба, са онези, в които душата се опитва да прозре в самата същина на Времето. Тук загадка не е ребусът от събития, които изпълват времето като негово съдържание, а самата времева форма на битието – невероятният факт, че цялото битие изглежда да притежава тази характеристика – време. Склонността на човека да дири разрешение на тази главоблъсканица се изразява в опитите да си отговорим на въпроси като: „защо изобщо съществува промяна?”, „какво е дало пръв тласък на движението?”, „възможно ли е Времето да умре?”, „защо не можем да преобръщаме времето?”, „не е ли времето една илюзия?”, „съществува ли еволюция на същностите?”, „към все по-голямо усъвършенстване ли ни води ходът на времето?”, „само човекът ли носи времето, или то е обективно свойство на нещата?”, „по безкрайна права ли се движи времето, или е гигантски кръг и всичко се завръща вечно към своето първоначало?” и т. п. Типичен пример за това метафизично взиране в онтологията на времето представляват т. нар. „апории” на древногръцкия философ Зенон от Елея – нещо като математически „басни”, в които се демонстрира невъзможността да си мислим времето нито като безкрайно делимо на части, нито като неделимо (атомарно), без да изпаднем в противоречие. Тези блестящи произведения на духа са един изключително красив, автентичен „портрет” на чистата етерналистична дарба.

6. Построяване на бъдещето

           Една като че ли по-прагматична или „земна” форма на взиране в свойствата на времето е склонността да се разиграват мислено различни варианти за протичането на човешкия живот – най-напред собствения, а сетне и този на другите или човечеството като цяло. Тук етерналистичната дарба се проявява като стремеж да се предвидят далечните последствия от един актуален избор, решение или тенденция. Не става въпрос обаче за едно формално разсъждение, а за пораждане на живи образи на бъдещето, отразяващи нашия усет към неведомите прищевки на времето. „Какво би станало, ако…?” – това е типичният въпрос, който обикновено отключва въображението ни в тази посока. Ако при задаването му в нашето съзнание тутакси се породят неочакваните картини на многобройни чудновати „роли”, които ние самите (или пък други хора, или пък цялото човечество) никога досега не сме се въплъщавали, но бихме могли да се въплътим „някога”, в някое възможно бъдеще, то по всяка вероятност нашата етерналистична дарба на духа е активна и проявява готовност да опложда въображението ни.

7. Медитативен усет за настоящето

           Тъй както одухотворява паметта и въображението, чистата етерналистична дарба е способна да действа одухотворяващо и върху човешката сетивност[7]. Ако в случая с паметта това одухотворяване се свързва с пораждането на живи образи за далечно минало, което дори не бихме могли да помним, а в случая с въображението – пораждане на живи картини за едно само възможно битие, което може би дори никога няма да стане действителност, то в случая със сетивността конкретният процес на одухотворяване се състои в разширяването на обхвата на настоящия миг отвъд рамките на конкретните сетивни впечатления, които получаваме. Става дума за резултата от една естествена склонност да усетим в мига дори и онова, което не ни е непосредствено достъпно. Съзерцавайки само раззеленилото се дърво пред очите ми, разтваряйки слуха си единствено за нежното шумолене на поточето, течащо зад мен, в моето съзнание незнайно откъде спонтанно нахлуват необятни сетивни впечатления, носещи образи на цялата долина, дори на целия свят в този пролетен следобед. С други думи, чистата етерналистична дарба на духа тук се проявява като неимоверно разширяване на сетивния поток от впечатления, които ни носят образа на настоящия миг.

8. Екзистенциално спокойствие и безметежност на духа

           Под тази рубрика нямам предвид онази безметежност, която произтича от усещането, че животът ни е добре уреден в материален план, нито спокойствието ни от факта, че никому с нищо не сме задължени. Тук става въпрос за една фундаментална духовна безметежност, която произтича именно от склонността към съзерцание на Вечното. Говоря за това, че когато голяма част от мислите и представите на един човек са насочени към предмети, намиращи се отвъд императивите на конкретния момент, това лице придобива усета за един вечен живот, независим от превратностите на индивидуалната съдба и историята. Съзерцателност на духа, липса на насилие върху хода на събитията, толерантност, широта на мирогледа, търпение, примирение с човешката крайност – това са някои от типичните аспекти на онова екзистенциално спокойствие, което като нагласа на духа в най-пълна степен отразява чистата дарба на етернализма.

9. Усет за трайност, вековечност, класичност

           Последната непосредствена изява на нашите етерналистични склонности, която ще опиша тук, е едно усещане за най-трайната сърцевина на нещата. Става дума за такъв поглед върху живота, който носи в себе си като своя „втора природа” отсяването на всичко временно, тленно, ефимерно, маловажно, и оставането единствено в мисли и съзерцания, насочени към трайното, вечното и неизменното. Това е поглед, който никак не се задържа при баналното и ежедневното, а постоянно издирва всеобщото – онова, което ще надживее отделния човек и неговите житейски стремления, ще премине през ситото на историята, ще оцелее въпреки промените на поколения, моди, култури, държави, политики и пр. Такова нетленно всеобщо може да бъде търсено и откривано във вечния кръговрат на природата, в същината на живота като порив, вечно просветляван от Духа, в безсмъртните ценности на изкуството, вярата, знанието и морала. Индивид, който има склонността да пребивава сред тези образи на трайното, притежава изострен усет към класичното – онова, което остава от всяка епоха като нейна класика или съвкупност от непреходни стойности. Така субекта, просветляван от една силна и непосредствена етерналистична дарба, можем да разпознаем по неговата склонност да пребивава сред „вечните неща”.
____________________

[1] Това стана през 1996 или 1997 година, в началото на работата ми върху книгата „Що е ДЕКАДЕНТ?” (по-късно озаглавена „ДЕКАДЕНТЪТ, библия на упадъка” – за краткост, по-нататък тук само „Декадент”), като обаче „въведох термина” или „изработих понятието” не означава, че съм измислил самата дума. (Това се отнася за значителна част от нововъведените от мен понятия – самите термини в редица случаи вече съществуват, но се употребяват с по-тесни значения.) „Етернализъм” означава преди всичко древното учение, поддържащо безсмъртието на индивидуалната душа. Съществува и друго значение, по-близко до онези, които влагам в термина тук – етернализмът като онтологически светоглед, утвърждаващ реалността на миналото и бъдещето наравно с тази на настоящето. В този смисъл той обикновено се противопоставя на презентизма – доктрина, приписваща реалност единствено на настоящето. Въпреки някои общи смислови полета, моето понятие за етернализма като дарба на духа е с по-широк смисъл от цитираните; същевременно, значенията му тук имат за свой хоризонт философската антропология, т. е. те не се отнасят до онтологията.

[2] В края на тази книга са поместени общи таблици, отразяващи разбирането ми за универсалната таксономия на човешката духовност.

[3] Тези форми отговарят на понятието, което в „Декадент” изградих за т. нар. предупадъчни състояния. В поредицата от тестове „Дарби на индивидуалния дух”, основна част от моя проект за една универсална психо-спиритуална антропометрия, те се обозначават с индекс А. Така ще бъдат обозначавани и в таблиците, поместени в настоящата книга.

[4] Такива са и всички следващи списъци, които предлагам в тази книга. Не бих искал да приложа свръхусилието на пълната изчерпателност, понеже се опасявам, че така бих застопорил и умъртвил живата теория, която бива изграждана тук; нека читателят да се чувства свободен да допълва моите изброявания с нови примери от собствения си опит – това също би било принос към изграждането на въпросната теория.

[5] Тази картина впрочем е велико достижение на средновековните философи, които определяха Вечността като „tota et simul” (всичко и едновременно).

