ДУХОВНО УЧЕНИЧЕСТВО
Сферата, в която упражнявам своите висши педагогически умения, може да се обобщи под наименованието „прочистване и разбуждане на мисленето за целите на духовността”. Методологическа сърцевина на процеса е понятието за „гносеософия” или „мъдрост на познаването”.
Допускам встъпването в класически практики на духовно ученичество, когато един мой читател вземе решението да се обърне към мен като към свой индивидуален учител.
Личните ми убеждения относно етиката на такова преподаване накратко са следните:
1. Учителят следва да бъде изпълнен с позитивност и безусловно доброжелателство спрямо ученика и неговото цялостно развитие.
2. Учителят не бива в никакъв случай и по никакъв начин да злоупотребява с доверието на своя ученик.
3. Учителят е длъжен да пази в тайна случващото се в учебния процес с ученика, освен в случаите, когато самият ученик го е упълномощил изрично да споделя елементи от него.
4. Учителят трябва да бъде напълно честен, когато огласява преценката си за качествата, способностите, перспективите и актуалното равнище на своя ученик.
5. Учителят не натрапва на ученика никакви конкретни възгледи или убеждения. Неговата роля е да помогне на ученика в изграждането на мисловни способности и придобиването на познавателни съдържания, необходими за самостоятелно формулиране на идеи, възгледи и убеждения.
6. Учителят следва сам да прекъсне учебния процес, ако установи, че той причинява каквато и да било вреда на неговия ученик (колкото и малка вероятност за такова развитие да съществува).
Възприетите от мен общи положения относно духовното ученичество, които го отличават от светското, са следните:
1. Ученикът се намира в духовна връзка със своя учител. Обучението, практикувано от тяхната двойка, не е стандартна комерсиална процедура на обмен, подобна на предлагането на „услуги”, дори ако в него присъства елементът на материално възнаграждение. Духовното обучение не е стока, която би могла да се закупи с пари – точно както любовта или приятелството не представляват такава стока.
2. Ученикът приема йерархически отношения със своя учител, а не такива на равнопоставеност, каквито са характерни за светското образование. Това означава най-напред признаването на учителя за авторитет и пример за следване, а в резултат и пълно спазване на изискванията му във всичко свързано с процеса на обучение.
3. В психологически план ученикът се смирява пред учителя си. Той е длъжен напълно да неутрализира своите агресивни и деструктивни импулси в общуването си с него. На практика това означава приемането на една цялостна позиция на ведра позитивност, доверие и съгласие (априори двустранно споделена). Евентуално възникващите у ученика дребни съмнения относно един или друг елемент на обучението следва систематично да бъдат вътрешно отхвърляни. Ако въпреки това те продължават да съществуват и дори нарастват до значителни, ученикът следва сам да прекрати обучението си.
4. Ученикът разпростира своето доверие към учителя и в сферите на личното споделяне. Душата на ученика трябва да е открита за неговия учител.
5. Въпреки че не е стандартна „услуга”, която се заплаща, духовното обучение винаги бива възнаградено от страна на ученика – в типичния случай с дарение. Самото то може да бъде и морално, и материално; неговата форма и размер зависи изцяло от преценката на ученика, но той има правото (и би следвало да се чувства окуражен) да се допита до учителя си относно конкретните му нужди. Моментът на даряването би могъл да бъде например приключването на известен етап от обучението. Във всеки случай духовните закони на обмена изискват да има такова даряване; ако ученикът пропусне този момент или изобщо е лишен от вътрешното усещане, че трябва да възнагради своя учител, този ученик най-вероятно няма да е в състояние и да извлече истинска духовна полза от обучението си.
6. Духовен ученик не би могъл да бъде всеки. Духовното ученичество изисква посветилият му се да бъде с високи и благородни помисли, с издигната нравственост, с позитивна душевност. Ученикът следва да се стреми да усъвършенства не само мислите, но и морала си. Като минимален кръг от нравствени изисквания към един духовен ученик се полага той да бъде честен, лоялен, доброжелателен и да не притежава някакъв сериозен порок. Ако и доколкото има дребни пороци, трябва да е наясно с тях и съзнателно да се стреми към тяхното постепенно изкореняване. Лице с трайно проядена нравственост, негативизъм, престъпни наклонности или някакъв вид уважение към пороците не би могло да пристъпи към духовно обучение.
7. Учителят е отговорен пред духовния свят за обучението на своя ученик – за него то е свята повинност; ако обаче установи, че някои от задължителните условия за такова обучение не са изпълнени, той може да го прекрати едностранно във всеки момент, без да понася нито нравствени, нито материални негативи от това.
Към споменатите общи положения, валидни според мен за повечето случаи на класическо духовно ученичество, съм склонен да добавя няколко свои специфични изисквания към кандидатите:
1. Практикуваното от мен обучение е изключително елитарно в интелектуален смисъл. Поради това кандидати с коефициент на интелигентност (IQ) под 120 или с ниска езикова култура биха могли да се допуснат само по силата на рядко изключение. (Мотив за подобно изключение би представлявало например наличието у кандидата на силни дарби, респективно на ярко творчество в една художествена или светогледна област, на забележителна биография, значими постижения и пр.)
2. Освен с прякото измерване на интелектуалния си коефициент кандидатът да бъде мой ученик следва да се нагърби с опита да чете текстове на необходимото за целта езиково и когнитивно равнище и да установи, че те са преодолими за него. Пример за подобен текст са публикуваните тук фрагменти от когнитивни упражнения.
3. Като необходимо условие за прием един кандидат следва да е преминал и всички готови към момента тестове от поредицата „Дарби на индивидуалния дух”, както и да се съгласи да анализирам лично неговите резултати, за да добия известна представа за структурата на неговата индивидуална духовност.
4. Кандидатът следва да е готов да сподели с мен в личен разговор своите естетически вкусове, светогледни убеждения, възгледи за собствената си съдба, части от житейската си история, откъси от свои творчески произведения и пр.
5. Всеки от кандидатите трябва да е наясно, че независимо от липсата на строгост по отношение на учебния график (като например преследване на определени срокове или конкретни масиви от материал за усвояване), целите на обучението му са изключително сериозни и го очаква значителен обем от тежък умствен труд.
6. Кандидатът следва да приеме, че силното му желание да се обучава индивидуално при мен не му дава гаранция, че това ще се случи. Възможно е да получи отказ от прием без обяснение за причините.
7. Приетите за обучение кандидати се задължават да спазват известна дискретност относно процедурите, застъпени в процеса. Не става въпрос за напълно езотерична практика, нито за маниакално съблюдавана тайнственост, а просто за уговорката, че в обучението ще има елементи, чието разпространяване сред трети лица няма да се допуска – като най-естествен пример за това бих посочил случаите, в които на ученика ще бъдат предоставяни за четене все още непубликувани авторски текстове.
8. Най-сетне един кандидат, който бъде приет за обучение, следва да приеме, че на него ще се пада активната роля в този процес. Негова ще бъде инициативата за всяка свързана с обучението уговорка, среща, получаване на материали за проучване и пр. Двигателната тяга на процеса ще се очаква да произтича от неговата собствена воля...
