И З Б Р А Н О
из
ОСМА ТЕТРАДКА:
Аз, Александър
ОСМА ТЕТРАДКА:
Аз, Александър
*
В-10
Моят прекрасен брат ми устрои един голям изпит. И днес съм много горд, че съм го издържал добре, и никак не съм се посрамил.
Всички ония възвишени люде, които са живели преди нас, ни подлагат на един подобен изпит. Целта е да се провери дали изпитваният е достоен да тълкува делата и словата на ония възвишени люде.
При този изпит няма квестори и строгост, затова мнозина го изкарват с шмекеруване, и преписвачески. Мнозина други пък изобщо не узнават, че трябва да се представят на подобен изпит, и си карат без него. Трети пък минават задочно. Затова и тълкувачите на великите люде днес са тъй многобройни и посредствени.
Аз обаче преминах с отличие своя изпит.
Колко хубав изпит бе това – аз сам изпитвах себе си, тъй че екзаминаторът, макар и твърде строг и придирчив към мен, ми беше все пак близък.
Въпросът, който ми беше зададен, бе само един. Той гласеше: “Би ли бил способен ти в живота си спонтанно да произнесеш всяко от словата на своя чуден брат?” – или наопаки: “Има ли такива негови слова, които да ти се струват някак чужди и неразбираеми, такива, дето да не би могъл да кажеш никога в живота си?”.
И ето че с трепет разгърнах отново Тетрадките… не, нямаше такова слово! Всяка негова думичка можеше да извира и от моето сърце.
…След този изпит вече съм спокоен. Получих звание “достоен тълкувач на своя брат”.
*
Б-5
Моят брат обичаше всички хора, но имаше известни резерви спрямо “материалистите”, а също така и спрямо “идеалистите”.
По тая причина той си служеше с три различни средства за писане – химикал, молив и проста мастилена писалка. Най-често пишеше с химикала, но колчем му се стореше, че нещо в писаното може да се изтълкува като идеалистически намек (я че се среща там думичката “Бог”, я нещо подобно), той го пишеше с мастилената писалка. Когато пък си мислеше, че някакви слова могат да се сторят някому материалистически, той ги записваше с молива. Защо ли правеше така?…
Трудно може да се разбере защо, ако не се познава бележката, която стоеше в началото на всичките му тетрадки. А тя гласеше:
“Ако ТИ съществуваш (и следователно ако тия писания, значи, са се сдобили по неведом начин с един читател), то размисли се, моля те, преди да посегнеш към тях, дали случайно не си материалист или идеалист. И ако решиш, че си материалист, – долу, в шкафчето, има една гума – вземи да минеш тая тетрадка с гумата и да изтриеш онуй, дето може да се изтрие. Ако пък решиш, че си идеалист, вземи да я накиснеш хубавичко във вода, изсуши я, пък тогаз я чети…”
Хубаво го беше намислил моят брат!
Ако читателят му се смяташе за материалист и послушаше неговия съвет, той трябваше значи да изтрие всичко “материалистическо” от писанията му с гумата. А “идеалистът” би премахнал оттам всичко “идеалистическо” чрез накисването, при което простото мастило напълно се разтваря. Така именно никой от тия двамата нямаше да получи възможността да твърди, че моят брат е като него. Понеже и никой въобще не биваше да си мисли така…
Колкото до мен, аз бях готов, разбира се, да спазя заръката на брат си, изразена в началото на тия тетрадки. Ала за беда не знаех нито що е “материалист”, нито що е “идеалист”. Затова и братовите ми писания стигнаха до мене в пълната си цялост…
*
А-21
О, братко мъдър! Колко много слово ме посети, откак бях срещнал твоите слова!
Ти беше хвърлил в моя разум магична стръв – и тръгнах да откривам светлината сред всички хорски думи!
Ала защо ли толкоз рядко там съзирах твоя чуден блясък?
Защо ли толкоз сухи ми се струваха словата на всички знаещи? Защо ли учените ми изглеждаха лишени от всички висши чувства, а певците ги знаеха, но липсваше им разум? Защо единствено у тебе виждах сбрано всичко?
И сетне, щом в годините на своя бунт намразих всичко свързано със тебе, та почнах да издирвам всяко слово, което можеше да те обори – защо ли нищо не открих? Защо ли аргументите се плъзгаха безсилно покрай спокойното лице на твоя ум, без даже да му хвърлят сянка? Защо ли нито ярост, нито подигравка можеше да те смути?
…Днес зная твойта тайна – знам това, което прави словото да не потъва и в потоп, да не изгаря и в жарава!
И мога да си кажа: твойто слово просто бе лишено от противоположност, понеже всички противоположности бе сбрало в себе си![i]
То беше слово от страдание и мъка, бе колекция от вопли.
И от наслади на ума то беше сбор, и от разкрития, и разрешения. Но всяка радост водеше до нова мъка, всяко разрешение – до парадокс.
Тъй всяка смърт живот бе там, и всяка болка бе наслада…
*
В-4
О, свят, в който следите на моя славен брат са днес едва забележими!…
Ако не го познавах от по-рано, ако не го знаех и усещах по силата на родството ни, може би даже не бих осъзнал, че той съществува… Така далече от него е всичко околно!
Понякога дори ми се струва, че всичко е било построено само за да прикрие съществуването му – самите градове, заводите, и влаковите линии между тях, и аеропланите в небето… Огромни параходи плават насам и натам сред океана, за да отвличат вниманието от моя възвишен брат. Ако ги нямаше, не би ли гледал всеки именно в него?
Но виж – за това служат и войните. Народи излизат едни срещу други и се гледат с кръвясали очи, само и само да не си припомнят онази възвишеност, която той им бе показал, ала която те самите нямаха…
И какво сега? Нима аз трябва да тръгна да им припомням онова, което те всячески се стараят да забравят? Нима трябва да затръбя в ушите им това, което не искат да чуят?
Нима да се надуя като балон и да им кажа: “Хей, отворете уши! Дойдох да ви проповядвам нещо съвършено ново, чуйте! Вие, дето по цял ден слушате за Отца и Сина – аз съм дошъл да ви проповядвам Брата! Хайде де! Отваряйте уши, рекох!…” – така ли да им кажа?!…
Ах, глупости!
Нима отдавна не разбрах, че само чрез мене може днес да съществува той – чрез своя собствен брат? Та, погледни, коя груба душа може да го има в себе си?
Аз ще го нося, додето съм жив; те ще го крият помежду си чрез разговори, замайващи разсъдъка, в цигарен дим ще го забулват и с кикот ще заглушават думите му.
Така ще си живеем, те и аз, в мир и любов.
И нима мога да разкажа някому за него? Мога ли да опиша с думи най-възвишената сериозност? Истинската, ВЕСЕЛАТА сериозност?