[6] Когато тук говоря за „чисти” (съзерцания, дарби, представи и пр.), имам предвид най-често „несетивни”, „свръхсетивни” – чистотата на една представа схващам най-вече, в духа на трансценденталната философия, като редуцираност на нейния сетивен елемент.

[7] Както ще видим и по-нататък, памет, въображение и сетивност са трите човешки способности, чрез които имаме достъп до трите „дяла”, на които времето по необходимост разделя нашето битие – съответно миналото, бъдещето и настоящето. Чистата дарба на етернализма можем да опишем като сила на духа, която по специфичен начин одухотворява всяка една от тези наши способности.
б) Екзалтирани или „преддекадентски” форми  („тип В” в таблиците)

          Освен изявите на една дарба, които определихме като „непосредствени”, „естествени” или „спонтанни”, съществуват и такива, които отразяват известна прекаленост, крайност или даже злоупотреба. Тук ще ги наричаме „екзалтирани”[1]. Това са прекомерни изяви на определена духовна склонност, при които индивидът сякаш забравя за ограниченията на материалния свят и се опитва да живее така, като че ли е чисто духовно същество. В случая с етерналистичните нагласи под тази рубрика ще разгледаме поведения, които видимо предполагат, че техният субект не е крайно, тленно и времево, а вечно и безсмъртно същество.

1. Усет за притежаване на безкрайно много време

          Типичен случай на екзалтирана етерналистична дарба е този, при който едно лице до такава степен се поглъща от съзерцанието на вечността, че престава да се съобразява с ограничените количества време, с които разполага като земно и биологично същество. Това намира израз най-вече в предприемането на мащабни действия (начинания), които за разгръщането и успешното си завършване биха изисквали много повече време от това, с което човекът в действителност разполага. Психологически, за самия субект, тази измамна склонност изглежда като представа, че винаги „има време” – че пред него е вечността, а не един конкретен човешки живот, разположен в своето ежедневие. Екзалтираният характер на етерналистичната дарба се изразява като механизъм за блокиране на конкретните представи, разполагащи идеята за една дейност във времето. С други думи, докато разсъждава върху плановете си, субектът просто не понечва да ги разположи в конкретния си жизнен ритъм, държи ги настрана от времето – може би именно поради несъзнателното си опасение, че те всъщност не биха се сместили там.

2. Пребиваване в бъдещето

          Като резултат от описаното в предходната точка отношение обикновено се получава едно цялостно сливане на настояще и бъдеще, при което настоящето всъщност бива подменено от бъдещето – субектът измества в бъдещето сферата на своя настоящ живот. Това намира израз например в разсъждения, в които неговите идеи или планове му се представят като вече осъществени. Без да разглежда всички необходими междинни етапи, които трябва да се преминат, за да бъде извършено желаното, индивидът направо си доставя удоволствието да го съзерцава като вече направено, осъществено, „от плът и кръв”. Такова материализиране на идното понякога изглежда като мечтателство. Тук обаче нямам предвид мечтателството в неговия емоционално-екзалтиран (възторжен) смисъл[2], а единствено самата нагласа да бъде изместван вътрешният живот на човека по посока на несъстоялото се още бъдеще.

3. Непрестанна регресия

          По подобен начин би могла да изглежда и склонността на субекта да пребивава в своите спомени или в представите си за нечие минало изобщо. Това намира израз например в един подтик да бъдат постоянно търсени обяснения, т. е. основанията на случващото се в момента. Вместо да се вживява в самата актуалност на случването, субектът все „отскача” назад, към неговите (минали) причини. В типичния случай това поведение се съпътства от съжаление за пропуснати възможности или пък оправдаването им с други минали фактори. Етерналистичната дарба тук безспир тласка индивида към осмисляне на причинно-следствената поредица, довела до актуалните условия, и в своята екзалтация стига дотам, че започва да пречи на изживяването на самата актуалност. В крайната фаза на превъзбуждане на тази дарба човек дотам привиква към практиката на регресия[3] чак до детството си, че престава да разграничава (а с това и някак да привилегирова или цени) момента на сетивното настояще – така лицето отново се лишава от сегашност за сметка на постоянното си пребиваване сред отминалите представи и причинно-следствени вериги.

4. „Потенциализъм”

          Тази страна на екзалтирания етернализъм е свързана с предходните две и е нещо като тяхно обобщение – и същевременно, надхвърляне. В „Декадент” въведох термина „потенциализъм”, за да означа една фундаментална проява на екзалтирана етерналистична дарба, в която субектът заменя реалността на своето настояще не просто с миналото, нито просто с евентуалното си бъдеще, а изобщо с възможното, с потенциалното. Пребивавайки в една чисто духовна визия за света, такъв човек започва да смята, че не само собственото му сетивно настояще, а и онова на другите хора, е само незначителен момент от необятната вечност; дори и вече случилото се, дори и онова, което със сигурност ще се случи, са незначителен момент от необятното битие на възможното. В тази особено екзалтирана форма на етерналистична дарба субектът последователно напуска своето настояще, обективната актуалност на другите, историята и дори предвижданията за бъдещето, за да се „пресели” напълно в световете на потенциалното – в едно интензивно интуитивно пораждане на само възможни форми на битие, за които не се знае дали някога и някъде ще бъдат реално (сетивно) осъществени, дали някога ще станат (или са били) нечие настояще. Това е една от върховите прояви на тази чиста дарба на духа.

5. Перфекционизъм

          Една на пръв поглед „по-приземена” форма на екзалтирана етерналистична дарба представлява добре известният, но може би недостатъчно антропологически осмислен феномен на перфекционизма. Можем да го свържем с последната точка от предишния параграф, където наблюдавахме как чистата дарба на вечността се изразява в култ към класиката или „непреходните стойности”. По подобен начин перфекционизмът, бидейки екзалтирана форма на същата склонност, възниква като усет, че нещата, които човек прави, трябва да се творят „като класика” – т. е. за вечността, а не за конкретния момент или за едно ограничено време на живот. В съзидателната дейност на перфекциониста намира израз именно представата, че направеното ще остане навеки[4], и като безсмъртно, то трябва да носи у себе си съвършенството. Нищо несъвършено не бива да бъде оставяно във вечността – такава пък е представата на перфекциониста за „греха” или онова, което той по никакъв начин не би следвало да допуска. С други думи, „грях” му се струва пораждането на недостатъчно съвършени творения, тъй като те ще грозят не някакво определено време, а вечността. Поради тази своя водеща представа, докато извършва съзидателна дейност, перфекционистът не се съобразява с конкретното, най-вероятно и реалистично предназначение на своя продукт – а именно да послужи някому временно и за тясно определен кръг цели, – нито с ограниченото време, средства и умения, с които той разполага като творец – перфекционистът се съобразява почти само с идеалистичната си представа за едно преследвано съвършенство. И тъй като тази картина е възможна единствено при предпоставката на крайния етернализъм (в случая – като нежелание да се разположи нито дейността, нито нейният продукт в едно конкретно сетивно време), в нея виждаме една от радикалните екзалтирани прояви на тази духовна дарба.

