Д Е К А Д Е Н Т Ъ Т
Библия на упадъка
Дял І
ЕСЕНЦИАЛНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА УПАДЪКА
из Глава 2
Декадентът като есенциалист
(Упадъчното мислене. Логика и епистемология на декадентството)
Библия на упадъка
Дял І
ЕСЕНЦИАЛНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА УПАДЪКА
из Глава 2
Декадентът като есенциалист
(Упадъчното мислене. Логика и епистемология на декадентството)
(...)
...Ако и механизмът на вундеркиндската прибързаност, механизмът на самата дарба, на самото духовно разбуждане, да остава неразгадаем в същността си, ние бихме могли все пак да опишем „отсамното” в този феномен, самото „оставено тук”.
Когато едно дете се научава да чете „от само себе си”, без никой да го е учил, се случват особено красноречиви с оглед на нашето питане неща.
Първо, за да стане възможно детето да се интересува от отделните букви, т. е. да пита как се чете тази или онази буква, то вече трябва някак да е прозряло самата същност на четенето – механизма на означаването, в който на писмените знаци съответстват фонетични форми. Не става въпрос, разбира се, че то борави с тази същност дискурсивно, т. е. че може да я обясни – това съвсем не е необходимо. То обаче задължително я обладава вече интуитивно (оттам и практически).
Тъй като понятието за интуиция, което имам предвид, е особено важно за разбирането на настоящата глава, се налага да направя няколко уточнения.
Най-напред, понеже в традицията е налице известен конфликт между представата за интуиция, идеща от Декарт[1], и различни окултно-мистични представи за нея като за нещо смътно, неясно, като за „шестото чувство” и пр., е необходимо да се намери такова „неутрално” определение за интуицията, което би могло да съчетае тези две тенденции.
Подобно съчетание виждам в едно определение на интуицията, изказано от Рудолф Щайнер, известния австрийски философ и мистик, чиято личност и житейска съдба сами по себе си насочват към такъв синтез. Прочее, Щайнер нарича „интуитивен” начина, по който една съвсем нова мисъл се „появява” за първи път в ума.
Очевидно, в този свой първоначален сетивно-нагледен вид тя още не е артикулирана като изказване или изречение.
За подобен род неясни представи философът Ото Вайнингер беше изковал интересния термин „хенида” (от гр. „хен” – „едно”), тъй като в тях цялото дискурсивно съдържание е дадено в едно още неразчленено, „сетивно” цяло[2].
Сетне, съвсем противоположно на Декарт, за когото „интуицията” има фундаментален и логически задължаващ, при това ясен смисъл на очевидност, у Вайнингер „хенидата” (съвсем по декадентски!) добива почти пейоративно звучене – поради нейната неяснота, неразчлененост, не-дискурсивност той я нарича „Vorgedanke” (нем. „предмисъл”), отказвайки й място сред „същинските” мисли – дискурсивните.
Опитвайки се да съчетая тези два противоречиви нюанса в традиционните разбирания за онова, което предхожда дискурсивността или съставлява нейния предел, аз бих нарекъл интуицията по-скоро „пра-мисъл” (т. е. „Urgedanke” вместо „Vorgedanke”), в духа именно на Щайнеровото разбиране за нея като за „начин, по който една съвсем нова мисъл се появява за първи път в ума”[3].
Така, за мен детето-чудо е именно човешко същество със свръхразвита интуитивна способност, т. е. способност за обилно генериране на нагледи, интуиции, пра-мисли, които да застават в основата на богати потенциални дискурсивни съдържания, или иначе казано, способност за предварително „добиване” на пределно общи, универсални, същностни мислоформи, в които с лекота се „подреждат” всички следващи съдържания[4].
Точно тази човешка способност впрочем Макс Шелер наричаше „дух” (противопоставяйки я на „жизнения порив”) и я определяше още като възможност да се правят универсални изводи от съвсем частични предпоставки – една, нека да припомня, в известен смисъл „забранена” от логиците индукция, т. нар. „непълна” индукция, при която за общото заключаваме от известен брой – но не от всички! – частни предпоставки, които го определят. Такова заключаване не носи аподиктично истинни резултати, особено в случай че предпоставките, които се имат предвид, съставляват незначителна, дори нищожна част от всички обстоятелства, обуславящи цялото – но човекът непрекъснато го извършва, и дори е склонен да съзира в това действие израз на своята най-висша природа. Той има поглед едва върху една милиардна част от всички човешки животи – и все пак разсъждава върху „живота” изобщо; нему е отреден само миг от съществованието на Вселената – но той смята, че познава общата форма на Космоса...
Тази познавателна увереност, така подозрителна от логическа, т. е. от дискурсивна гледна точка, намира своето съвършено обяснение от гледна точка на интуицията, която е именно наглед за общото.
Бидейки в известен смисъл една неясна или по-точно „няма”, безсловесна „пра-мисъл”, интуицията генетически предхожда всяко дискурсивно учленяване. Всичко, на което предстои да се превърне в словесно изразимо знание, най-напред бива дадено в такава обща нагледно-сетивна форма[5].
Прочее, изглежда, че у детето-чудо бива изключително интензивен процесът на пораждане именно на такива „пра-мисли”. Това обяснява впечатлението, че подобно дете още „предварително” знае всичко.
В контекста на така очертаната проблематика човек мъчно може да се сдържи да не затананика едва ли не всички трафаретни „парчета” от философско-епистемологическия репертоар – на първо място, разбира се, Платоновото „припомняне”.
Всъщност никак не е случайно, че Платон изобщо наричаше познанието „припомняне” – процес, при който душата си „спомня” нещо, което вече е знаела. Наистина, при всеки познавателен процес се срещат тези мигове на светкавично осенение, в които изневиделица в съзнанието се появява цяла схема от нови взаимовръзки между наблюдаваните неща – със същата спонтанност, с която понякога паметта изведнъж ни донася един задълго забравен спомен.
У Платон, разбира се, това сравнение между познание и припомняне се дава в тясна връзка с древното учение за прераждането – душата „си спомня”, твърдеше философът, защото е живяла и преди настоящия си телесен живот. Това „митологично” обяснение за пореден път ни връща към дълбоката мистериозност на познавателния акт, както и на самото съзнание – трябва да се признае, че едва ли съществува позитивно-научна процедура, чрез която да се постигне по-задоволително обяснение на описаната интуитивна способност.
Във всеки случай, ако в своята същност чистото познание, т. е. добиването на предварителни общи интуиции относно всяка възприета структура, е нещо като „припомняне”, то детето-чудо показва забележителна „памет”. То незабавно „се сеща” за неявните взаимовръзки между нещата, които му се представят. Като че ли за всяко ново отношение или принцип, който му бива разясняван, то има основания да каже: „Всъщност вече зная това – просто за пръв път го срещам облечено в думи”.
Подобни деца проговарят и прохождат особено бързо. Същевременно обаче, макар и да са натрупали богат езиков речник, те рядко се изявяват вербално. Още в много ранна възраст у тях може да се забележи затруднението или направо неумението да се ословеси преживяното, видяното. По-скоро взрени навътре в себе си – наблюдаващи, отколкото „питащи се”, „разсъждаващи” или „заключаващи”, те сякаш постоянно и тихомълком извличат познание от „паметта”, т. е. от интуитивните залежи на собственото си същество...
С други думи, детето-чудо интензивно черпи от едно не-вербално, съзерцателно познание, чийто извор блика в дълбините на собствената му душевна природа.
Как обаче тази интуитивност се отнася към логиката, към дискурсивността, а сетне и към житейската съдба на детето-чудо[6]?
Когато казвам, че вундеркиндската интуиция представлява самата пра-логичност, аз имам предвид това, че във всеки един „квант” интуиция, т. е. във всяка една интуитивна „картина” се съдържа цяла една парадигма от логически секвенции – само че без те да бъдат ясно назовани.
Всъщност интуицията се отнася към логическите съждения и умозаключения така, както една зрителна картина (или, казано на философски език, „сетивният наглед”) се отнася към своите описания. Интуицията е чиста логика, само че неформулирана, както и картината е чист разказ, но все още неосъществен[7].
