Бележки към Осма глава
Съществува една твърде подвеждаща разлика между българския език и английския, свързана с понятията за пола и сексуалността.
През 50-те и 60-те години на ХХ век британски и американски психиатри, работещи с пациенти от междинен пол (транссексуални и интерсексуални – вж. по-нататък), прецизират англоезичното разграничение между понятията “sex” и “gender”, които се отнасят до отделни аспекти на нашето разбиране за „пола”.
Българската дума „пол” може да се преведе на английски както със “sex”, така и с “gender”, като обаче в нашия език отсъства подобна последователно изработена „култура” на разграничаване между тези два термина.
В действителност, въпреки множеството различни нюанси във възприемането на въпросните термини, най-общо “sex” се отнася до чисто биологичната даденост, която бива интерпретирана като „пол”, а “gender” – до социалната, културна, психологическа, поведенческо-интерактивна, „сексуална” и дори политическа страна на понятието за половете. Така, ако за повечето хора “sex” е неизменна, естествена (природна) категория[1], “gender” е определение, което варира както според разбиранията на самото лице, за което се отнася, така и според културата, в която то е поставено и бива интерпретирано.
В този смисъл, терминът „сексуалност”, възприет на български – донякъде парадоксално – се отнася много повече до значенията на “gender”, отколкото до тези на “sex”, откъдето има корена си!
Не би било погрешно да се каже, че ако трябва да преведем на български “sex” извън някакъв определен контекст, бихме казали най-напред „пол”, а “gender” бихме предали със „сексуалност”[2]. Което показва, че самите думи като че ли са „разменили” значенията си...
Всъщност „случилото се” с въпросните понятия е далеч по-комплексно и при последна сметка – много поучително.
Етимологическите аспекти на нашата дума „пол” са в състояние да ни разкрият огромна метафизическа истина, която сякаш не може да се „разчете” в чуждоезичните термини, които са ми известни.
Освен че ни насочва към фундаменталната „раз-пол-овеност” на човека (откъдето имаме и закачливото название „половинка”, отнасящо се за брачния или еротичен партньор), думата „пол” ни показва и нещо още по-важно – че двете полови определения – мъж и жена – са само полюси, две абсолютни крайности, които взимаме за образец. Но по подобие на всяка парадигма (образцова крайност, чист тип) реалните индивиди никога не отговарят напълно на този идеален, чист образец, а само отчасти. Със своите действителни свойства те се разполагат по цялото „логическо пространство” между двете полярни крайности.
Смятам, че едва ли би могло сериозно да се отрече наличието на двете чисти „природни идеи”, на които отговарят половете. Само субект, напълно лишен както от есенциален усет, така и от здраво отношение към природата, би могъл да твърди, че половете са изцяло културен, социален или езиков конструкт. В бинарното разделение на два пола намира израз безспорният биологичен факт, че само половината от човешките същества са способни да забременяват, износват и раждат деца, като същите тези хора нямат семе и не могат да оплождат своите себеподобни; другата половина пък имат семе и могат да оплождат, но не и сами да забременяват, износват и раждат деца. Както и да спекулираме с напредъка на репродуктивната медицина, генетиката и пр., не бихме могли да омаловажим този факт, който ни е даден заедно със самата природа на човека. Обстоятелството пък, че всяко общество и всяка култура влага собствени смисли в тази природна даденост, включително като я манипулира, екстраполира и налага като „бинарен закон” (често пъти наистина несправедлив и безогледен) върху индивидите, също тъй малко може да я обезсили като такава. Не може и да я обезсили фактът на спорадичната поява на „междинни” полови форми, тъй като те са редки и нестабилни изключения, при последна сметка потвърждаващи самото естествено правило на двойното полово деление.
Още в началото на ХХ век небезизвестният австрийски философ на сексуалността, детето-чудо Ото Вайнингер, преди да се самоубие на 23-годишна възраст през 1903 г., в своя научен бестселър „Пол и характер” изрази диалектиката на пола по изключително прозорлив начин, към чиито формулировки и днес едва ли може да се добави нещо съществено.