6. Екстремизъм, достигнат от естествената дарба

          Освен изложените особени форми на екзалтация, можем да смятаме, че етерналистичната дарба е екзалтирана във всички онези случаи, в които обичайната й (естествена, непосредствена) проява, разгледана в предходния параграф, просто е надхвърлила нормалната (приемливата) си интензивност. В този смисъл всяка от точките на този параграф ни дава пример и за екзалтирана дарба, в случай че индивидът отговаря на описаните в тази точка характеристики в една екстремна степен. Да вземем т. 8 – безметежност, екзистенциално спокойствие: един субект, който запазва своята безметежност дори пред лицето на събития, които външният поглед би определил като критични, с голяма вероятност притежава екзалтирана етерналистична дарба. Или по т. 9 – трайност, класичност: човек, който до такава степен е взрян във вековечната същина на едно древно изкуство, че отказва въобще да приеме факта, че все по-малък брой лица са способни истински да се възхищават на това изкуство, а мнозинството обръща внимание единствено на онова, което диктува модата в момента – дарбите на подобна личност най-вероятно също се намират в своя екзалтиран статус; нейният етернализъм има екстремен характер и накланя везните прекомерно по посока на абстрактната вечност, отклонявайки вниманието си от реалността на времевия ход на Земята.
____________________

[1] Тези форми отговарят на понятието, което в „Декадент” изградих за т. нар. преддекадентски състояния. В поредицата ми от тестове „Дарби на индивидуалния дух” се обозначават с индекс В.

[2] За него ще стане дума по-късно във връзка с друга рубрика – вж. раздела „Ониризъм” от следващата глава.

[3] Под този термин схващам връщането назад по една причинно-следствена верига (от следствията към техните причини), разглеждането на всеки факт като следствие от определени причини, сетне причините му – също като следствия на други причини и т. н.

[4] Своеобразен „девиз” на перфекционизма е латинската поговорка „Ars longa, vita brevis” (Животът е кратък, а изкуството – вечно).
в) Корективи („упадъчни агенти”) – (мета)физични проблеми, които поставя времето

          В описаните дотук екзалтирани форми на етерналистичната дарба се крият особен род заплахи за човешкия индивид. Наистина, една от най-прекрасните способности, с които сме дарени по силата на нашата духовност, е именно способността ни да живеем отвъд непосредствения сетивен миг, да проектираме краткия си живот във Вечността, да съпоставяме своята ефимерна природа с битието на несравнимо по-трайни същности – тази способност наистина е наше ключово качество, което ни отличава от животните. Но започнем ли да градим съществованието си от позицията на Вечността, откажем ли да се съобразяваме с ограниченията, които ни налага земното време, тези условия неминуемо ще ни въвлекат – рано или късно! – в състояния на травматичен сблъсък с реалността.
          За да схванем начина, по който времевата даденост е способна да оказва своите травматични въздействия върху въплътения дух, е необходимо да разгледаме един примерен[1] списък на условията, в които по необходимост ни въвлича реалността на времето:

1. Необратимост

          Случилото се остава навеки такова. То е неизтриваемо. Вместо „връщане” (както в пространството можем да се върнем към определена точка, която сме напуснали), във времето се практикува единствено „поправяне” на стари действия чрез нови, които по своя смисъл се насочват в обратната посока. Но въпреки този слабоват коректив по същността си времето е необратимо. И макар за някои действия да се приема, че те не са „фатални” (т. е. подлежат на „обръщане”, по-точно на връщане на участващите в тях предмети и същества в подобно на изходното им положение), това не бива да ни кара да изпускаме от очи фундаменталния метафизичен факт на необратимостта: връщането „в изходно положение” е само опит за фрагментарно повторение („преиграване”) на определени минали условия или ситуации, но в никакъв случай не обръщане на самото време – можем да кажем, че то е просто имитация, фалшификат на такова (само по себе си невъзможно[2]) обръщане.

2. Неспирност

          Фактът, че потокът от събития не може да бъде преустановен (спрян), може да се разглежда и като модус на предходната точка. Във всеки случай, тук също се налагат метафизични корективи – ние никога не сме в състояние реално да разглеждаме състояния (тавтологичната игра на думи тук допълнително ни помага да схванем за какво става въпрос: ние всъщност изобщо никога не сме в състояние), а единствено процеси. Представата за „състояния” е дар на духовността – на удържането, на паметта – т. е., в крайна сметка, на вечността.

3. Темпо, ритъм

          Невъзможността да се влияе чувствително върху скоростта на процесите – също модус на предходната точка. Същите по необходимост се случват понякога по-бавно, друг път по-бързо, отколкото желаем. С други думи, времето е метроном. Нашето собствено темпо е принудено да се съгласува с един външен ритъм, а не обратното.

4. Непредвидимост

          Самите събития, които предстоят, т. е. времевите съдържания[3], са принципно неизвестни. Плахите ни опити да предвиждаме бъдещето или да му влияем чрез свободните си действия само потвърждават този фон на неговата принципна неизвестност.

5. Нереалност

          Аналогична опитност на тази, която можем да имаме с предвиждането на т. нар. бъдеще, представлява и опитността за т. нар. минало. Оказва се, че то е също толкова малко реално (т. е. познаваемо, достъпно), колкото и бъдещето. Достатъчно е да мине съвсем малко време – броени дни, а понякога само часове или дори минути – от определени събития, и вече могат да се установят огромни различия в тяхната интерпретация от страна на различните субекти, участвали в тях – да не говорим пък за събитията от т. нар. история, която представлява класически пример за нереален (недостъпен и при последна сметка – несъществуващ) предмет. Миналото, точно както и бъдещето, е метафизичен предмет, тъй като то по никой начин не ни е достъпно (сетивно[4]). Миналото е само представа, картина. То е винаги субективно. И в антропологически план стои под произволните условия на несъвършената човешка памет.

6. Обусловеност

          Заедно с това, в хода на времето съществува причинно-следствена обусловеност – съвкупност от закони, според които всеки следващ момент напълно зависи от предходните моменти. Събитията оформят една непрестанна йерархия, според която по-старото обуславя по-новото, господства над него. В този смисъл ходът на времето всъщност може да бъде оприличен на едно непрестанно пропадане: всеки следващ миг е по-низш от предходния, той робува на предходния, не може да не се подчини на неговите повели. Връщането назад към миналото (регресията) всъщност е алпинистко изкачване към върховете на една безконечна йерархия от причини; обратно, спускането към бъдещето прилича на спелеология – опитвайки се да предвидим накъде водят събитията, ние като че ли се спускаме мислено в пещерите, към които вече са се устремили водите на настоящето, и предварително изследваме коритата, по които е най-вероятно да се насочат днешните водопади.

7. Неуправляемост

          Модус на предходната точка. В необхватната множественост на причините ние като обуславяща инстанция (причина) можем да се намесваме и да влияем само върху крайно ограничен брой следствия. Малкото събития, които обуславяме, всъщност само подчертават фона на безкрайното множество от такива, които са вън от нашия контрол и които трябва да приемаме просто като факт или даденост.

8. Специфика на обуславянето

          При това, дори когато се намесваме на страната на причините, т. е. съзнателно пораждаме известни следствия, самият начин на това обуславяне е предзададен. Ние не можем да го определяме, понеже обуславянето се извършва според определени закони – най-напред физични, сетне химични, биологични, социални и ред други[5]. Постигането на желаните от нас следствия дори и в нещата, които принципно можем да обуславяме, зависи от познанието ни за тези закони на обуславянето и от конкретното ни умение да си служим с тях. Например: аз наистина мога да повлияя върху настроението и самочувствието на една група от хора, сред която се намирам. Но за да причиня желаните от мен благотворни промени в този емоционален климат, трябва да познавам множество психологически закони и да съм усвоил добре редица социални умения – в противен случай усилията ми могат да доведат до отрицателен резултат въпреки положителната насока на моето желание.

9. Ограниченост

          Времето ни като осъзнати земни същества винаги е двойно ограничено. То е биологично време, което сме свикнали да си представяме като отсечка – отрязък от „голямото” или „общото” време (представляващо права), ограничен между точките на раждането и смъртта ни.

