И З Б Р А Н О
из
ШЕСТА ТЕТРАДКА:
Време
ШЕСТА ТЕТРАДКА:
Време
*
90
Ах, познавам много богаташи и животът ме срещна с мнозина, дето живеят в разкош.
Ала никой от тях не можа да ми се похвали с едно богатство и един разкош, които знаех от по-рано. Хвалеха се с палати и всякакъв имот, със слуги или васали, по-перфидни и от роби, големееха се с невероятни машини и остроумни уреди за улеснение, ала дори не се досещаха къде се крие най-луксозното в света.
Аз обаче знаех вече човека, който тънеше в най-големия разкош и изпитваше най-големия лукс на земята.
Това бе моят брат, който само чрез силата на своя разум си докара онова баснословно богатство, което ония не съумяха дори да разберат. Защото перлата на това богатство се състоеше в едно удобство и един лукс, който никой от тях не позна – ДА ИЗБЕРЕШ САМ ВРЕМЕТО, В КОЕТО ДА ЖИВЕЕШ.
Защото пред очите на всички ония богаташи беше само едно време, само една епоха. Не бяха чували те, че човек може да избира между много епохи и между много времена.
Моят брат обаче имаше съкровищница от епохи. Те винаги стояха в самите му очи. Колко много времена бе натрупал той там! Имаше и минали, и бъдещи времена, и такива дори, които само се мислят в ума, ала никога няма да настъпят в човека. И във всички тия времена той можеше да живее! Защото нали погледът е онова у теб, което живее със света, и ти предава света, та да живееш и ти в света. А неговият поглед не гледаше от една само епоха. Понеже очите му бяха пълни с времена, и времената бяха блясъкът на очите му…
Който е схванал тоя блясък и тоя разкош, възхитил се е и сам се е поклонил пред богаташа, дето го притежава. Всеки друг може само да се чуди и недоумява. На такива брат ми говореше: “Но защо, ЗАЩО да живеем в това време само, в което сме се родили!? Та нали сме ЦИВИЛИЗОВАНИ!…”
Ала кой да разбере това слово?
Нали самите тия думи идеха от друго време…
*
111
Говори моят брат на познавачите:
“Ако попиташ тия, дето хората ще ти нарекат мъдри, за минали времена и епохи, ще ги видиш да примижават учено, като че всичко знаят, всичко са разбрали. Ще ти разкажат те и история за онова, дето никога даже не е било – и в най-малки подробности. Ала колчем ги питаш за някаква поука, дето да са извлекли от всичко това, ето че ще извадиш на показ цялата фалшивост на тяхното знание.
Учили са тия много истории, знаят да ги казват наизуст – всяка учителка би им писала най-хубава бележка в началното училище. Ала как да си извлекат поука от познанието, като никой не ги е научил да слагат миналото и сегашното на една везна? Та те не знаят да вземат на сериозно нещата, които сами приказват – а как можем да си вземем поука от една смешка?
Ах, дойде такова време, в което и най-мъдрите на тоя свят се самозатвориха като в капан! Свободата на духа бе страшната примамка, дето ги запря, та да не могат да си подадат носа навън от своята епоха!
Всичко стана, задето някой хитрец успя да ги убеди, че това, в което се живее днес, е свобода. Свободни се усетиха всички – и прости, и учени. И от какво? От страстите си ли се освободиха? Или се отърваха от скудоумието си?
Не, те се намериха свободни от минало знание и минал стремеж. Свободни от повелите на минала мъдрост и минала мощ. И ето ги как живеят и се вълнуват с плоската сегашност, и пеят химни на свободата си! Ах, окаяни затворници на настоящето! Та свободата не е в това да си отрежеш пътищата към миналото! Свободен се зове само оня, дето притежава всички времена в сърцето си!
Но зная – пак ще се намерят хора, дето грешно ще си изтълкуват речи като моите. “Той, ще рекат, ни кара като изкуфели дядковци да се обърнем към отминалото и мислите ни да останат там, наместо да последват линиите на живота, що безспирно се развива!…” Ала не са познали нищо от словата ми онези, дето ще рекат така. Та кой ви кара да живеете в миналото!? Ако искате, живейте и в бъдещето! Че и сега живейте, ако ви радва толкоз онова, което виждате наоколо! Но моето слово е за свободата. И аз ви казвам, че свободен не е никой друг, а само оня, дето в своето “сега” се разлял широко, та морето му отдавна е преляло дигите на днешността. И всякаква епоха е една възможност – ах, всяко време може да го сполети и всеки век възможно е да му се случи! Надалече този мъж разплисква своето море – дай Боже да усетиш как се плува в морето на свободния!
Къде ще сложиш своето “сега” – това донякъде е само въпрос на думи и на уточнено име. Понеже то е винаги “сега” – и не е нито “вчера”, нито “утре”. Дори когато кажеш, че го слагаш в минало и бъдеще, то си остава пак едно “сега”. Но важното е какво и колко може да се сложи в самото него. И още като юноша аз чувах мъдростта да ми говори: разширявай своето “сега”! Раздувай го като балон – и ето как ще се стекат към него всичките богатства на Духа! Сега те само отминават покрай теб, ала не спират в твоето “сега”, понеже то е твърде тясно, за да ги обеме. Раздуй го ти, и ето че ще видиш как идеите ще влизат и ще се заселват в теб задълго, и ще те радват вечно с плод!
Попитах мъдростта: а как да разширя това “сега”, което толкова прилича на точица, та някои мъдреци дори го смятат за нищожно?…[1]
И бе ми отговорено: удържай в него всичко, що наглед отсъства. Не позволявай нищо да си тръгне от твоя дух. Когато те споходи висше чувство, заключи вратите на своята душа, за да ти стане то затворник. Дори мъчения задържай там, и люти болки. И даже дреболии не давай ти да се измъкват неусетно през прозорци и ключалки.
Тогава цялото ти “минало” ще спре да бъде минало – то скоро ще закрачи редом с тебе! Ти всичко станало ще омотаеш с въжетата на паметта, и ето – вече ще си цялост!
А след като се събереш така, ще трябва да включиш в своето единство и света. Тогава разбери епохите на този свят, вселявай се ти в тях една след друга. Прибавяй се към всяко време на света, заселвай неуморно всяка ера, и никъде недей отсъства! Оставяй свои двойници-пазачи сред всичките световни времена. Когато всяко минало изпълниш със себе си, ще имаш вече половин безсмъртие. С Човека ще се изравниш по възраст.
Ала и тук растежът ти не бива да се спира.
Пред теб е бездната на всичко бъдещо. И нея също твоят дух ще овладее. Очите ти ще почнат да се взират далеч напред, сред новите епохи, които всеки мъдър мъж очаква. И в тях ще се заселиш, и тях ще просветлиш!
И ето минало и бъдеще да влизат в твоето “сега”, и ето те да побеждаваш времето, и да обгръщаш Вечността!
Безсмъртието те зове, мъдрецо!!!”
*
99
Имаше една категория хора, дето на всичко казано от моя брат и подобните нему обръщаха гръб с думите: “Ама това не е за нас – та ние сме съвременни!” С това, види се, искаха да кажат, че подобни слова са един вид отживелица.
На такива люде моят мощен брат говореше: “Ей, вие, “съвременните”! Че кога успяхте да изживеете миналото, та скочихте чак в съвременността? Кога проумяхте и си взехте поука от всички епохи, та да се накичите с цвета на настоящето? Ако сте сторили такова чудо, трябва да кажете как става то – понеже купчина мъдреци умуваха над това и никой не посмя дори да каже, че то е възможно, камо ли да твърди, че го е извършил!
Но аз не виждам у вас и следа от миналото.
Та вие сте едни парашутисти.
Откъде се взехте?