Вайнингер казваше, че в биологичната сфера (както в целия животински свят, така и при човека в частност) не се наблюдават два рязко разграничени пола, а по-скоро сме свидетели на безброй междинни степени между двете крайни форми. При това всеки реален индивид разполага с известни количества и от двете полови „субстанции”, мъжка и женска, съответно наречени от Вайнингер „ареноплазма” и „телиплазма”[3], в индивидуално съотношение помежду им, което именно определя неговия полов характер. Ако обаче това положение е валидно за биологичните форми, то в областта на психологията според философа е налице много по-категорично деление само на две полови същности („човекът е или мъж, или жена”[4]). Какво общо има тази постановка с обсъжданото тук деление между “sex” и “gender” в англоезичната научна култура?
Общото се състои в това, че ако към “sex” бъде прилаган „твърдият” модел за два неизменни типа телесно устройство („човекът е или мъж, или жена”), то към “gender” би било изключително уместно да приложим разбирането за Вайнингер за два идеални образеца, между които са възможни безкраен брой междинни степени.[5]
В този смисъл смятам също, че нашето понятие за „пол” в българския език с цялата естествена етимологическа диалектика, която зазвучава в него, би било напълно в състояние да въплъти в себе си пределно дълбокото възприятие за тази дихотомия на “sex” и “gender”.
Просто трябва да приемем, че „половете” с оглед на “sex” са „половини”, а с оглед на “gender” – полюси.
Наистина, не съм сигурен дали тази елегантна простота на понятието би удовлетворила множество съвременни индивиди, които търсят изкуствена сложност в разбирането си за пола, макар че би могло да се опита...
Проблемът идва най-вече от представители на интерсексуалните, транссексуални и междуполови[6] среди.
В един сравнително скорошен доклад на Института за обучение на транссексуални и интерсексуални (trans and intersex) активисти от 2005 г., на стр. 8 четем:
„Ние смятаме, че е необходимо да се деконструира двоичната полова (sex/gender) система която оформя западния свят така радикално, че в повечето случаи това не се забелязва.
За да бъдат възможни „други полове” (sexualities), е нужно спешно да спрем да се водим от абсурдната представа (курсивът мой, А. Г.), че съществуват само два възможни типа тела, мъжко и женско, със само два безусловно свързани с тях пола (genders) – мъж и жена. Ние превръщаме в свой приоритет въпросите на транссексуалните и интерсексуалните (trans and intersex), защото тяхното присъствие, активност и теоретичен принос ни показват пътя към нова парадигма, която би позволила да съществуват толкова телесности, сексуалности и идентичности, колкото хората, живеещи на този свят, биха желали да имат, като всяка от тях бъде уважавана, желана, прославяна.”[7]
Този нов романтизъм на пола наистина звучи вдъхновяващо. Не би могъл и да се отрече коментираният тук принос на въпросните лица в разбирането за пола. Достатъчно би било да приведем проникновените думи на бисексуалния активист Уилкинс (Wilchins)[8]: „Сексуалността (gender) не е това, което културата е създала от телесния ми пол (sex); по-скоро полът (sex) е това, което културата прави, докато ожанровява (“genders” – като глагол в ІІІ л., ед. ч. – т.е. „придава полово-родов смисъл на”) тялото ми.”[9].
Въпреки тези значителни прозрения в разбирането за естеството на половете в най-комплексно схванатата динамика между природа и култура, ние обаче трябва да останем изключително предпазливи по отношение на идеологическите и политически послания, които ги експлоатират. За съжаление, същите понякога губят мяра и отиват отвъд реалността и здравия разум.
Необходимо е търпеливо и последователно да подлагаме на критика всички подобни „залитания” към крайни, заслепени и нездрави научно-философски тези.
Най-голямата грешка в познавателно отношение е да се поддаваме на комплексността в индивидуалното възприятие на половите отношения и да екстраполираме тази тяхна сложност върху самите понятия за половете.