10. Количественост

          Модус на предходната точка. Вътре в ограничеността на нашето земно време ние винаги боравим с едно измерено време – с определени количества време, изразени в часове, месеци, дни, секунди, години и пр.

11. Цикличност

          Освен това, винаги отброяваното ни, отмервано и ограничено количествено време притежава и определени качества, които се редуват циклично – става въпрос за природните условия на Земята, които в определена последователност ни предлагат едно „тъмно” и едно „светло” време (ден и нощ), едно „топло”, едно „студено”, едно „влажно”, едно „сухо” и пр. време (сезоните) и т. н., най-сетне едно време, в което ни има и сме живи, и едно такова, в което, като вече мъртви, ще отсъстваме от света.

12. Биологичност

          За нас като живи същества времето никога не е просто мяра или абстрактно отчитане на определени изменения. Времето се намира в нас самите – отброява го самата ни биологична природа. Обусловеността на телата ни от времето е фундаментална – наблюдаваме го у себе си като „възраст”, „промяна”, „растеж”, „узряване”, „развитие”, „отслабване”, „стареене”, в редуването на различни телесни и душевни състояния и пр. Като хора ние не можем да мислим за себе си отвъд факта, че сме „времеви същества”. Изключително трудно ни е да се абстрахираме от положението, че сме все още „незрели” за определени неща, че сме вече „закъснели” за други, че ни остава „много време” за някои дейности или че нямаме вече „никакво време” за други, че всяка възраст предполага (и често налага) различно отношение към битието и пр.

13. Разкъсаност

          В човешката природа съществува множественост на средствата, чрез които получаваме достъп до различните „сегменти” на времето. Нашата сетивност – основният ни източник на познавателни съдържания – ни предлага „данни” единствено за един изключително тесен времеви дял, който наричаме „настояще”. Това е потокът на „случващото се сега”, което мнозина сравняват с точка. Човешкият субект изглежда като микроскопично островче относителна неподвижност сред едно необятно движение. Сетивността е именно „каналът”, по който ни достигат вълните на това движение – тя всъщност представлява размерите на островчето, което представляваме, ширината на вълнолома, в който се разбиват вълните на ставащото. Но това, което се случва сега, е микроскопична част от всички движения на необятното. Къде са вчерашните вълни, безвъзвратно прелели енергията на своето движение в околната течлива необятност? Къде са онези, които сега още едва се завихрят, а чак утре или след седмица ще се стоварят върху нашия вълнолом? А другите, които се насочват към други вълноломи и никога не ще посетят нашия остров?… Ако сетивността е само нашият личен вълнолом в морето на ставащото, за опознаването на онези други вълни разполагаме със съвсем различни средства. За запазването на отминалите форми и движения се ползваме от паметта, а за предвиждането на бъдещите и за познанието на онези, до които нямаме сетивен достъп, си служим с разсъдъка и въображението си. По такъв начин цялото време („вечността”) за нас като човешки същества се оказва фундаментално разкъсано: единствено част от т. нар. „настояще” – това, което се случва с нас и около нас сега – сме в състояние да познаваме непосредствено, със сетивата си, докато миналото, бъдещето и всичко случващо се на други същества сме принудени да опосредстваме – да опознаваме непряко със средствата на своята памет, разсъдък и въображение.

14. Фалшивост на единството

          Модус на предходната точка. Поради разкъсаността на времето на множество различни потоци – минало, настояще, бъдеще, „чуждо време”, както и множество вътрешни сегменти в тях (например наше минало, което помним и такова, за което нямаме спомен, чуждо време, за което имаме свидетелства и такова, за което само можем да гадаем, бъдеще, в което ще сме живи и такова, което вероятно няма да доживеем, и пр.) – потоци, в които участваме с коренно различни свои способности, – всяко единство, в което смътно си представяме „всички времена” или вечността, е въображаемо, абстрактно – то няма реалност. Освен че като въплътени същества сме принудени да пребиваваме само в едно реално време („отсечка”), човешката ни природа ни осъжда и безкрайно да го фрагментираме. Тъй като обаче нашата духовна същност все пак ни тласка към изграждането на образи на вечността, тези образи, породени от земно-сетивния ни свят, по необходимост са фалшиви. Точно както не можем да се „върнем” към едно предишно време (т. 1), а сме принудени само да „изиграваме” такова връщане (фалшиво – чрез „издърпването” на предметите и съществата в „изходното им положение” – онова отпреди настъпването на определени изменения), не можем и да обхванем цялото време, а сме принудени да „изиграваме” неговото единство чрез пораждането на смътни, непълни, абстрактни, идеализирани, фрагментарни образи на вечността[6].

                    - - -

          Към описаните тук като фундаментални (мета)физични[7] „условия” няколко особености на времевото битие на човека биха могли да бъдат прибавени и други или, както казах, да се преосмисли редът, в който те да бъдат представяни или разглеждани; възможно е да се покаже, че те не са „метафизични” (респективно „физични”) в една и съща степен или смисъл, както и да се разделят на няколко групи във връзка с тяхната онтология. Във всеки случай техният брой, ред или взаимна субординираност остават без особено значение за настоящото изследване, чиято цел по-скоро се състои в това, да бъде показана необходимостта, по силата на която всяка чиста духовна дарба (в случая – етернализмът) попада под въздействието на известен брой корективи, които именно трябва да я лишат от нейната чистота, да я направят „смесена”. Този процес на опосредстване, „омесване” на дарбите с прииждащите отвсякъде земни корективи, нарекох „упадък” на чистата духовна дарба. Той, както ще видим по-нататък, може да протича по различни начини в зависимост от това, дали и доколко неговият субект изживява конфликта между дарби и корективи като страдание, дали в него той заема страната на чистата дарба, на определен неин коректив или на някаква трета инстанция, дали и доколко за своето спасение или обезболяване той се възползва от създадените от цивилизацията средства, техники, методи, практики и пр.
____________________

[1] Под „примерен” имам предвид както казаното в предходната бележка, така и това, че редът на изложените условия би могъл да варира; начините на тяхното изложение също така нямат необходим характер и могат да бъдат изменени според една или друга „оптика” на изследването. Броят им също е вариативен, предвид на това, че някои представляват модуси на други и биха могли да бъдат субординирани под тях, евентуално и включени към тях. Целта тук не е да бъде предложена една неподвижна и неизменна тяхна „таблица”, а да се схванат принципите на въздействието им върху човека.

[2] Ако обръщане на самото време беше възможно, тогава нямаше да се повтаря само малка част от миналите условия, а абсолютно всички минали условия.

[3] Тук се намесва и идеята за пространството: онтологически съм склонен да субординирам пространството под времето, доколкото всяко възможно пространствено съдържание стои под условията на времето. В тясно антропологически план обаче подобно субординиране е мъчно удържимо, доколкото време и пространство изглеждат като независими „канали”, по които битието „протича” към човека. Тези „канали” са представени от различни сетива в човешката природа, чиито свидетелства индивидът е склонен да отделя. Случващото се „само” във времето бива схващано като „мислене”, което, като човешка „вътрешност”, бива противопоставяно на случващото се „само” в пространството като „външност”. Така тези две същности, които съвременният човек сравнително лесно умее да абстрахира и отделя една от друга, добиват противоположния смисъл на едно „субектно” и едно „обектно” битие. Субординирането на едното под условията на другото поема по рискованите днес пътища на идеализма и натурализма.