Не мога; няма уши, които да попият това, нямам и аз словата, с които то се предава. Мога май единствено да го показвам, с движения и мимика, с плач и смях, с молитвени слова и сквернословия.
Само в тялото си мога аз да нося скъпия си брат – и само копие съм, евтин дубликат на неговата гордост и достойнство…
- - -
…А може би всъщност той не е истински?
Колко много неща умеят да убеждават в това!
Че истински съм само аз – ето ме, от плът и кръв, ей тук, до скрина! И, както беше казал мъдрият поет – “напълно плътен, видим”[ii]! Какво ли ще ми кажеш ти против това? Виж, моят брат е неопределен, невидим. И, честно да си кажем, аз съм “братът”. А той е само “другият”, “починалият брат”. Нали? Остава неясно, и съвсем недоказано, дали на него дължа достойнството си и позора си…
И колкото и да се тръшкам, и да настоявам, че съм само подражание, ето че проницателни умове ще присвият очи и ще изрекат: “Не е тъй. Ти се заблуждаваш и измъчваш. Не ти, а той е твое копие. И той дължи на тебе цялото си битие, и достойнството на природата си – та не живее ли единствено у теб това достойнство?”
Хубави, юнашки думи. Че и хитри!
Мнозина сме чували с подобни думи да отпращат и самия Бог сред хорските творения: “Само човекът е плътен и видим; а пък Бог, по всичко личи, отсъства някак. Умрял ли е, или какво – не знаем[iii]. Но щом живее Той сега в човека, на него сигурно дължи и съществуването си.”
Ех, няма да отричам, съблазнявали са ме такива думи неведнъж.
Тогава, хоп! – аз ставам мигом истински, Оригинален! Аз ставам Истинският брат! Разхождам се в града, досущ като Първично битие, същински архетип! И ето ме как крача като някое Първоначално съвършенство!
Видя ли когото и да е, мигом почвам да му разправям като от себе си приказки за благородство и най-висше достойнство. И той цъка с език, плаче, смее се, кръсти се и псува. Сетне го дочувам как говори за мен на съседа си: “Той, вика, е много голям, достоен човек!”.
И да кажа ли, че не ме радват тия приказки?
Няма да кажа, понеже лъжа ще е.
Напротив – издуват те балона на моето сърце, отдолу му подухват, та душата да олеква и почти да литва.
Ала спуква се балонът, щом се върна вкъщи и си спомня, че това, което съм пял и говорил, е все цитат от Тетрадките – вярно, поукрасен, преобърнат някак, съчетан от множество места, и от началото взети, и от средата, и от края, но – цитат е, може да се открие там, в тях.
Тогава със сълзи изкупвам цялата си радост и полет. Чета пак Тетрадките, възхита облива душата ми, мъка и кошмар я пробождат и режат…
*
А-3
Те ме научиха да ям месо.
Сетне ме свикнаха с лошото месо.
И ме свикваха да свиквам.
Къде беше умът ми?
И къде се беше скрила волята ми?
Благодарях и се усмихвах, като ми даваха бълвочи. И после ги ядях.
А моят хубав брат, колчем го канеха на лоша софра, оголваше зъби, а сетне вадеше меча си.
Но те ме свикнаха да си взимам от всичко. Даже и да искам от всичко. Къде се дяна желанието за най-хубавото?
Понякога дори си казвам: добре че брат ми не е между живите; инак той би ме презрял. В смъртта му съм свободен от неговото снизхождение.
И все по-ниско до земята се снишавам – още малко и ще я докосна с перчема си.
Сигурно мога да свикна да ям и пръст.
Но те ме научиха и да говоря зле.
Речта ми вече не е моя.
Защото те ми взеха говора.
Как се мъча сега да придърпам словата си към красивото, как искам отново да ги видя да галят доброто, и да се спират при най-важното!…
*
А-6
…О, страшна мисъл!
Днес стигна моето падение дотам, че се запитах: нима наистина е някога живял такъв човек? И имал ли съм всъщност брат?
Нима вървя натам, да стана също сляп?…
Ах, ето ги тетрадките! Стоят свещените писания току пред мен: нима не мога вече да ЧЕТА? Или пък скоро ще забравя?
Господи, възможно ли е да забравя? Нима ще бъда вече друг?
И няма да си имам вече Брат?…
*
Б-7
О, братко мой!
Защо не спирам и не спирам да изричам тия думи за теб? Защо ли ден след ден все се ровя в твоето печално битие, без да съумея да намеря изход оттам към други дела?
Ах, сигурно всичките ми думи са един единствен зов: Ето ме, братко, ето ме, Вселена! Тук съм, продължавам да стоя при своя брат сред върхове!!…
Но няма ли изход мъдростта? Няма ли си величието врата, от която да излезеш, след като му погостуваш?
Защото най-мъдрите попитаха:
“Нима е капан висината?”[iv]
Или трябва да си мисля, че животът на най-възвишения човек на света бе чиста съблазън, а не път, по който да го последват всички, които са способни на това достойнство?…
Но ако едно нещо не е капан, то трябва да си има изход.
И аз не ще се уверя в праведността на величието, ако не се убедя по най-очевиден начин, че от него се излиза.
Хей, ти, богът, който ме дари с най-големите дарове на висината! Покажи ми, че свободата ми се е запазила, дай ми да се уверя, че може и да се обърне гръб на твоето въздушно царство! Едва тогава ще повярвам в твоята добронамереност!…
Ала май не ме чува онзи бог.
Ще трябва да стоя при своя брат, сред висините, додето се съмне.
Не виждам някой да носи стълба, по която да се спусна долу в безопасност…
*
В-3
Каквото и да сторя от себе си, излиза че му подражавам. А какво е по-долно от това, да се мъчиш да подражаваш на възвишеното?
Ала наистина, реша ли да направя нещо само свое, собствено, нещо според самия мене прекрасно, то все излиза като изкопирано от него. Понеже той и само той е оригиналът. А аз към копие и… толкоз. Понеже в свойте дълбини съм копие, и в същината си съм подражание!
Ех, докато раждам и създавам, мисля си (какъв дивак!…), че конструирам някаква си нова възвишеност, и как се радвам, как трептя и пея с ясен, меден глас!
Но след безумното пиянство се разкрива, че не нова ценност съм откърмил, а само дубликат на онова, що вече съществува, и отколе облива тоя свят със светлина.
…Но защо стана така, че моят възвишен брат говореше със словата на самата Хубост, и пееше по нотите на самата Музика? А аз, одрал неговата кожа, заел целия му свят, плът от плътта му, дух от духа му, раждам само копия и двойници на хубостта?
Липсва ли ми братовият порив към долини и небеса? Липсва ли ми неговата грижа към дребното и простото? Или ми липсва верният му поглед, слух и всяко фино сетиво в душата?
Не, всичко имам аз. Едно само ми беше отказано.
И аз вървя сега към неговото име…
*
А-24
Едно голямо умение трябваше да науча от своя велик брат – и не го научих, и го опорочих.
