ДАРБА И НАГОН
Увод в Разделния човек
За разлика от „ДЕКАДЕНТЪТ. Библия на упадъка”, конгломерат от феноменологически творби, който е изпълнен на около и над 90% с оглед на общото си планирано съдържание от приблизително 2100 стандартни страници, а няколко дяла от него са практически готови за издаване като Първи том на една книга, „ДАРБА и НАГОН” е по-скоро един добре скициран проект за книга, отколкото книга.
Причината да не пристъпвам към осъществяването му е преди всичко натрапчивото ми желание да съм приключил напълно работата си по „ДЕКАДЕНТЪТ” преди това.
Все пак обаче „ДАРБА и НАГОН” е доста ясен за мен труд – както по своите съдържателни параметри, така и по своя специфичен дискурс – и смея да мисля, че действителното му написване едва ли ще се сблъска с особени трудности, стига да стане факт обръщането ми към него като към актуален проект.
Нещо повече – макар да не са много като количество, написаните по този труд текстове притежават отчетлива форма и сред тях има такива, които предават някои цялостни идеи.
Затова именно си позволявам да Ви предложа няколко ключови откъса от този проект.
Принципно те биха могли да бъдат адекватно разбрани и сами по себе си, но за препоръчване е четенето им да се предхожда от това на специално написания с пропедевтична цел текст "Резюме на моята антропологическа система".
|
из "ДАРБА и НАГОН":
"...Днес хората често се прехласват по единството на мирозданието; мнозина можем да чуем да въздишат “как божественото се изразява във всяка клонка и буболечка”. Подтиквани ловко и подмолно от един терористично егалитарен обществен ред, човешките същества успиват погледа си към различието и йерархията, за да наблюдават едно абстрактно единство на света, лишено от дълбочина и динамика." "...Съществуващият обществен ред все повече подхранва нагоновия свят. Конкуренцията, надпреварата във всички области на живота поставя под заплаха даденото (също във всички негови разновидности – и като лична дарба, и като унаследени материални или символични блага, и като непосредствена човешка същност, автентично Аз). Така на хората им се струва, че то им е същностно недостатъчно. Те се изпълват с желание да “постигат” нещо, което всъщност притежават, но са престанали да разпознават. Отвсякъде долитат тръбни призиви: Трябва да имате такива и такива неща, постигнати от вас самите с борба. Никой няма да ви даде нищо даром; всичко може само да ви се отнеме, ако не се трудите постоянно и не отстоявате правото си на щастие! В резултат на тази невроза човешките същества ходят върху масивите от чисто злато, разполагат се с една благословена природа, пребивават в съкровищницата от духовни и материални блага, без да ги забелязват, стъпват върху лицето на една прекрасна планета, която не разпознават." |
ПРИЛАГАМ ТЕКСТОВЕ ОТ СЛЕДНИТЕ ГЛАВИ НА ПРОЕКТА:
Глава 1 --- "Есенциални дарби на индивидуалния дух"
Глава 7 --- "Усреднената човечност и богоживотното"
Глава 8 --- "Познание, практика и нравственост на Разделния човек"
Глава 1 --- "Есенциални дарби на индивидуалния дух"
Глава 7 --- "Усреднената човечност и богоживотното"
Глава 8 --- "Познание, практика и нравственост на Разделния човек"
От началото на Глава 1:
Въведение
„Трите кита” на човешкия свят – време, пространство, причинност.
Погледнат гносеологически – като субект на познанието – човекът се състои от сетивност и разсъдък. Сетивността в най-общия смисъл на думата ни дава съдържанията на света, а разсъдъкът – връзките между тези съдържания, т. е. представя ни ги като структура.
Тъй като сетивността от своя страна открива своите пределни форми във времето и пространството (т. нар. principium individuationis – индивидуализиращо начало), наречени от трансценденталната философия на И. Кант „априорни форми” на сетивността, а разсъдъкът оперира с връзките на причинност между вече индивидуализираните (като отделни „предмети на опита”) съдържания на същата, бихме могли да обобщим, че времето, пространството и причинността са трите главни опори или фундаментът на онова, което човекът нарича свой „свят”[1].