Най-добре се върнете да изживеете онова, което ви липсва. Изживеете ли го, може и никой от вас да не пожелае повече да се зове съвременен…”
Казвайки това, моят брат се обръщаше и към един друг мъдрец[2], който беше твърдял нещо странно по същия въпрос: “И ти, многознаецо, дето приказваше, че у всекиго някак присъства цялото предишно време, и че в нещата е снет кодът на всичко, което е станало някога – виж сега тия тук, които приказват за съвременността! Гледай ги как тъпоумно ломотят и колко са откъснати от всичко минало! Виж само какъв склад за забрава е това настояще!…”
Ала и този мъдрец нищо не можеше да му отвърне. Понеже самият той беше живял в друго време…
*
78
Знам, за такива люде като моя брат и мене, дето не живеят според времето, в което са родени, хората употребяват епитети като “луди”, “наивни”, “ненормални” и какво ли не.
Нека обаче аз чрез алегория една да се опитам да опиша нашето положение по-добре, отколкото всички тия хулители.
Всеки знае, че на човека може в някаква заплетена ситуация да му хрумнат какви ли не мисли.
Да вземем например едного, който е осъден да излежава присъда и вече някакъв пазач го е повел под мишница към килията, дето ще лежи.
Ех, лошо положение!
Идват му мрачни и хулни мисли на човека. “Гадове! – мисли си той. – Тука ме принудиха да прекарам най-хубавите си години! Свършено е с младостта ми!” И други работи си мисли човекът: “Я гледай ти колко е мрачно тука!” и още: “А дали тия пазачи не са изверги и не бият затворниците?”, и какви ли не още неща му хрумват на нещастния човечец. Ще кажеш, всички са съвсем съответстващи с неприятното му положение, нали?
Изглежда да е тъй. Но покрай всички тях се прокрадва една чудата и игрива мисълчица, дето няма нищо общо с цялото това душевно смущение. Тая мисълчица току изплува покрай голямото мрачно море от сиви и потиснати слова и му диктува, че той не е тоя затворник, а че е малко дете и че отива сега да играе на топка с другарчетата си. И още, тая щура идейка му казва, че не е бил никога така свободен, както е сега, и още, че е много, много важен човек, който е дошъл, за да оцвети тук в пъстри тонове врати и стени…
Това е алегорията. Трябва ли да ви я изтълкувам?
За оня, който още не я е разбрал, ще я изтълмя така: тоя нещастен и потиснат човек е нашият сегашен свят. Многото мисли, които се въртят в главата му, са хората в света с техните действия и умувания. Много от тия умувания и действия изглеждат да са съзвучни с това, което става. Те обаче тънат в мрак и са изпълнени с безсилие и злоба. Но има една едничка мисъл – последната игрива мисъл на човека, – дето според мнозина няма нищо общо с неговото положение, ала по мярата на силите си се мъчи да стопли сърцето му – и тя е моят брат!…
*
31
Ах, но как западна клетият ми брат, когато малко доближи смъртта! Предаде дивния идеал, уплаши се от загубата на света. Идеите му закръжаха пак покрай живот, природа, звук и миризма. И ето, неусетно почна той да хули вечността!…
“Аз трупах сили от удържането в себе си на цялото си минало, във всеки миг, ала това бе знак единствено за моята непригоденост и несъвършенство.
Тясно е съзнаваното, малка е полянката на Аза, та той се мъчи да се саморазшири, като прегръща в себе си някакви небития и отсъствия, които сам нарича свое минало. Единен се смята той с тези миналости, които някога са били, но сега не са, нарича ги и тях “аз”, както и това, което е в този миг, и се радва от придобитото по този начин. Ала с нещо мъртво се разширява той така, и се надува като балон – въздушен балон, пълен с едно нищо, което само прилича на нещо и на обем, на маса и на съдържание.
Мъничко само не им достига на хората да разберат, че е време да се откажат от това трупане и гълтане на въздух – една страст, която не пожали и големи мъдреци.
Гледаш го – мъдрец-великан, и ахкаш, и цъкаш с език. “Та аз му стигам едвам до коляното!” – възкликваш, и малко ти остава да се потиснеш и затвориш в мрачни мисли за през целия ден.
Ала питаш ли се колко от тоя ръст и обем е само въздух, небитие и минало, изследване и вкопчване в това, което вече не е?
Скоро обаче, съвсем скоро хората ще започнат да схващат това и ще се обърнат отново към най-голямата мъдрост, а тя се състои в изкуството да притежаваме по най-пълен начин битието, сегашното, а не смъртта и мъртвото. Звуци, миризми и дивни мисли, картини от облика на тоя свят, дълбоки настроения и знание за потулени движения в души и тела – тия неща са най-истинската плънка и обем за Аза. Това е изкуство за очи и уши, вътрешни и външни, а не за памет и спомняне, и за навързване на нишки.
Много смърт натрупаха народите, много въздух и история. Ала вдишаният въздух трябва и да се издишва – на това ни учи самото естество…”
Ах, ето как прекрасният ми брат предаде самия си Проект!
Как от радетел за отсъствия и за небитие – за висшето им облагородяване – той се превърна в палач на минало и бъдеще, и в техен свръхпрезрител!
Впрочем към сетния си час отново стана моят брат “духовник”. Трескавите му очи отново се успокоиха, зареяха се пак към вечното, и мислите му скоро изоставиха земя и плът.
…Не може без причастие мъдрецът да погине.
- - -
Моят мил брат беше неуморен изследвач на всички видове нищо, и на всякакво небитие – и нямането, и отсъствието, и загубата познаваше той толкова изтънко, че едва ли би имало не само по-голям познавач на тези неща от него, ами и подобен на него дори, който да би могъл да го оцени.
От познавач и тънък ценител обаче той се превърна в презрител на тези небития и умря.
Ала до сетния си час моят брат не загуби от величието си. Понеже той беше величествен и в любовта си към нищото, и в любовта си към нещото – във всичките си любови, и във всичките си презрения…
*
32
“Наистина е твърде чудно – приказваше брат ми – и не би имало кой да обясни това: изследваш и възхваляваш нищото, издирваш ревностно всички негови прояви, а при това продължаваш да СИ; сетне се спираш, овладяваш страстта си и преобръщаш своите чувства – към присъстващото насочваш цялата си топлота, но тогава сам започваш да линееш и не след дълго преставаш да си, унищожаваш се и така пак се превръщаш в онова, което си презрял…”
*
17-Б
От брат си знам една голяма тайна. Тя не бива да се казва гласно, а се шепне само на ухо. Много е страшна.
Тази тайна се отнася до мене и до други. Тя казва: Вие сте слуги на бъдещето, затова и не ви се полага живот.
Това трябва да се разбира в смисъл, че не сме ние тези, които ще живеят. Самите те още не са дошли, ние само приготвяме нещата около тяхното идване.
Тайната си има обаче и разклонения. В нея се съдържа например едно проклятие. То кълне: “Проклета да е първата майка, която реши да отдаде живота си на своето дете! Трижди да бъде проклета тази, дето за пръв път отвърна поглед от настоящето и се писа на служба при бъдещето! Нейния грях изкупвате и всички вие днес! Осигурители на бъдещето! Наивни майки, насочили тънки струйки кърмящо мляко към зиналата паст на неясното утре! Изстисквачки на набъбналите си гърди в неопределеността! Сърдете се на оная първа ваша предтеча за нещастието си – на оная, дето най-напред си реши, че трябва да се отдаде на бъдещето, та взе, че се омъжи за небитието! Тя тутакси умря, а с това навлече смърт и на всички ви! Да бъде проклета навеки!”. Така кълне проклятието.
Но тайната си има и други разклонения.
Тя казва: “Някои обаче ще се спасят от проклятието. Стига само овреме да се научат да се хранят сами от своето мляко. Те ще оживеят.”
…Е, ти научи тайната. Сега пази я!
И теб те чака смърт, ако я разгласиш.
*
12
Ако нещо в света недоумявам, то е разликата между мен и него. Лягам си и ставам с този въпрос, но от това загадката не става по-лека за разрешаване.
А може би – понечва да каже един глас в мен, който се стреми към простите и уютни отговори, – може би проблемът е във времето, в самото време?
