DARBA.net
  • Идеи
    • Светогледни >
      • Библията на моя брат
    • Философски
    • Артистични >
      • Клъстери
    • Научно-технически >
      • Софтуер
    • Обществени >
      • Когнитивни упражнения
      • Духовно ученичество
  • Проекти
    • E F A >
      • Техническо описание
      • Примери
    • НОВА-ОС >
      • ТВ-реализация
    • Музикалният филм
    • Издания
    • Експерименти
    • Осъщественото
  • Утопии
    • Аеркин
    • Отшелничеството
    • Епистемокрация
    • Читателите
    • Меценат
  • Книги
    • Увод-резюме
    • ДЕКАДЕНТЪТ >
      • Предговор-фрагменти
      • Въпроси и отговори
      • "Тази книга"
      • Из Първа глава
      • Из Втора глава
      • Из Трета глава
      • Из Шеста глава
      • Из Осма глава >
        • Бележки
    • Братът на Александър >
      • За книгата >
        • Из Предговора
      • Избрано
      • Из Първа тетрадка
      • Из Втора тетрадка
      • Из Трета тетрадка
      • Из Четвърта тетрадка
      • Из Пета тетрадка
      • Из Шеста тетрадка
      • Из Седма тетрадка
      • Из Осма тетрадка
    • Дарби на индивидуалния дух >
      • Откъси
      • Интерпретации >
        • ТЕСТ 1
        • ТЕСТ 2
        • ТЕСТ 3
        • ТЕСТ 4
        • ТЕСТ 5
        • ТЕСТ 6
    • ДАРБА и НАГОН >
      • Из Глава 1
      • Из Глава 7
      • Из Глава 8
    • Метафизика на иронията
    • Още...
  • Забавно
    • Гун Дзъ
    • Ексел
    • Минутката
    • Етимологии
    • Животинки >
      • Неподвижни
      • В движение...
      • Разкази
  • Галерии
    • Арт
    • Цикли >
      • Небеса
      • The Long and Winding Road
      • Компютърни
    • "Моят" Ню Йорк
    • "Моят" Париж
    • Стихове
  • Музика
    • Vocoder Man
    • Музикална педагогика
    • A Foreign Correspondent (1999)
    • The End of History (1997)
    • Рилският скитник (1993)
    • Afinado (1991)
    • Студийни
  • Връзки
    • Обяви >
      • ОБЯВА
    • Акценти
    • Карта
    • Права
    • Видео >
      • "ЛАСТИЦИ"
    • Архиви
    • English >
      • Music
      • Support
  • За мен
    • Curriculum
    • Лично
    • Роли
    • Атаназия
    • Подкрепете >
      • ...морално
      • ...материално >
        • Парична помощ
        • Технически нужди

З А  К Н И Г А Т А


           „Братът на Александър” от Атанас Гунов смущава опитите ни да го причислим било към философския, било към литературния изказ. А „романността” в книгата се излъчва от прехождането между тях.
           Гунов осъществява мистификация, която днес буди паметта ни само за притчовото писмо на Николай Райнов. И аз не знам друг съвременен ответник на тази традиция.
           Авторът проблематизира текущите ни представи за границите и сцените на човешкото. Той взема за свои заложници модернистки културни нагласи, разчленява ги в преднамерено наивен и романтически дух, за да може по-късно да ги положи в дискретна постмодернистична рамка.
           Така „посланията” на Атанас Гунов разглобяват краевековието и изобличават много от учредяващите ни културни митове, предлагайки интуиции и обновени мисловни практики.
           „Братът на Александър” е рядък дебют в литературата и хуманитаристиката. Защото захожда към идеи, които се противопоставят на погромите срещу паметта. Идеи, посредник към забравените големи търсения на човека. Към Големия разказ, с който литературата отново става възможна.
           И тази книга ме засяга.
Марин Бодаков

"...Колкото по-богата е една страна, толкова по-облагодетелствани са нейните вехтошари.
Много от тях знаят, че покрай кофите за смет могат да се намерят чудесни неща.
И това не засяга само материалната култура."