Субективното изживяване в която и да било област по необходимост е комплексно. Всеки човек изживява своя „пол” в комбинация с всички други атрибути на своята жизненост, като усещанията и импулсите му произтичат от цялата – както нагонова, така и душевно-спиритуална – природа на неговото същество. В резултат на това примесване на други нагонови, несъзнавани, както и одухотворени, осъзнати елементи изглежда трудно за човек без специален теоретичен тренинг да прозре в чистата същност, която се явява като „пол”. Това далеч не означава, че тя „не съществува” или пък е била „измислена от хората”, за да се контролират и поробват едни – други...
За щастие обаче тя се манифестира в очевидността на споменатото по-горе обстоятелство, което прави само половината от хората способни по природа на определен тип функция – една от само двете съществуващи – в пораждането на биологичен живот.
Така всъщност най-напред самата природа е разполовила хората, а не те самите.
Техните култури само са подражавали по един или друг начин на това естествено разполовяване.
И главна цел на всяко съзерцание, насочено към пола, е задълбоченото и прецизно опознаване на конкретните форми в многопластовата структура на тези подражания.
- - -
[1] Впрочем има и такива, които не приемат това положение – отделни лица смятат, че дори природните белези на пола не дават основание за рязко бинарно разделение между индивидите на полов признак, т.е. че при последна сметка и разграниченията по “sex” са също тъй културен артефакт, както и тези по “gender”, или с други думи, че действителна разлика между двете понятия няма – вж. по-нататък моя коментар по темата.
[2] Всъщност етимологията на “gender” идва от латинската категория generus (буквално „род” – в логически смисъл признак за класификация, най-общо подразделяне – оттам впрочем и „генерал”, и „генерално” в смисъла на „общо”), откъдето във френския език имаме думата genre („жанр” – родова категория в изкуствата).
[3] Тази идея – че съществуват идеални „субстанции” на мъжествеността и женствеността – звучи на повечето съвременни учени твърде старомодно, но нека да отчетем, че в нея като че ли е закодирано едно предсказание относно предстоящото откритие на мъжките и женски полови хормони, които по времето на Вайнингер още не са били известни.
[4] Всеки човек, смяташе Вайнингер, независимо от сексуалната си ориентация, при последна сметка се възприема или като „мъж”, или като „жена”, и намира своето идеално допълнение или просто у „мъжа”, или просто у „жената”. Дори сред хомосексуалистите, твърдеше философът, винаги има разпределяне на поведенческите роли между „мъж” и „жена”, като по-женственият в една двойка „дори най-често си измисля женско име или получава такова от другия”. Тук едва ли младият мислител от началото на ХХ век е можел да си представи друго положение, тъй като по онова време комплексната култура на днешните ЛГБТИ общности далеч не е съществувала, най-малкото като официален факт, а индивидите с по-сложно полово самоотношение не са разполагали с никаква гласност относно преживяванията си.
[5] Наистина, в известен смисъл у Вайнингер като наследник на идеалистичната линия в Платоново-Кантовата философска традиция, нещата около пола изглеждат „преобърнати” спрямо разбирането, свойствено за натуралистичната ни съвременност – тъкмо в биологичната даденост, където днес по-скоро бива признавано рязкото разграничаване на две полови функции, Вайнингер вижда плавното смесване между „ареноплазмата” и „телиплазмата”, докато именно в психологията, където голям кръг наши съвременници се опитват да покажат, че делението на два обособени полови характера е нелепо, той държи на него като на духовна даденост. В действителност най-комплексното схващане на диалектиката на пола би изисквало същият да се покаже като заемащ всички възможни позиции на бинарност във всяка една отделна сфера – соматична, психологична, спиритуална. Тази задача обаче надхвърля рамките на нашия труд; достатъчно е да кажем, че Вайнингеровата постановка представлява една удачна принципна схема, която, бидейки подходящо „преведена” (а това означава и в известен смисъл преобърната) в езика на съвременното мислене, бива в състояние значително да просветли смисъла на същностите, определяни днес като “sex” и “gender”.