Ах, между мене и моя прекрасен брат – шепне той, – нещо много важно се е случило в света: сменили са се две епохи. Ние с него по принцип сме едно и също, ала времето е вече друго; онова, което е съставлявало неговото достойнство преди, сега у мене, макар и съвсем същото, не изглежда вече така достойно. Пречупило се е времето: то не е права линия, както си го представят хората обикновено, а и кръг не е, но има чупки и причудливо лъкатуши в пространството – уж кара някак право, пък после току се пречупи и тръгне в някоя друга посока. А за хората след чупката изглежда причудлив животът на ония преди нея, неразбираем; трудно могат да допуснат те какво им е било до главата на другите, смазва ги тяхното нещастие, поразява ги добродетелта им, всичко се къпе в призрачен ореол, макар и да е минало съвсем малко време.
Но нали и от собственото ни детство не е минало кой знае колко време, а всичко в него е толкова призрачно? Нали самите ние ужким сме били преки свидетели на неговите случки, ала все пак те ни се струват тъй чудати, сякаш взети от някой сън?
То е заради чупките на времето; в самия край на детството всеки от нас прави чупка – своя си, лична чупка – и ето че всичко, и най-еднаквото, започва да се различава от двете й страни, преди и след…
Така и с този мой брат – нима е стъпвал той по същия този паваж, по който сега вървя? Нима е виждал същите дървета, когато зиме, с дълъг балтон, се е прибирал, зъзнейки, след прекалено дългата за това време разходка?
Не, бърза да каже гласът. Те не са същите. Не са, понеже лежат отвъд вододела на времето, отвъд една важна чупка в епохите на този свят…
Но спри! О, замлъкни, лъжовен глас! Не е ли държал брат ми със собствената си, отслабнала от болестта ръка, моята малка бебешка ръчичка? Не ми ли е предал още в люлката една щафета – пряко, както единствено може да се предаде една щафета? Не ми ли завеща той всъщност ДА НЕ ПРЕЧУПВАМ ВРЕМЕТО?
О, да, така е! Той ми завеща да не се вслушвам в никое просто тълкувание, защото такова може да мами най-сурово! Завеща ми своето учение за времето и неговия ход, в което няма чупки и забрава, а ако ги допуснем – те са най-голямата ни слабост!
ДА НЕ ПРЕЧУПВАМ ВРЕМЕТО ми завеща той и лично ми предаде една щафета със своята ласка – за да надвием времето двамата с него, да надвием отсъствията!
И аз не ще се отрека от неговото завещание.
Понеже зная: само така ще сродим чудатото с обичайното, ще срещнем в една-едничка мисъл миналото и сегашното, отсъстващото и присъстващото, ще запоим съня за деня, ще изправим ужасната чупка на утрото, ще съчленим смъртта и живота, ще изправим чупката на раждането… О, ела, дивна памет и яснота за другото! Благословен спомен за отсъстващото, аз ще ти издигна най-достойния пиедестал! Двама с моя дивен брат ще пеем от планински върхове химни в твоя прослава – от далечни върхове, ала с една и съща песен!…
*
41
Не, няма нищо такова, което да наречем минало или станало някога. Всичко е, и всичко е само тогава, когато го осъзнаваме и мислим, сиреч в едно “сега”. Това, което мислим, е действителност, а онова, което само можем да мислим – възможност.
Всичко, за което знаем, всичко, което помним, е една вечна възможност – възможност да го мислим или с други думи – възможност да бъде действителност и сегашност.
…Вечна, вечна е мъката на моя брат!
Вечна и страшна възможност и честа действителност е неговото крушение.
Но слова като минало, станало и отлетяло ни залъгват, те ни мамят на дребно, за да не се стряскаме от страшното.
Само аз мога да кажа: вечна е мъката на моя брат…
*
74
Моят брат беше един жив паметник.
Паметник и памет беше той за неща, дето всеки днешен е забравил.
Ала живият паметник най-често се сгромолясва, без да го усетят. Чудно е, ала повече подхожда на безчувствения камък да служи за паметници, отколкото на живото.
Но нали камъкът е в себе си безумен, нито има трепет, нито чувство – колко и ще помни една такава субстанция?
Затова именно дълбока забрава владее света. Онова, що трае във вековете, не може да помни нищо съществено, а онова, дето има ум и може да помни, не трае.
Запазва камъкът външните форми, ала кой да изтълкува тия форми с оня ум, дето отдавна си е отишъл?
Имаше един мой премъдър брат, дето владееше тази наука. Но няма такъв камък, който пък да отпечата и да задържи знаците на това знание. Това е знание за преживяване на чуждо преживяване, и за чувстване на чуждо чувство. Ако само това знание можеше да се отпечата и препредаде, нямаше да търсят вече людете никакви камъни и други дълговечни субстанции, дето да имитират помнене, като безмълвно и тъпо носят някакви си външни форми. Направо щяха хората да се наместват в чуждите души тъй, както сега сядат в чуждите къщи, дето са поканени.
Ала това знание е свещено знание. А всичко свещено в света се предава от човек на човека, лице в лице, очи в очи – не ползва то писма, нито образи, нито кодове…
Умре ли човекът, потулва се и то в небитието.
*
21
Говори моят нежен брат:
“Сантиментален се зове онзи, който се вайка заради изгубеното блаженство. Тук спор няма. Ала онези, които най-често говорят за сантименталност и я хулят – някои философи и книжни мъдреци, всъщност обикновено си нямат и представа от истинска сантименталност и истинска загуба – та имали ли са те някога нещо истинско, което да са изгубили? Знаят ли те какво ще рече да се лишиш, да пропаднеш?
Ала един голям мъдрец бе казал: “Вярвам на онези, които пищят от сегашното си несъвършенство – че не е крал може да се тормози само оня, който някога е бил истински крал. Затова и те сигурно някога са били съвършени, щом сега така се вайкат заради несъвършенството си.”[3]
Твърде много прорицатели на бъдещето се навъдиха напоследък в света. Затова пък твърде много липсват истински тълкувачи на миналото и на онова, което си е отишло.”
*
Б-9-Б
Говори моят брат за днешността:
“Някои мъдреци предвидиха, че един ден най-големият глупец ще знае и разбира тази мъдрост, която минава за премъдрост днес. Възможно е, няма да спорим. Ами дотогава?… Може би трябва да уважаваме глупостта заради тази премъдрост, която тя някога е представлявала?…”
*
137
…Ала що наричат хората “нашето време”?
Тутакси ще кажа: това, че се препълни тоя свят с неща и с произведения.
Толкова неща са натворили пъргавите човеци, че няма дори и един от тях, който да удържа в мисълта си всичко това, пък и дори само да знае и да си представя броя и вида на произведенията.
Дето и да се огледам, очите ми съзират планини от осъществени идеи, втвърдили се във вещи, морета от мечти, добили форма! Понякога ме свива страх от този наплив на реалност – ах, всичко тук е толкова открито! Защо отвред струи обилна светлина, защо ли всичко е подхвърлено на показ?
…И виждам хората да се събират все в кръг и да се суетят около нещо, и да си го сочат един на друг. И да го побутват от всички страни. И да гледат плана, даден им от някой трети…
А нещо говори, и обяснява, и настоява в душата ми: Най-хубавото възниква в една пустош и в едно безмълвие. Всичко важно е било създадено в Голямата празнота, където Някой е донесъл тайно Едно Яйце.
…Ах, моят брат така добре познаваше това!
Той винаги се е ограждал с празноти гигантски, с колосални мълчания! Каква трагедия за него би било, ако ли някой би го заговорил в миг на унес и на творчество!
Да, той бе Гласът от пустинята… Ала в огромната пустиня само неговите собствени уши дочуваха гласа му…
На пустотата му днес съм единствен наследник.
*
124
Защо казвам, че моят брат би умрял начаса, ако беше се показал в днешния ден сред света?
Ах, причината за това е много проста.
Днешното време е убило всички чисти и несмесени неща, дето бяха живот за моя брат.
В шареност и мешавица живее тоя днешен свят, и всяко нещо носи върху себе си знак за всичките останали неща. И де ще намериш ти нещо чисто, дето да бъде единствено самото себе си, и нищо друго?…
Но за всички смесености у брат ми се намираха само хулни слова.
“Виж, казваше той, две кучета от най-чисти породи, ала много различни една от друга, колко са достойни поотделно, а пък колко грозно и нечисто става тяхното потомство! “Помияр” ще нарекат хората малкото им, въпреки че родителите са от толкоз чисти раси!…”
Ала целият свят само знае да омесва разни неща помежду им, та да пробва какво ще се получи.