интуиция картина
————— = ————--
съждение описание
Картината, прочее, има по-богато съдържание от което и било свое описание, както и интуицията притежава по-обширно съдържание от която и да било пропозиция или умозаключение, които я формулират[8].
В този смисъл интуицията и картината като форми на познание са много по-удовлетворяващи от логическите съждения и описанията, тъй като цялото съдържание на логиката вече е дадено в интуицията, а цялото съдържание на външния свят вече е налице в неговите картини. Дискурсивността или с други думи представянето на интуициите като логически съждения и(ли) описанията на външните картини обслужват само комуникацията между хората[9]. Тези дискурсивни форми биха могли на свой ред да породят отново в едно съзнание интуиции или картини, но не го правят по необходимост. В редица случаи това може и да не се осъществи, а в крайна сметка и не се осъществява.
С други думи, „в началото” не е „Словото”. В началото на познанието стои Нагледът като интуиция или външна картина[10].
Колкото по-интензивно протича у едно дете процесът на получаване на интуиции за света, толкова по-малък дял в структурата на неговото познание ще заема словесността, съответно общуването. Най-голяма интензивност на въображенно-интуитивните процеси обаче наблюдаваме при типа на детето-чудо. Следователно в неговия живот изначално се поставя този когнитивен фундамент: познанието бива усещано като процес, който започва от недрата на собственото същество, а не от общуването с другите – т. е. то не е културен феномен. В това именно се състои и основната разлика между детето-чудо, както го представям тук, и „обикновените” деца – повечето деца и подрастващи схващат познанието по-скоро като нещо, което им се предлага отвън – от родителите им, от възпитателите, от обществото, – и то най-често с известен натиск[11],[12].
За по-голямата част от подрастващите удовлетворяването на познавателното любопитство в най-добрия случай се свързва с четенето, т. е. те имат представата, че ако не притежават ясно знание за нещо, биха могли да го научат и разберат от книгите и медиите.
Обратно, детето-чудо е тип на познавателно самоуверен субект, който има вътрешната убеденост, че е способен да разреши всеки познавателен проблем изключително чрез, във и със собствения си ум[13].
Да отбележим само, че така очертаното разбиране за природата на детето-чудо всъщност никак не противоречи на разпространения възглед, според който вундеркиндството е преждевременно развита в дадена област дарба (математическа, музикална, художествена, литературна и пр.), съчетана с голяма мощ в напредъка, в техническото овладяване на материята – например способност да се проучва обширна литература по даден въпрос, силна памет с възможност за наизустяване на дълги откъси, словесни или музикални – т. е. умение в дискурсивната плоскост, в онова, което би откликнало на обществените изисквания в съответните области. В понятието за дете-чудо, което представям, присъства само известно ударение върху интуитивния корен на всички тези способности. Дали се отнася до памет, въображение, музикалност, мащабни обобщения, логичност, красноречие или дори поетична дарба – всичко това в крайна сметка се свежда до интуиции, чисти форми – нагледи, които или се появяват в съзнанието в нужния момент, или не.
И тъй, в своя образцов типологичен случай така схващаното дете-чудо, освен че по неведом начин е дарено с със самия интимен механизъм на получаване на определен вид интуиции – едно активно общуване със света на духа, – постепенно придобива и дълбокото убеждение, че именно този процес е същественото в неговия живот – а не многобройните възможности, които произтичат от него.
В своя най-развит и осъзнат вид това убеждение приема формата на есенциализъм.
Есенцията или същността на нещо (от лат. essentia – „тяло”[14]) е онова, без което въпросното нещо не би било себе си. Т. е. есенцията прави нещото да е това, което е. Едва ли е необходимо в рамките на тази книга за упадъка да проследяваме цялата история на понятието за есенция – за която цел би следвало да се върнем чак при Платоновата „идея” и Аристотеловата „форма”, а може би и още по-назад – но е необходимо да се спомене, че една светогледна насоченост към същността или есенцията предполага разбирането за известна онтологическа йерархия, както и един редукционистки подход към битието, в смисъл че последователният есенциалист има склонност мислено да „очиства” вещта от всичко друго, което не е нейна „същност”, да я редуцира до същността й, която за него се оказва много по-важна, йерархически поставена над всички „случайни” свойства („акциденции”).
Засега обаче есенциализмът все още не ни се е представил като светоглед. У детето-чудо може само да се наблюдават неговите чувствено-познавателни корени, т. е. картината на един интензивен интуитивен живот, изцяло потопен в чистите форми.
Всъщност, възниква въпросът, не живее ли всяко дете подобен живот до около третата си година, т. е. допреди нашествието на езика и на конституирания около него субект („Аз”)? По всяка вероятност това е така – споменатият период е именно периодът на най-интензивни познавателни процеси в човешкия живот. Всяко дете тогава е, условно казано, „вундеркинд”, тъй като с невероятна бързина усвоява майчиния си език, без при това да разполага предварително с друг, на който да си го превежда, научава имената на предметите паралелно с техните свойства и взаимодействия, придобива множество общи познания, далеч по-обхватни от нищожния му опит, и т. н.
Отликата на „истинското” дете-чудо обаче е тази, че то запазва този свой интуитивен живот непокътнат и след езиковата инвазия. В неговия случай обществото не съумява да го измести от този съзерцателен топос, да се настани като език (т. е. дискурсивност) на мястото на интуицията, а по-скоро се намесва като нещо второ, допълнително, редом с интуитивния свят.
Оттам именно се поражда и йерархичното усещане, изграждащо по-нататък есенциализма.
При един такъв плавен преход от интуитивност към дискурсивност, без първата да бъде засегната, втората неминуемо ще бъде усещана като нещо по-несъвършено, по-бедно, по-ограничено – още повече че, както споменах, това разбиране има и известни рационални основания, предвид на по-обхватната съдържателност на интуицията и картината в сравнение с дискурсивните пропозиции.
Оттук детето-чудо, в чието същество дискурсът не е съумял изцяло да наложи волята си, завинаги застава в критична (или поне в иронична) позиция спрямо всичко, което приижда към него във вид на външна словесна агресия – школско знание, език, традиции, професионални изисквания и пр. Обществото с всички утвърдени от него форми на познание – а всъщност по-скоро форми на съобщаване на познанието – повече невротизират такова дете, отколкото го стимулират към познавателен живот. „Та аз обладавам самото чисто познание – сигурно би възкликнало подобно дете, ако, разбира се, можеше да се изрази така – защо сега искат от мен да го изразявам, да го поставям в словесни форми, много по-груби и опростени от неговата собствена? В интуициите, които спонтанно получавам от духа, предметите сами разкриват пред мен свойствата и отношенията си, без посредничеството нито на човешки субекти, нито на създадените от тях чисто формални структури. Този непосредствен начин на познание ми дава много повече от всичко, което се изказва словесно, той е много по-богат и удовлетворяващ от словото. Впрочем и самото слово на хората ми се разкрива посредством тези спонтанни интуиции, сред които протича вътрешният ми живот, тъй че именно те лежат в основата на всяко разбиране и знание. Повечето хора обаче смятат за познание само онова, което се изказва...”
Така именно „вундеркиндството” дълбае пропаст между интуиция и дискурс, между вътрешна и външна, скрита и явна страна на познанието, между неизразено и предадено разбиране, между съзерцание и изучаване.
Дори и напълно да съумява да удовлетвори дискурсивните изисквания на околните, дори с лекота да наизустява, цитира, превежда, изчислява, аргументира, обяснява, заключава..., детето-чудо завинаги запазва дистанция спрямо тези процедури. То никога не може да се отърси от впечатлението, че те са само придатък, обвивка на нещо много по-съществено, то никога не може да ги възприеме, тъй да се каже, „сериозно”. Напротив, сериозно то приема единствено онова спонтанно „даряване” на познанието в интуицията, което, все по-дълбоко разграничавайки се от другото, постепенно добива характера на творчество и свобода...
Изживявайки и формулирайки това противопоставяне като ценностен конфликт, детето-чудо естествено навлиза в активния си упадък.
