З А К Н И Г А Т А
„Братът на Александър” от Атанас Гунов смущава опитите ни да го причислим било към философския, било към литературния изказ. А „романността” в книгата се излъчва от прехождането между тях.
Гунов осъществява мистификация, която днес буди паметта ни само за притчовото писмо на Николай Райнов. И аз не знам друг съвременен ответник на тази традиция.
Авторът проблематизира текущите ни представи за границите и сцените на човешкото. Той взема за свои заложници модернистки културни нагласи, разчленява ги в преднамерено наивен и романтически дух, за да може по-късно да ги положи в дискретна постмодернистична рамка.
Така „посланията” на Атанас Гунов разглобяват краевековието и изобличават много от учредяващите ни културни митове, предлагайки интуиции и обновени мисловни практики.
„Братът на Александър” е рядък дебют в литературата и хуманитаристиката. Защото захожда към идеи, които се противопоставят на погромите срещу паметта. Идеи, посредник към забравените големи търсения на човека. Към Големия разказ, с който литературата отново става възможна.
И тази книга ме засяга.
Гунов осъществява мистификация, която днес буди паметта ни само за притчовото писмо на Николай Райнов. И аз не знам друг съвременен ответник на тази традиция.
Авторът проблематизира текущите ни представи за границите и сцените на човешкото. Той взема за свои заложници модернистки културни нагласи, разчленява ги в преднамерено наивен и романтически дух, за да може по-късно да ги положи в дискретна постмодернистична рамка.
Така „посланията” на Атанас Гунов разглобяват краевековието и изобличават много от учредяващите ни културни митове, предлагайки интуиции и обновени мисловни практики.
„Братът на Александър” е рядък дебют в литературата и хуманитаристиката. Защото захожда към идеи, които се противопоставят на погромите срещу паметта. Идеи, посредник към забравените големи търсения на човека. Към Големия разказ, с който литературата отново става възможна.
И тази книга ме засяга.
Марин Бодаков
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
В своето сърце отдавна вече бях напуснал страната, на чийто език сега се изразявам, когато веднъж – беше около Коледа – се случих отново там (т. е. тук), доведен от някакво смътно обещание за яснота на спомена или може би от един смътен спомен за яснотата – яснота на иначе твърде неопределения духовен корен, от който се подхранваха множеството цветчета и оскъдните листа на моето номадско, своеволно същество.
Но яснота не идеше; с досада тялото подтичваше насам-натам сред рядка кал, кръстосваше мъгливи улици, оглеждаше и гроздовете от безсмислени лица в тази болна, вече твърде съмнителна столичност. Духът, отчаян, протестираше срещу такава подтискаща оскъдица на смисъл.
Изправени пред заплахата от срив, нозете ми сами потърсиха убежище в някакво голямо кино, където щеше да се прожектира нашумял (и твърде долнопробен) задокеански филм.
То се случи тогава, след гнусната, задоволяваща прожекция: пробивайки си път сред разотиващата се тълпа, мярнах на земята нещо черно с изненадващо правилна четвъртита форма.
Една компютърна дискета.
Малък формат, от най-евтините, без етикет – обикновена пластмасова дискета, по която вече бяха успели да преминат няколко обувки и да оставят мръсни сивкаво-кафяви следи.
Не знам защо я взех. Някои мои близки казват, че обичам да събирам боклуци.
Тя лежеше на пода – изпусната случайно или изхвърлена, това трудно може да се прецени – близко до един изправен пепелник (но в него дискетата не би могла да влезе, значително по-голяма от онзи отвор, в който се изтръсква пепелта от цигара или се пускат дребни отпадъци). Нима който я е носил, се е опитал да улучи с нея пепелника, но баскетболното му чувство го е подвело? Но защо пък му е трябвало да я изхвърля в пепелник, и в кино?
Виждам го как дискретно я е хлъзнал по земята, леко приведен (за да не падне тя отвисоко и да предизвика с тракването си нечие бдително внимание), плътно обкръжен от навлизащата в киното тълпа…
Или пък просто я е изпуснал без да иска, измъквайки нещо по-обемисто от същия джоб, в който се е спотайвала и тя – понеже иначе защо му е било изобщо да я вади?…
Загадка.
Вече вкъщи, пред компютъра, след рутинната проверка за вируси (вирус нямаше – поне “от познатите досега типове”, както все уточнява глупавата програма) се изясни, че файловете със странни наименования, с които беше пълна дискетата, са текстове…
* * *
…О, невероятни писмена, събрали всичко онова, от което душата ми трепереше от щастие и ужас!