Самия свят да погледнеш – сякаш гледаш някой рошав помияр. И навсякъде ще видиш от всичко…
…Спи, братко мой. Спи в своята чистота!
*
22
Говори моят нежен брат за ново чувство:
“Някакъв мъдрец беше проглушил ушите на света с това, че носел нови добродетели[4]. Много достоен наричаше той сам себе си. Е, някои сигурно разбраха новата му добродетел – тя, щом е добродетел, все ще може да се покаже някак. А пък и той използваше всякакви нагледности, че цветни тебешири, че знаци и пируети във въздуха и какво ли не, за да я обясни и демонстрира.
Но що да кажем ние тука? Не нова добродетел – ново чувство искаме да обясним. Изпитвали сме го само ние, а людете, ако се съди от лицата и погледите им – ни най-малко. Що ще ни препоръчаш ти, мъдрецо? Що за тебешири и боички ще ни предложиш? За чувства и слова става въпрос само, вече няма място за действия на добродетелта, за стъпки и за пируети!
Ах, лесно е да се научиш на език, и да “назоваваш нещата според естеството им, и да ги тълкуваш по същество” – както друг един самодоволен мъдрец[5] се беше похвалил. Ала как да откриеш дума за новото чувство, що само ти на света си изпитал?…”
*
144
Ах, безподобният ми брат разбираше добре, че в думите му има колосална власт.
Той знаеше, че думите му покоряват, че дори поробват! Съзнаваше, че Господ бе му дал език на цар, осанка на велможа.
Ала защо го беше пратил тук във времената на безвластие? Защо го беше спуснал на земята днес, когато вредом се простира волята на най-могъщия тиранин, известен на човека – Нищото?
“Кълна се – рече моят брат, – че даже да царуваше над този свят едно чудовище страхотно и непобедимо, което да ядеше живи хора, аз пак бих тръгнал срещу него, за да го покоря! Кръвта ми е на крал и аз не бих допуснал този свят да бъде управляван зле! Но как да тръгнеш срещу нищото!?…”
О, да – единствена възможна професия за моя брат бе тази на тиран. Но никой не предлагаше вакантно място…
Ах, моят брат бе цар без царство, режисьор без трупа, диригент без хор и господар без роби!…
Божествено умение да управлява бликаше от всяка дума на този мъж; той знаеше добре да отличава добро от зло и щеше своето добро да назначи за всички люде… Възвишени идеали и борби, копнежи по свещено знание и свята обич, издирване на ново чувство, добиване на нежен усет – това бе негово добро и щеше той да го предпише на този свят…
Ала окаяният свят се води според Нищото, повтаря го, твори нищожност.
Отблъсква моя брат, потъва в черна дупка…
*
131
…А историци и прочие писарушки разказват, че “личности, подобни на нас” (един Бог знае какво разбират тия писарушки под това “подобни на нас” – ала нейсе) се появявали в големи количества към свършека на всеки век; ала това, което свършва, не е само век – хилядолетие се кани да приключва. И ако е тъй, както приказват, то трябваше тълпи от свои ближни да виждам да наскачват от света. Дали е тъй – оставям на теб да прецениш. Може би на много хора ти напомням?…
*
109
Дали не ще успеем да открием моя брат някъде в бъдещето? Дали не ще живее някога отново тоя мъж?
Такова питане ни води към потайната душа на времето. И бликват новите въпроси – какво си, време, ти самото?…
Ах, добродушни някои мъдреци ни уверяваха, че времето е само мост помежду две небития.
И че тоя мост помежду двете смърти – смъртта на още нероденото и смъртта на вече живялото – има хлътналата форма на едно въже, захванато в двата си края, ала слабо опнато. Родените излизат от смъртта и спущат се по моста, наклонът му ги тегли здраво към средата, те упадат все повече и повече, навлизат значи те във време и материя, и в грях, додето не достигнат до средата; тогаз обаче почват пак да се изкачват, да очистват от себе си това, с което са се омърсили, и тъй пристигат плавно на другия бряг, при втората смърт, и в същата оная чистота, в която са пристъпили по моста.
В това се мъчат да ни убедят, и още, че по тоя наклонен мост на времето минават всички люде, всички народи, и целият човешки свят. И колчем някой се оплачеше, че падал все надолу, на него можеше да му се каже, че още не е стигнал до средата – а стигне ли, ще почне пак да се изкачва.
Но що ще кажат тия мъдреци на мен – на мене, дето зная колко сили трябват за изкачване и колко – за слизане! Хей, мъдреци, какво сте си помислили? Не мога ли да смятам!?
Не знаете ли вие колко сили хвърля чистият, за да попречи на стръмното пропадане, как се мъчи да забавя хода на времето, което всеки следващ час го блъска все по-надалеч от чистотата?… Когато стигне тоя мъж “средата” на своя мост, и най-голямото пропадане, нима ще има капка сили той да почне пак да се изкачва?…
И въобще, щом трябва да сме точни, за него просто няма “мост” – и думите ви значи са лъжа.
Не мост е времето, а пропаст!
Огромна паст, бездънно се пропада в нея; мъчението няма край; помислиш ли, че си достигнал вече самото дъно, ето че отново трябва да се спускаш – сред места ужасни и зловонни, неподозирано дълбоки, долни; това е падане без край; учудването само те спохожда – че имало било и по-дълбоко, че имало било и по-зловещо!
Зад мен – над мен – е само моят брат, чиято сянка почва да бледнее от разстоянието; пред мене е тъма без изход, без граници, без форма.
Това е времето.
Аз само чакам то да свърши. Дано все пак да има дъно, в което да намеря свойта гибел. В съня ми бяла някоя ръка да ме издигне пак нагоре и да ме пусне в пропастта наново – но вече редом с моя брат, а не в момент, когато той се е добрал до светлия си остров…
*
127
Много, много презираше моят светъл брат очакването и всички, дето само нещо очакват.
“Ще дойде някога техният влак, казваше той, ала дори и след като се качат в него, тия ще продължават да го чакат! И надали ще усетят някога, че вече се возят, и че винаги вече са се возили.”
И ето как говореше той против чакането:
“Това, което очакваме, вече е!
Мислете си, че е дошло мечтаното, факт е вече онова, на което сме се надявали!
Свети светлина от слънцето: това мечтахме цял живот, и ето – свети светлината!
Събуждаме се сутрин, и е ден – ах, цял живот сме чакали това!
Дори когато ви боли, мислете си, че това сте очаквали, на това сте се надявали, и ето че то се случва – вече ви боли!
Ала и без това мъчение се вижда как всеки се разхожда сред света, мечтан от неговия дядо – всяка стъпка сред града е стъпка в нечия мечта! И ложето, в което спиш, и перото, с което пишеш, и дрехата, с която се завиваш, и приятеля, когото срещаш – всичко туй е нечия мечта. И тя се сбъдва!
Ах, дори и аз, и ти – самите ние! – сме туй, което напразно чакаха предците ни – но ето го, че то се сбъдна и дойде!
Как би се радвал моят мъртъв прадед да ме доживее! Ето че очакването му сега се сбъдна, аз съм тук. Какво да чакам още – на чаканията да сложим вече край!
Да пеем за това, което се е сбъднало и е дошло!”
Да, знаеше моят мъдър брат, че всички чакания са излишни! Знаеше, че чаканото е дошло – и Божии пратеници са дошли, и благоденствие, и мир, че и спасение, че и живот – и само трябва да се забелязват тия неща, и да не се изпускат.
Ала защо сам той бе обърнал своя свят в чакалня? Нима най-хулните слова за очакването трябваше да бъдат казани от онзи, чийто живот се състоеше в едно очакване – в очакването на Смъртта?…
____________________
[1]Сигурно тук Александър има предвид критическата (трансценденталната) философия, чийто родоначалник Имануел Кант скъсва с метафизическата традиция на субстантивиране на субекта на познанието (душата), бел. ред.
[2]По всяка вероятност Хегел, бел. ред.
[3]Перифраза на фрагмент от Б. Паскал, бел. ред.