Освен в този „отсамен” свят обаче – света на земното човешко въплъщение, разиграващо се в краткото време между раждането и смъртта на индивида в едно съвсем ограничено пространство, където са валидни непреодолими причинно-следствени (природни) закони, нерядко разумът прозира и в един „отвъден” свят или свят на Духа, където на мястото на тези ограничаващи земни (физични) форми се поставят в известен смисъл противоположни принципи – на онова, което е времето в нашия земен свят, съответства вечността като принцип на Духа, на нашето ограничено физично пространство съответства безпределността на възможните светове, а на причинно-следствените закони на природата – принципът на свободата.
Същевременно обаче традициите приемат, че достъпът на човека като земно или въплътено духовно същество до онези чисти светове на неограничения Дух е частичен, непълен. Земната участ на човека възпрепятства неговото духовно битие; необходими са специални усилия, дадености или ситуации, за да бъде удържана връзката му с Духа.
Именно в това поле на трудност на удържането на духовността в земното въплъщение се разпростира и нашето разглеждане на духовната дарба. Следвайки най-общите разграничения на човешкия свят и духовността, които ни е оставила доминиращата философско-антропологическа традиция[2], в търсенето на ключовите съдържания на духовните дарби ще се движим по протежението на тези три линии:
време >>> вечност
пространство >>> безпределност
причинност >>> свобода
Съществува, прочее, една група човешки дадености, които благоприятстват или поне допускат обръщането на крайното, времево човешко същество, затворено между раждането и смъртта, в едно винаги конкретно и винаги ограничено време, към вечността на духовния свят. Тази група индивидуални дадености ще наричам „дарби на вечността”.
Друга група човешки дадености допуска и благоприятства обръщането на затвореното в едно тясно и определено пространство човешко същество към безпределността на космоса, схванат било като чисто безпределно пространство (геометрия), било като физически микро- или макросвят, било като „оживотворена” – биологична, социална – необятност от пространствени форми. Тази група индивидуални дадености ще наричам „дарби на безпределността”.
Трета група от дадености на човека допуска и благоприятства връзката на ограниченото от своята сетивност и разсъдък познаващо същество с есенциите или чистите форми (същности) на битието. Тази група индивидуални духовни дадености ще наричам „дарби на познанието” или „дарби на свободата”.
____________________
[1] По-нататък: в онтологически смисъл време, пространство и причинност се отнасят помежду си така, както субективно, обективно и абсолютно. В психологически смисъл у човека на тях съответстват трите психични функции чувство, воля и мислене.
[2] Тъй като настоящата книга не е метафизичен трактат, тя няма да навлиза в онтологически или гносеологически детайли или спорове; в своите деления тя се гради върху най-широко възприетите в науките за човека традиционни постановки.
Въведение
„Трите кита” на човешкия свят – време, пространство, причинност.
Погледнат гносеологически – като субект на познанието – човекът се състои от сетивност и разсъдък. Сетивността в най-общия смисъл на думата ни дава съдържанията на света, а разсъдъкът – връзките между тези съдържания, т. е. представя ни ги като структура.
Тъй като сетивността от своя страна открива своите пределни форми във времето и пространството (т. нар. principium individuationis – индивидуализиращо начало), наречени от трансценденталната философия на И. Кант „априорни форми” на сетивността, а разсъдъкът оперира с връзките на причинност между вече индивидуализираните (като отделни „предмети на опита”) съдържания на същата, бихме могли да обобщим, че времето, пространството и причинността са трите главни опори или фундаментът на онова, което човекът нарича свой „свят”[1].
Освен в този „отсамен” свят обаче – света на земното човешко въплъщение, разиграващо се в краткото време между раждането и смъртта на индивида в едно съвсем ограничено пространство, където са валидни непреодолими причинно-следствени (природни) закони, нерядко разумът прозира и в един „отвъден” свят или свят на Духа, където на мястото на тези ограничаващи земни (физични) форми се поставят в известен смисъл противоположни принципи – на онова, което е времето в нашия земен свят, съответства вечността като принцип на Духа, на нашето ограничено физично пространство съответства безпределността на възможните светове, а на причинно-следствените закони на природата – принципът на свободата.
Същевременно обаче традициите приемат, че достъпът на човека като земно или въплътено духовно същество до онези чисти светове на неограничения Дух е частичен, непълен. Земната участ на човека възпрепятства неговото духовно битие; необходими са специални усилия, дадености или ситуации, за да бъде удържана връзката му с Духа.