Външните познавателни изисквания могат дотолкова да се възприемат като безсмислени, абсурдни, дори вредни, че да предизвикат отвращение у даровитото дете. Това отблъскване започва да засяга почти всичко на света, тъй като цялата обществена действителност, както постепенно се оказва, гради своите ценности върху съобщимото, предаваемото, върху онова, което може да се покаже, да се овъншни, опредмети, обективира, да се преведе, да се конвертира, да се продаде...
Противопоставяйки на всичко това своята вътрешна и несъобщима ценност, детето-чудо развива комплекс, подобен на оня, който нерядко срещаме у хора (предимно жени), надарени едновременно и с външна привлекателност, и с богата душевност – те са склонни да развиват у себе си отвращение към онези личности от противоположния пол, които се прехласват единствено по външността или образа им, оставайки безразлични към вътрешната им добродетел[15].
По същия начин детето-чудо, „обидено” от всеобщия фетишизъм на външното, гради комплекс, изразяващ се в отвращение към ритуалите на съобщаване на познания и добродетели, съпътствано обаче с неистов стремеж към себеизразяване, към предаване на своята собствена скрита добродетел...
...Всичко това, разбира се, може и да не протече точно така. Дарбата на едно дете-чудо би могла да се осъществи и разположи в света по много по-хармоничен начин. Тук обаче се опитвам да покажа огромния упадъчен заряд на вундеркиндството – предпоставките, които поставят типа на детето-чудо пред прага на декадентството. Разглеждайки такова дете в максимума на неговото понятие, „чудо” би било по-скоро то да се опази от упадъчните тенденции, отколкото да им се поддаде изцяло... Защото може да се констатира, че с първоначалните си нагласи детето-чудо е самият есенциален архетип на преддекадента.
Впрочем да напомня, че чрез самата етерналистична форма на дарбата, т. е. на прибързаността[16], детето-чудо вече се намира непосредствено включено в понятието за упадъка – достигнатата в ранна възраст свръхмерна висота като че ли не оставя на човека никаква друга възможност освен слизането, т. е. упадъка.
След когнитивния връх, достигнат на фона на една крехка възраст, никакво сетнешно интелектуално постижение не може да достигне подобна интензивност. Както и никое преживяване в по-зрели години не ще може да се мери с буреносната мощ на онези чувства, които изпитва една непокътната душа в едно девствено тяло – в случай, че тя ги е изживяла съзнателно и ги удържа в паметта си, всичко следващо ще й се струва бледо и безсилно.
По силата на тази очевидна логика детето-чудо автоматично заема своето място на абсолютен преддекадент.
Тази именно очевидност на декадентското развитие, която бих нарекъл „необходимост на упадъка”, у детето-чудо бива допълнена и с някои типични, съвършено съответстващи й логически структури, чиято най-обща форма определих малко по-горе като есенциализъм.
Вече характеризирах накратко есенциализма във връзка с отношението му към йерархизацията: есенциалистът е такъв декадент, който отделя, екстраполира същностното в предметите на своя интерес, разграничава го рязко от техните случайни свойства (акциденции), поставя го високо над тях като когнитивна ценност – дотам, че направо изключва последните от полето на своя интерес.
И понеже, както се изясни, процесът на получаване на познавателни интуиции у такъв човек е изключително интензивен, скоростта, с която той извършва посочената операция на йерархизация (или редукция на всички свойства до същността), бива много висока – толкова висока, че на практика той не е способен и да схване тази операция като такава, т. е. като процес.
Така поначало всеки предмет застава пред него вече редуциран до същността си, вече сведен до своята идея.
Всъщност интуицията „работи” като сметало.
Тъй както сметалото онагледява един изчислителен процес, така че цялата операция, която иначе протича във времето, се представя синхронно в пространството, става видима в целостта си (когато на сметалото прибавяме към 5 още 3, ние виждаме едновременно и петте като „пет”, и добавените три като „три”, и тяхната „заедност” – сбора им като „осем”), по същия начин и интуицията онагледява и „синхронизира” многобройни логически операции – дедукции, индукции, традукции, анализи, синтези и пр. – така че едно сложно умозаключение бива мигновено представено в ума като единна „картина”, в която можем да разчленим отделните елементи-„изчисления” – и същевременно наблюдаваме крайния им резултат като напълно очевиден.
Повишената интензивност на работата с интуиции обаче означава, че човек престава да си дава сметка за тези междинни етапи на умозаключението, които могат да се изкажат като отделни съждения. Тяхното изказване съвсем естествено се схваща като излишна загуба на време.
Да продължим паралела със сметалата: на Изток[17] съществуват хора, които дотолкова добре усвояват работата с традиционните за техните страни големи сметала, че са способни да извършват с тях и много по-сложни изчисления – дори коренуване. Те правят това с огромна скорост и, разбира се, никак не са съсредоточени върху отделните операции, изграждащи цялостното изчисление – тяхна цел е само крайният резултат. Както тук, така и при интуитивното мислене, всички онези междинни етапи просто се прескачат. Прякото следствие от това е, че бързият интуитивен ум от външна гледна точка сякаш работи „на тласъци” или „на пресекулки”. Причината за това впечатление е тази, че когато подобен субект изказва своите мисли, той като че ли „препуска” из разсъждението, без да изяснява голяма част от своите преходи. Връзката между съжденията му в тяхната последователност може да остава дотам неясна за неговите слушатели, щото те да сметнат, че той говори „несвързано” и да поставят под съмнение интелигентността му или дори душевното му здраве. Във всеки случай, една очаквана преценка на другите за него би била, че има „неясна мисъл”, че се изказва „непоследователно”.
Подобно впечатление, оставяно у събеседниците му, би могло евентуално да го засрами и да го накара да обърне внимание на своя начин на говорене, да се опита да го коригира. Тъкмо такъв опит обаче лесно би го тласнал в активния упадък, тъй като би актуализирал упадъчната тенденция, заложена поначало в бързата интуитивна мисловност.
Ако дотогава е изказвал непосредствено резултатите, които му е носела интуицията, напълно уверен в нейната собствена смисленост и правилност, без да го е грижа за последователността на самото му слово, той е обитавал преддекадентската наивност. Можем да наречем това ранно състояние „чист интуитивизъм”. Тук говоренето се наслаждава на интуитивната бързина, на „онова в мен, което пресмята”, словото възторжено назовава най-впечатляващото, най-вълнуващото от съдържанието на познавателните образи, което постоянно се мени, тъй както цветните фигурки в калейдоскоп.
Но откритието, че този изказ всъщност е неприемлив за другите – че той е некомуникативен, понеже прескача звена от логическата верига – довежда до едно ново отношение към собствените интуиции, подчертано активноупадъчно – самонаблюдението.
Прочее, интуитивистът попада в плен на упадъка, когато започне да се усъмнява във валидността на своите интуиции вследствие от неуспеха на своето слово за тях пред другите. Независимо дали вижда причината за този неуспех в самите интуиции, т. е. в интимния си механизъм на мислене, или в начина си на ословесяване на мисълта (а разграничаването на тези две неща далеч не винаги е очевидно), той във всеки случай попада в пагубната тенденция на самонаблюдението.
„Самонаблюдателят” (или „интроспектистът”) е декадент, който вместо да си служи с интуицията като с обикновен инструмент за познание, – вместо просто да я „консумира”, като непосредствено употребява резултатите й за своите мисловно-познавателни или вербални цели – превръща действието й в свой предмет за наблюдение[18].
Такова самонаблюдение може да представлява както ревностно проследяване, отбелязване, запомняне на интуитивните секвенции, така и изострена бдителност по отношение на словесното предаване на мисълта, а също и допълнителен контрол върху действията, обикновено произтичащи непосредствено от мисленето.
Подобно упадъчно самоотношение може и външно да се забележи чрез учестената употреба от страна на декадента на изрази, подсказващи активно наблюдение на собствените мисловни актове, например: „Точно сега ми хрумна, че...”, „Ето, спомних си, успях да навържа нещата...”, „Започвам да мисля по този въпрос, след малко ще ти кажа какво съм измислил...”, „Не се сещам..., ето, един момент..., да, ясно виждам това, но не и другото, за което ме питате...” и пр.