[4]Сигурно Ницше, бел. ред.
[5]Хераклит, бел. ред.
90
Ах, познавам много богаташи и животът ме срещна с мнозина, дето живеят в разкош.
Ала никой от тях не можа да ми се похвали с едно богатство и един разкош, които знаех от по-рано. Хвалеха се с палати и всякакъв имот, със слуги или васали, по-перфидни и от роби, големееха се с невероятни машини и остроумни уреди за улеснение, ала дори не се досещаха къде се крие най-луксозното в света.
Аз обаче знаех вече човека, който тънеше в най-големия разкош и изпитваше най-големия лукс на земята.
Това бе моят брат, който само чрез силата на своя разум си докара онова баснословно богатство, което ония не съумяха дори да разберат. Защото перлата на това богатство се състоеше в едно удобство и един лукс, който никой от тях не позна – ДА ИЗБЕРЕШ САМ ВРЕМЕТО, В КОЕТО ДА ЖИВЕЕШ.
Защото пред очите на всички ония богаташи беше само едно време, само една епоха. Не бяха чували те, че човек може да избира между много епохи и между много времена.
Моят брат обаче имаше съкровищница от епохи. Те винаги стояха в самите му очи. Колко много времена бе натрупал той там! Имаше и минали, и бъдещи времена, и такива дори, които само се мислят в ума, ала никога няма да настъпят в човека. И във всички тия времена той можеше да живее! Защото нали погледът е онова у теб, което живее със света, и ти предава света, та да живееш и ти в света. А неговият поглед не гледаше от една само епоха. Понеже очите му бяха пълни с времена, и времената бяха блясъкът на очите му…
Който е схванал тоя блясък и тоя разкош, възхитил се е и сам се е поклонил пред богаташа, дето го притежава. Всеки друг може само да се чуди и недоумява. На такива брат ми говореше: “Но защо, ЗАЩО да живеем в това време само, в което сме се родили!? Та нали сме ЦИВИЛИЗОВАНИ!…”
Ала кой да разбере това слово?
Нали самите тия думи идеха от друго време…
*
111
Говори моят брат на познавачите:
“Ако попиташ тия, дето хората ще ти нарекат мъдри, за минали времена и епохи, ще ги видиш да примижават учено, като че всичко знаят, всичко са разбрали. Ще ти разкажат те и история за онова, дето никога даже не е било – и в най-малки подробности. Ала колчем ги питаш за някаква поука, дето да са извлекли от всичко това, ето че ще извадиш на показ цялата фалшивост на тяхното знание.
Учили са тия много истории, знаят да ги казват наизуст – всяка учителка би им писала най-хубава бележка в началното училище. Ала как да си извлекат поука от познанието, като никой не ги е научил да слагат миналото и сегашното на една везна? Та те не знаят да вземат на сериозно нещата, които сами приказват – а как можем да си вземем поука от една смешка?
Ах, дойде такова време, в което и най-мъдрите на тоя свят се самозатвориха като в капан! Свободата на духа бе страшната примамка, дето ги запря, та да не могат да си подадат носа навън от своята епоха!
Всичко стана, задето някой хитрец успя да ги убеди, че това, в което се живее днес, е свобода. Свободни се усетиха всички – и прости, и учени. И от какво? От страстите си ли се освободиха? Или се отърваха от скудоумието си?
Не, те се намериха свободни от минало знание и минал стремеж. Свободни от повелите на минала мъдрост и минала мощ. И ето ги как живеят и се вълнуват с плоската сегашност, и пеят химни на свободата си! Ах, окаяни затворници на настоящето! Та свободата не е в това да си отрежеш пътищата към миналото! Свободен се зове само оня, дето притежава всички времена в сърцето си!
Но зная – пак ще се намерят хора, дето грешно ще си изтълкуват речи като моите. “Той, ще рекат, ни кара като изкуфели дядковци да се обърнем към отминалото и мислите ни да останат там, наместо да последват линиите на живота, що безспирно се развива!…” Ала не са познали нищо от словата ми онези, дето ще рекат така. Та кой ви кара да живеете в миналото!? Ако искате, живейте и в бъдещето! Че и сега живейте, ако ви радва толкоз онова, което виждате наоколо! Но моето слово е за свободата. И аз ви казвам, че свободен не е никой друг, а само оня, дето в своето “сега” се разлял широко, та морето му отдавна е преляло дигите на днешността. И всякаква епоха е една възможност – ах, всяко време може да го сполети и всеки век възможно е да му се случи! Надалече този мъж разплисква своето море – дай Боже да усетиш как се плува в морето на свободния!
Къде ще сложиш своето “сега” – това донякъде е само въпрос на думи и на уточнено име. Понеже то е винаги “сега” – и не е нито “вчера”, нито “утре”. Дори когато кажеш, че го слагаш в минало и бъдеще, то си остава пак едно “сега”. Но важното е какво и колко може да се сложи в самото него. И още като юноша аз чувах мъдростта да ми говори: разширявай своето “сега”! Раздувай го като балон – и ето как ще се стекат към него всичките богатства на Духа! Сега те само отминават покрай теб, ала не спират в твоето “сега”, понеже то е твърде тясно, за да ги обеме. Раздуй го ти, и ето че ще видиш как идеите ще влизат и ще се заселват в теб задълго, и ще те радват вечно с плод!
Попитах мъдростта: а как да разширя това “сега”, което толкова прилича на точица, та някои мъдреци дори го смятат за нищожно?…[1]
И бе ми отговорено: удържай в него всичко, що наглед отсъства. Не позволявай нищо да си тръгне от твоя дух. Когато те споходи висше чувство, заключи вратите на своята душа, за да ти стане то затворник. Дори мъчения задържай там, и люти болки. И даже дреболии не давай ти да се измъкват неусетно през прозорци и ключалки.
Тогава цялото ти “минало” ще спре да бъде минало – то скоро ще закрачи редом с тебе! Ти всичко станало ще омотаеш с въжетата на паметта, и ето – вече ще си цялост!
А след като се събереш така, ще трябва да включиш в своето единство и света. Тогава разбери епохите на този свят, вселявай се ти в тях една след друга. Прибавяй се към всяко време на света, заселвай неуморно всяка ера, и никъде недей отсъства! Оставяй свои двойници-пазачи сред всичките световни времена. Когато всяко минало изпълниш със себе си, ще имаш вече половин безсмъртие. С Човека ще се изравниш по възраст.
Ала и тук растежът ти не бива да се спира.
Пред теб е бездната на всичко бъдещо. И нея също твоят дух ще овладее. Очите ти ще почнат да се взират далеч напред, сред новите епохи, които всеки мъдър мъж очаква. И в тях ще се заселиш, и тях ще просветлиш!
И ето минало и бъдеще да влизат в твоето “сега”, и ето те да побеждаваш времето, и да обгръщаш Вечността!
Безсмъртието те зове, мъдрецо!!!”
*
99
Имаше една категория хора, дето на всичко казано от моя брат и подобните нему обръщаха гръб с думите: “Ама това не е за нас – та ние сме съвременни!” С това, види се, искаха да кажат, че подобни слова са един вид отживелица.
На такива люде моят мощен брат говореше: “Ей, вие, “съвременните”! Че кога успяхте да изживеете миналото, та скочихте чак в съвременността? Кога проумяхте и си взехте поука от всички епохи, та да се накичите с цвета на настоящето? Ако сте сторили такова чудо, трябва да кажете как става то – понеже купчина мъдреци умуваха над това и никой не посмя дори да каже, че то е възможно, камо ли да твърди, че го е извършил!
Но аз не виждам у вас и следа от миналото.
Та вие сте едни парашутисти.
Откъде се взехте?
Най-добре се върнете да изживеете онова, което ви липсва. Изживеете ли го, може и никой от вас да не пожелае повече да се зове съвременен…”
Казвайки това, моят брат се обръщаше и към един друг мъдрец[2], който беше твърдял нещо странно по същия въпрос: “И ти, многознаецо, дето приказваше, че у всекиго някак присъства цялото предишно време, и че в нещата е снет кодът на всичко, което е станало някога – виж сега тия тук, които приказват за съвременността! Гледай ги как тъпоумно ломотят и колко са откъснати от всичко минало! Виж само какъв склад за забрава е това настояще!…”
Ала и този мъдрец нищо не можеше да му отвърне. Понеже самият той беше живял в друго време…
*
78
Знам, за такива люде като моя брат и мене, дето не живеят според времето, в което са родени, хората употребяват епитети като “луди”, “наивни”, “ненормални” и какво ли не.