Именно в това поле на трудност на удържането на духовността в земното въплъщение се разпростира и нашето разглеждане на духовната дарба. Следвайки най-общите разграничения на човешкия свят и духовността, които ни е оставила доминиращата философско-антропологическа традиция[2], в търсенето на ключовите съдържания на духовните дарби ще се движим по протежението на тези три линии:
време >>> вечност
пространство >>> безпределност
причинност >>> свобода
Съществува, прочее, една група човешки дадености, които благоприятстват или поне допускат обръщането на крайното, времево човешко същество, затворено между раждането и смъртта, в едно винаги конкретно и винаги ограничено време, към вечността на духовния свят. Тази група индивидуални дадености ще наричам „дарби на вечността”.
Друга група човешки дадености допуска и благоприятства обръщането на затвореното в едно тясно и определено пространство човешко същество към безпределността на космоса, схванат било като чисто безпределно пространство (геометрия), било като физически микро- или макросвят, било като „оживотворена” – биологична, социална – необятност от пространствени форми. Тази група индивидуални дадености ще наричам „дарби на безпределността”.
Трета група от дадености на човека допуска и благоприятства връзката на ограниченото от своята сетивност и разсъдък познаващо същество с есенциите или чистите форми (същности) на битието. Тази група индивидуални духовни дадености ще наричам „дарби на познанието” или „дарби на свободата”.
____________________
[1] По-нататък: в онтологически смисъл време, пространство и причинност се отнасят помежду си така, както субективно, обективно и абсолютно. В психологически смисъл у човека на тях съответстват трите психични функции чувство, воля и мислене.
[2] Тъй като настоящата книга не е метафизичен трактат, тя няма да навлиза в онтологически или гносеологически детайли или спорове; в своите деления тя се гради върху най-широко възприетите в науките за човека традиционни постановки.
из Глава 7
"Усреднената човечност и богоживотното"
(фрагменти)
- - -
Някои мистични учения говорят за една повратна точка на избор, който всеки съвременен човек ще бъде принуден да извърши. Става въпрос за избор “между Доброто и Злото”, който ще определи кои индивиди ще продължат своята еволюция в следващото земно въплъщение като по-висши същества, и кои съответно ще останат на по-ниско стъпало – съотношението между двете степени трябва да се схваща като сравнимо със съотношението между животните и човека в настоящата земна форма на живот.
Кое е обаче това “Добро” и това “Зло”, между които ще се избира?…
- - -
Нагонов и дарбен човек.
Делението на човешкия вътрешен свят на дарби и нагони поставя началото на една фундаментална типологическа дистинкция на човека – тук се провиждат два основни типа, които можем да наречем “човек на дарбата” (или – нека ми се прости този малко чепат неологизъм – “дарбен човек”) и “човек на нагона” (“нагонов човек”).
Човекът на нагона гледа към света, към случващото се, към своето действие там, към активната промяна. Той търси щастието като постоянна възможност за удовлетворяване на своите желания. В тази посока се насочват всичките му усилия. Той е прогресивен. Това означава, че настоящето не го удовлетворява и непрестанно търси начини да го усъвършенства, да запълва времето си по-интензивно, да се утвърждава като желаещ и наслаждаващ се субект[1]. Това именно е човекът, за когото се казва, че е “вечно недоволен от постигнатото” – същностно неудовлетворимият човек. Той се съобразява преди всичко със своите нагони, т. е. с онова от своята човешка същност, което е насочено към пълнотата на земния живот. Независимо дали трябва да намери начин да удовлетвори стремежа си към земно щастие, да потисне и да ограничи този стремеж или пък да го издигне, култивира, той постоянно е зает именно с него[2].