За умението да туряш нещата в скоби става реч.
Ах, чудният ми брат бе много неща узнал и приел от света. Ала колчем мисълта му почнеше да съчетава и твори, изчезваха за нея всичките тия неща яко дим!
Къде отиваше светът тогава?
В скоби слагаше брат ми всичко, що човеците бяха нарекли “култура”, “професия”, “работа”, “грижа”, “умение”… И не че те самите отсъстваха от полезрението му – те бяха там, стояха си в своите скоби. Ала бяха станали безсилни да повеляват, и да диктуват своите закони. Озаптени бяха там, в своя затвор от две вертикални дъги – отчуждени и обезправени.
Колко внимателно действаше с тях моят брат! Колко добре бе узнал коварството им!…
Но не научих аз от него това умение, и го опорочих. Понеже не можах да удържа омразата си към тия неща, та ги отрекох и убих.
Не в скоби ги поставях, а в чувал, а после ги давех в реката като котета.
Ала тяхната гибел доведе в моя живот Голямата Оскъдица…
*
9
…А колко приличам на брат си! Та аз наглед съм същото, което е и той. Виж ме! Не съм ли надарен със същото благо и демонично лице? Не ще ли мога и аз да кажа в стих:
В анфас –
Исус.
А в профил –
Мефистофел.
Не се ли заливам и аз с неговите весели вълни от нежна злост? Знам, моят смях звучи досущ като неговия. Разбирам всеки негов трепет. Понасям се в безбрежните пространства на неговата радост, тая на дъното на душата си неговите горчилки, а мисълта ми е достатъчно остра да преброди за миг най-оплетения негов лабиринт.
Но той беше велик. А аз съм паднал.
*
16
ОСКЪДИЦА.
Цял живот живея аз в оскъдица.
Оскъдица на думи и идеи
– ти другото си име
на скуката.
Дали и тебе да прославя,
тъй както сторих с толкоз много
неща презрени?…
Аз наистина отдадох прослава на толкова много неща, от които простите люде бягат панически, че сега се питам: да не прославя ли и оскъдицата, бавната моя разяждаща и смъртоносна горест?
Нека хвърля още един поглед върху тая моя тиха мъчителка сега, за да узная от що се нуждае – проклятие, прослава или пък забрава?
Когато човек отхвърли многото неща, които никак не подхождат на него, достойния, какво друго ще му остане, ако не малкото?
Решиш ли веднъж да се храниш само с най-добрата храна – ето те в същия миг как прегръщаш оскъдицата!
Оскъдица на думи, на идеи – колко ленив направи ти моя разум! Как порочно се навиква на разходки безконечни в една едничка дума –
да влизаш в нея и излизаш
като през порта,
пак и пак,
подобен в мислите си
на побъркан!…
Ужасна участ! Никому не бих я пожелал – освен ако не издържи докрай и не получи в дар за всичките мъчения ВЕЛИЧИЕ.
Но как така –
оскъдни думи,
пък били и съвършени,
душата да нахранят тъй добре,
че сетне
величието да я увенчае?
Нима величествен борец
е хранил тялото си с хапки скъдни,
дори и да са посолени
с най-редките подправки на земята?
Не, разбира се; бедна е храната само от подправки, а и вредна. Тя съсипа стомаха на моята душа и сега е толкова късно да поправя тази злина!
Величие ли? Та аз не познавам последователните стъпки до него; и кой да ме научи на храната, която да поглъщам всеки ден по пътя, откъде да се вземе обилието на хубост, която да храни великата душа, тъй както обилието на добри храни подхранва могъщия борец?
Величие ли? Та аз знам само един мой възвишен брат, който владееше неговата тайна – един брат, който умирайки, ми предаде една странна щафета.
Гледам своята ръка – тая чудна щафета – и недоумявам: накъде сега да тичам с нея? Аз ли съм наистина оня бегач, за когото беше тя предназначена? Но как? Ако съм аз, не трябваше ли бързите нозе сами да ме носят към финала, без дори да се замисля умът за посоки и храни?…
Величие?
О, ти си най-познатото нещо за мен! Връз тебе лежа всяка нощ и сутрин връз теб се събуждам – но нима те имам?
Тъй както и мъжът понякога се пита за жената, що държи в дома си, питам се и аз – кога те имам?
Често пъти съм те покорявал, но какво? Все едно, не зная ти дали ме искаш, ти дали ще ме предпочетеш…
*
Д-7
…Вгорчена е мечтата у мен, и молитвата. Защото хубаво ли е да мечтаеш за отминалото, и да се молиш да се върне отлетялото?
А аз все за едного мечтаех, и така се молех: “В името на Отца, Сина и светаго Брата…” Каквото значи бе моя мечта и върховно копнение, в братовото си име го осветявах, и от братовия си дух го просех.
Ала какво друго е братовият ми дух, ако не едно голямо отсъствие, и една голяма липса?…
Изкривена е значи моята молитва; и добре бих направил да науча някоя нова.
*
20
Моят брат бе НАЙ-НАИВНИЯТ ЧОВЕК В СВЕТА.
Ала за разлика от всички наивни поради глупостта си люде, той бе наивен поради свръхвеличината на своя ум. Затова в наивността му се съдържаше самият наглед на неговото величие.
Колкото до мене, аз се опитах, видно е, да го последвам. И станах… ни повече, ни по-малко от най-сантименталния човек в света[v].
И какво, като знам сега колко е важно да има най-сантиментален човек в този свят и как е нужен той на хората, за да им каже какво е било и какво вече отсъства?…
*
62
Но няма, наистина няма за какво да ме упрекне моят брат. Понеже аз правя туй, дето той не би могъл и за миг да издържи. Аз нося на плещите си един по-тежък товар от оня, при който клекнаха неговите нозе.
Понеже с всяко следващо поколение става все по-тежко и задушливо за мъдростта.
…Тъй че, братко, пред всичките ми слабости ще трябва да затвориш очи – аз съм такъв, какъвто трябва да бъда, за да нося духа ти сега. И никакъв друг аз не бих бил възможен.
*
141
…Кого ли жаля всъщност?
Какво разбирам, като казвам “моя брат”?
Нима за миг дори ще съжаля за тялото, погребано в цветуща младост?
О, не. Какво е тялото? Не е ли тор телесността?
Вселената е пълна със тела; за всеки дух велик ще се намери тяло. Дори и няколко ще се надигнат да го искат.
…Или да плача за духа?
Ще трябва да съм откачил – нима не вижда и глупакът безсмъртието на духа?
Духът на моя брат е жив, и той е тук! И други също ще го сочат, до края на света! Не ще се свърши никога стремежът към величествено знание![vi]
Нима ще жали някой за това, което е безсмъртно? Нима да жалим вечността?…
Но за какво тогава се надига моят плач?