Нека обаче аз чрез алегория една да се опитам да опиша нашето положение по-добре, отколкото всички тия хулители.
Всеки знае, че на човека може в някаква заплетена ситуация да му хрумнат какви ли не мисли.
Да вземем например едного, който е осъден да излежава присъда и вече някакъв пазач го е повел под мишница към килията, дето ще лежи.
Ех, лошо положение!
Идват му мрачни и хулни мисли на човека. “Гадове! – мисли си той. – Тука ме принудиха да прекарам най-хубавите си години! Свършено е с младостта ми!” И други работи си мисли човекът: “Я гледай ти колко е мрачно тука!” и още: “А дали тия пазачи не са изверги и не бият затворниците?”, и какви ли не още неща му хрумват на нещастния човечец. Ще кажеш, всички са съвсем съответстващи с неприятното му положение, нали?
Изглежда да е тъй. Но покрай всички тях се прокрадва една чудата и игрива мисълчица, дето няма нищо общо с цялото това душевно смущение. Тая мисълчица току изплува покрай голямото мрачно море от сиви и потиснати слова и му диктува, че той не е тоя затворник, а че е малко дете и че отива сега да играе на топка с другарчетата си. И още, тая щура идейка му казва, че не е бил никога така свободен, както е сега, и още, че е много, много важен човек, който е дошъл, за да оцвети тук в пъстри тонове врати и стени…
Това е алегорията. Трябва ли да ви я изтълкувам?
За оня, който още не я е разбрал, ще я изтълмя така: тоя нещастен и потиснат човек е нашият сегашен свят. Многото мисли, които се въртят в главата му, са хората в света с техните действия и умувания. Много от тия умувания и действия изглеждат да са съзвучни с това, което става. Те обаче тънат в мрак и са изпълнени с безсилие и злоба. Но има една едничка мисъл – последната игрива мисъл на човека, – дето според мнозина няма нищо общо с неговото положение, ала по мярата на силите си се мъчи да стопли сърцето му – и тя е моят брат!…
*
31
Ах, но как западна клетият ми брат, когато малко доближи смъртта! Предаде дивния идеал, уплаши се от загубата на света. Идеите му закръжаха пак покрай живот, природа, звук и миризма. И ето, неусетно почна той да хули вечността!…
“Аз трупах сили от удържането в себе си на цялото си минало, във всеки миг, ала това бе знак единствено за моята непригоденост и несъвършенство.
Тясно е съзнаваното, малка е полянката на Аза, та той се мъчи да се саморазшири, като прегръща в себе си някакви небития и отсъствия, които сам нарича свое минало. Единен се смята той с тези миналости, които някога са били, но сега не са, нарича ги и тях “аз”, както и това, което е в този миг, и се радва от придобитото по този начин. Ала с нещо мъртво се разширява той така, и се надува като балон – въздушен балон, пълен с едно нищо, което само прилича на нещо и на обем, на маса и на съдържание.
Мъничко само не им достига на хората да разберат, че е време да се откажат от това трупане и гълтане на въздух – една страст, която не пожали и големи мъдреци.
Гледаш го – мъдрец-великан, и ахкаш, и цъкаш с език. “Та аз му стигам едвам до коляното!” – възкликваш, и малко ти остава да се потиснеш и затвориш в мрачни мисли за през целия ден.
Ала питаш ли се колко от тоя ръст и обем е само въздух, небитие и минало, изследване и вкопчване в това, което вече не е?
Скоро обаче, съвсем скоро хората ще започнат да схващат това и ще се обърнат отново към най-голямата мъдрост, а тя се състои в изкуството да притежаваме по най-пълен начин битието, сегашното, а не смъртта и мъртвото. Звуци, миризми и дивни мисли, картини от облика на тоя свят, дълбоки настроения и знание за потулени движения в души и тела – тия неща са най-истинската плънка и обем за Аза. Това е изкуство за очи и уши, вътрешни и външни, а не за памет и спомняне, и за навързване на нишки.
Много смърт натрупаха народите, много въздух и история. Ала вдишаният въздух трябва и да се издишва – на това ни учи самото естество…”
Ах, ето как прекрасният ми брат предаде самия си Проект!
Как от радетел за отсъствия и за небитие – за висшето им облагородяване – той се превърна в палач на минало и бъдеще, и в техен свръхпрезрител!
Впрочем към сетния си час отново стана моят брат “духовник”. Трескавите му очи отново се успокоиха, зареяха се пак към вечното, и мислите му скоро изоставиха земя и плът.
…Не може без причастие мъдрецът да погине.
- - -
Моят мил брат беше неуморен изследвач на всички видове нищо, и на всякакво небитие – и нямането, и отсъствието, и загубата познаваше той толкова изтънко, че едва ли би имало не само по-голям познавач на тези неща от него, ами и подобен на него дори, който да би могъл да го оцени.
От познавач и тънък ценител обаче той се превърна в презрител на тези небития и умря.
Ала до сетния си час моят брат не загуби от величието си. Понеже той беше величествен и в любовта си към нищото, и в любовта си към нещото – във всичките си любови, и във всичките си презрения…
*
32
“Наистина е твърде чудно – приказваше брат ми – и не би имало кой да обясни това: изследваш и възхваляваш нищото, издирваш ревностно всички негови прояви, а при това продължаваш да СИ; сетне се спираш, овладяваш страстта си и преобръщаш своите чувства – към присъстващото насочваш цялата си топлота, но тогава сам започваш да линееш и не след дълго преставаш да си, унищожаваш се и така пак се превръщаш в онова, което си презрял…”
*
17-Б
От брат си знам една голяма тайна. Тя не бива да се казва гласно, а се шепне само на ухо. Много е страшна.
Тази тайна се отнася до мене и до други. Тя казва: Вие сте слуги на бъдещето, затова и не ви се полага живот.
Това трябва да се разбира в смисъл, че не сме ние тези, които ще живеят. Самите те още не са дошли, ние само приготвяме нещата около тяхното идване.
Тайната си има обаче и разклонения. В нея се съдържа например едно проклятие. То кълне: “Проклета да е първата майка, която реши да отдаде живота си на своето дете! Трижди да бъде проклета тази, дето за пръв път отвърна поглед от настоящето и се писа на служба при бъдещето! Нейния грях изкупвате и всички вие днес! Осигурители на бъдещето! Наивни майки, насочили тънки струйки кърмящо мляко към зиналата паст на неясното утре! Изстисквачки на набъбналите си гърди в неопределеността! Сърдете се на оная първа ваша предтеча за нещастието си – на оная, дето най-напред си реши, че трябва да се отдаде на бъдещето, та взе, че се омъжи за небитието! Тя тутакси умря, а с това навлече смърт и на всички ви! Да бъде проклета навеки!”. Така кълне проклятието.
Но тайната си има и други разклонения.
Тя казва: “Някои обаче ще се спасят от проклятието. Стига само овреме да се научат да се хранят сами от своето мляко. Те ще оживеят.”
…Е, ти научи тайната. Сега пази я!
И теб те чака смърт, ако я разгласиш.
*
12
Ако нещо в света недоумявам, то е разликата между мен и него. Лягам си и ставам с този въпрос, но от това загадката не става по-лека за разрешаване.
А може би – понечва да каже един глас в мен, който се стреми към простите и уютни отговори, – може би проблемът е във времето, в самото време?
Ах, между мене и моя прекрасен брат – шепне той, – нещо много важно се е случило в света: сменили са се две епохи. Ние с него по принцип сме едно и също, ала времето е вече друго; онова, което е съставлявало неговото достойнство преди, сега у мене, макар и съвсем същото, не изглежда вече така достойно. Пречупило се е времето: то не е права линия, както си го представят хората обикновено, а и кръг не е, но има чупки и причудливо лъкатуши в пространството – уж кара някак право, пък после току се пречупи и тръгне в някоя друга посока. А за хората след чупката изглежда причудлив животът на ония преди нея, неразбираем; трудно могат да допуснат те какво им е било до главата на другите, смазва ги тяхното нещастие, поразява ги добродетелта им, всичко се къпе в призрачен ореол, макар и да е минало съвсем малко време.