Самонаблюдаващият се декадент е разкъсан между две фундаментални роли – ролята на самия себе си като непосредствено възприемащ и владеещ вътрешния си свят (ползващ се от тялото си и т. н.) и ролята на „някой друг”, който сякаш „отвън” наблюдава всичко това – като че ли от друго тяло – и съди, оценява, съветва...
Разбира се, тези различни нива на субектността съществуват у всекиго като психични инстанции – непосредственото „Аз” и „интроецираният социум”, „другият в мен”, който също може да има множество лица – родител, дете, господар, „демон”, съблазнител, помощник, приятел, чист разум, морален закон и пр., – но обикновено тези различни инстанции са мъчно разпознаваеми и са необходими специални усилия, за да бъде „дешифриран” техният диалог.
Напротив, у декадента-„интроспектист” те не само са ясно разграничени[19], но и встъпват в драматичен конфликт помежду си.
Най-напред самата им разграниченост (тя ще стане централна тема на нашето разглеждане в Пета глава, посветена на т. нар. соматизъм) поставя сериозен проблем пред идентификацията на интуитивиста. Дали да се идентифицира с интуицията, с мислещата и пресмятаща нагледност, която спонтанно разгръща своите картини пред вътрешния му взор, заедно с цялата непосредствена рецептивност на съществото му, представена от сетива, емоции и пр., или пък с този „разумен”, словесен, говорещ Аз, „първо лице, единствено число”, представител на формалната структурираност на битието? И двамата потенциални „субекти” конструират своя специфична автентичност и налагат свои собствени критерии за истинност, разгръщат своя собствена битийна съдържателност – с една дума, държат се като съвсем различни, ала пълноценни „лица”.
Противоречието между тези потенциални идентификации (които в своето богатство всъщност са по-скоро цели две парадигми от идентификации) задава формата на упадъчната ситуация при интуитивиста и начините на неговото разрешаване определят възможните изходи от нея. (...)
____________________
[1] У Декарт „intuitio” означава „наглед”, непосредствено дадена на ума мисъл – мисъл, очевидна именно поради своята нагледност, поради своята непосредствена поставеност пред „очите” на ума. Поради тази своя очевидност тук интуицията се схваща като една съвсем ясна представа – дотам, че дори добива задължаващия логически смисъл на аподиктично вярна мисъл (каквато за Декарт е cogito, ergo sum). Тази представа за интуицията като очевидност по-нататък бива подета от Хусерловата феноменология.
[2] Не зная впрочем защо Вайнингер заобикаля тук Лайбниц, след като разбирането му за „хенидата” твърде много напомня за Лайбницовата „монада”, дори и терминологично!
[3] Това разбиране наистина синтезира другите две, тъй като не виждам никаква пречка в това, „пра-мисълта” да бъде едновременно неизказуема (като такава) и напълно ясна. Тя просто бива ясна по един недискурсивен, по-точно отвъддискурсивен начин – може би това е начинът, по който може да бъде ясно или неясно едно изображение – една снимка, например. Без да съм се занимавал с работите на Бергсон, въз основа на интерпретациите, на които съм попадал, смятам, че и неговата представа за интуицията е съзвучна с това гледище.
[4] Относно фундаменталното значение, което придавам на интуицията като дарба на индивидуалния дух, вж. Допълнение 10 в края на тома.
[5] Към този „интуитивен кръг неща” спадат, например, и „предпредикатните очевидности”, за които говори Хусерловата традиция, и т. нар. „гещалти” (от нем. Gestalt – букв. силует), предмети на гещалт-психологията (психология на сетивността), както и на по-късната психотерапия, ползваща се от това понятие – изобщо, всичко в съзнанието (или дори в предсъзнанието), за което бихме могли да кажем, че притежава собствена интелигибилна форма, ала тя все още не е била словесно определена (назована).
[6] Последният въпрос е оправдан от гледна точка на факта, че много изследователи на свръхталантливи деца посочват, че в зряла възраст вундеркиндите често изживяват огромен упадък на своите дарби и изобщо имат тежък живот; в най-добрия случай те стават едни редови професионалисти в своята област, загубвайки яркостта на ранните си таланти. При всички положения, преждевременно проявената дарба се смята от мнозина за ярък упадъчен фактор и това не може да убегне от погледа на настоящото изследване.
[7] Или: интуицията е същото съдържание, дадено в синхрония (едновременност), част от което представя съждението или умозаключението в диахрония (разновременност); както и картината е същото съдържание, дадено в синхрония, част от което представя и нейното описание в диахрония.
[8] В този смисъл Декартовото cogito, ergo sum само назовава, формулира същинската интуиция „cogito, ergo sum”, която като такава би могла само да се „види” вътре в мисленето, т. е. да се изживее. Думите „cogito ergo sum” са само нейно название. Именно поради тази причина във философската традиция се срещат толкова огромен брой интерпретации и умувания над тези три думи – съдържанието на самата интуиция „cogito, ergo sum” е гигантско; то е несравнимо по-богато от словесния израз, който я обозначава.
[9] В крайна сметка интуиция и мислене са едно и също, само че в „сгънато” и „разгънато”, непосредствено и опосредствано състояние, синхрония и диахрония, вътрешно и външно, дар и усилие, даденост и процес... Или: интуицията е природна разумност, а дискурсивното мислене (дискурсът) – културна разумност. По природа разумът ни е даден като интуиция. Обществото обаче – с помощта на езика – го прави изразим като дискурс...
[10] Може да се каже още, – за да допълним философската прегледност на току-що изреченото – че разликата между интуиция и картина е тази, че картината е наглед за нещата, т. е. за предметите (обектите), а интуицията е наглед за техните отношения.
[11] Във връзка с това си мисля най-вече за средното училище, където много често познания биват натрапвани на подрастващите, които в типичния случай не са узрели за тях. Дори при най-доброто разположение на интереса, когато е налице силно любопитство към науките, в отговор обществото предлага предимно познавателна конфекция – готови за употреба знания, които не съдържат в себе си пътя на собственото си постигане, или, с други думи, само крайни продукти на интуицията, откъснати от своя корен.
[12] В крайна сметка, тук отново можем да се върнем към Първа глава и към проблема за несвоевременността, която сякаш е извор на упадъчни развития, доминиращи над всичко останало у човека: детето-чудо е съумяло да се изплъзне от насилието на обществено съобщимите познания, тъй като то е „избързало” да получи по интуитивен път всички техни интелигибилни основания. Другите деца обаче биват смазвани от същите тези обществено съобщими знания, тъй като те им се натрапват преди самите субекти да са схванали спонтанно и интуитивно техните принципи и да са почувствали естествената потребност от конкретни съдържания, с които да облекат тези принципи.
[13] Сравни с това описание споменатия преди малко Ото Вайнингер – абсолютното дете-чудо във философията, а заедно с това и нещо като „крал на декадентите”, самоубил се на двайсет и тригодишна възраст след публикуването на фундаментален труд, – който на едно място заявява, че с огромната мощ на своя ум се чувства способен да разреши всяка възможна загадка!
[14] Отново избягвам навлизането в съвсем излишните за настоящия текст уточнения, свързани с онези фини различавания, които онтологическата традиция прави между същност, същина, субстанция и пр. – нека „същността” (есенцията) бъде схваната тук в своя пределно общ смисъл.
[15] Този комплекс съм склонен да нарека „комплекс на Казанова” по името на прочутия любовник, авантюрист и шпионин, герой на множество произведения, посветени на изключителната му биография, който, поне според образа, изграден от Ф. Фелини в едноименния му филм, през целия си живот се е чувствал унизен от факта, че повечето хора виждали у него единствено мъжкаря, „известния любовчия”, оставайки безразлични към неговата интелигентност, чувствителност, смелост и други добродетели.
[16] Вж. по този повод отново Допълнение 6 в края на тома.
[17] Имам предвид най-вече Япония.
[18] Както ще видим и при „сакралния технократ” (вж. Десета глава, посветена на технокрацията), интересът към самото техническо средство и действието му засенчва интереса към неговата употреба, т. е. естественият стремеж към консумиране на блага тук бива заместен от воля за познание на самите условия, при които се извършва това.