Защо ли буца е затиснала гръдта ми, и ридания тресат превития ми торс? Защо е страшен всеки миг на спомени за онова, което моят брат ми завеща?…
Послушайте – аз жаля за душата!
Аз жаля чувствата, които бликаха в туптящото сърце, аз жаля смътните представи за дивни светове, и оня въздух, напоен с величие, поглъщан вихрено от царствените дробове! Аз жаля слънчевите зайчета, и безразборните вечерни светлинки, видени от едни очи блестящи, в които светът се стичаше, подобно сладък сок! Аз жаля всички символи, чудати връзки и значения, които бликаха от оня ум и правеха душата да вибрира като струна на дивен инструмент, на който свири божество!
Неописуемото жаля аз!
Несъобщимото е моя вечна мъка!
Душата е голямата ми скръб!
Може ли някой да направи на всички люде очи, дето света да превръщат в сироп!
Може ли някой да им съчетае ум, що да узнава само в наслаждение?
Може ли да им спретне уши, що да превръщат звуците на тоя свят в симфонии?
Може ли да им приготви немощни тела, които да трептят на вятъра, подобно знаменца, да плуват сред роса и да им стига ласката на едно свежо растение?
Но ако не, то кой ще разбере онези чувства?
И кой ще ги изпита някога?
Ах, ето кой бил мъртъв значи!
Една душа.
*
142
Биологията ни учи на много полезни неща за живота на живите същества, а и за тяхното стареене и смърт.
Ала какво от тия неща е приложимо към великия човек?
Виж само моя брат – той никога не беше имал младост! Роди се тъй мъжествен, зрял, че нямаше и нужда да се учи.
Ами смъртта му? Нима ще кажеш, че е било това биологична смърт?
То беше висша смърт: завършек и оттегляне, решение на Страшната Задача! И то бе смърт без остаряване, умора, без грозота и немощ, без печал и спомен!
Такъв бе братовият ми проект… Той не засягаше единствено Живота, но също и Смъртта; и даже всъщност – главно Нея.
Но ето че и друг един проект наоколо витае!…
Около мен прииждат божества, и носят свитъци! Обсъждат наново Човека, с грижливи чела.
Но за това не мога да говоря.
Че първата буква на моя Човек е Мълчание…
*
102
Не ще да се стърпя да кажа само нещо на девойката, която вечер пред заспиване извиква при възглавницата си неясни и омайни образи на нежни и могъщи мъже, които би желала да са с нея. На тази, дето всяка вечер заспива сред мечти, защото недостойна за душата й се е оказала реалността…
Прекрасна, ти! На твоята душевна нежност не подхожда нищо съществуващо и нищо явно! Единствено сънят е туй, което ще се изравни по своята безплътност с твоя порив!
Но знай, о, нежност – знай кого бленуваш всяка вечер! Недей залъгва прелестната си душа, че туй са образи, откъснати един от друг или заченати сред произвол и безразсъдство.
Знай, ти бленуваш за ЕДИН – едничкия, способен да ти подари самата всичкост – и той е моят брат,
да, той е
братът на Александър,[vii]
и истината е, че той
е вече мъртъв и изстинал,
но ти си го представяй топъл
и истински, недей да го забравяш –
тогава може в някой век
или през някое хилядолетие незнайно
чрез силата на твоето желание
да свърне този мъж покрай звездите
и в земните владения отново
да спре – но за да бъде вече с тебе!
*
117
…Отслабва вече моят ум, все повече отпадам аз от знанието дивно. Обърканост обхваща цялото ми същество, не искам повече да омърсявам висшето със своите слова – слова на долен, на човешки ум, слова на паднал дух, задавен от земя…
И ето – фигурата на прекрасния ми брат се стапя пред отслабналите ми очи, и няма, няма светлина да я огрее… Не е достоен вече залинелият ми поглед, не му се дава силата да вижда…
Аз само мога да се моля – не да искам – да се завърне този чуден юноша и мъж, да просветли сърца и думи, и очи. Да стори онова, което не успя да стори в досегашния си път.
И, ако може – повече да не умира…
*
143
…Ах, Тетрадки!
Тетрадки, що направихте смъртта на моя брат възможна!…
Не зная как да ви охуля, моливи, писалки, и ти, хартия, тъй удобна, толкоз бяла, съблазнителна!…
Как предизвикваш ти, хартия, нашата жестокост – да драскаме по девственото ти лице!
О, молив, колко остър си, как режеш, цапаш и пилиш, как боцкаш, нараняваш! Изправен, дървен, твърд, ти инструмент си на яростта!
И ти, ужасна химикалко, толкоз страшна сила има в твоето мастило – така да клепа и мърси, че да не можеш да изчистиш, без да скъсаш нацапаното!…
Не пощадихте милия ми брат, ужасни инструменти!
Не се пребори и мъдрецът с вашата съблазън!…
Ах, ако само беше се преборил! Единствено да беше се сдържал!… – тогава щеше да живее!
Но той изписа гъсто своите Тетрадки.
Предаде ми ужасната щафета, освободи се приживе от тежестта на своето достойнство…
И ето че в смъртта лицето му изглеждало спокойно, очите му били блажено премрежени от меките клепачи с нежни мигли!
Остави мен да се разправям с вас, остави ме сред моливи, тетрадки, и тебешир!…
…Но стига!
Аз си тръгвам вече! – Сбогом!
Ще ме намериш сред гори и планини, в подножията на вулкан и сред сурови морски бури!
Ще си направим среща там, където се изгражда нещо ново! Или където старото предава Богу дух в агония, и се тресе, и трябва да му даваме морфин, за да не вика!
И раменете ни ще се докосват по бойните поля, където сме дошли да леем кръв!
…Пред гроба на чудния си брат аз сложих китка – и вече съм невинен, виж!
Аз го почетох, Бог ми е свидетел!
И ти, ако и теб те има.
****
____________________
[i]Интересна връзка може да се види между тези думи на Александър и известния “принцип за опровержимост” на Карл Попър – според него критерий за научност на една теория е нейната “опровержимост”, т.е. една теория е научна, когато тя има противоположност. За Александър обаче най-значимата ценност на словото на Брата произтича от това, че то няма алтернатива, антитеза – т.е. че не е “научно” в Попъров смисъл, бел. ред.
[ii]Думи от прочутото стихотворение на Уолт Уитман “Сега съм пълен със живот”, бел. ред.
[iii]Може би намек за Фридрих Ницше, комуто принадлежи идеята за “смъртта на бога”, бел. ред.
[iv]Думи на Фр. Ницше, бел. ред.
[v]Явна препратка към творчеството на Ф. Шилер, на когото дължим това противопоставяне на наивното и сантименталното, бел. ред.
[vi]Тези думи са особено съзвучни с казаното от Кант в прочутия Увод към “Критика на чистия разум” относно неунищожимостта на човешкия стремеж към метафизика, бел. ред.