Точно обратното положение имаме при човека на дарбата. Той е регресивен. Тъй като е убеден, че всичко, от което се нуждае, му е вече дадено, той не изпитва никаква необходимост от борба, от утвърждаване, от следване на жизнени стремежи. Всякакъв земен стремеж му се вижда празен, повърхностен пред лика на дареното, на онова, което той – а може би и всеки човек – вече притежава по силата на това, че е роден на света. Не да напредне, не да се изяви, не да се промени, не да се утвърди, не да заслужи щастието си – той желае да се завърне при даденото – при тялото си, при истинските си чувства, природата, пространството – при фундаменталното благо, което е получил като човешко същество, и да остане при него, да го опознае, разбере, опази. Затова човекът на дарбата е вторачен в миналото, и в частност в собственото си минало. Той непрестанно гледа с копнеж не напред – защото напред не вижда нищо, – а назад, към младостта, към детството, историята. Желае само да съзерцава нещата, които е имал без всякакво усилие – и те му се струват безкрайно по-значими и скъпи от всичко, което би могъл някога да постигне с борба и постоянство.
- - -
Докато нагонът кара човека да се ужасява от смъртта, дарбата му го кара да се ужасява от неизбежността на битието. Ако нагоновият човек се бои от умирането, дарбеният човек се бои единствено от перспективата на вечността[3] – той изпитва ужас, че вместо да спре да съществува, цялото несъвършенство на живота може да продължи да го преследва – евентуално да му се натрапва и след физическата му смърт, в някаква друга форма[4].
- - -
Дарба и прогрес
Прогрес имаме, когато са налице последователни и мотивирани действия на активния субект. Съзиданието е възможно благодарение на целенасочено усилие, както и на свободно пространство, в което то да бъде упражнено.
В този смисъл дарбата е несъвместима с прогреса. Чистата дарба спестява на субекта усилието и го прави пасивен, рецептивен. От друга страна, даденото запълва цялото пространство, в което би могло да бъде приложено едно съзидателно усилие. В даряването се губи липсата, която е най-съществен двигател на прогреса…
- - -
Цивилизацията срещу нагона и срещу дарбата
Цивилизоваността означава: “безкомпромисно издигане на нагона и безмилостно принизяване на дарбата”. Ако все още не е станала ясна необходимостта, с която трябва да мислим и двете неща заедно, бих искал да поясня: “нецивилизован” наричаме както грубияна, така и онзи, който твърди, че “общува пряко с Бога” или смята, че са му достъпни някакви особени познания, които не можем да открием в книгите или да почерпим от технологиите.
И най-проста наблюдателност би ни помогнала да се ориентираме в спектрите на цивилизоваността. Разглеждайки вестникарските сергии например, можем да констатираме, че горе-долу еднакво ниска цена (и еднакво долнопробен външен вид) имат порнографските вестници и вестниците с хороскопи и окултно-гадателско съдържание.
Това трябва недвусмислено да ни наведе на мисълта, че и в двата случая в еднаква степен става въпрос за полуцивилизовани продукти. В евтината порнография имаме недостатъчно издигнат (цивилизован) нагон, а в евтините окултно-суеверни четива – недостатъчно упаднали (цивилизовани) дарби[6].
- - -
Генезис на двата типа
Всичко, което сме получили в дар от Битието, от света и от хората, като богатство на вътрешния мир, като знания, мисли, преживявания, емоции, а също и като топлота, грижи, материални блага, подхранва дарбения човек в нас. Обратно, всичко, което са ни отнемали, всичко, което ни е нападало с омраза и отхвърляне, или посрещало с безразличие, а също и всичко извоювано от нас самите с агресия, груба рационалност[7], труд и борба, подхранва в нас нагоновия човек.
- - -
Към посланието на “Дарба и нагон”
Необходимо е да постигнем най-възвишената кръстоска на дарбения и нагоновия човек. Анализираме ги, разделяме ги и ги наблюдаваме поотделно, за да можем да ги съчетаем отново по най-благотворен начин у себе си.
Понеже нагонът трябва да се усъвършенства, за да служи на дарбата, а дарбата трябва да умее да се храни от силите на нагона.
В известен смисъл идеалът би се състоял в това, да издигнем нагона на най-голямата възможна висота, докато задържаме дарбата да упадне колкото може по-малко.