[19] Философът тук вероятно би си спомнил за известния „демон” на Сократ – вътрешното божество, с което мислителят е имал обичай да се съветва, и поради чието наличие (между другото) Ницше не се поколебава да го причисли към декадентите.
...Ако и механизмът на вундеркиндската прибързаност, механизмът на самата дарба, на самото духовно разбуждане, да остава неразгадаем в същността си, ние бихме могли все пак да опишем „отсамното” в този феномен, самото „оставено тук”.
Когато едно дете се научава да чете „от само себе си”, без никой да го е учил, се случват особено красноречиви с оглед на нашето питане неща.
Първо, за да стане възможно детето да се интересува от отделните букви, т. е. да пита как се чете тази или онази буква, то вече трябва някак да е прозряло самата същност на четенето – механизма на означаването, в който на писмените знаци съответстват фонетични форми. Не става въпрос, разбира се, че то борави с тази същност дискурсивно, т. е. че може да я обясни – това съвсем не е необходимо. То обаче задължително я обладава вече интуитивно (оттам и практически).
Тъй като понятието за интуиция, което имам предвид, е особено важно за разбирането на настоящата глава, се налага да направя няколко уточнения.
Най-напред, понеже в традицията е налице известен конфликт между представата за интуиция, идеща от Декарт[1], и различни окултно-мистични представи за нея като за нещо смътно, неясно, като за „шестото чувство” и пр., е необходимо да се намери такова „неутрално” определение за интуицията, което би могло да съчетае тези две тенденции.
Подобно съчетание виждам в едно определение на интуицията, изказано от Рудолф Щайнер, известния австрийски философ и мистик, чиято личност и житейска съдба сами по себе си насочват към такъв синтез. Прочее, Щайнер нарича „интуитивен” начина, по който една съвсем нова мисъл се „появява” за първи път в ума.
Очевидно, в този свой първоначален сетивно-нагледен вид тя още не е артикулирана като изказване или изречение.
За подобен род неясни представи философът Ото Вайнингер беше изковал интересния термин „хенида” (от гр. „хен” – „едно”), тъй като в тях цялото дискурсивно съдържание е дадено в едно още неразчленено, „сетивно” цяло[2].
Сетне, съвсем противоположно на Декарт, за когото „интуицията” има фундаментален и логически задължаващ, при това ясен смисъл на очевидност, у Вайнингер „хенидата” (съвсем по декадентски!) добива почти пейоративно звучене – поради нейната неяснота, неразчлененост, не-дискурсивност той я нарича „Vorgedanke” (нем. „предмисъл”), отказвайки й място сред „същинските” мисли – дискурсивните.
Опитвайки се да съчетая тези два противоречиви нюанса в традиционните разбирания за онова, което предхожда дискурсивността или съставлява нейния предел, аз бих нарекъл интуицията по-скоро „пра-мисъл” (т. е. „Urgedanke” вместо „Vorgedanke”), в духа именно на Щайнеровото разбиране за нея като за „начин, по който една съвсем нова мисъл се появява за първи път в ума”[3].
Така, за мен детето-чудо е именно човешко същество със свръхразвита интуитивна способност, т. е. способност за обилно генериране на нагледи, интуиции, пра-мисли, които да застават в основата на богати потенциални дискурсивни съдържания, или иначе казано, способност за предварително „добиване” на пределно общи, универсални, същностни мислоформи, в които с лекота се „подреждат” всички следващи съдържания[4].
Точно тази човешка способност впрочем Макс Шелер наричаше „дух” (противопоставяйки я на „жизнения порив”) и я определяше още като възможност да се правят универсални изводи от съвсем частични предпоставки – една, нека да припомня, в известен смисъл „забранена” от логиците индукция, т. нар. „непълна” индукция, при която за общото заключаваме от известен брой – но не от всички! – частни предпоставки, които го определят. Такова заключаване не носи аподиктично истинни резултати, особено в случай че предпоставките, които се имат предвид, съставляват незначителна, дори нищожна част от всички обстоятелства, обуславящи цялото – но човекът непрекъснато го извършва, и дори е склонен да съзира в това действие израз на своята най-висша природа. Той има поглед едва върху една милиардна част от всички човешки животи – и все пак разсъждава върху „живота” изобщо; нему е отреден само миг от съществованието на Вселената – но той смята, че познава общата форма на Космоса...
Тази познавателна увереност, така подозрителна от логическа, т. е. от дискурсивна гледна точка, намира своето съвършено обяснение от гледна точка на интуицията, която е именно наглед за общото.
Бидейки в известен смисъл една неясна или по-точно „няма”, безсловесна „пра-мисъл”, интуицията генетически предхожда всяко дискурсивно учленяване. Всичко, на което предстои да се превърне в словесно изразимо знание, най-напред бива дадено в такава обща нагледно-сетивна форма[5].
Прочее, изглежда, че у детето-чудо бива изключително интензивен процесът на пораждане именно на такива „пра-мисли”. Това обяснява впечатлението, че подобно дете още „предварително” знае всичко.
В контекста на така очертаната проблематика човек мъчно може да се сдържи да не затананика едва ли не всички трафаретни „парчета” от философско-епистемологическия репертоар – на първо място, разбира се, Платоновото „припомняне”.
Всъщност никак не е случайно, че Платон изобщо наричаше познанието „припомняне” – процес, при който душата си „спомня” нещо, което вече е знаела. Наистина, при всеки познавателен процес се срещат тези мигове на светкавично осенение, в които изневиделица в съзнанието се появява цяла схема от нови взаимовръзки между наблюдаваните неща – със същата спонтанност, с която понякога паметта изведнъж ни донася един задълго забравен спомен.
У Платон, разбира се, това сравнение между познание и припомняне се дава в тясна връзка с древното учение за прераждането – душата „си спомня”, твърдеше философът, защото е живяла и преди настоящия си телесен живот. Това „митологично” обяснение за пореден път ни връща към дълбоката мистериозност на познавателния акт, както и на самото съзнание – трябва да се признае, че едва ли съществува позитивно-научна процедура, чрез която да се постигне по-задоволително обяснение на описаната интуитивна способност.
Във всеки случай, ако в своята същност чистото познание, т. е. добиването на предварителни общи интуиции относно всяка възприета структура, е нещо като „припомняне”, то детето-чудо показва забележителна „памет”. То незабавно „се сеща” за неявните взаимовръзки между нещата, които му се представят. Като че ли за всяко ново отношение или принцип, който му бива разясняван, то има основания да каже: „Всъщност вече зная това – просто за пръв път го срещам облечено в думи”.
Подобни деца проговарят и прохождат особено бързо. Същевременно обаче, макар и да са натрупали богат езиков речник, те рядко се изявяват вербално. Още в много ранна възраст у тях може да се забележи затруднението или направо неумението да се ословеси преживяното, видяното. По-скоро взрени навътре в себе си – наблюдаващи, отколкото „питащи се”, „разсъждаващи” или „заключаващи”, те сякаш постоянно и тихомълком извличат познание от „паметта”, т. е. от интуитивните залежи на собственото си същество...
С други думи, детето-чудо интензивно черпи от едно не-вербално, съзерцателно познание, чийто извор блика в дълбините на собствената му душевна природа.
Как обаче тази интуитивност се отнася към логиката, към дискурсивността, а сетне и към житейската съдба на детето-чудо[6]?
Когато казвам, че вундеркиндската интуиция представлява самата пра-логичност, аз имам предвид това, че във всеки един „квант” интуиция, т. е. във всяка една интуитивна „картина” се съдържа цяла една парадигма от логически секвенции – само че без те да бъдат ясно назовани.
Всъщност интуицията се отнася към логическите съждения и умозаключения така, както една зрителна картина (или, казано на философски език, „сетивният наглед”) се отнася към своите описания. Интуицията е чиста логика, само че неформулирана, както и картината е чист разказ, но все още неосъществен[7].
интуиция картина
————— = ————--
съждение описание
Картината, прочее, има по-богато съдържание от което и било свое описание, както и интуицията притежава по-обширно съдържание от която и да било пропозиция или умозаключение, които я формулират[8].