[vii]Това именно е единственото място в текста, където е употребено името Александър, бел. ред.
В-10
Моят прекрасен брат ми устрои един голям изпит. И днес съм много горд, че съм го издържал добре, и никак не съм се посрамил.
Всички ония възвишени люде, които са живели преди нас, ни подлагат на един подобен изпит. Целта е да се провери дали изпитваният е достоен да тълкува делата и словата на ония възвишени люде.
При този изпит няма квестори и строгост, затова мнозина го изкарват с шмекеруване, и преписвачески. Мнозина други пък изобщо не узнават, че трябва да се представят на подобен изпит, и си карат без него. Трети пък минават задочно. Затова и тълкувачите на великите люде днес са тъй многобройни и посредствени.
Аз обаче преминах с отличие своя изпит.
Колко хубав изпит бе това – аз сам изпитвах себе си, тъй че екзаминаторът, макар и твърде строг и придирчив към мен, ми беше все пак близък.
Въпросът, който ми беше зададен, бе само един. Той гласеше: “Би ли бил способен ти в живота си спонтанно да произнесеш всяко от словата на своя чуден брат?” – или наопаки: “Има ли такива негови слова, които да ти се струват някак чужди и неразбираеми, такива, дето да не би могъл да кажеш никога в живота си?”.
И ето че с трепет разгърнах отново Тетрадките… не, нямаше такова слово! Всяка негова думичка можеше да извира и от моето сърце.
…След този изпит вече съм спокоен. Получих звание “достоен тълкувач на своя брат”.
*
Б-5
Моят брат обичаше всички хора, но имаше известни резерви спрямо “материалистите”, а също така и спрямо “идеалистите”.
По тая причина той си служеше с три различни средства за писане – химикал, молив и проста мастилена писалка. Най-често пишеше с химикала, но колчем му се стореше, че нещо в писаното може да се изтълкува като идеалистически намек (я че се среща там думичката “Бог”, я нещо подобно), той го пишеше с мастилената писалка. Когато пък си мислеше, че някакви слова могат да се сторят някому материалистически, той ги записваше с молива. Защо ли правеше така?…
Трудно може да се разбере защо, ако не се познава бележката, която стоеше в началото на всичките му тетрадки. А тя гласеше:
“Ако ТИ съществуваш (и следователно ако тия писания, значи, са се сдобили по неведом начин с един читател), то размисли се, моля те, преди да посегнеш към тях, дали случайно не си материалист или идеалист. И ако решиш, че си материалист, – долу, в шкафчето, има една гума – вземи да минеш тая тетрадка с гумата и да изтриеш онуй, дето може да се изтрие. Ако пък решиш, че си идеалист, вземи да я накиснеш хубавичко във вода, изсуши я, пък тогаз я чети…”
Хубаво го беше намислил моят брат!
Ако читателят му се смяташе за материалист и послушаше неговия съвет, той трябваше значи да изтрие всичко “материалистическо” от писанията му с гумата. А “идеалистът” би премахнал оттам всичко “идеалистическо” чрез накисването, при което простото мастило напълно се разтваря. Така именно никой от тия двамата нямаше да получи възможността да твърди, че моят брат е като него. Понеже и никой въобще не биваше да си мисли така…
Колкото до мен, аз бях готов, разбира се, да спазя заръката на брат си, изразена в началото на тия тетрадки. Ала за беда не знаех нито що е “материалист”, нито що е “идеалист”. Затова и братовите ми писания стигнаха до мене в пълната си цялост…
*
А-21
О, братко мъдър! Колко много слово ме посети, откак бях срещнал твоите слова!
Ти беше хвърлил в моя разум магична стръв – и тръгнах да откривам светлината сред всички хорски думи!
Ала защо ли толкоз рядко там съзирах твоя чуден блясък?
Защо ли толкоз сухи ми се струваха словата на всички знаещи? Защо ли учените ми изглеждаха лишени от всички висши чувства, а певците ги знаеха, но липсваше им разум? Защо единствено у тебе виждах сбрано всичко?
И сетне, щом в годините на своя бунт намразих всичко свързано със тебе, та почнах да издирвам всяко слово, което можеше да те обори – защо ли нищо не открих? Защо ли аргументите се плъзгаха безсилно покрай спокойното лице на твоя ум, без даже да му хвърлят сянка? Защо ли нито ярост, нито подигравка можеше да те смути?
…Днес зная твойта тайна – знам това, което прави словото да не потъва и в потоп, да не изгаря и в жарава!
И мога да си кажа: твойто слово просто бе лишено от противоположност, понеже всички противоположности бе сбрало в себе си![i]
То беше слово от страдание и мъка, бе колекция от вопли.
И от наслади на ума то беше сбор, и от разкрития, и разрешения. Но всяка радост водеше до нова мъка, всяко разрешение – до парадокс.
Тъй всяка смърт живот бе там, и всяка болка бе наслада…
*
В-4
О, свят, в който следите на моя славен брат са днес едва забележими!…
Ако не го познавах от по-рано, ако не го знаех и усещах по силата на родството ни, може би даже не бих осъзнал, че той съществува… Така далече от него е всичко околно!
Понякога дори ми се струва, че всичко е било построено само за да прикрие съществуването му – самите градове, заводите, и влаковите линии между тях, и аеропланите в небето… Огромни параходи плават насам и натам сред океана, за да отвличат вниманието от моя възвишен брат. Ако ги нямаше, не би ли гледал всеки именно в него?
Но виж – за това служат и войните. Народи излизат едни срещу други и се гледат с кръвясали очи, само и само да не си припомнят онази възвишеност, която той им бе показал, ала която те самите нямаха…
И какво сега? Нима аз трябва да тръгна да им припомням онова, което те всячески се стараят да забравят? Нима трябва да затръбя в ушите им това, което не искат да чуят?
Нима да се надуя като балон и да им кажа: “Хей, отворете уши! Дойдох да ви проповядвам нещо съвършено ново, чуйте! Вие, дето по цял ден слушате за Отца и Сина – аз съм дошъл да ви проповядвам Брата! Хайде де! Отваряйте уши, рекох!…” – така ли да им кажа?!…
Ах, глупости!
Нима отдавна не разбрах, че само чрез мене може днес да съществува той – чрез своя собствен брат? Та, погледни, коя груба душа може да го има в себе си?
Аз ще го нося, додето съм жив; те ще го крият помежду си чрез разговори, замайващи разсъдъка, в цигарен дим ще го забулват и с кикот ще заглушават думите му.
Така ще си живеем, те и аз, в мир и любов.
И нима мога да разкажа някому за него? Мога ли да опиша с думи най-възвишената сериозност? Истинската, ВЕСЕЛАТА сериозност?
Не мога; няма уши, които да попият това, нямам и аз словата, с които то се предава. Мога май единствено да го показвам, с движения и мимика, с плач и смях, с молитвени слова и сквернословия.