Но нали и от собственото ни детство не е минало кой знае колко време, а всичко в него е толкова призрачно? Нали самите ние ужким сме били преки свидетели на неговите случки, ала все пак те ни се струват тъй чудати, сякаш взети от някой сън?
То е заради чупките на времето; в самия край на детството всеки от нас прави чупка – своя си, лична чупка – и ето че всичко, и най-еднаквото, започва да се различава от двете й страни, преди и след…
Така и с този мой брат – нима е стъпвал той по същия този паваж, по който сега вървя? Нима е виждал същите дървета, когато зиме, с дълъг балтон, се е прибирал, зъзнейки, след прекалено дългата за това време разходка?
Не, бърза да каже гласът. Те не са същите. Не са, понеже лежат отвъд вододела на времето, отвъд една важна чупка в епохите на този свят…
Но спри! О, замлъкни, лъжовен глас! Не е ли държал брат ми със собствената си, отслабнала от болестта ръка, моята малка бебешка ръчичка? Не ми ли е предал още в люлката една щафета – пряко, както единствено може да се предаде една щафета? Не ми ли завеща той всъщност ДА НЕ ПРЕЧУПВАМ ВРЕМЕТО?
О, да, така е! Той ми завеща да не се вслушвам в никое просто тълкувание, защото такова може да мами най-сурово! Завеща ми своето учение за времето и неговия ход, в което няма чупки и забрава, а ако ги допуснем – те са най-голямата ни слабост!
ДА НЕ ПРЕЧУПВАМ ВРЕМЕТО ми завеща той и лично ми предаде една щафета със своята ласка – за да надвием времето двамата с него, да надвием отсъствията!
И аз не ще се отрека от неговото завещание.
Понеже зная: само така ще сродим чудатото с обичайното, ще срещнем в една-едничка мисъл миналото и сегашното, отсъстващото и присъстващото, ще запоим съня за деня, ще изправим ужасната чупка на утрото, ще съчленим смъртта и живота, ще изправим чупката на раждането… О, ела, дивна памет и яснота за другото! Благословен спомен за отсъстващото, аз ще ти издигна най-достойния пиедестал! Двама с моя дивен брат ще пеем от планински върхове химни в твоя прослава – от далечни върхове, ала с една и съща песен!…
*
41
Не, няма нищо такова, което да наречем минало или станало някога. Всичко е, и всичко е само тогава, когато го осъзнаваме и мислим, сиреч в едно “сега”. Това, което мислим, е действителност, а онова, което само можем да мислим – възможност.
Всичко, за което знаем, всичко, което помним, е една вечна възможност – възможност да го мислим или с други думи – възможност да бъде действителност и сегашност.
…Вечна, вечна е мъката на моя брат!
Вечна и страшна възможност и честа действителност е неговото крушение.
Но слова като минало, станало и отлетяло ни залъгват, те ни мамят на дребно, за да не се стряскаме от страшното.
Само аз мога да кажа: вечна е мъката на моя брат…
*
74
Моят брат беше един жив паметник.
Паметник и памет беше той за неща, дето всеки днешен е забравил.
Ала живият паметник най-често се сгромолясва, без да го усетят. Чудно е, ала повече подхожда на безчувствения камък да служи за паметници, отколкото на живото.
Но нали камъкът е в себе си безумен, нито има трепет, нито чувство – колко и ще помни една такава субстанция?
Затова именно дълбока забрава владее света. Онова, що трае във вековете, не може да помни нищо съществено, а онова, дето има ум и може да помни, не трае.
Запазва камъкът външните форми, ала кой да изтълкува тия форми с оня ум, дето отдавна си е отишъл?
Имаше един мой премъдър брат, дето владееше тази наука. Но няма такъв камък, който пък да отпечата и да задържи знаците на това знание. Това е знание за преживяване на чуждо преживяване, и за чувстване на чуждо чувство. Ако само това знание можеше да се отпечата и препредаде, нямаше да търсят вече людете никакви камъни и други дълговечни субстанции, дето да имитират помнене, като безмълвно и тъпо носят някакви си външни форми. Направо щяха хората да се наместват в чуждите души тъй, както сега сядат в чуждите къщи, дето са поканени.
Ала това знание е свещено знание. А всичко свещено в света се предава от човек на човека, лице в лице, очи в очи – не ползва то писма, нито образи, нито кодове…
Умре ли човекът, потулва се и то в небитието.
*
21
Говори моят нежен брат:
“Сантиментален се зове онзи, който се вайка заради изгубеното блаженство. Тук спор няма. Ала онези, които най-често говорят за сантименталност и я хулят – някои философи и книжни мъдреци, всъщност обикновено си нямат и представа от истинска сантименталност и истинска загуба – та имали ли са те някога нещо истинско, което да са изгубили? Знаят ли те какво ще рече да се лишиш, да пропаднеш?
Ала един голям мъдрец бе казал: “Вярвам на онези, които пищят от сегашното си несъвършенство – че не е крал може да се тормози само оня, който някога е бил истински крал. Затова и те сигурно някога са били съвършени, щом сега така се вайкат заради несъвършенството си.”[3]
Твърде много прорицатели на бъдещето се навъдиха напоследък в света. Затова пък твърде много липсват истински тълкувачи на миналото и на онова, което си е отишло.”
*
Б-9-Б
Говори моят брат за днешността:
“Някои мъдреци предвидиха, че един ден най-големият глупец ще знае и разбира тази мъдрост, която минава за премъдрост днес. Възможно е, няма да спорим. Ами дотогава?… Може би трябва да уважаваме глупостта заради тази премъдрост, която тя някога е представлявала?…”
*
137
…Ала що наричат хората “нашето време”?
Тутакси ще кажа: това, че се препълни тоя свят с неща и с произведения.
Толкова неща са натворили пъргавите човеци, че няма дори и един от тях, който да удържа в мисълта си всичко това, пък и дори само да знае и да си представя броя и вида на произведенията.
Дето и да се огледам, очите ми съзират планини от осъществени идеи, втвърдили се във вещи, морета от мечти, добили форма! Понякога ме свива страх от този наплив на реалност – ах, всичко тук е толкова открито! Защо отвред струи обилна светлина, защо ли всичко е подхвърлено на показ?
…И виждам хората да се събират все в кръг и да се суетят около нещо, и да си го сочат един на друг. И да го побутват от всички страни. И да гледат плана, даден им от някой трети…
А нещо говори, и обяснява, и настоява в душата ми: Най-хубавото възниква в една пустош и в едно безмълвие. Всичко важно е било създадено в Голямата празнота, където Някой е донесъл тайно Едно Яйце.
…Ах, моят брат така добре познаваше това!
Той винаги се е ограждал с празноти гигантски, с колосални мълчания! Каква трагедия за него би било, ако ли някой би го заговорил в миг на унес и на творчество!
Да, той бе Гласът от пустинята… Ала в огромната пустиня само неговите собствени уши дочуваха гласа му…
На пустотата му днес съм единствен наследник.
*
124
Защо казвам, че моят брат би умрял начаса, ако беше се показал в днешния ден сред света?
Ах, причината за това е много проста.
Днешното време е убило всички чисти и несмесени неща, дето бяха живот за моя брат.
В шареност и мешавица живее тоя днешен свят, и всяко нещо носи върху себе си знак за всичките останали неща. И де ще намериш ти нещо чисто, дето да бъде единствено самото себе си, и нищо друго?…
Но за всички смесености у брат ми се намираха само хулни слова.
“Виж, казваше той, две кучета от най-чисти породи, ала много различни една от друга, колко са достойни поотделно, а пък колко грозно и нечисто става тяхното потомство! “Помияр” ще нарекат хората малкото им, въпреки че родителите са от толкоз чисти раси!…”
Ала целият свят само знае да омесва разни неща помежду им, та да пробва какво ще се получи.