В този смисъл интуицията и картината като форми на познание са много по-удовлетворяващи от логическите съждения и описанията, тъй като цялото съдържание на логиката вече е дадено в интуицията, а цялото съдържание на външния свят вече е налице в неговите картини. Дискурсивността или с други думи представянето на интуициите като логически съждения и(ли) описанията на външните картини обслужват само комуникацията между хората[9]. Тези дискурсивни форми биха могли на свой ред да породят отново в едно съзнание интуиции или картини, но не го правят по необходимост. В редица случаи това може и да не се осъществи, а в крайна сметка и не се осъществява.
С други думи, „в началото” не е „Словото”. В началото на познанието стои Нагледът като интуиция или външна картина[10].
Колкото по-интензивно протича у едно дете процесът на получаване на интуиции за света, толкова по-малък дял в структурата на неговото познание ще заема словесността, съответно общуването. Най-голяма интензивност на въображенно-интуитивните процеси обаче наблюдаваме при типа на детето-чудо. Следователно в неговия живот изначално се поставя този когнитивен фундамент: познанието бива усещано като процес, който започва от недрата на собственото същество, а не от общуването с другите – т. е. то не е културен феномен. В това именно се състои и основната разлика между детето-чудо, както го представям тук, и „обикновените” деца – повечето деца и подрастващи схващат познанието по-скоро като нещо, което им се предлага отвън – от родителите им, от възпитателите, от обществото, – и то най-често с известен натиск[11],[12].
За по-голямата част от подрастващите удовлетворяването на познавателното любопитство в най-добрия случай се свързва с четенето, т. е. те имат представата, че ако не притежават ясно знание за нещо, биха могли да го научат и разберат от книгите и медиите.
Обратно, детето-чудо е тип на познавателно самоуверен субект, който има вътрешната убеденост, че е способен да разреши всеки познавателен проблем изключително чрез, във и със собствения си ум[13].
Да отбележим само, че така очертаното разбиране за природата на детето-чудо всъщност никак не противоречи на разпространения възглед, според който вундеркиндството е преждевременно развита в дадена област дарба (математическа, музикална, художествена, литературна и пр.), съчетана с голяма мощ в напредъка, в техническото овладяване на материята – например способност да се проучва обширна литература по даден въпрос, силна памет с възможност за наизустяване на дълги откъси, словесни или музикални – т. е. умение в дискурсивната плоскост, в онова, което би откликнало на обществените изисквания в съответните области. В понятието за дете-чудо, което представям, присъства само известно ударение върху интуитивния корен на всички тези способности. Дали се отнася до памет, въображение, музикалност, мащабни обобщения, логичност, красноречие или дори поетична дарба – всичко това в крайна сметка се свежда до интуиции, чисти форми – нагледи, които или се появяват в съзнанието в нужния момент, или не.
И тъй, в своя образцов типологичен случай така схващаното дете-чудо, освен че по неведом начин е дарено с със самия интимен механизъм на получаване на определен вид интуиции – едно активно общуване със света на духа, – постепенно придобива и дълбокото убеждение, че именно този процес е същественото в неговия живот – а не многобройните възможности, които произтичат от него.
В своя най-развит и осъзнат вид това убеждение приема формата на есенциализъм.
Есенцията или същността на нещо (от лат. essentia – „тяло”[14]) е онова, без което въпросното нещо не би било себе си. Т. е. есенцията прави нещото да е това, което е. Едва ли е необходимо в рамките на тази книга за упадъка да проследяваме цялата история на понятието за есенция – за която цел би следвало да се върнем чак при Платоновата „идея” и Аристотеловата „форма”, а може би и още по-назад – но е необходимо да се спомене, че една светогледна насоченост към същността или есенцията предполага разбирането за известна онтологическа йерархия, както и един редукционистки подход към битието, в смисъл че последователният есенциалист има склонност мислено да „очиства” вещта от всичко друго, което не е нейна „същност”, да я редуцира до същността й, която за него се оказва много по-важна, йерархически поставена над всички „случайни” свойства („акциденции”).
Засега обаче есенциализмът все още не ни се е представил като светоглед. У детето-чудо може само да се наблюдават неговите чувствено-познавателни корени, т. е. картината на един интензивен интуитивен живот, изцяло потопен в чистите форми.
Всъщност, възниква въпросът, не живее ли всяко дете подобен живот до около третата си година, т. е. допреди нашествието на езика и на конституирания около него субект („Аз”)? По всяка вероятност това е така – споменатият период е именно периодът на най-интензивни познавателни процеси в човешкия живот. Всяко дете тогава е, условно казано, „вундеркинд”, тъй като с невероятна бързина усвоява майчиния си език, без при това да разполага предварително с друг, на който да си го превежда, научава имената на предметите паралелно с техните свойства и взаимодействия, придобива множество общи познания, далеч по-обхватни от нищожния му опит, и т. н.
Отликата на „истинското” дете-чудо обаче е тази, че то запазва този свой интуитивен живот непокътнат и след езиковата инвазия. В неговия случай обществото не съумява да го измести от този съзерцателен топос, да се настани като език (т. е. дискурсивност) на мястото на интуицията, а по-скоро се намесва като нещо второ, допълнително, редом с интуитивния свят.
Оттам именно се поражда и йерархичното усещане, изграждащо по-нататък есенциализма.
При един такъв плавен преход от интуитивност към дискурсивност, без първата да бъде засегната, втората неминуемо ще бъде усещана като нещо по-несъвършено, по-бедно, по-ограничено – още повече че, както споменах, това разбиране има и известни рационални основания, предвид на по-обхватната съдържателност на интуицията и картината в сравнение с дискурсивните пропозиции.
Оттук детето-чудо, в чието същество дискурсът не е съумял изцяло да наложи волята си, завинаги застава в критична (или поне в иронична) позиция спрямо всичко, което приижда към него във вид на външна словесна агресия – школско знание, език, традиции, професионални изисквания и пр. Обществото с всички утвърдени от него форми на познание – а всъщност по-скоро форми на съобщаване на познанието – повече невротизират такова дете, отколкото го стимулират към познавателен живот. „Та аз обладавам самото чисто познание – сигурно би възкликнало подобно дете, ако, разбира се, можеше да се изрази така – защо сега искат от мен да го изразявам, да го поставям в словесни форми, много по-груби и опростени от неговата собствена? В интуициите, които спонтанно получавам от духа, предметите сами разкриват пред мен свойствата и отношенията си, без посредничеството нито на човешки субекти, нито на създадените от тях чисто формални структури. Този непосредствен начин на познание ми дава много повече от всичко, което се изказва словесно, той е много по-богат и удовлетворяващ от словото. Впрочем и самото слово на хората ми се разкрива посредством тези спонтанни интуиции, сред които протича вътрешният ми живот, тъй че именно те лежат в основата на всяко разбиране и знание. Повечето хора обаче смятат за познание само онова, което се изказва...”
Така именно „вундеркиндството” дълбае пропаст между интуиция и дискурс, между вътрешна и външна, скрита и явна страна на познанието, между неизразено и предадено разбиране, между съзерцание и изучаване.
Дори и напълно да съумява да удовлетвори дискурсивните изисквания на околните, дори с лекота да наизустява, цитира, превежда, изчислява, аргументира, обяснява, заключава..., детето-чудо завинаги запазва дистанция спрямо тези процедури. То никога не може да се отърси от впечатлението, че те са само придатък, обвивка на нещо много по-съществено, то никога не може да ги възприеме, тъй да се каже, „сериозно”. Напротив, сериозно то приема единствено онова спонтанно „даряване” на познанието в интуицията, което, все по-дълбоко разграничавайки се от другото, постепенно добива характера на творчество и свобода...
Изживявайки и формулирайки това противопоставяне като ценностен конфликт, детето-чудо естествено навлиза в активния си упадък.
Външните познавателни изисквания могат дотолкова да се възприемат като безсмислени, абсурдни, дори вредни, че да предизвикат отвращение у даровитото дете. Това отблъскване започва да засяга почти всичко на света, тъй като цялата обществена действителност, както постепенно се оказва, гради своите ценности върху съобщимото, предаваемото, върху онова, което може да се покаже, да се овъншни, опредмети, обективира, да се преведе, да се конвертира, да се продаде...