Само в тялото си мога аз да нося скъпия си брат – и само копие съм, евтин дубликат на неговата гордост и достойнство…
- - -
…А може би всъщност той не е истински?
Колко много неща умеят да убеждават в това!
Че истински съм само аз – ето ме, от плът и кръв, ей тук, до скрина! И, както беше казал мъдрият поет – “напълно плътен, видим”[ii]! Какво ли ще ми кажеш ти против това? Виж, моят брат е неопределен, невидим. И, честно да си кажем, аз съм “братът”. А той е само “другият”, “починалият брат”. Нали? Остава неясно, и съвсем недоказано, дали на него дължа достойнството си и позора си…
И колкото и да се тръшкам, и да настоявам, че съм само подражание, ето че проницателни умове ще присвият очи и ще изрекат: “Не е тъй. Ти се заблуждаваш и измъчваш. Не ти, а той е твое копие. И той дължи на тебе цялото си битие, и достойнството на природата си – та не живее ли единствено у теб това достойнство?”
Хубави, юнашки думи. Че и хитри!
Мнозина сме чували с подобни думи да отпращат и самия Бог сред хорските творения: “Само човекът е плътен и видим; а пък Бог, по всичко личи, отсъства някак. Умрял ли е, или какво – не знаем[iii]. Но щом живее Той сега в човека, на него сигурно дължи и съществуването си.”
Ех, няма да отричам, съблазнявали са ме такива думи неведнъж.
Тогава, хоп! – аз ставам мигом истински, Оригинален! Аз ставам Истинският брат! Разхождам се в града, досущ като Първично битие, същински архетип! И ето ме как крача като някое Първоначално съвършенство!
Видя ли когото и да е, мигом почвам да му разправям като от себе си приказки за благородство и най-висше достойнство. И той цъка с език, плаче, смее се, кръсти се и псува. Сетне го дочувам как говори за мен на съседа си: “Той, вика, е много голям, достоен човек!”.
И да кажа ли, че не ме радват тия приказки?
Няма да кажа, понеже лъжа ще е.
Напротив – издуват те балона на моето сърце, отдолу му подухват, та душата да олеква и почти да литва.
Ала спуква се балонът, щом се върна вкъщи и си спомня, че това, което съм пял и говорил, е все цитат от Тетрадките – вярно, поукрасен, преобърнат някак, съчетан от множество места, и от началото взети, и от средата, и от края, но – цитат е, може да се открие там, в тях.
Тогава със сълзи изкупвам цялата си радост и полет. Чета пак Тетрадките, възхита облива душата ми, мъка и кошмар я пробождат и режат…
*
А-3
Те ме научиха да ям месо.
Сетне ме свикнаха с лошото месо.
И ме свикваха да свиквам.
Къде беше умът ми?
И къде се беше скрила волята ми?
Благодарях и се усмихвах, като ми даваха бълвочи. И после ги ядях.
А моят хубав брат, колчем го канеха на лоша софра, оголваше зъби, а сетне вадеше меча си.
Но те ме свикнаха да си взимам от всичко. Даже и да искам от всичко. Къде се дяна желанието за най-хубавото?
Понякога дори си казвам: добре че брат ми не е между живите; инак той би ме презрял. В смъртта му съм свободен от неговото снизхождение.
И все по-ниско до земята се снишавам – още малко и ще я докосна с перчема си.
Сигурно мога да свикна да ям и пръст.
Но те ме научиха и да говоря зле.
Речта ми вече не е моя.
Защото те ми взеха говора.
Как се мъча сега да придърпам словата си към красивото, как искам отново да ги видя да галят доброто, и да се спират при най-важното!…
*
А-6
…О, страшна мисъл!
Днес стигна моето падение дотам, че се запитах: нима наистина е някога живял такъв човек? И имал ли съм всъщност брат?
Нима вървя натам, да стана също сляп?…
Ах, ето ги тетрадките! Стоят свещените писания току пред мен: нима не мога вече да ЧЕТА? Или пък скоро ще забравя?
Господи, възможно ли е да забравя? Нима ще бъда вече друг?
И няма да си имам вече Брат?…
*
Б-7
О, братко мой!
Защо не спирам и не спирам да изричам тия думи за теб? Защо ли ден след ден все се ровя в твоето печално битие, без да съумея да намеря изход оттам към други дела?
Ах, сигурно всичките ми думи са един единствен зов: Ето ме, братко, ето ме, Вселена! Тук съм, продължавам да стоя при своя брат сред върхове!!…
Но няма ли изход мъдростта? Няма ли си величието врата, от която да излезеш, след като му погостуваш?
Защото най-мъдрите попитаха:
“Нима е капан висината?”[iv]
Или трябва да си мисля, че животът на най-възвишения човек на света бе чиста съблазън, а не път, по който да го последват всички, които са способни на това достойнство?…
Но ако едно нещо не е капан, то трябва да си има изход.
И аз не ще се уверя в праведността на величието, ако не се убедя по най-очевиден начин, че от него се излиза.
Хей, ти, богът, който ме дари с най-големите дарове на висината! Покажи ми, че свободата ми се е запазила, дай ми да се уверя, че може и да се обърне гръб на твоето въздушно царство! Едва тогава ще повярвам в твоята добронамереност!…
Ала май не ме чува онзи бог.
Ще трябва да стоя при своя брат, сред висините, додето се съмне.
Не виждам някой да носи стълба, по която да се спусна долу в безопасност…
*
В-3
Каквото и да сторя от себе си, излиза че му подражавам. А какво е по-долно от това, да се мъчиш да подражаваш на възвишеното?
Ала наистина, реша ли да направя нещо само свое, собствено, нещо според самия мене прекрасно, то все излиза като изкопирано от него. Понеже той и само той е оригиналът. А аз към копие и… толкоз. Понеже в свойте дълбини съм копие, и в същината си съм подражание!
Ех, докато раждам и създавам, мисля си (какъв дивак!…), че конструирам някаква си нова възвишеност, и как се радвам, как трептя и пея с ясен, меден глас!
Но след безумното пиянство се разкрива, че не нова ценност съм откърмил, а само дубликат на онова, що вече съществува, и отколе облива тоя свят със светлина.
…Но защо стана така, че моят възвишен брат говореше със словата на самата Хубост, и пееше по нотите на самата Музика? А аз, одрал неговата кожа, заел целия му свят, плът от плътта му, дух от духа му, раждам само копия и двойници на хубостта?
Липсва ли ми братовият порив към долини и небеса? Липсва ли ми неговата грижа към дребното и простото? Или ми липсва верният му поглед, слух и всяко фино сетиво в душата?
Не, всичко имам аз. Едно само ми беше отказано.
И аз вървя сега към неговото име…
*
А-24
Едно голямо умение трябваше да науча от своя велик брат – и не го научих, и го опорочих.
За умението да туряш нещата в скоби става реч.