[6] Интерсексуални (калка от “intersex”) – всъщност на български по-скоро „междуполови” или както се казваше по-често преди години, „хермафродитни” (не мога да преценя доколко „политически коректно” е това старо понятие – нека да го прецени читателят според собствените си разбирания) – индивиди, са родените с определени биологични комбинации между мъжки и женски полови белези; транссексуалните са лица, по рождение (биологически) спадащи към единия пол, но в себе си усещащи, че принадлежат към другия. Междуполовите (“transgender”) са лица, които смятат, че не са нито мъже, нито жени (в Южна Азия се наричат „хиджра”). Смятам, че на български терминът „бисексуални” (да признаем, прилагайки над него известно насилие, за да го разширим отвъд стандартната му съвременна употреба) е най-разпространен за тях, ако включваме в него и онези, които определено се причисляват към гейовете или към лесбийките.
[7] Международна комисия за човешките права на гейовете и лесбийките [IGLHRC], 2005 г., Доклад за 2005 г. на Института за обучение на транссексуални и междуполови активисти, стр. 8 (International Gay and Lesbian Human Rights Commission, 2005, Institutional Memoir of the 2005 Institute for Trans and Intersex Activist Training, p8 http://www.iglhrc.org/files/iglhrc/LAC/ITIAT-Aug06-E.pdf).
[8] Цитиран от Monroe, Surya., 2006, Gender Politics: Citizenship, Activism and Sexual Diversity, London: Pluto Press, p30
[9] Ето този блестящ афоризъм в оригинал: “Gender is not what culture created out of my body’s sex; rather; sex is what culture makes when it genders my body”. Тук “gender” се употребява като глагол със значение на „придавам пол”, „вкарвам в полов (сексуален) смисъл”, „придавам жанров смисъл”. Превеждам го свободно с неологизма „ожанровявам”, макар и той да не обхваща цялата дълбочина на това „ополовяване”, извършвано от културата.
През 50-те и 60-те години на ХХ век британски и американски психиатри, работещи с пациенти от междинен пол (транссексуални и интерсексуални – вж. по-нататък), прецизират англоезичното разграничение между понятията “sex” и “gender”, които се отнасят до отделни аспекти на нашето разбиране за „пола”.
Българската дума „пол” може да се преведе на английски както със “sex”, така и с “gender”, като обаче в нашия език отсъства подобна последователно изработена „култура” на разграничаване между тези два термина.
В действителност, въпреки множеството различни нюанси във възприемането на въпросните термини, най-общо “sex” се отнася до чисто биологичната даденост, която бива интерпретирана като „пол”, а “gender” – до социалната, културна, психологическа, поведенческо-интерактивна, „сексуална” и дори политическа страна на понятието за половете. Така, ако за повечето хора “sex” е неизменна, естествена (природна) категория[1], “gender” е определение, което варира както според разбиранията на самото лице, за което се отнася, така и според културата, в която то е поставено и бива интерпретирано.
В този смисъл, терминът „сексуалност”, възприет на български – донякъде парадоксално – се отнася много повече до значенията на “gender”, отколкото до тези на “sex”, откъдето има корена си!
Не би било погрешно да се каже, че ако трябва да преведем на български “sex” извън някакъв определен контекст, бихме казали най-напред „пол”, а “gender” бихме предали със „сексуалност”[2]. Което показва, че самите думи като че ли са „разменили” значенията си...
Всъщност „случилото се” с въпросните понятия е далеч по-комплексно и при последна сметка – много поучително.
Етимологическите аспекти на нашата дума „пол” са в състояние да ни разкрият огромна метафизическа истина, която сякаш не може да се „разчете” в чуждоезичните термини, които са ми известни.