- - -
Техническият човек е всъщност усредненият човек. Той е опосредстващият, междинният – забравил за първоизточника на своите интенции, както духовен (дарбен), така и природен (нагонов), той плава по повърхността на тоталното омесване. Под “технически човек” схващам човека, който се стреми предимно към усвояването на техники, методи, професии, практики, подходи, формални знания и пр. Именно той остава най-далеч от богоживотното. В неговите занимания намира израз единствено снетото, обезличилото се. В тази надиндивидуална мисловна среда обаче е по-лесно изпълнимо изграждането на общности. Техническият човек винаги се поставя в положението на част от някакво цяло и поради това е значително по-конвертируем към един обществен начин на живот. Всъщност всяка техничност у нас е плод на цивилизацията, на другите. Обществото е “миксер”, в който биват центрофугирани индивидуалностите (дарбени и нагонови) на неговите членове. Автентично наше притежание са единствено личните ни нагони. Те са ни “дадени” заедно с тялото. Нашите дарби – това сме самите ние. По-точно онова от самите нас, което прозира през маската на тялото ни. Душата е нашият личен миксер – “мястото”, където ние (духът) се смесваме с това, което ни е дадено (тялото). А техниките са външната съставка, която приижда отвън, от другите, за да се смеси с нашата душевност.
Какво всъщност е техниката? За да се отговори на този въпрос, човек може да сравни ситуации, при които е налице технически инструмент, със същите, в които обаче той отсъства. Например: трябва да извадя от стената забит пирон: а) със специални клещи; б) с предназначени за друга цел клещи; в) с такъв инструмент, който случайно ми попада под ръка – например нож или вилица; г) с голи ръце. Това са четири степени на наличието на техника, разположени между оптималното й присъствие и пълното й отсъствие.
Техниката придава: интензивност, сила, устойчивост, здравина, безопасност, независимост, повторяемост, умножимост, равномерност, еднаквост, икономичност (на усилието), простота, удобство, точност… Техническото средство разрешава проблема чрез едно предварително обмислено и осъществено решение; то намалява и почти унищожава необходимостта от мислене върху проблема.
Какво още донася техническото средство? То носи собствен, предварително утвърден и стандартизиран начин на процедиране и разсъждение. То носи също така и известно обезличаване, лишавайки от съществено значение индивидуалността на субекта, който ще си служи с него. В известни граници това би могъл да бъде всеки. (Едно десетгодишно дете не би могло да извади с ръка здраво забития в стената пирон – може би със задачата би се справил само доста силен физически възрастен. Но с помощта на специалните клещи вероятно детето и възрастният биха се справили почти еднакво добре.)
- - -
Първа стъпка на себепознанието: аз “техник” ли съм? “Нагонов човек” ли представлявам при последна сметка? Или по-скоро съм “човек на дарбата”?...
( . . . )
____________________
[1] Тази негова особеност го прави близък до идеала на хедонизма.
[2] Нагоновият човек например не се интересува от миналото (в частност от своето минало) – или само дотолкова, доколкото то някак определя настоящето му.
[3] Не в етерналистичен смисъл, а в смисъла на вековечност на това именно битие – живота на човешко същество като късче съвършена духовност сред безкрайното море от несъвършенство наоколо.
[4] С оглед на това трябва да очакваме “човекът на дарбата” да бъде близък до светогледа на будизма с присъщата му загриженост да бъде избегнат ужасът на веригата от нови прераждания.
[5] Например моето Аз е поставено под заплаха от това, че, да речем, другояче устроени индивидуалности – в частност по-елементарно устроени, по-целеустремени и пр. – се оказват по-ефективни в практическия живот. Чрез това те се сдобиват с повече блага и поставят под заплаха моите собствени блага; същинската заплаха е в това обаче, че в резултат на тази поставеност моето особено Аз може да се съблазни да възприеме отвън чуждите опростени модели на мислене и действие, тъй че да стане неавтентично.
[6] Последното впрочем може да се стори на читателя неточно и дори погрешно, в смисъл че доколкото е налице една истинска окултна дарба, тя, напротив, се вижда ужасно унизена и упаднала в едно подобно четиво. Това обаче засяга единствено един тясно социален поглед върху нея. От по-общ упадъчен план става ясно, че тази дарба още пази своята девственост от намесата на критическите корективи и в този смисъл тя е останала предупадъчна.
[7] На пръв поглед рационалното едва ли може да се свърже със света на нагоните. В действителност обаче причинно-следствената рационална мисъл, като дял от мисловността въобще, най-силно насочен към осъществяването на човешките стремежи, към въздействието върху земните условия с оглед на удовлетворяването на човешките нужди, представлява и най-типичния инструмент, използван от нагона за неговото прогресивно утвърждаване в света. Може да се твърди дори, че рационалността, причинно-следственото мислене, изчистено от всякакви метафизически предпоставки, включително нравствени, е нещо като нагонов елемент на човешкото съзнание.