[4] Може би известно изключение съставляват случаите, в които разполагаме със записани фрагменти от сетивни впечатления – звук, картина, текст от една отминала реалност. Поради този факт – особения статус на записа (снимка, филм, текст) – би могло да се твърди, че човекът е осъществил особен род „метафизически пробив” в свойствата на времето. Ала отново твърде частичен. Понеже ние не бихме могли да запишем всички сетивно възприемаеми свойства на всички отминаващи мигове. Частичността на „порциите” реалност, които записваме, е факторът, който манипулира нашите записи. Каквото и да запишем като филм или звукова пътечка, то е само микроскопична част от всичко, което човешките сетива биха могли да възприемат в огромното отминало време. Следователно записът само отново потвърждава принципната нереалност на миналото.

[5] Мистиците например говорят на първо място за духовни закони на обуславянето – тип каузалност, на който в определени доктрини бива приписвана първостепенна важност.

[6] Става дума например за лекотата, с която говорим за „епохи”, „периоди”, „векове”, „история”, „космогония” и пр., без да се смущаваме от абсолютната невъзможност да ни бъде дадено реалното съдържание на тези необятни единства.

[7] Скобите в думата означават, че представката „мета” подлежи на изпускане – времевите условия, за които става въпрос, биха могли да се разглеждат и като физични (природни), и като метафизични (предзададени заедно със самото битие).
г) Травматични („активноупадъчни”) състояния („тип С” в таблиците)

          Всеки отказ от съобразяване с описаните фундаментални условия, в които ни въвлича времевата същност на нашия свят, води по необходимост до травматични ситуации[1], в които човешката индивидуалност трябва да изпита върху себе си мощта на тези условия като корективи на екзалтираната й етерналистична дарба.
          Следва списък на главните травматични състояния, плод на този сблъсък:

1. Недостиг на време (невроза, бързане, надпревара, умора)

          Това е най-типичното „активноупадъчно” (според терминологията на „Декадент”) или травматично състояние на етерналистичната дарба. То е плод на конфликта между съзерцателната, безметежна нагласа на чистия етернализъм и особеностите на времето, които посочихме в точки 2, 3, 9 и 10 от предходния параграф – именно неговата безспирност, обективен ритъм на протичане, фундаментална ограниченост и конкретна количественост (отмереност). Колкото по-екзалтиран е статусът на една етерналистична дарба, толкова по-вероятно е настъпването на подобни конфликти, заедно със съпътстващите ги травматични състояния. С други думи, ако у едно лице етернализмът се изявява екзалтирано, като активен вътрешен живот в умопостижимата вечност и най-вече, в смисъла на точка 1 от съответния параграф, като „усет за притежаване на безкрайно много време”, то особено вероятно е този усет да се сблъска болезнено с факта на действителната ограниченост на индивидуалното време. Въпросният травматичен сблъсък изглежда най-често като страдание от невъзможността да бъде извършено нещо за краткото време, с което разполага индивидът за тази цел. Естествена реакция в случая представлява напрягането на собствените сили до краен предел, „надпреварата с времето”, съответно и бързо настъпващото изтощение, в което изпълнението на задачата става все по-малко възможно, най-сетне, ако тези състояния се задържат по-дълго, цялостното потъване на вътрешния живот на човека в една невротична атмосфера.

2. Излишък от време (скука, нетърпение, досада)

          Наглед противоположни на първите, тези състояния всъщност имат общ корен с тях. Тук травматичният сблъсък също се поражда от една екзалтация на времевата дарба, само че тази екзалтация по-скоро засяга плътността на изживяването на отделния миг от страна на субекта. Става дума за индивид, ярко надарен със способността да разчленява много съдържания в един кратък времеви сегмент. Подобно лице разграничава много повече нюанси и отделни моменти вътре в протичането на събития, които от гледна точка на друг човек биха изглеждали толкова мигновени, дори мълниеносни, че в тях нищо не би могло да бъде забелязано и разграничено. Казано накратко, екзалтацията на етерналистичната дарба тук изглежда като активен живот в мига, водещ към несъразмерно уплътняване, ускоряване на собственото вътрешно време спрямо външното. Това вътрешно ускоряване обаче не може да повлияе върху обективното време, което, както споменахме, е „метроном” (т. 3 от времевите условия). Така на субекта то започва да се струва толкова по-мудно протичащо, колкото по-екзалтирано е вътрешното му време. Това довежда до една неудовлетворима потребност на индивида от повече, по-бързи, по-плътни дразнители, от повече действия, по-гъсти съдържания на случващото се. В крайна сметка, резултатът може да се обобщи като „болезнена празнота” – скука. Когато пред мен застава пропаст от „празно” време, която трябва мъчително да пребродя, преди да се случи нещо определено, което очаквам в един по-късен момент, аз се изправям пред феномена на нетърпението[2]. Колкото по-трепетно е очакването ми на това далечно събитие, толкова по-болезнено е и моето нетърпение. Дълготрайното състояние на нетърпеливо очакване довежда до не по-малка доза невротизъм от онази, с която се срещаме при бързането и надпреварата със секундите, което говори, че двете наглед противоположни състояния на недостиг и на излишък от време по същество са двете полюсни прояви на един и същ феномен.

3. Антиципизъм, ретардизъм (избързване, забавяне)

          С тези термини нарекох по-сложните травматични комплекси, породени от ситуацията на несвоевременно възникване на определени събития. Получените в резултат на това състояния принципно се дължат на констатираната биологичност на времето (т. 12 от времевите условия), а именно на факта, че повечето процеси, свързани с живия (биологичния) свят, протичат по точно определена схема, включваща множество следващи се по необходимост етапи, за всеки от които са свойствени един тип особености и несвойствени – други. Например онова, което е свойствено за едно малко дете да получава от света и да изживява в душата си, е различно от онова, което ще бъде свойствено за същия индивид, когато достигне зрелост. Доколкото обаче известни събития се случват преждевременно („антиципизъм”) или със закъснение („ретардизъм”) спрямо този естествен ход на съответствеността, възникват травматични състояния на разминаване на субекта с времевата реалност. Например: един млад човек дълги години се нуждае от материална подкрепа, за да може да изучава една познавателна област, към която има интереси, но просто няма откъде да получи такава подкрепа. Постепенно интересите му закърняват и когато един ден най-сетне за него се появи (с голямо закъснение) възможност да учи, силите му във въпросната насока са вече изчерпани и той вече няма как да се възползва от тази закъсняла подкрепа. За подобни травматични състояния на закъснение спрямо естествения ход на живота („ретардизъм”) се изказва цветистата народна поговорка „подир дъжд качулка”. Колкото до „антиципизма” – другия полюс на същия феномен – той пък се изразява например в преждевременната поява на благоприятни условия, които обаче все още не могат да бъдат оползотворени поради ранния стадий, на който се намира развитието на индивида. Например: двама застаряващи съпрузи решават да създадат дете в последния момент, който е биологически възможен за целта. Докато детето е малко, те все още са ентусиазирани и имат сили да му дават изключително много топлота, внимание и грижи. Това обаче трае кратко. Скоро силите на родителите се изчерпват и точно когато детето узрява и навлиза във възраст, в която особено силно се нуждае от тяхното присъствие и грижи, те самите вече са грохнали, болни и се нуждаят от неговата помощ. Този пример показва, че понякога антиципизъм и ретардизъм създават един общ цикъл, в който известно закъснение води до някакво избързване, а то от своя страна – към ново закъснение, и т. н. В случая едно закъснение (да бъде създадено потомство) води до екзалтация и пренапрягане, оттам и до прибързването да бъдат отдадени всички оставащи лични сили на детето в един ранен стадий на развитието му; преждевременното изчерпване на тези сили по-сетне води до други травматични развития, свързани с един цялостно разстроен цикъл на развитие у поколението.
          Обобщената и крайно травматична форма на антиципично-ретардичен комплекс можем да открием в изказвания като „нищо в живота ми не се случва навреме”, „във всичко или прекалено избързвам, или фатално закъснявам” и пр.
____________________

[1] Тези травматични ситуации отговарят на понятието, което в „Декадент” изградих за т. нар. активноупадъчни състояния. В поредицата ми от тестове „Дарби на индивидуалния дух” се обозначават с индекс С.