Вълко Велянов,
литературен вехтошар

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

          В своето сърце отдавна вече бях напуснал страната, на чийто език сега се изразявам, когато веднъж – беше около Коледа – се случих отново там (т. е. тук), доведен от някакво смътно обещание за яснота на спомена или може би от един смътен спомен за яснотата – яснота на иначе твърде неопределения духовен корен, от който се подхранваха множеството цветчета и оскъдните листа на моето номадско, своеволно същество.
          Но яснота не идеше; с досада тялото подтичваше насам-натам сред рядка кал, кръстосваше мъгливи улици, оглеждаше и гроздовете от безсмислени лица в тази болна, вече твърде съмнителна столичност. Духът, отчаян, протестираше срещу такава подтискаща оскъдица на смисъл.
          Изправени пред заплахата от срив, нозете ми сами потърсиха убежище в някакво голямо кино, където щеше да се прожектира нашумял (и твърде долнопробен) задокеански филм.
          То се случи тогава, след гнусната, задоволяваща прожекция: пробивайки си път сред разотиващата се тълпа, мярнах на земята нещо черно с изненадващо правилна четвъртита форма.
          Една компютърна дискета.
          Малък формат, от най-евтините, без етикет – обикновена пластмасова дискета, по която вече бяха успели да преминат няколко обувки и да оставят мръсни сивкаво-кафяви следи.
          Не знам защо я взех. Някои мои близки казват, че обичам да събирам боклуци.
          Тя лежеше на пода – изпусната случайно или изхвърлена, това трудно може да се прецени – близко до един изправен пепелник (но в него дискетата не би могла да влезе, значително по-голяма от онзи отвор, в който се изтръсква пепелта от цигара или се пускат дребни отпадъци). Нима който я е носил, се е опитал да улучи с нея пепелника, но баскетболното му чувство го е подвело? Но защо пък му е трябвало да я изхвърля в пепелник, и в кино?
          Виждам го как дискретно я е хлъзнал по земята, леко приведен (за да не падне тя отвисоко и да предизвика с тракването си нечие бдително внимание), плътно обкръжен от навлизащата в киното тълпа…
          Или пък просто я е изпуснал без да иска, измъквайки нещо по-обемисто от същия джоб, в който се е спотайвала и тя – понеже иначе защо му е било изобщо да я вади?…
          Загадка.
          Вече вкъщи, пред компютъра, след рутинната проверка за вируси (вирус нямаше – поне “от познатите досега типове”, както все уточнява глупавата програма) се изясни, че файловете със странни наименования, с които беше пълна дискетата, са текстове…

* * *

          …О, невероятни писмена, събрали всичко онова, от което душата ми трепереше от щастие и ужас!
          Всичко страшно, от което се бях опитал да избягам в улегнали, преситени държави, и всичко възхитително, което продължаваше да храни обеднелите ми възторзи! – ах, всичко можеше да се открие в тези чудновати текстове.
          Буря в живота ми.
          …Останах тук, наченах всекидневно четене. Номерирах и подреждах сякаш съвсем безразборно разхвърляните фрагменти по теми – но и до днес не знам, разбирах ли ги всъщност, или само ги редях като мозайка от цветни камъчета и стъкълца, безсмислени играчки на природата… Впрочем с времето престанах и да ги редя така, като художник – развалата ми стигна чак дотам, че пожелах да ги класифицирам като учен…
          От автора – никаква вест.
          В началото твърде често се питах за неговите навици и вид, за възрастта и положението му сред хората. Сетне той малко по малко изчезна. Но не беше ли застрашен от изчезване всъщност поначало? Че нали в компютърната дискета няма подпис, нито почерк – можеше ли тя, със своето двоично слово от нули и единици, да носи някоя определена човешка индивидуалност?
          И все пак се надявах на контакт, пусках редовно обяви в литературните списания (и те изчезващи), издирвах този Александър, който на едно единствено място сред всичките тия фрагменти се беше изпуснал за името си…
          Мълчание.
          Изглежда това наистина бяха думи-отпадък, полетели към едно кошче за боклук, измъкнати сетне от случаен вехтошар… Вехтошар, завърнал се в една страна-бунище – какъв щастливец!…

* * *

          Но стига по въпроса.
          Днес публично се разделям с това притежание. Нека то да принадлежи на всеки, който пожелае да го има.
          Движението на ръката, подхвърлила отпадъчния предмет към пепелника-кошче, продължава. Дискетата лети, леко въртейки се – но тя не е хвърлена от истински (разбирай – олимпийски) дискохвъргач, и скоро ще се приземи – до кошчето, а не в него.
          Прочее, бях коленопреклонно помолен от г-н Велянов, сега редактор на настоящото издание, да не довършвам движението докрай, т.е. нека дискетата – за Бога! – да си остане до кошчето.
          — Ние наистина станахме вехтошарска страна — любезно ми обясни г-н Велянов, — в това няма смисъл да Ви убеждавам. Но това, което сте открили, не е отпадък. Всеки професионалист (разбирай – наш вехтошар) е наясно, че онова, което можеш да намериш около кофите не може въобще да се сравнява с хвърленото вътре в тях.
          Протестирах, че това още не е аргумент в полза на публикуването на текстовете.
          Г-н Велянов обаче примижа с мъчно описуема мъдра измъченост, която безвъзвратно прекъсна излиянието ми, и отрони:
          — Когато съдържанието на една дискета трябва да се изхвърли, тя просто се изтрива. А не се оставя до кошче за отпадъци в кино.
          Това бе фразата, която реши нещата.
          Връчих му дискетата – но до голяма степен, нека да призная, рециклирана. Текстовете не бяха вече в оригиналния си порядък – по-точно в оригиналния си безпорядък. Доста си бях играл с тях, доста ги бях подрязвал и намествал. И много ги бях чел – това последното обстоятелство, вярвам, особено способства рециклирането им.
          Това е кратката история на книгата, която уважаемият читател държи в ръцете си.
          За всичко останало може да се попита г-н Велянов, чиято съвестност заслужава голямата ми благодарност.

Атанас Гунов
София, 15. ХII. 1996 г.

...Избрано от "Братът на Александър"
Powered by Create your own unique website with customizable templates.