"Усреднената човечност и богоживотното"
(фрагменти)
- - -
Някои мистични учения говорят за една повратна точка на избор, който всеки съвременен човек ще бъде принуден да извърши. Става въпрос за избор “между Доброто и Злото”, който ще определи кои индивиди ще продължат своята еволюция в следващото земно въплъщение като по-висши същества, и кои съответно ще останат на по-ниско стъпало – съотношението между двете степени трябва да се схваща като сравнимо със съотношението между животните и човека в настоящата земна форма на живот.
Кое е обаче това “Добро” и това “Зло”, между които ще се избира?…
- - -
Нагонов и дарбен човек.
Делението на човешкия вътрешен свят на дарби и нагони поставя началото на една фундаментална типологическа дистинкция на човека – тук се провиждат два основни типа, които можем да наречем “човек на дарбата” (или – нека ми се прости този малко чепат неологизъм – “дарбен човек”) и “човек на нагона” (“нагонов човек”).
Човекът на нагона гледа към света, към случващото се, към своето действие там, към активната промяна. Той търси щастието като постоянна възможност за удовлетворяване на своите желания. В тази посока се насочват всичките му усилия. Той е прогресивен. Това означава, че настоящето не го удовлетворява и непрестанно търси начини да го усъвършенства, да запълва времето си по-интензивно, да се утвърждава като желаещ и наслаждаващ се субект[1]. Това именно е човекът, за когото се казва, че е “вечно недоволен от постигнатото” – същностно неудовлетворимият човек. Той се съобразява преди всичко със своите нагони, т. е. с онова от своята човешка същност, което е насочено към пълнотата на земния живот. Независимо дали трябва да намери начин да удовлетвори стремежа си към земно щастие, да потисне и да ограничи този стремеж или пък да го издигне, култивира, той постоянно е зает именно с него[2].
Точно обратното положение имаме при човека на дарбата. Той е регресивен. Тъй като е убеден, че всичко, от което се нуждае, му е вече дадено, той не изпитва никаква необходимост от борба, от утвърждаване, от следване на жизнени стремежи. Всякакъв земен стремеж му се вижда празен, повърхностен пред лика на дареното, на онова, което той – а може би и всеки човек – вече притежава по силата на това, че е роден на света. Не да напредне, не да се изяви, не да се промени, не да се утвърди, не да заслужи щастието си – той желае да се завърне при даденото – при тялото си, при истинските си чувства, природата, пространството – при фундаменталното благо, което е получил като човешко същество, и да остане при него, да го опознае, разбере, опази. Затова човекът на дарбата е вторачен в миналото, и в частност в собственото си минало. Той непрестанно гледа с копнеж не напред – защото напред не вижда нищо, – а назад, към младостта, към детството, историята. Желае само да съзерцава нещата, които е имал без всякакво усилие – и те му се струват безкрайно по-значими и скъпи от всичко, което би могъл някога да постигне с борба и постоянство.
- - -
Докато нагонът кара човека да се ужасява от смъртта, дарбата му го кара да се ужасява от неизбежността на битието. Ако нагоновият човек се бои от умирането, дарбеният човек се бои единствено от перспективата на вечността[3] – той изпитва ужас, че вместо да спре да съществува, цялото несъвършенство на живота може да продължи да го преследва – евентуално да му се натрапва и след физическата му смърт, в някаква друга форма[4].
- - -
Дарба и прогрес
Прогрес имаме, когато са налице последователни и мотивирани действия на активния субект. Съзиданието е възможно благодарение на целенасочено усилие, както и на свободно пространство, в което то да бъде упражнено.
В този смисъл дарбата е несъвместима с прогреса. Чистата дарба спестява на субекта усилието и го прави пасивен, рецептивен. От друга страна, даденото запълва цялото пространство, в което би могло да бъде приложено едно съзидателно усилие. В даряването се губи липсата, която е най-съществен двигател на прогреса…
- - -
Цивилизацията срещу нагона и срещу дарбата
Цивилизоваността означава: “безкомпромисно издигане на нагона и безмилостно принизяване на дарбата”. Ако все още не е станала ясна необходимостта, с която трябва да мислим и двете неща заедно, бих искал да поясня: “нецивилизован” наричаме както грубияна, така и онзи, който твърди, че “общува пряко с Бога” или смята, че са му достъпни някакви особени познания, които не можем да открием в книгите или да почерпим от технологиите.