[2] Колкото до досадата, тя е крайната степен на отблъскване от едно актуално време, изпълнено с нежелани, празни, безинтересни дейности. В този смисъл тя може да се смята и за особено изострена форма на нетърпението.
д) Рецидиви на травматичните състояния – увредени, модифицирани („постдекадентски”) форми на дарбата
          („тип D” в таблиците)

          Когато един индивид се намира дълго време в травматични състояния, породени от конфликта между неговите духовни дарби и емпиричните факти на земното съществование, се създават предпоставки за възникването на особени форми на дарбата, в които тя се явява вече изменена – неавтентична, уязвена, отречена, подменена с нещо друго, преобърната или втвърдена. Тези пост-травматични рецидиви можем да обобщим като „увредени[1] форми” на духовната дарба.
          Следва техният списък в контекста на етернализма.

1. Псевдоекзалтация – екстремизъм на вечността като бягство от настоящето

          В рубриката „екзалтирани състояния” разгледахме (в т. т. 2 и 3) форми на дарбата, при които се наблюдава оттласкване на субекта от настоящето за сметка на пребиваването му съответно в бъдещето и в миналото. Ако обаче за подобни „екзалтирани форми” можем да смятаме онези, при които животът в различните от настоящия миг времена е непосредствено следствие от свръхактивния  статус на етерналистичната дарба, тук е време да разгледаме случаи, при които този живот е травматично следствие от разрива на субекта с неговото настояще. Тъй като тук водещ е негативният момент – бягството от травматичната ситуация на настоящето, а не непосредствената позитивна мощ на духовната дарба, смятам, че статусът на дарбите, който се разкрива в този случай, трябва да наречем „псевдоекзалтация”. Всъщност тук субектът прибягва до помощта на своята дарба на вечността, за да го изведе тя навън от болезнения свят на настоящето. Споменът, мечтата или животът във възможното тук стават форми на частично спасение на индивида[2]. Търсейки път навън от травматичното настояще, той изкуствено, вторично раздразва своите етерналистични дарби. Така тяхната псевдоекзалтация, въпреки че понякога може много да напомня автентичната, не бива да бъде обърквана с нея.

2. „Втвърдяване” на екзалтирания статус

          Аспект на разгледаното току-що състояние могат да бъдат разположения, при които един естествено отминал (оттеглил се) автентично-екзалтиран статус на етерналистичната дарба е оставил след себе си теоретически форми на осмисляне на времето, белязани от идеалистичния превес на вечността пред емпиричното време. Такава именно е позицията на Парменидовата школа в древногръцката философия. Тази школа (чийто представител е и споменатият преди малко Зенон) се е застъпвала за пълното отричане на битието на времето и изменението. Подобен възглед е отклик и на източните вярвания, според които сетивният свят изобщо е „Майя” (космическа илюзия). За нас в етерналистичен план той може да бъде разглеждан като теоретическо „втвърдяване” на екзалтирания статус на дарбата. Самият автентично-екзалтиран статус на една чиста дарба на духа по принцип не би могъл да се удържи дълго време. Поддържането на една екзалтация в земното въплъщение изисква особен род сили, които по своята природа не са неизчерпаеми (за тях ще стане въпрос в следващата глава). Екзалтираната нагласа обаче би могла да се запази в едно „консервирано” или „втвърдено” състояние като система от възгледи например. В случая, както стана ясно, това биха могли да бъдат възгледи, отричащи реалността на времето и самото изменение, чиято мяра представлява то.

3. Преобърнати (перверзни) състояния – отказ от вечността

          Вследствие на дълготрайна травматична ситуация, свързана с етерналистичните дарби, е възможно и точно противоположното развитие – не тяхната собствена повторна (т. е. вторична) екзалтация, а преобръщането им – тяхното низвергване, загърбване, унищожаване, отричането на теоретичните им продукти. Как да разтълкуваме смисъла на тези две противоположни „реакции” на духа и как да схванем, че по същество в тях се разкрива едно и също съдържание? Първата реакция, разгледана в предходните две точки, можем да обобщим като един тип изход от травматичния конфликт между духовната вечност и емпиричното време, при който индивидът „решава” да се „застъпи” за вечността. За целта той трябва да подсили именно духовния, етерналистичния елемент у себе си, с оглед същият да се противопостави ефикасно на корективите, описани в съответния параграф. Именно като резултат от това изкуствено подсилване на дарбения елемент възникват състоянията на псевдоекзалтация и(ли) втвърдяване на дарбата. Макар и безвъзвратно увредена, „мутирала”, обработената по такъв начин дарба (или нейният, тъй да се каже, скелет, балсамиран труп и т. п.) вече е доведена до състояние да „парализира” корективите – да ги обезсилва. Възможно е обаче в течение на травматичния конфликт между духовността и земния коректив именно вторият да се е оказал по-силен[3]. В този случай лицето, респектирано от неговата мощ, постепенно се обръща против внушенията на своите духовни дарби. То търси начини да ги обезцени, да ограничи въздействието им. Тук, в случая с етернализма, това се осъществява, като всячески бъде изтъкван приоритетът на времето пред вечността, като човекът бива свеждан до чисто времево същество, чуждо на идеята за вечния живот. Съзнанието бива фокусирано върху атрибутите на времето – промяна, непрестанна течливост, безвъзвратност, кръговрат (цикличност), ефимерност, биологичност, възникване и изчезване на всяко битие – и загърбва връзките си с трайното, неизменното, същностното. Ако атрибутите на вечното все пак биват представяни на субекта под известна форма, той винаги се опитва да ги отрече, да ги възприеме като нищожни – всяка трайност той държи да назове „относителна”, всяка вечност – „абстрактна”, всяка същност – „случайна” и пр. Това при последна сметка намира израз в убеждението, че човекът е „същество на гребена на вълната” – че той съществува в един свят на безспирна промяна, в който никога няма здрава почва под краката си. Най-ранен теоретичен изказ на този възглед може би е учението на Хераклит, според когото „не можеш два пъти да се окъпеш в една и съща река”, т. е. никаква същност не се запазва във времето – „всичко тече” (прочутото Panta rhei) и реката, в която си влязъл преди малко, сега вече не е същата река, а друга. Човек, у когото доминира подобен мироглед, най-вероятно е разрешил етерналистичния конфликт между своята дарба на вечността и корективите на времето в полза на земния, сетивния елемент – движението, промяната, различието.