Освен че ни насочва към фундаменталната „раз-пол-овеност” на човека (откъдето имаме и закачливото название „половинка”, отнасящо се за брачния или еротичен партньор), думата „пол” ни показва и нещо още по-важно – че двете полови определения – мъж и жена – са само полюси, две абсолютни крайности, които взимаме за образец. Но по подобие на всяка парадигма (образцова крайност, чист тип) реалните индивиди никога не отговарят напълно на този идеален, чист образец, а само отчасти. Със своите действителни свойства те се разполагат по цялото „логическо пространство” между двете полярни крайности.
Смятам, че едва ли би могло сериозно да се отрече наличието на двете чисти „природни идеи”, на които отговарят половете. Само субект, напълно лишен както от есенциален усет, така и от здраво отношение към природата, би могъл да твърди, че половете са изцяло културен, социален или езиков конструкт. В бинарното разделение на два пола намира израз безспорният биологичен факт, че само половината от човешките същества са способни да забременяват, износват и раждат деца, като същите тези хора нямат семе и не могат да оплождат своите себеподобни; другата половина пък имат семе и могат да оплождат, но не и сами да забременяват, износват и раждат деца. Както и да спекулираме с напредъка на репродуктивната медицина, генетиката и пр., не бихме могли да омаловажим този факт, който ни е даден заедно със самата природа на човека. Обстоятелството пък, че всяко общество и всяка култура влага собствени смисли в тази природна даденост, включително като я манипулира, екстраполира и налага като „бинарен закон” (често пъти наистина несправедлив и безогледен) върху индивидите, също тъй малко може да я обезсили като такава. Не може и да я обезсили фактът на спорадичната поява на „междинни” полови форми, тъй като те са редки и нестабилни изключения, при последна сметка потвърждаващи самото естествено правило на двойното полово деление.
Още в началото на ХХ век небезизвестният австрийски философ на сексуалността, детето-чудо Ото Вайнингер, преди да се самоубие на 23-годишна възраст през 1903 г., в своя научен бестселър „Пол и характер” изрази диалектиката на пола по изключително прозорлив начин, към чиито формулировки и днес едва ли може да се добави нещо съществено.
Вайнингер казваше, че в биологичната сфера (както в целия животински свят, така и при човека в частност) не се наблюдават два рязко разграничени пола, а по-скоро сме свидетели на безброй междинни степени между двете крайни форми. При това всеки реален индивид разполага с известни количества и от двете полови „субстанции”, мъжка и женска, съответно наречени от Вайнингер „ареноплазма” и „телиплазма”[3], в индивидуално съотношение помежду им, което именно определя неговия полов характер. Ако обаче това положение е валидно за биологичните форми, то в областта на психологията според философа е налице много по-категорично деление само на две полови същности („човекът е или мъж, или жена”[4]). Какво общо има тази постановка с обсъжданото тук деление между “sex” и “gender” в англоезичната научна култура?
Общото се състои в това, че ако към “sex” бъде прилаган „твърдият” модел за два неизменни типа телесно устройство („човекът е или мъж, или жена”), то към “gender” би било изключително уместно да приложим разбирането за Вайнингер за два идеални образеца, между които са възможни безкраен брой междинни степени.[5]
В този смисъл смятам също, че нашето понятие за „пол” в българския език с цялата естествена етимологическа диалектика, която зазвучава в него, би било напълно в състояние да въплъти в себе си пределно дълбокото възприятие за тази дихотомия на “sex” и “gender”.
Просто трябва да приемем, че „половете” с оглед на “sex” са „половини”, а с оглед на “gender” – полюси.
Наистина, не съм сигурен дали тази елегантна простота на понятието би удовлетворила множество съвременни индивиди, които търсят изкуствена сложност в разбирането си за пола, макар че би могло да се опита...
Проблемът идва най-вече от представители на интерсексуалните, транссексуални и междуполови[6] среди.
В един сравнително скорошен доклад на Института за обучение на транссексуални и интерсексуални (trans and intersex) активисти от 2005 г., на стр. 8 четем:
„Ние смятаме, че е необходимо да се деконструира двоичната полова (sex/gender) система която оформя западния свят така радикално, че в повечето случаи това не се забелязва.