И най-проста наблюдателност би ни помогнала да се ориентираме в спектрите на цивилизоваността. Разглеждайки вестникарските сергии например, можем да констатираме, че горе-долу еднакво ниска цена (и еднакво долнопробен външен вид) имат порнографските вестници и вестниците с хороскопи и окултно-гадателско съдържание.
Това трябва недвусмислено да ни наведе на мисълта, че и в двата случая в еднаква степен става въпрос за полуцивилизовани продукти. В евтината порнография имаме недостатъчно издигнат (цивилизован) нагон, а в евтините окултно-суеверни четива – недостатъчно упаднали (цивилизовани) дарби[6].
- - -
Генезис на двата типа
Всичко, което сме получили в дар от Битието, от света и от хората, като богатство на вътрешния мир, като знания, мисли, преживявания, емоции, а също и като топлота, грижи, материални блага, подхранва дарбения човек в нас. Обратно, всичко, което са ни отнемали, всичко, което ни е нападало с омраза и отхвърляне, или посрещало с безразличие, а също и всичко извоювано от нас самите с агресия, груба рационалност[7], труд и борба, подхранва в нас нагоновия човек.
- - -
Към посланието на “Дарба и нагон”
Необходимо е да постигнем най-възвишената кръстоска на дарбения и нагоновия човек. Анализираме ги, разделяме ги и ги наблюдаваме поотделно, за да можем да ги съчетаем отново по най-благотворен начин у себе си.
Понеже нагонът трябва да се усъвършенства, за да служи на дарбата, а дарбата трябва да умее да се храни от силите на нагона.
В известен смисъл идеалът би се състоял в това, да издигнем нагона на най-голямата възможна висота, докато задържаме дарбата да упадне колкото може по-малко.
- - -
Техническият човек е всъщност усредненият човек. Той е опосредстващият, междинният – забравил за първоизточника на своите интенции, както духовен (дарбен), така и природен (нагонов), той плава по повърхността на тоталното омесване. Под “технически човек” схващам човека, който се стреми предимно към усвояването на техники, методи, професии, практики, подходи, формални знания и пр. Именно той остава най-далеч от богоживотното. В неговите занимания намира израз единствено снетото, обезличилото се. В тази надиндивидуална мисловна среда обаче е по-лесно изпълнимо изграждането на общности. Техническият човек винаги се поставя в положението на част от някакво цяло и поради това е значително по-конвертируем към един обществен начин на живот. Всъщност всяка техничност у нас е плод на цивилизацията, на другите. Обществото е “миксер”, в който биват центрофугирани индивидуалностите (дарбени и нагонови) на неговите членове. Автентично наше притежание са единствено личните ни нагони. Те са ни “дадени” заедно с тялото. Нашите дарби – това сме самите ние. По-точно онова от самите нас, което прозира през маската на тялото ни. Душата е нашият личен миксер – “мястото”, където ние (духът) се смесваме с това, което ни е дадено (тялото). А техниките са външната съставка, която приижда отвън, от другите, за да се смеси с нашата душевност.
Какво всъщност е техниката? За да се отговори на този въпрос, човек може да сравни ситуации, при които е налице технически инструмент, със същите, в които обаче той отсъства. Например: трябва да извадя от стената забит пирон: а) със специални клещи; б) с предназначени за друга цел клещи; в) с такъв инструмент, който случайно ми попада под ръка – например нож или вилица; г) с голи ръце. Това са четири степени на наличието на техника, разположени между оптималното й присъствие и пълното й отсъствие.
Техниката придава: интензивност, сила, устойчивост, здравина, безопасност, независимост, повторяемост, умножимост, равномерност, еднаквост, икономичност (на усилието), простота, удобство, точност… Техническото средство разрешава проблема чрез едно предварително обмислено и осъществено решение; то намалява и почти унищожава необходимостта от мислене върху проблема.