4. Изкуствени заместители (ерзац) – сантименталност, фетишизъм на времето, консерватизъм

          Особен род развития, спохождащи една дълго време малтретирана духовна дарба, е търсенето на бягство в определени заместители, които по същество представляват земни, изкуствени, времеви, материални или културни елементи, но в известни отношения се държат като символи на вечността. Имам предвид една нерядко практикувана замяна на автентичния порив към вечното със страст към дребното „увековечаване”, което постигат архиварството, колекционерството, графоманията, снимането „за спомен” и други сантиментални дейности. В тези случаи субектът сякаш се утешава за невъзможността си да пребивава в истинската съзерцателна вечност, в безвремието на медитацията над природния кръговрат, космическата безпределност и божествената истина, като прибягва до тези лесно постижими, достъпни подобия на увековечаването – описанието на собствения живот в дневник, събирането на стари предмети, фотографирането, трупането на спомени за отминали събития. Тези дейности като че ли го доближават до вечното, заблуждават го, че постига известно обладание на трайността, на постоянното. Те го карат да смята, че е в състояние „да спира” времето. В действителност те могат да се обобщят като „ерзац” – евтино подобие, фалшив дубликат на духовната вечност. Страстта към спомени и свидетелства, снимки и други отпечатъци от миналите мигове е вид фетишизъм на времето. Всяка подобна обвързаност с определени съдържания на самото време може да бъде в най-добрия случай ерзац на истински вечното, не и негово постигане. Цялостната нагласа към такова фалшиво „увековечаване” на миналите състояния може да се прояви в душевната гримаса на консерватизма. Същият е мутирала форма на автентичния усет за класичност, трайност, надисторичност. За разлика обаче от онзи изтънчен усет, който се взира в миналото, за да открие там непреходното, истинската ценност, консерватизмът се залавя за повече или по-малко случайни съдържания на отминалото време, чието увековечаване да възжелае. За съжаление, разликата между двете позиции често се размива и далеч не е лесно да бъде посочена в един или друг отделен случай. Толкова по-важна обаче се явява тя за нашата типология на диспозициите на етерналистичната дарба – съответно, толкова повече и трябва да упорстваме в нейното последователно удържане.

5. Екзалтация в техническото овладяване на времевия ход

          Става дума за прекомерност, свързана с усвояването и прилагането на законите на емпиричното време – вж. следващите параграфи до края на раздела за етернализма.
____________________

[1] В „Декадент” наричам тези форми „постдекадентски”; в „Дарби на индивидуалния дух” те биват квалифицирани като „преобърнати” и се обозначават с индекс D. Ако терминът „увредени” се стори на уважаемия читател прекомерно ценностно натоварен или пък „по медицински рестриктивен”, вместо него биха могли да се използват термините „мутирали”, „модифицирани” или „видоизменени”. Тези думи обаче не съумяват да покрият цялото поле от значения, което обхваща специалният ми термин „постдекадентски” – определено неговата употреба в случая е най-уместна, стига, разбира се, да е било адекватно овладяно особеното му съдържание, изложено в „Декадент”.

[2] Поради временния характер на това спасение въведох за въпросните форми и термина „палиативни”.

[3] Това зависи най-вече от баланса между дарбените и нагоновите активи на индивида – за този баланс ще стане дума в последната, четвърта част на настоящата книга.
е) Умения, произтичащи от упадъка на етернализма – поступадъчни или опосредствани форми на дарбата
          („тип Е” в таблиците)

          Невъзможността да бъдат престъпени неумолимите закони на времето принуждава индивида да реагира с развиване на известни каузални умения. Нагаждайки се към времевата форма, под която му е дадено битието, субектът се приучва към определен ред в своите мисли и действия, към определено темпо и ритъм, към определено съдържание на своите целеполагания[1]. Примирен с факта, че като човешко същество не е в състояние да манипулира законите на земния коректив, той започва да изучава тези закони детайлно и се опитва да се впише в тях по най-акуратния възможен начин[2]. Какви форми обикновено придобива това?

1. Планиране

          По принцип бъдещето е непредсказуемо (т. 4 от корективите). Но упоритата природа на човека се е постарала да открие „пробойните” в този принцип и да се възползва от тях. В течение на своето цивилизоване, както отделният човек (онтогенетично), така и човешкият род въобще (филогенетично) непрекъснато е разширявал и продължава да разширява обхвата на онези дялове от бъдещето, които подлежат на предвиждане и съзнателна манипулация. Би могло с основание да се твърди, че в този процес на овладяване на бъдещето намира непосредствен израз степента на цивилизованост на един индивид или култура. Човек или епоха, които владеят по-голям дял от своето бъдеще в сравнение с други, със сигурност могат да се смятат за по-развити от тях. В предвиждането и овладяването на бъдещите събития и условия намират израз изключително усъвършенствани методи и практики както при отделната личност, така и в обществото като цяло. Голяма част от тези практики могат да се обобщят като „планиране”. Терминът е съвсем ясен и едва ли се нуждае от някаква особена дефиниция. Тук само е необходимо да споменем, че в нагласата към подробно планиране на собствения живот е закодирано главното опосредствано състояние на етерналистичната дарба – опосредствано, тъй като тук интересът на духовния субект към вечността е бил отклонен по обходен път – той е започнал да се разгръща като интерес към времето, т. е. в случая вечността не бива непосредствено търсена като такава, а се опосредства с формите на протичане на индивидуалното време. По-точно, след осъзнаването, че истинската вечност в прекия смисъл на думата е недостижима за човека като едно крайно във всяко отношение същество, индивидът се преориентира към един опит за овладяване на своето лично време. И ако миналото се е оказало неадекватен предмет на такова овладяване (тъй като то може само да бъде опознавано, но не и променяно[3] – т. е. то така ли иначе е вече „изтървано” за волевата активност на човека), остава да бъде овладявано бъдещето – и това овладяване ще бъде толкова по-успешно, колкото по-напред в идното се разпростре то, и колкото повече различни варианти за протичане на времето съумее да предвиди и „отработи”[4].

2. Памет, архивиране

          Необходимостта да бъде овладяно времето в максималния си обхват, достъпен за крайното човешко същество, все пак води и до познавателен интерес към миналото – както онтогенетично, тъй и филогенетично[5]. Субектът вече е напълно примирен с факта, че случилото се не подлежи на промяна (т. 1 от корективите), но независимо от това, то може да бъде повече или по-малко опознато и „употребено” в известна форма за целите на настоящето и бъдещето. Тъй като основно средство в човешката природа, чрез което имаме достъп до миналото въобще, е паметта, интересът към миналото, води до желание да бъде усъвършенствана като инструмент индивидуалната човешка памет. Субектът с интерес към миналото обикновено се стреми да запомня повече събития, да ги удържа дълго и в детайли в паметта си. Независимо доколко съзнателно в този процес на усъвършенстване биват влагани методи и техники („мнемоника”), сам по себе си процесът има технически характер. Интересът и стремежът към запомнянето само по себе си е знак за това, че една етерналистична дарба търси път към своята най-опосредствана изява. Подобен смисъл има и интересът към външните технически средства за запаметяване и възпроизвеждане на сетивни впечатления – звук, образ и пр. – т. е. средствата за звукозапис и заснемане на образи, за съхранение и обработка на информация изобщо.

3. Сетивност

          Освен към техническото овладяване на бъдещето и миналото (съответно като планиране и памет) етерналистичната нагласа, стигнала до своите опосредствани форми, естествено се стреми и към действие в настоящето. Тъй като биологичният „инструмент”, който ни е даден за познание на настоящето, е нашата сетивност, предмет на това действие най-напред стават сетивата. По-точно, предмет на волята за овладяване на времето става способността на сетивата да получават по-пълна, точна и детайлна информация за възможно най-кратък отрязък от време. Това се постига чрез упражняване на концентрацията и на „разделителната способност” на всяко сетиво. Типичен пример за такова упражняване е практическото овладяване на музикалната хармония. Слухът на ученика се концентрира върху един музикален акорд – съзвучие, в което едновременно звучат множество тонове с различни височини. Целта е, схематично казано, да се овладее слухът до такава степен, че дори след краткото прослушване на акорда човек да бъде в състояние да възстанови в съзнанието си и да посочи всички отделни тонове, от които се е състоял той. По подобен начин се процедира и по отношение на другите сетива.