За да бъдат възможни „други полове” (sexualities), е нужно спешно да спрем да се водим от абсурдната представа (курсивът мой, А. Г.), че съществуват само два възможни типа тела, мъжко и женско, със само два безусловно свързани с тях пола (genders) – мъж и жена. Ние превръщаме в свой приоритет въпросите на транссексуалните и интерсексуалните (trans and intersex), защото тяхното присъствие, активност и теоретичен принос ни показват пътя към нова парадигма, която би позволила да съществуват толкова телесности, сексуалности и идентичности, колкото хората, живеещи на този свят, биха желали да имат, като всяка от тях бъде уважавана, желана, прославяна.”[7]
Този нов романтизъм на пола наистина звучи вдъхновяващо. Не би могъл и да се отрече коментираният тук принос на въпросните лица в разбирането за пола. Достатъчно би било да приведем проникновените думи на бисексуалния активист Уилкинс (Wilchins)[8]: „Сексуалността (gender) не е това, което културата е създала от телесния ми пол (sex); по-скоро полът (sex) е това, което културата прави, докато ожанровява (“genders” – като глагол в ІІІ л., ед. ч. – т.е. „придава полово-родов смисъл на”) тялото ми.”[9].
Въпреки тези значителни прозрения в разбирането за естеството на половете в най-комплексно схванатата динамика между природа и култура, ние обаче трябва да останем изключително предпазливи по отношение на идеологическите и политически послания, които ги експлоатират. За съжаление, същите понякога губят мяра и отиват отвъд реалността и здравия разум.
Необходимо е търпеливо и последователно да подлагаме на критика всички подобни „залитания” към крайни, заслепени и нездрави научно-философски тези.
Най-голямата грешка в познавателно отношение е да се поддаваме на комплексността в индивидуалното възприятие на половите отношения и да екстраполираме тази тяхна сложност върху самите понятия за половете.
Субективното изживяване в която и да било област по необходимост е комплексно. Всеки човек изживява своя „пол” в комбинация с всички други атрибути на своята жизненост, като усещанията и импулсите му произтичат от цялата – както нагонова, така и душевно-спиритуална – природа на неговото същество. В резултат на това примесване на други нагонови, несъзнавани, както и одухотворени, осъзнати елементи изглежда трудно за човек без специален теоретичен тренинг да прозре в чистата същност, която се явява като „пол”. Това далеч не означава, че тя „не съществува” или пък е била „измислена от хората”, за да се контролират и поробват едни – други...
За щастие обаче тя се манифестира в очевидността на споменатото по-горе обстоятелство, което прави само половината от хората способни по природа на определен тип функция – една от само двете съществуващи – в пораждането на биологичен живот.
Така всъщност най-напред самата природа е разполовила хората, а не те самите.
Техните култури само са подражавали по един или друг начин на това естествено разполовяване.
И главна цел на всяко съзерцание, насочено към пола, е задълбоченото и прецизно опознаване на конкретните форми в многопластовата структура на тези подражания.
- - -
[1] Впрочем има и такива, които не приемат това положение – отделни лица смятат, че дори природните белези на пола не дават основание за рязко бинарно разделение между индивидите на полов признак, т.е. че при последна сметка и разграниченията по “sex” са също тъй културен артефакт, както и тези по “gender”, или с други думи, че действителна разлика между двете понятия няма – вж. по-нататък моя коментар по темата.
[2] Всъщност етимологията на “gender” идва от латинската категория generus (буквално „род” – в логически смисъл признак за класификация, най-общо подразделяне – оттам впрочем и „генерал”, и „генерално” в смисъла на „общо”), откъдето във френския език имаме думата genre („жанр” – родова категория в изкуствата).
[3] Тази идея – че съществуват идеални „субстанции” на мъжествеността и женствеността – звучи на повечето съвременни учени твърде старомодно, но нека да отчетем, че в нея като че ли е закодирано едно предсказание относно предстоящото откритие на мъжките и женски полови хормони, които по времето на Вайнингер още не са били известни.