Какво още донася техническото средство? То носи собствен, предварително утвърден и стандартизиран начин на процедиране и разсъждение. То носи също така и известно обезличаване, лишавайки от съществено значение индивидуалността на субекта, който ще си служи с него. В известни граници това би могъл да бъде всеки. (Едно десетгодишно дете не би могло да извади с ръка здраво забития в стената пирон – може би със задачата би се справил само доста силен физически възрастен. Но с помощта на специалните клещи вероятно детето и възрастният биха се справили почти еднакво добре.)
- - -
Първа стъпка на себепознанието: аз “техник” ли съм? “Нагонов човек” ли представлявам при последна сметка? Или по-скоро съм “човек на дарбата”?...
( . . . )
____________________
[1] Тази негова особеност го прави близък до идеала на хедонизма.
[2] Нагоновият човек например не се интересува от миналото (в частност от своето минало) – или само дотолкова, доколкото то някак определя настоящето му.
[3] Не в етерналистичен смисъл, а в смисъла на вековечност на това именно битие – живота на човешко същество като късче съвършена духовност сред безкрайното море от несъвършенство наоколо.
[4] С оглед на това трябва да очакваме “човекът на дарбата” да бъде близък до светогледа на будизма с присъщата му загриженост да бъде избегнат ужасът на веригата от нови прераждания.
[5] Например моето Аз е поставено под заплаха от това, че, да речем, другояче устроени индивидуалности – в частност по-елементарно устроени, по-целеустремени и пр. – се оказват по-ефективни в практическия живот. Чрез това те се сдобиват с повече блага и поставят под заплаха моите собствени блага; същинската заплаха е в това обаче, че в резултат на тази поставеност моето особено Аз може да се съблазни да възприеме отвън чуждите опростени модели на мислене и действие, тъй че да стане неавтентично.
[6] Последното впрочем може да се стори на читателя неточно и дори погрешно, в смисъл че доколкото е налице една истинска окултна дарба, тя, напротив, се вижда ужасно унизена и упаднала в едно подобно четиво. Това обаче засяга единствено един тясно социален поглед върху нея. От по-общ упадъчен план става ясно, че тази дарба още пази своята девственост от намесата на критическите корективи и в този смисъл тя е останала предупадъчна.
[7] На пръв поглед рационалното едва ли може да се свърже със света на нагоните. В действителност обаче причинно-следствената рационална мисъл, като дял от мисловността въобще, най-силно насочен към осъществяването на човешките стремежи, към въздействието върху земните условия с оглед на удовлетворяването на човешките нужди, представлява и най-типичния инструмент, използван от нагона за неговото прогресивно утвърждаване в света. Може да се твърди дори, че рационалността, причинно-следственото мислене, изчистено от всякакви метафизически предпоставки, включително нравствени, е нещо като нагонов елемент на човешкото съзнание.
Из Глава 8
"Познание, практика и нравственост на Разделния човек"
(фрагмент)
Разделният човек
На няколко твърде различни въпроса изненадващо може да се даде един и същ отговор:
“Какво ми е необходимо, за да бъда силен?
Какво ми е необходимо, за да бъда добър?
Какво ми е необходимо, за да бъда красив?
Какво ми е необходимо, за да бъда мъдър?…”
На всички тези въпроси може да се отговори така:
— Недей да смесваш дарбите и нагоните си.
Или просто:
— Постарай се добре да разграничиш дарбите от нагоните си.
... Понеже всяка сила у себе си аз дължа на нагона; а всяка мъдрост, доброта и красота дължа на дарбите си...
( . . . )
"Познание, практика и нравственост на Разделния човек"
(фрагмент)
Разделният човек
На няколко твърде различни въпроса изненадващо може да се даде един и същ отговор:
“Какво ми е необходимо, за да бъда силен?
Какво ми е необходимо, за да бъда добър?
Какво ми е необходимо, за да бъда красив?
Какво ми е необходимо, за да бъда мъдър?…”
На всички тези въпроси може да се отговори така:
— Недей да смесваш дарбите и нагоните си.
Или просто:
— Постарай се добре да разграничиш дарбите от нагоните си.
... Понеже всяка сила у себе си аз дължа на нагона; а всяка мъдрост, доброта и красота дължа на дарбите си...
( . . . )