Ах, чудният ми брат бе много неща узнал и приел от света. Ала колчем мисълта му почнеше да съчетава и твори, изчезваха за нея всичките тия неща яко дим!
Къде отиваше светът тогава?
В скоби слагаше брат ми всичко, що човеците бяха нарекли “култура”, “професия”, “работа”, “грижа”, “умение”… И не че те самите отсъстваха от полезрението му – те бяха там, стояха си в своите скоби. Ала бяха станали безсилни да повеляват, и да диктуват своите закони. Озаптени бяха там, в своя затвор от две вертикални дъги – отчуждени и обезправени.
Колко внимателно действаше с тях моят брат! Колко добре бе узнал коварството им!…
Но не научих аз от него това умение, и го опорочих. Понеже не можах да удържа омразата си към тия неща, та ги отрекох и убих.
Не в скоби ги поставях, а в чувал, а после ги давех в реката като котета.
Ала тяхната гибел доведе в моя живот Голямата Оскъдица…
*
9
…А колко приличам на брат си! Та аз наглед съм същото, което е и той. Виж ме! Не съм ли надарен със същото благо и демонично лице? Не ще ли мога и аз да кажа в стих:
В анфас –
Исус.
А в профил –
Мефистофел.
Не се ли заливам и аз с неговите весели вълни от нежна злост? Знам, моят смях звучи досущ като неговия. Разбирам всеки негов трепет. Понасям се в безбрежните пространства на неговата радост, тая на дъното на душата си неговите горчилки, а мисълта ми е достатъчно остра да преброди за миг най-оплетения негов лабиринт.
Но той беше велик. А аз съм паднал.
*
16
ОСКЪДИЦА.
Цял живот живея аз в оскъдица.
Оскъдица на думи и идеи
– ти другото си име
на скуката.
Дали и тебе да прославя,
тъй както сторих с толкоз много
неща презрени?…
Аз наистина отдадох прослава на толкова много неща, от които простите люде бягат панически, че сега се питам: да не прославя ли и оскъдицата, бавната моя разяждаща и смъртоносна горест?
Нека хвърля още един поглед върху тая моя тиха мъчителка сега, за да узная от що се нуждае – проклятие, прослава или пък забрава?
Когато човек отхвърли многото неща, които никак не подхождат на него, достойния, какво друго ще му остане, ако не малкото?
Решиш ли веднъж да се храниш само с най-добрата храна – ето те в същия миг как прегръщаш оскъдицата!
Оскъдица на думи, на идеи – колко ленив направи ти моя разум! Как порочно се навиква на разходки безконечни в една едничка дума –
да влизаш в нея и излизаш
като през порта,
пак и пак,
подобен в мислите си
на побъркан!…
Ужасна участ! Никому не бих я пожелал – освен ако не издържи докрай и не получи в дар за всичките мъчения ВЕЛИЧИЕ.
Но как така –
оскъдни думи,
пък били и съвършени,
душата да нахранят тъй добре,
че сетне
величието да я увенчае?
Нима величествен борец
е хранил тялото си с хапки скъдни,
дори и да са посолени
с най-редките подправки на земята?
Не, разбира се; бедна е храната само от подправки, а и вредна. Тя съсипа стомаха на моята душа и сега е толкова късно да поправя тази злина!
Величие ли? Та аз не познавам последователните стъпки до него; и кой да ме научи на храната, която да поглъщам всеки ден по пътя, откъде да се вземе обилието на хубост, която да храни великата душа, тъй както обилието на добри храни подхранва могъщия борец?
Величие ли? Та аз знам само един мой възвишен брат, който владееше неговата тайна – един брат, който умирайки, ми предаде една странна щафета.
Гледам своята ръка – тая чудна щафета – и недоумявам: накъде сега да тичам с нея? Аз ли съм наистина оня бегач, за когото беше тя предназначена? Но как? Ако съм аз, не трябваше ли бързите нозе сами да ме носят към финала, без дори да се замисля умът за посоки и храни?…
Величие?
О, ти си най-познатото нещо за мен! Връз тебе лежа всяка нощ и сутрин връз теб се събуждам – но нима те имам?
Тъй както и мъжът понякога се пита за жената, що държи в дома си, питам се и аз – кога те имам?
Често пъти съм те покорявал, но какво? Все едно, не зная ти дали ме искаш, ти дали ще ме предпочетеш…
*
Д-7
…Вгорчена е мечтата у мен, и молитвата. Защото хубаво ли е да мечтаеш за отминалото, и да се молиш да се върне отлетялото?
А аз все за едного мечтаех, и така се молех: “В името на Отца, Сина и светаго Брата…” Каквото значи бе моя мечта и върховно копнение, в братовото си име го осветявах, и от братовия си дух го просех.
Ала какво друго е братовият ми дух, ако не едно голямо отсъствие, и една голяма липса?…
Изкривена е значи моята молитва; и добре бих направил да науча някоя нова.
*
20
Моят брат бе НАЙ-НАИВНИЯТ ЧОВЕК В СВЕТА.
Ала за разлика от всички наивни поради глупостта си люде, той бе наивен поради свръхвеличината на своя ум. Затова в наивността му се съдържаше самият наглед на неговото величие.
Колкото до мене, аз се опитах, видно е, да го последвам. И станах… ни повече, ни по-малко от най-сантименталния човек в света[v].
И какво, като знам сега колко е важно да има най-сантиментален човек в този свят и как е нужен той на хората, за да им каже какво е било и какво вече отсъства?…
*
62
Но няма, наистина няма за какво да ме упрекне моят брат. Понеже аз правя туй, дето той не би могъл и за миг да издържи. Аз нося на плещите си един по-тежък товар от оня, при който клекнаха неговите нозе.
Понеже с всяко следващо поколение става все по-тежко и задушливо за мъдростта.
…Тъй че, братко, пред всичките ми слабости ще трябва да затвориш очи – аз съм такъв, какъвто трябва да бъда, за да нося духа ти сега. И никакъв друг аз не бих бил възможен.
*
141
…Кого ли жаля всъщност?
Какво разбирам, като казвам “моя брат”?
Нима за миг дори ще съжаля за тялото, погребано в цветуща младост?
О, не. Какво е тялото? Не е ли тор телесността?
Вселената е пълна със тела; за всеки дух велик ще се намери тяло. Дори и няколко ще се надигнат да го искат.
…Или да плача за духа?
Ще трябва да съм откачил – нима не вижда и глупакът безсмъртието на духа?
Духът на моя брат е жив, и той е тук! И други също ще го сочат, до края на света! Не ще се свърши никога стремежът към величествено знание![vi]
Нима ще жали някой за това, което е безсмъртно? Нима да жалим вечността?…
Но за какво тогава се надига моят плач?
Защо ли буца е затиснала гръдта ми, и ридания тресат превития ми торс? Защо е страшен всеки миг на спомени за онова, което моят брат ми завеща?…
Послушайте – аз жаля за душата!