Всичко страшно, от което се бях опитал да избягам в улегнали, преситени държави, и всичко възхитително, което продължаваше да храни обеднелите ми възторзи! – ах, всичко можеше да се открие в тези чудновати текстове.
Буря в живота ми.
…Останах тук, наченах всекидневно четене. Номерирах и подреждах сякаш съвсем безразборно разхвърляните фрагменти по теми – но и до днес не знам, разбирах ли ги всъщност, или само ги редях като мозайка от цветни камъчета и стъкълца, безсмислени играчки на природата… Впрочем с времето престанах и да ги редя така, като художник – развалата ми стигна чак дотам, че пожелах да ги класифицирам като учен…
От автора – никаква вест.
В началото твърде често се питах за неговите навици и вид, за възрастта и положението му сред хората. Сетне той малко по малко изчезна. Но не беше ли застрашен от изчезване всъщност поначало? Че нали в компютърната дискета няма подпис, нито почерк – можеше ли тя, със своето двоично слово от нули и единици, да носи някоя определена човешка индивидуалност?
И все пак се надявах на контакт, пусках редовно обяви в литературните списания (и те изчезващи), издирвах този Александър, който на едно единствено място сред всичките тия фрагменти се беше изпуснал за името си…
Мълчание.
Изглежда това наистина бяха думи-отпадък, полетели към едно кошче за боклук, измъкнати сетне от случаен вехтошар… Вехтошар, завърнал се в една страна-бунище – какъв щастливец!…
* * *
Но стига по въпроса.
Днес публично се разделям с това притежание. Нека то да принадлежи на всеки, който пожелае да го има.
Движението на ръката, подхвърлила отпадъчния предмет към пепелника-кошче, продължава. Дискетата лети, леко въртейки се – но тя не е хвърлена от истински (разбирай – олимпийски) дискохвъргач, и скоро ще се приземи – до кошчето, а не в него.
Прочее, бях коленопреклонно помолен от г-н Велянов, сега редактор на настоящото издание, да не довършвам движението докрай, т.е. нека дискетата – за Бога! – да си остане до кошчето.
— Ние наистина станахме вехтошарска страна — любезно ми обясни г-н Велянов, — в това няма смисъл да Ви убеждавам. Но това, което сте открили, не е отпадък. Всеки професионалист (разбирай – наш вехтошар) е наясно, че онова, което можеш да намериш около кофите не може въобще да се сравнява с хвърленото вътре в тях.
Протестирах, че това още не е аргумент в полза на публикуването на текстовете.
Г-н Велянов обаче примижа с мъчно описуема мъдра измъченост, която безвъзвратно прекъсна излиянието ми, и отрони:
— Когато съдържанието на една дискета трябва да се изхвърли, тя просто се изтрива. А не се оставя до кошче за отпадъци в кино.
Това бе фразата, която реши нещата.
Връчих му дискетата – но до голяма степен, нека да призная, рециклирана. Текстовете не бяха вече в оригиналния си порядък – по-точно в оригиналния си безпорядък. Доста си бях играл с тях, доста ги бях подрязвал и намествал. И много ги бях чел – това последното обстоятелство, вярвам, особено способства рециклирането им.
Това е кратката история на книгата, която уважаемият читател държи в ръцете си.
За всичко останало може да се попита г-н Велянов, чиято съвестност заслужава голямата ми благодарност.
Атанас Гунов
София, 15. ХII. 1996 г.
В своето сърце отдавна вече бях напуснал страната, на чийто език сега се изразявам, когато веднъж – беше около Коледа – се случих отново там (т. е. тук), доведен от някакво смътно обещание за яснота на спомена или може би от един смътен спомен за яснотата – яснота на иначе твърде неопределения духовен корен, от който се подхранваха множеството цветчета и оскъдните листа на моето номадско, своеволно същество.
Но яснота не идеше; с досада тялото подтичваше насам-натам сред рядка кал, кръстосваше мъгливи улици, оглеждаше и гроздовете от безсмислени лица в тази болна, вече твърде съмнителна столичност. Духът, отчаян, протестираше срещу такава подтискаща оскъдица на смисъл.
Изправени пред заплахата от срив, нозете ми сами потърсиха убежище в някакво голямо кино, където щеше да се прожектира нашумял (и твърде долнопробен) задокеански филм.
То се случи тогава, след гнусната, задоволяваща прожекция: пробивайки си път сред разотиващата се тълпа, мярнах на земята нещо черно с изненадващо правилна четвъртита форма.
Една компютърна дискета.
Малък формат, от най-евтините, без етикет – обикновена пластмасова дискета, по която вече бяха успели да преминат няколко обувки и да оставят мръсни сивкаво-кафяви следи.
Не знам защо я взех. Някои мои близки казват, че обичам да събирам боклуци.