Противопоставяйки на всичко това своята вътрешна и несъобщима ценност, детето-чудо развива комплекс, подобен на оня, който нерядко срещаме у хора (предимно жени), надарени едновременно и с външна привлекателност, и с богата душевност – те са склонни да развиват у себе си отвращение към онези личности от противоположния пол, които се прехласват единствено по външността или образа им, оставайки безразлични към вътрешната им добродетел[15].
По същия начин детето-чудо, „обидено” от всеобщия фетишизъм на външното, гради комплекс, изразяващ се в отвращение към ритуалите на съобщаване на познания и добродетели, съпътствано обаче с неистов стремеж към себеизразяване, към предаване на своята собствена скрита добродетел...
...Всичко това, разбира се, може и да не протече точно така. Дарбата на едно дете-чудо би могла да се осъществи и разположи в света по много по-хармоничен начин. Тук обаче се опитвам да покажа огромния упадъчен заряд на вундеркиндството – предпоставките, които поставят типа на детето-чудо пред прага на декадентството. Разглеждайки такова дете в максимума на неговото понятие, „чудо” би било по-скоро то да се опази от упадъчните тенденции, отколкото да им се поддаде изцяло... Защото може да се констатира, че с първоначалните си нагласи детето-чудо е самият есенциален архетип на преддекадента.
Впрочем да напомня, че чрез самата етерналистична форма на дарбата, т. е. на прибързаността[16], детето-чудо вече се намира непосредствено включено в понятието за упадъка – достигнатата в ранна възраст свръхмерна висота като че ли не оставя на човека никаква друга възможност освен слизането, т. е. упадъка.
След когнитивния връх, достигнат на фона на една крехка възраст, никакво сетнешно интелектуално постижение не може да достигне подобна интензивност. Както и никое преживяване в по-зрели години не ще може да се мери с буреносната мощ на онези чувства, които изпитва една непокътната душа в едно девствено тяло – в случай, че тя ги е изживяла съзнателно и ги удържа в паметта си, всичко следващо ще й се струва бледо и безсилно.
По силата на тази очевидна логика детето-чудо автоматично заема своето място на абсолютен преддекадент.
Тази именно очевидност на декадентското развитие, която бих нарекъл „необходимост на упадъка”, у детето-чудо бива допълнена и с някои типични, съвършено съответстващи й логически структури, чиято най-обща форма определих малко по-горе като есенциализъм.
Вече характеризирах накратко есенциализма във връзка с отношението му към йерархизацията: есенциалистът е такъв декадент, който отделя, екстраполира същностното в предметите на своя интерес, разграничава го рязко от техните случайни свойства (акциденции), поставя го високо над тях като когнитивна ценност – дотам, че направо изключва последните от полето на своя интерес.
И понеже, както се изясни, процесът на получаване на познавателни интуиции у такъв човек е изключително интензивен, скоростта, с която той извършва посочената операция на йерархизация (или редукция на всички свойства до същността), бива много висока – толкова висока, че на практика той не е способен и да схване тази операция като такава, т. е. като процес.
Така поначало всеки предмет застава пред него вече редуциран до същността си, вече сведен до своята идея.
Всъщност интуицията „работи” като сметало.
Тъй както сметалото онагледява един изчислителен процес, така че цялата операция, която иначе протича във времето, се представя синхронно в пространството, става видима в целостта си (когато на сметалото прибавяме към 5 още 3, ние виждаме едновременно и петте като „пет”, и добавените три като „три”, и тяхната „заедност” – сбора им като „осем”), по същия начин и интуицията онагледява и „синхронизира” многобройни логически операции – дедукции, индукции, традукции, анализи, синтези и пр. – така че едно сложно умозаключение бива мигновено представено в ума като единна „картина”, в която можем да разчленим отделните елементи-„изчисления” – и същевременно наблюдаваме крайния им резултат като напълно очевиден.
Повишената интензивност на работата с интуиции обаче означава, че човек престава да си дава сметка за тези междинни етапи на умозаключението, които могат да се изкажат като отделни съждения. Тяхното изказване съвсем естествено се схваща като излишна загуба на време.
Да продължим паралела със сметалата: на Изток[17] съществуват хора, които дотолкова добре усвояват работата с традиционните за техните страни големи сметала, че са способни да извършват с тях и много по-сложни изчисления – дори коренуване. Те правят това с огромна скорост и, разбира се, никак не са съсредоточени върху отделните операции, изграждащи цялостното изчисление – тяхна цел е само крайният резултат. Както тук, така и при интуитивното мислене, всички онези междинни етапи просто се прескачат. Прякото следствие от това е, че бързият интуитивен ум от външна гледна точка сякаш работи „на тласъци” или „на пресекулки”. Причината за това впечатление е тази, че когато подобен субект изказва своите мисли, той като че ли „препуска” из разсъждението, без да изяснява голяма част от своите преходи. Връзката между съжденията му в тяхната последователност може да остава дотам неясна за неговите слушатели, щото те да сметнат, че той говори „несвързано” и да поставят под съмнение интелигентността му или дори душевното му здраве. Във всеки случай, една очаквана преценка на другите за него би била, че има „неясна мисъл”, че се изказва „непоследователно”.
Подобно впечатление, оставяно у събеседниците му, би могло евентуално да го засрами и да го накара да обърне внимание на своя начин на говорене, да се опита да го коригира. Тъкмо такъв опит обаче лесно би го тласнал в активния упадък, тъй като би актуализирал упадъчната тенденция, заложена поначало в бързата интуитивна мисловност.
Ако дотогава е изказвал непосредствено резултатите, които му е носела интуицията, напълно уверен в нейната собствена смисленост и правилност, без да го е грижа за последователността на самото му слово, той е обитавал преддекадентската наивност. Можем да наречем това ранно състояние „чист интуитивизъм”. Тук говоренето се наслаждава на интуитивната бързина, на „онова в мен, което пресмята”, словото възторжено назовава най-впечатляващото, най-вълнуващото от съдържанието на познавателните образи, което постоянно се мени, тъй както цветните фигурки в калейдоскоп.
Но откритието, че този изказ всъщност е неприемлив за другите – че той е некомуникативен, понеже прескача звена от логическата верига – довежда до едно ново отношение към собствените интуиции, подчертано активноупадъчно – самонаблюдението.
Прочее, интуитивистът попада в плен на упадъка, когато започне да се усъмнява във валидността на своите интуиции вследствие от неуспеха на своето слово за тях пред другите. Независимо дали вижда причината за този неуспех в самите интуиции, т. е. в интимния си механизъм на мислене, или в начина си на ословесяване на мисълта (а разграничаването на тези две неща далеч не винаги е очевидно), той във всеки случай попада в пагубната тенденция на самонаблюдението.
„Самонаблюдателят” (или „интроспектистът”) е декадент, който вместо да си служи с интуицията като с обикновен инструмент за познание, – вместо просто да я „консумира”, като непосредствено употребява резултатите й за своите мисловно-познавателни или вербални цели – превръща действието й в свой предмет за наблюдение[18].
Такова самонаблюдение може да представлява както ревностно проследяване, отбелязване, запомняне на интуитивните секвенции, така и изострена бдителност по отношение на словесното предаване на мисълта, а също и допълнителен контрол върху действията, обикновено произтичащи непосредствено от мисленето.
Подобно упадъчно самоотношение може и външно да се забележи чрез учестената употреба от страна на декадента на изрази, подсказващи активно наблюдение на собствените мисловни актове, например: „Точно сега ми хрумна, че...”, „Ето, спомних си, успях да навържа нещата...”, „Започвам да мисля по този въпрос, след малко ще ти кажа какво съм измислил...”, „Не се сещам..., ето, един момент..., да, ясно виждам това, но не и другото, за което ме питате...” и пр.
Самонаблюдаващият се декадент е разкъсан между две фундаментални роли – ролята на самия себе си като непосредствено възприемащ и владеещ вътрешния си свят (ползващ се от тялото си и т. н.) и ролята на „някой друг”, който сякаш „отвън” наблюдава всичко това – като че ли от друго тяло – и съди, оценява, съветва...