[4] Всеки човек, смяташе Вайнингер, независимо от сексуалната си ориентация, при последна сметка се възприема или като „мъж”, или като „жена”, и намира своето идеално допълнение или просто у „мъжа”, или просто у „жената”. Дори сред хомосексуалистите, твърдеше философът, винаги има разпределяне на поведенческите роли между „мъж” и „жена”, като по-женственият в една двойка „дори най-често си измисля женско име или получава такова от другия”. Тук едва ли младият мислител от началото на ХХ век е можел да си представи друго положение, тъй като по онова време комплексната култура на днешните ЛГБТИ общности далеч не е съществувала, най-малкото като официален факт, а индивидите с по-сложно полово самоотношение не са разполагали с никаква гласност относно преживяванията си.
[5] Наистина, в известен смисъл у Вайнингер като наследник на идеалистичната линия в Платоново-Кантовата философска традиция, нещата около пола изглеждат „преобърнати” спрямо разбирането, свойствено за натуралистичната ни съвременност – тъкмо в биологичната даденост, където днес по-скоро бива признавано рязкото разграничаване на две полови функции, Вайнингер вижда плавното смесване между „ареноплазмата” и „телиплазмата”, докато именно в психологията, където голям кръг наши съвременници се опитват да покажат, че делението на два обособени полови характера е нелепо, той държи на него като на духовна даденост. В действителност най-комплексното схващане на диалектиката на пола би изисквало същият да се покаже като заемащ всички възможни позиции на бинарност във всяка една отделна сфера – соматична, психологична, спиритуална. Тази задача обаче надхвърля рамките на нашия труд; достатъчно е да кажем, че Вайнингеровата постановка представлява една удачна принципна схема, която, бидейки подходящо „преведена” (а това означава и в известен смисъл преобърната) в езика на съвременното мислене, бива в състояние значително да просветли смисъла на същностите, определяни днес като “sex” и “gender”.
[6] Интерсексуални (калка от “intersex”) – всъщност на български по-скоро „междуполови” или както се казваше по-често преди години, „хермафродитни” (не мога да преценя доколко „политически коректно” е това старо понятие – нека да го прецени читателят според собствените си разбирания) – индивиди, са родените с определени биологични комбинации между мъжки и женски полови белези; транссексуалните са лица, по рождение (биологически) спадащи към единия пол, но в себе си усещащи, че принадлежат към другия. Междуполовите (“transgender”) са лица, които смятат, че не са нито мъже, нито жени (в Южна Азия се наричат „хиджра”). Смятам, че на български терминът „бисексуални” (да признаем, прилагайки над него известно насилие, за да го разширим отвъд стандартната му съвременна употреба) е най-разпространен за тях, ако включваме в него и онези, които определено се причисляват към гейовете или към лесбийките.
[7] Международна комисия за човешките права на гейовете и лесбийките [IGLHRC], 2005 г., Доклад за 2005 г. на Института за обучение на транссексуални и междуполови активисти, стр. 8 (International Gay and Lesbian Human Rights Commission, 2005, Institutional Memoir of the 2005 Institute for Trans and Intersex Activist Training, p8 http://www.iglhrc.org/files/iglhrc/LAC/ITIAT-Aug06-E.pdf).
[8] Цитиран от Monroe, Surya., 2006, Gender Politics: Citizenship, Activism and Sexual Diversity, London: Pluto Press, p30
[9] Ето този блестящ афоризъм в оригинал: “Gender is not what culture created out of my body’s sex; rather; sex is what culture makes when it genders my body”. Тук “gender” се употребява като глагол със значение на „придавам пол”, „вкарвам в полов (сексуален) смисъл”, „придавам жанров смисъл”. Превеждам го свободно с неологизма „ожанровявам”, макар и той да не обхваща цялата дълбочина на това „ополовяване”, извършвано от културата.