4. Ритъм

          Тъй като реалното, биологичното време има отчетлив цикличен характер (т. 11 от корективите), съществен дял от техническото овладяване на времето заема вписването на субекта в тази цикличност. Такова вписване обикновено се нарича „режим”. Заспиването и събуждането всеки ден по едно и също време, редовното хранене, разграничаването на едни и същи периоди от всеки ден, определени за работа, за почивка, за развлечения, за физически упражнения и пр. – стремежът към спазването на всички тези елементи на режима по същество е стремеж към недвусмислено, трайно вписване на времевите дялове в една единна знакова система на индивидуалното човешко време[6]. Този стремеж води към превръщането на живота в схема, в техника. Волята за такава трансформация издава особено силно наличие на опосредствана етерналистична дарба.

5. Скорост, търпение

          Фундаменталното разминаване на субективното с обективното време (т. 3 от корективите) довежда до необходимост от съобразяване на първото с второто. Техническият аспект на такова съобразяване се състои в съзнателното ускоряване или забавяне на индивидуалното време според условията на външното. В типичния случай предмет на техническа намеса става скоростта, с която субектът извършва определени действия. Ако човек изпитва желание да се научи да прави нещо максимално бързо, много вероятно е в този негов стремеж да намира израз етерналистична дарба[7], достигнала до своя краен стадий на опосредстване[8]. Аналогично на ускоряването на дейностите, на противоположния дял от спектъра на темпата имаме друго техническо усвояване на разминаването между субективно и обективно време – търпението. Освен да прави нещата достатъчно бързо, за да се вписва в хода на обективното време, субектът е принуден също така да проявява спокойствие по отношение на бавното темпо на процеси, чието ускоряване не е в негова власт. Възпитаването на търпение у индивида също така е сред типичните технически манипулации на живота, поставен в условията на земното време.

                    - - -

          В допълнение нека да отбележим, че най-усъвършенстваните технически постижения, свързани с овладяването на времето, на свой ред подлежат също на своеобразни ексцесии (вж. т. 5 от предходния параграф). Става дума за една вторична екзалтация – този път не на непосредствената, а на крайно опосредстваната етерналистична дарба.
          В този смисъл всяка от подточките на последния параграф представлява пример за подобна възможност – в един типичен случай склонността към планиране (т. 1) става дотам екстремна, че субектът престава да бъде в състояние да извърши каквото и да било действие, ако то не е било предварително запланувано от него. Така се стига до състояния, в които човек осъжда на безусловно отхвърляне всички спонтанно възникващи възможности за действие. Архивирането (т. 2) също би могло да придобие подобни екстремни форми – например когато негов предмет станат всички ненужни дреболии, съпътстващи ежедневието. Тогава времето, отредено за описание и документиране на живота, включително на негови страни, които би било напълно безсмислено някога да бъдат разглеждани отново, става толкова значително, че то започва да поглъща един важен и невъзвратим жизнен ресурс на субекта. Аналогично можем да разсъждаваме и по отношение на всяка от следващите точки в параграфа за уменията или поступадъчните етерналистични форми.
          По такъв начин биват генерирани нови увредени („постдекадентски”) форми на етерналистичната дарба („тип D”), този път като вторично екзалтирани технически средства, първоначално насочени към овладяване на земния елемент, ала сега вече излезли извън този свой прагматичен хоризонт и превърнали се в двойно опосредствана имитация на духовни дарби – двойно опосредствана, доколкото самото техническо средство представлява такава имитация от първа ръка, а впоследствие, чрез собствената си екзалтация започва да имитира и екзалтирания статус на една допълнително раздразнена от своите корективи дарба.
          За да опростим този сложен израз, може да го представим с всичките етапи, които той илюстрира:
          Първо непосредствената дарба на вечността (тип А) се сблъсква със своя коректив и реагира най-напред с пораждането на екзалтирани (тип В), а сетне и травматични (тип С) състояния. За да бъдат преодолени те, постепенно възниква необходимостта от овладяване на технически средства за опериране със земното време – планиране, режим и пр. (тип Е). Тъй като обаче последните на свой ред не донасят онова удовлетворително разрешение, което се е очаквало от тях, субектът като че ли започва да мисли, че просто не ги прилага достатъчно радикално. Той се „заема” със задачата да се задълбочи в тяхното действие и ги превръща в център на своя живот. И понеже в този екстремизъм намира израз една скрита или явна болезненост, определено можем да смятаме, че той е знак именно за наличието на модифицирана или увредена етерналистична дарба (тип D).
____________________

[1] Аз, например, не мога да желая каквото и да е. Когато желая нещо невъзможно, интенцията ми към него приема името „мечта” и попада в съвсем различен когнитивно-волеви „жанр” от този, при който желая възможни и осъществими неща. В течение на времето аз се научавам да желая само такива именно неща, тъй като другото се е оказвало нерентабилно – то е „загуба на време”.

[2] Тази линия на поведение в „Декадент” наричам „поступадъчност”; в поредицата от тестове „Дарби на индивидуалния дух” тя бива квалифицирана като „опосредстван статус” на дарбите и се обозначава с последния, пети индекс Е.

[3] Разбира се, миналото също се поддава на известен тип „символична обработка” – върху него може да се влияе, като със силите и средствата на интелекта събитията от него биват тълкувани по нов и различен начин, тъй че в тях биват влагани нови смисли и значения. Волята за такава виртуална „намеса” в миналото, особено в смисъла на символична манипулация, целяща оправдание на определени постъпки или примирението с дадени събития, по-скоро ще причислим обаче към предходната група изяви на духовността – посттравматичните.

[4] Образцов пример за моделиране на това овладяване на бъдещето в максималния му обем от варианти на протичане ни дава шахматната игра, при която ключово значение има тъкмо умението да се мисли бъдещето. В тази игра, формално погледнато, няма скрити възможности. Всички потенции присъстват по очевиден начин на игралното поле. Но анализът на ситуацията се постига чрез опит да се проследи и предвиди кои от тези многобройни възможности ще се актуализират и до какви последствия би довело реализирането на една или друга от тях. Той е толкова по-успешен, колкото по-далеч стигне в тази преценка на вариантите. Това го превръща в синтезиран и изчистен образ на всяко действително боравене с бъдещето.

[5] Нека добре да се схване разликата между този опосредстван интерес към миналото – например като „история” – и спонтанния живот в миналото, за който стана дума в рубриките за непосредствения и екзалтирания статус на етернализма – интересът към историята или психологическото познание на индивидуалното минало (детство, юношество) на един субект са все целеви, т. е. мотивирани с нещо друго прояви на етерналистичния интерес. Те са твърде различни от чисто метафизичната, духовна, непосредствена склонност към пренасяне на собствения живот някъде в миналото, която бе разглеждана досега.

[6] Съществуват и форми на техническо вписване на субекта в по-дребните дялове на обективното време – в типичния случай това се постига чрез усъвършенстване на усета за ритъм. Същият бива ефикасно развиван чрез упражняването на всички времеви (т. нар. перформативни) изкуства – най-вече музиката и танца.

[7] Съществуват и случаи, в които човек е подтикван да прави нещо с максимална скорост просто от страх (например когато бяга, бидейки преследван) – тогава явно подтикът към бързане има нагонов характер. За да схванем обаче чисто дарбените основания на волята за ускоряване на действието, трябва да я абстрахираме от подобни нагонови ситуации.

[8] Защо така не би се държала, например, една непосредствена етерналистична дарба? Очевидно, за чистата дарба на вечността интересът към вписването на субекта в едно конкретно време е нулев. Нищо не е по-чуждо на непосредствения „човек на Вечността” от бързането, от опитите за манипулация на времето изобщо, тъй като той е изпълнен с усета, че притежава безкрайно много време. Нужно е неговият чист усет за безвремие да претърпи сериозни изменения, дори кризи, за да придобие тази съвсем различна форма на удовлетворение чрез въздействия върху земното време.
( с л е д в а )