Разбира се, тези различни нива на субектността съществуват у всекиго като психични инстанции – непосредственото „Аз” и „интроецираният социум”, „другият в мен”, който също може да има множество лица – родител, дете, господар, „демон”, съблазнител, помощник, приятел, чист разум, морален закон и пр., – но обикновено тези различни инстанции са мъчно разпознаваеми и са необходими специални усилия, за да бъде „дешифриран” техният диалог.
Напротив, у декадента-„интроспектист” те не само са ясно разграничени[19], но и встъпват в драматичен конфликт помежду си.
Най-напред самата им разграниченост (тя ще стане централна тема на нашето разглеждане в Пета глава, посветена на т. нар. соматизъм) поставя сериозен проблем пред идентификацията на интуитивиста. Дали да се идентифицира с интуицията, с мислещата и пресмятаща нагледност, която спонтанно разгръща своите картини пред вътрешния му взор, заедно с цялата непосредствена рецептивност на съществото му, представена от сетива, емоции и пр., или пък с този „разумен”, словесен, говорещ Аз, „първо лице, единствено число”, представител на формалната структурираност на битието? И двамата потенциални „субекти” конструират своя специфична автентичност и налагат свои собствени критерии за истинност, разгръщат своя собствена битийна съдържателност – с една дума, държат се като съвсем различни, ала пълноценни „лица”.
Противоречието между тези потенциални идентификации (които в своето богатство всъщност са по-скоро цели две парадигми от идентификации) задава формата на упадъчната ситуация при интуитивиста и начините на неговото разрешаване определят възможните изходи от нея. (...)
____________________
[1] У Декарт „intuitio” означава „наглед”, непосредствено дадена на ума мисъл – мисъл, очевидна именно поради своята нагледност, поради своята непосредствена поставеност пред „очите” на ума. Поради тази своя очевидност тук интуицията се схваща като една съвсем ясна представа – дотам, че дори добива задължаващия логически смисъл на аподиктично вярна мисъл (каквато за Декарт е cogito, ergo sum). Тази представа за интуицията като очевидност по-нататък бива подета от Хусерловата феноменология.
[2] Не зная впрочем защо Вайнингер заобикаля тук Лайбниц, след като разбирането му за „хенидата” твърде много напомня за Лайбницовата „монада”, дори и терминологично!
[3] Това разбиране наистина синтезира другите две, тъй като не виждам никаква пречка в това, „пра-мисълта” да бъде едновременно неизказуема (като такава) и напълно ясна. Тя просто бива ясна по един недискурсивен, по-точно отвъддискурсивен начин – може би това е начинът, по който може да бъде ясно или неясно едно изображение – една снимка, например. Без да съм се занимавал с работите на Бергсон, въз основа на интерпретациите, на които съм попадал, смятам, че и неговата представа за интуицията е съзвучна с това гледище.
[4] Относно фундаменталното значение, което придавам на интуицията като дарба на индивидуалния дух, вж. Допълнение 10 в края на тома.
[5] Към този „интуитивен кръг неща” спадат, например, и „предпредикатните очевидности”, за които говори Хусерловата традиция, и т. нар. „гещалти” (от нем. Gestalt – букв. силует), предмети на гещалт-психологията (психология на сетивността), както и на по-късната психотерапия, ползваща се от това понятие – изобщо, всичко в съзнанието (или дори в предсъзнанието), за което бихме могли да кажем, че притежава собствена интелигибилна форма, ала тя все още не е била словесно определена (назована).
[6] Последният въпрос е оправдан от гледна точка на факта, че много изследователи на свръхталантливи деца посочват, че в зряла възраст вундеркиндите често изживяват огромен упадък на своите дарби и изобщо имат тежък живот; в най-добрия случай те стават едни редови професионалисти в своята област, загубвайки яркостта на ранните си таланти. При всички положения, преждевременно проявената дарба се смята от мнозина за ярък упадъчен фактор и това не може да убегне от погледа на настоящото изследване.
[7] Или: интуицията е същото съдържание, дадено в синхрония (едновременност), част от което представя съждението или умозаключението в диахрония (разновременност); както и картината е същото съдържание, дадено в синхрония, част от което представя и нейното описание в диахрония.
[8] В този смисъл Декартовото cogito, ergo sum само назовава, формулира същинската интуиция „cogito, ergo sum”, която като такава би могла само да се „види” вътре в мисленето, т. е. да се изживее. Думите „cogito ergo sum” са само нейно название. Именно поради тази причина във философската традиция се срещат толкова огромен брой интерпретации и умувания над тези три думи – съдържанието на самата интуиция „cogito, ergo sum” е гигантско; то е несравнимо по-богато от словесния израз, който я обозначава.
[9] В крайна сметка интуиция и мислене са едно и също, само че в „сгънато” и „разгънато”, непосредствено и опосредствано състояние, синхрония и диахрония, вътрешно и външно, дар и усилие, даденост и процес... Или: интуицията е природна разумност, а дискурсивното мислене (дискурсът) – културна разумност. По природа разумът ни е даден като интуиция. Обществото обаче – с помощта на езика – го прави изразим като дискурс...
[10] Може да се каже още, – за да допълним философската прегледност на току-що изреченото – че разликата между интуиция и картина е тази, че картината е наглед за нещата, т. е. за предметите (обектите), а интуицията е наглед за техните отношения.
[11] Във връзка с това си мисля най-вече за средното училище, където много често познания биват натрапвани на подрастващите, които в типичния случай не са узрели за тях. Дори при най-доброто разположение на интереса, когато е налице силно любопитство към науките, в отговор обществото предлага предимно познавателна конфекция – готови за употреба знания, които не съдържат в себе си пътя на собственото си постигане, или, с други думи, само крайни продукти на интуицията, откъснати от своя корен.
[12] В крайна сметка, тук отново можем да се върнем към Първа глава и към проблема за несвоевременността, която сякаш е извор на упадъчни развития, доминиращи над всичко останало у човека: детето-чудо е съумяло да се изплъзне от насилието на обществено съобщимите познания, тъй като то е „избързало” да получи по интуитивен път всички техни интелигибилни основания. Другите деца обаче биват смазвани от същите тези обществено съобщими знания, тъй като те им се натрапват преди самите субекти да са схванали спонтанно и интуитивно техните принципи и да са почувствали естествената потребност от конкретни съдържания, с които да облекат тези принципи.
[13] Сравни с това описание споменатия преди малко Ото Вайнингер – абсолютното дете-чудо във философията, а заедно с това и нещо като „крал на декадентите”, самоубил се на двайсет и тригодишна възраст след публикуването на фундаментален труд, – който на едно място заявява, че с огромната мощ на своя ум се чувства способен да разреши всяка възможна загадка!
[14] Отново избягвам навлизането в съвсем излишните за настоящия текст уточнения, свързани с онези фини различавания, които онтологическата традиция прави между същност, същина, субстанция и пр. – нека „същността” (есенцията) бъде схваната тук в своя пределно общ смисъл.
[15] Този комплекс съм склонен да нарека „комплекс на Казанова” по името на прочутия любовник, авантюрист и шпионин, герой на множество произведения, посветени на изключителната му биография, който, поне според образа, изграден от Ф. Фелини в едноименния му филм, през целия си живот се е чувствал унизен от факта, че повечето хора виждали у него единствено мъжкаря, „известния любовчия”, оставайки безразлични към неговата интелигентност, чувствителност, смелост и други добродетели.
[16] Вж. по този повод отново Допълнение 6 в края на тома.
[17] Имам предвид най-вече Япония.
[18] Както ще видим и при „сакралния технократ” (вж. Десета глава, посветена на технокрацията), интересът към самото техническо средство и действието му засенчва интереса към неговата употреба, т. е. естественият стремеж към консумиране на блага тук бива заместен от воля за познание на самите условия, при които се извършва това.
[19] Философът тук вероятно би си спомнил за известния „демон” на Сократ – вътрешното божество, с което мислителят е имал обичай да се съветва, и поради чието наличие (между другото) Ницше не се поколебава да го причисли към декадентите.
( с л е д в а )