Тя лежеше на пода – изпусната случайно или изхвърлена, това трудно може да се прецени – близко до един изправен пепелник (но в него дискетата не би могла да влезе, значително по-голяма от онзи отвор, в който се изтръсква пепелта от цигара или се пускат дребни отпадъци). Нима който я е носил, се е опитал да улучи с нея пепелника, но баскетболното му чувство го е подвело? Но защо пък му е трябвало да я изхвърля в пепелник, и в кино?
Виждам го как дискретно я е хлъзнал по земята, леко приведен (за да не падне тя отвисоко и да предизвика с тракването си нечие бдително внимание), плътно обкръжен от навлизащата в киното тълпа…
Или пък просто я е изпуснал без да иска, измъквайки нещо по-обемисто от същия джоб, в който се е спотайвала и тя – понеже иначе защо му е било изобщо да я вади?…
Загадка.
Вече вкъщи, пред компютъра, след рутинната проверка за вируси (вирус нямаше – поне “от познатите досега типове”, както все уточнява глупавата програма) се изясни, че файловете със странни наименования, с които беше пълна дискетата, са текстове…
* * *
…О, невероятни писмена, събрали всичко онова, от което душата ми трепереше от щастие и ужас!
Всичко страшно, от което се бях опитал да избягам в улегнали, преситени държави, и всичко възхитително, което продължаваше да храни обеднелите ми възторзи! – ах, всичко можеше да се открие в тези чудновати текстове.
Буря в живота ми.
…Останах тук, наченах всекидневно четене. Номерирах и подреждах сякаш съвсем безразборно разхвърляните фрагменти по теми – но и до днес не знам, разбирах ли ги всъщност, или само ги редях като мозайка от цветни камъчета и стъкълца, безсмислени играчки на природата… Впрочем с времето престанах и да ги редя така, като художник – развалата ми стигна чак дотам, че пожелах да ги класифицирам като учен…
От автора – никаква вест.
В началото твърде често се питах за неговите навици и вид, за възрастта и положението му сред хората. Сетне той малко по малко изчезна. Но не беше ли застрашен от изчезване всъщност поначало? Че нали в компютърната дискета няма подпис, нито почерк – можеше ли тя, със своето двоично слово от нули и единици, да носи някоя определена човешка индивидуалност?
И все пак се надявах на контакт, пусках редовно обяви в литературните списания (и те изчезващи), издирвах този Александър, който на едно единствено място сред всичките тия фрагменти се беше изпуснал за името си…
Мълчание.
Изглежда това наистина бяха думи-отпадък, полетели към едно кошче за боклук, измъкнати сетне от случаен вехтошар… Вехтошар, завърнал се в една страна-бунище – какъв щастливец!…
* * *
Но стига по въпроса.
Днес публично се разделям с това притежание. Нека то да принадлежи на всеки, който пожелае да го има.
Движението на ръката, подхвърлила отпадъчния предмет към пепелника-кошче, продължава. Дискетата лети, леко въртейки се – но тя не е хвърлена от истински (разбирай – олимпийски) дискохвъргач, и скоро ще се приземи – до кошчето, а не в него.
Прочее, бях коленопреклонно помолен от г-н Велянов, сега редактор на настоящото издание, да не довършвам движението докрай, т.е. нека дискетата – за Бога! – да си остане до кошчето.
— Ние наистина станахме вехтошарска страна — любезно ми обясни г-н Велянов, — в това няма смисъл да Ви убеждавам. Но това, което сте открили, не е отпадък. Всеки професионалист (разбирай – наш вехтошар) е наясно, че онова, което можеш да намериш около кофите не може въобще да се сравнява с хвърленото вътре в тях.
Протестирах, че това още не е аргумент в полза на публикуването на текстовете.
Г-н Велянов обаче примижа с мъчно описуема мъдра измъченост, която безвъзвратно прекъсна излиянието ми, и отрони:
— Когато съдържанието на една дискета трябва да се изхвърли, тя просто се изтрива. А не се оставя до кошче за отпадъци в кино.
Това бе фразата, която реши нещата.
Връчих му дискетата – но до голяма степен, нека да призная, рециклирана. Текстовете не бяха вече в оригиналния си порядък – по-точно в оригиналния си безпорядък. Доста си бях играл с тях, доста ги бях подрязвал и намествал. И много ги бях чел – това последното обстоятелство, вярвам, особено способства рециклирането им.
Това е кратката история на книгата, която уважаемият читател държи в ръцете си.
За всичко останало може да се попита г-н Велянов, чиято съвестност заслужава голямата ми благодарност.
Атанас Гунов
София, 15. ХII. 1996 г.