Аз жаля чувствата, които бликаха в туптящото сърце, аз жаля смътните представи за дивни светове, и оня въздух, напоен с величие, поглъщан вихрено от царствените дробове! Аз жаля слънчевите зайчета, и безразборните вечерни светлинки, видени от едни очи блестящи, в които светът се стичаше, подобно сладък сок! Аз жаля всички символи, чудати връзки и значения, които бликаха от оня ум и правеха душата да вибрира като струна на дивен инструмент, на който свири божество!
Неописуемото жаля аз!
Несъобщимото е моя вечна мъка!
Душата е голямата ми скръб!
Може ли някой да направи на всички люде очи, дето света да превръщат в сироп!
Може ли някой да им съчетае ум, що да узнава само в наслаждение?
Може ли да им спретне уши, що да превръщат звуците на тоя свят в симфонии?
Може ли да им приготви немощни тела, които да трептят на вятъра, подобно знаменца, да плуват сред роса и да им стига ласката на едно свежо растение?
Но ако не, то кой ще разбере онези чувства?
И кой ще ги изпита някога?
Ах, ето кой бил мъртъв значи!
Една душа.
*
142
Биологията ни учи на много полезни неща за живота на живите същества, а и за тяхното стареене и смърт.
Ала какво от тия неща е приложимо към великия човек?
Виж само моя брат – той никога не беше имал младост! Роди се тъй мъжествен, зрял, че нямаше и нужда да се учи.
Ами смъртта му? Нима ще кажеш, че е било това биологична смърт?
То беше висша смърт: завършек и оттегляне, решение на Страшната Задача! И то бе смърт без остаряване, умора, без грозота и немощ, без печал и спомен!
Такъв бе братовият ми проект… Той не засягаше единствено Живота, но също и Смъртта; и даже всъщност – главно Нея.
Но ето че и друг един проект наоколо витае!…
Около мен прииждат божества, и носят свитъци! Обсъждат наново Човека, с грижливи чела.
Но за това не мога да говоря.
Че първата буква на моя Човек е Мълчание…
*
102
Не ще да се стърпя да кажа само нещо на девойката, която вечер пред заспиване извиква при възглавницата си неясни и омайни образи на нежни и могъщи мъже, които би желала да са с нея. На тази, дето всяка вечер заспива сред мечти, защото недостойна за душата й се е оказала реалността…
Прекрасна, ти! На твоята душевна нежност не подхожда нищо съществуващо и нищо явно! Единствено сънят е туй, което ще се изравни по своята безплътност с твоя порив!
Но знай, о, нежност – знай кого бленуваш всяка вечер! Недей залъгва прелестната си душа, че туй са образи, откъснати един от друг или заченати сред произвол и безразсъдство.
Знай, ти бленуваш за ЕДИН – едничкия, способен да ти подари самата всичкост – и той е моят брат,
да, той е
братът на Александър,[vii]
и истината е, че той
е вече мъртъв и изстинал,
но ти си го представяй топъл
и истински, недей да го забравяш –
тогава може в някой век
или през някое хилядолетие незнайно
чрез силата на твоето желание
да свърне този мъж покрай звездите
и в земните владения отново
да спре – но за да бъде вече с тебе!
*
117
…Отслабва вече моят ум, все повече отпадам аз от знанието дивно. Обърканост обхваща цялото ми същество, не искам повече да омърсявам висшето със своите слова – слова на долен, на човешки ум, слова на паднал дух, задавен от земя…
И ето – фигурата на прекрасния ми брат се стапя пред отслабналите ми очи, и няма, няма светлина да я огрее… Не е достоен вече залинелият ми поглед, не му се дава силата да вижда…
Аз само мога да се моля – не да искам – да се завърне този чуден юноша и мъж, да просветли сърца и думи, и очи. Да стори онова, което не успя да стори в досегашния си път.
И, ако може – повече да не умира…
*
143
…Ах, Тетрадки!
Тетрадки, що направихте смъртта на моя брат възможна!…
Не зная как да ви охуля, моливи, писалки, и ти, хартия, тъй удобна, толкоз бяла, съблазнителна!…
Как предизвикваш ти, хартия, нашата жестокост – да драскаме по девственото ти лице!
О, молив, колко остър си, как режеш, цапаш и пилиш, как боцкаш, нараняваш! Изправен, дървен, твърд, ти инструмент си на яростта!
И ти, ужасна химикалко, толкоз страшна сила има в твоето мастило – така да клепа и мърси, че да не можеш да изчистиш, без да скъсаш нацапаното!…
Не пощадихте милия ми брат, ужасни инструменти!
Не се пребори и мъдрецът с вашата съблазън!…
Ах, ако само беше се преборил! Единствено да беше се сдържал!… – тогава щеше да живее!
Но той изписа гъсто своите Тетрадки.
Предаде ми ужасната щафета, освободи се приживе от тежестта на своето достойнство…
И ето че в смъртта лицето му изглеждало спокойно, очите му били блажено премрежени от меките клепачи с нежни мигли!
Остави мен да се разправям с вас, остави ме сред моливи, тетрадки, и тебешир!…
…Но стига!
Аз си тръгвам вече! – Сбогом!
Ще ме намериш сред гори и планини, в подножията на вулкан и сред сурови морски бури!
Ще си направим среща там, където се изгражда нещо ново! Или където старото предава Богу дух в агония, и се тресе, и трябва да му даваме морфин, за да не вика!
И раменете ни ще се докосват по бойните поля, където сме дошли да леем кръв!
…Пред гроба на чудния си брат аз сложих китка – и вече съм невинен, виж!
Аз го почетох, Бог ми е свидетел!
И ти, ако и теб те има.
****
____________________
[i]Интересна връзка може да се види между тези думи на Александър и известния “принцип за опровержимост” на Карл Попър – според него критерий за научност на една теория е нейната “опровержимост”, т.е. една теория е научна, когато тя има противоположност. За Александър обаче най-значимата ценност на словото на Брата произтича от това, че то няма алтернатива, антитеза – т.е. че не е “научно” в Попъров смисъл, бел. ред.
[ii]Думи от прочутото стихотворение на Уолт Уитман “Сега съм пълен със живот”, бел. ред.
[iii]Може би намек за Фридрих Ницше, комуто принадлежи идеята за “смъртта на бога”, бел. ред.
[iv]Думи на Фр. Ницше, бел. ред.
[v]Явна препратка към творчеството на Ф. Шилер, на когото дължим това противопоставяне на наивното и сантименталното, бел. ред.
[vi]Тези думи са особено съзвучни с казаното от Кант в прочутия Увод към “Критика на чистия разум” относно неунищожимостта на човешкия стремеж към метафизика, бел. ред.
[vii]Това именно е единственото място в текста, където е употребено името Александър, бел. ред.