Самия свят да погледнеш – сякаш гледаш някой рошав помияр. И навсякъде ще видиш от всичко…
…Спи, братко мой. Спи в своята чистота!
*
22
Говори моят нежен брат за ново чувство:
“Някакъв мъдрец беше проглушил ушите на света с това, че носел нови добродетели[4]. Много достоен наричаше той сам себе си. Е, някои сигурно разбраха новата му добродетел – тя, щом е добродетел, все ще може да се покаже някак. А пък и той използваше всякакви нагледности, че цветни тебешири, че знаци и пируети във въздуха и какво ли не, за да я обясни и демонстрира.
Но що да кажем ние тука? Не нова добродетел – ново чувство искаме да обясним. Изпитвали сме го само ние, а людете, ако се съди от лицата и погледите им – ни най-малко. Що ще ни препоръчаш ти, мъдрецо? Що за тебешири и боички ще ни предложиш? За чувства и слова става въпрос само, вече няма място за действия на добродетелта, за стъпки и за пируети!
Ах, лесно е да се научиш на език, и да “назоваваш нещата според естеството им, и да ги тълкуваш по същество” – както друг един самодоволен мъдрец[5] се беше похвалил. Ала как да откриеш дума за новото чувство, що само ти на света си изпитал?…”
*
144
Ах, безподобният ми брат разбираше добре, че в думите му има колосална власт.
Той знаеше, че думите му покоряват, че дори поробват! Съзнаваше, че Господ бе му дал език на цар, осанка на велможа.
Ала защо го беше пратил тук във времената на безвластие? Защо го беше спуснал на земята днес, когато вредом се простира волята на най-могъщия тиранин, известен на човека – Нищото?
“Кълна се – рече моят брат, – че даже да царуваше над този свят едно чудовище страхотно и непобедимо, което да ядеше живи хора, аз пак бих тръгнал срещу него, за да го покоря! Кръвта ми е на крал и аз не бих допуснал този свят да бъде управляван зле! Но как да тръгнеш срещу нищото!?…”
О, да – единствена възможна професия за моя брат бе тази на тиран. Но никой не предлагаше вакантно място…
Ах, моят брат бе цар без царство, режисьор без трупа, диригент без хор и господар без роби!…
Божествено умение да управлява бликаше от всяка дума на този мъж; той знаеше добре да отличава добро от зло и щеше своето добро да назначи за всички люде… Възвишени идеали и борби, копнежи по свещено знание и свята обич, издирване на ново чувство, добиване на нежен усет – това бе негово добро и щеше той да го предпише на този свят…
Ала окаяният свят се води според Нищото, повтаря го, твори нищожност.
Отблъсква моя брат, потъва в черна дупка…
*
131
…А историци и прочие писарушки разказват, че “личности, подобни на нас” (един Бог знае какво разбират тия писарушки под това “подобни на нас” – ала нейсе) се появявали в големи количества към свършека на всеки век; ала това, което свършва, не е само век – хилядолетие се кани да приключва. И ако е тъй, както приказват, то трябваше тълпи от свои ближни да виждам да наскачват от света. Дали е тъй – оставям на теб да прецениш. Може би на много хора ти напомням?…
*
109
Дали не ще успеем да открием моя брат някъде в бъдещето? Дали не ще живее някога отново тоя мъж?
Такова питане ни води към потайната душа на времето. И бликват новите въпроси – какво си, време, ти самото?…
Ах, добродушни някои мъдреци ни уверяваха, че времето е само мост помежду две небития.
И че тоя мост помежду двете смърти – смъртта на още нероденото и смъртта на вече живялото – има хлътналата форма на едно въже, захванато в двата си края, ала слабо опнато. Родените излизат от смъртта и спущат се по моста, наклонът му ги тегли здраво към средата, те упадат все повече и повече, навлизат значи те във време и материя, и в грях, додето не достигнат до средата; тогаз обаче почват пак да се изкачват, да очистват от себе си това, с което са се омърсили, и тъй пристигат плавно на другия бряг, при втората смърт, и в същата оная чистота, в която са пристъпили по моста.
В това се мъчат да ни убедят, и още, че по тоя наклонен мост на времето минават всички люде, всички народи, и целият човешки свят. И колчем някой се оплачеше, че падал все надолу, на него можеше да му се каже, че още не е стигнал до средата – а стигне ли, ще почне пак да се изкачва.
Но що ще кажат тия мъдреци на мен – на мене, дето зная колко сили трябват за изкачване и колко – за слизане! Хей, мъдреци, какво сте си помислили? Не мога ли да смятам!?
Не знаете ли вие колко сили хвърля чистият, за да попречи на стръмното пропадане, как се мъчи да забавя хода на времето, което всеки следващ час го блъска все по-надалеч от чистотата?… Когато стигне тоя мъж “средата” на своя мост, и най-голямото пропадане, нима ще има капка сили той да почне пак да се изкачва?…
И въобще, щом трябва да сме точни, за него просто няма “мост” – и думите ви значи са лъжа.
Не мост е времето, а пропаст!
Огромна паст, бездънно се пропада в нея; мъчението няма край; помислиш ли, че си достигнал вече самото дъно, ето че отново трябва да се спускаш – сред места ужасни и зловонни, неподозирано дълбоки, долни; това е падане без край; учудването само те спохожда – че имало било и по-дълбоко, че имало било и по-зловещо!
Зад мен – над мен – е само моят брат, чиято сянка почва да бледнее от разстоянието; пред мене е тъма без изход, без граници, без форма.
Това е времето.
Аз само чакам то да свърши. Дано все пак да има дъно, в което да намеря свойта гибел. В съня ми бяла някоя ръка да ме издигне пак нагоре и да ме пусне в пропастта наново – но вече редом с моя брат, а не в момент, когато той се е добрал до светлия си остров…
*
127
Много, много презираше моят светъл брат очакването и всички, дето само нещо очакват.
“Ще дойде някога техният влак, казваше той, ала дори и след като се качат в него, тия ще продължават да го чакат! И надали ще усетят някога, че вече се возят, и че винаги вече са се возили.”
И ето как говореше той против чакането:
“Това, което очакваме, вече е!
Мислете си, че е дошло мечтаното, факт е вече онова, на което сме се надявали!
Свети светлина от слънцето: това мечтахме цял живот, и ето – свети светлината!
Събуждаме се сутрин, и е ден – ах, цял живот сме чакали това!
Дори когато ви боли, мислете си, че това сте очаквали, на това сте се надявали, и ето че то се случва – вече ви боли!
Ала и без това мъчение се вижда как всеки се разхожда сред света, мечтан от неговия дядо – всяка стъпка сред града е стъпка в нечия мечта! И ложето, в което спиш, и перото, с което пишеш, и дрехата, с която се завиваш, и приятеля, когото срещаш – всичко туй е нечия мечта. И тя се сбъдва!
Ах, дори и аз, и ти – самите ние! – сме туй, което напразно чакаха предците ни – но ето го, че то се сбъдна и дойде!
Как би се радвал моят мъртъв прадед да ме доживее! Ето че очакването му сега се сбъдна, аз съм тук. Какво да чакам още – на чаканията да сложим вече край!
Да пеем за това, което се е сбъднало и е дошло!”
Да, знаеше моят мъдър брат, че всички чакания са излишни! Знаеше, че чаканото е дошло – и Божии пратеници са дошли, и благоденствие, и мир, че и спасение, че и живот – и само трябва да се забелязват тия неща, и да не се изпускат.
Ала защо сам той бе обърнал своя свят в чакалня? Нима най-хулните слова за очакването трябваше да бъдат казани от онзи, чийто живот се състоеше в едно очакване – в очакването на Смъртта?…
____________________
[1]Сигурно тук Александър има предвид критическата (трансценденталната) философия, чийто родоначалник Имануел Кант скъсва с метафизическата традиция на субстантивиране на субекта на познанието (душата), бел. ред.
[2]По всяка вероятност Хегел, бел. ред.
[3]Перифраза на фрагмент от Б. Паскал, бел. ред.
[4]Сигурно Ницше, бел. ред.
[5]Хераклит, бел. ред.
