И З Б Р А Н О
из
СЕДМА ТЕТРАДКА:
Болест и смърт
СЕДМА ТЕТРАДКА:
Болест и смърт
*
35
Говори мъртвият ми брат:
“Всички мои лъжи станаха истини.
Всичко, с което мислех, че лъжа и заблуждавам людете, се сбъдна и прояви. Блажени години, когато още вярвах в лъжата!
Тогава смятах наистина, че може да се лъже!…
Мислех, че е лъжа идеалното, и как само се вживявах в него! И даже сам си намигах, колчем си спомнех, че просто говоря лъжи и бабини омайни приказки преди заспиване. Ала как се наду то като мехур и как само обхвана целия ми свят, та извън него не остана нищо!… Лъжа ли!? Чиста истина стана идеята!
С каква похот гледаха очите ми на този свят преди! Ах, да ми беше паднал само – щях да го разкъсам! Гърлото ми обаче пресипваше от лъжи, че не похот било това, а дух възвишен и велик, и чист! И колко се радвах на лъжата си, когато усетех нейното безсрамие!
Ах, безпросветното ми детство! Дойде обаче зрелостта и от всичко онова наистина остана само дух, и трябваше веднъж да се простра от плач заради отлетелите желания…
А що да кажа за своята болест? Тъй често съм се оправдавал с болести и виждах с наслаждение как привиква светът към тях и ми прощава всяка слабост, даже ги намира за очарователни… В себе си обаче бях убеден, че едва ли съм толкова болен, щом желанията ми остават силни и ме носят накъдето щат: лъв се чувствах, усетех ли ги да се надигат в тялото… А ето ме днес истински болен и смъртник, готов за последно причастие. Лъжите ми се изтощиха неимоверно да бъдат лъжи и станаха истини.”
*
Z-4
Ала от що бе болен скъпият ми брат? И може ли да се запомнят имената на многобройните му болести, които го връхлитаха една след друга?…
Едно-едничко име знам за всички тях, и то е: светогледи.
Това са те – величествените зарази на неговия дух!
От малък чудният ми брат разбра, че му е дадено божествено умение да изживява чужди светогледи, без сам да се изменя никак. И беше писал той с възторг:
“О, светогледи – дрехи в гардероба на духа!
Аз мога всеки миг да се обличам
пак в нова дреха, ала същността си
на йота да не променя!”
Онуй, що хората имаха за предел и същина на всеки дух, за моя брат бе значи само дреха!
Той се вживяваше в различни знания за битието и човека така дълбоко, сякаш сам ги бе добил. Вглъбяваше се в мъдри писмена дори за час – и ето го на вид неузнаваем! На нов език започваше устата му да плещи, по нови начини кръстосваше понятие и дело… И ето го отново заразен, и с трескав поглед!
Изстрадваше възвишената болест сетне, изследвайки защитните си сили. Подобен беше на ония висши лекари, които пробват новите ваксини първо върху себе си.
И страх го беше да не заразява други, преди да е разбрал напълно точно какво се размножава в него:
“Ах, болест ли си ти, или ваксина? –
понякога неразличими сте, уви!…”
И затова изписа своите Тетрадки в самота, та никой не узна за тях…
- - -
…Ах, моят брат накрая оздравя!
Но… междувременно умря от болестта си.
*
70
Много неща знаеше моят брат за волята.
Толкова точно описваше и илюстрираше той превръщането на желанията в мечти! Как всичко наоколо кара оня, дето не е познал нищо възвишено, да почне да желае само възможни неща, та желанията му се изсушават и стават като чирози! А как ужким съвсем обратно на него възвишеният дух пък изобщо се отказва да желае възможното, за да не унижи волята си. Той почва да желае само невероятни, нечувани работи и така желанията му постепенно се превръщат в мечти и той става един мечтател. Красиви, неземни, чудати цветя са неговите желания, ала като са сложени тъй далеч от фигурата на сбъдването си, разсъхват се и те, и увяхват. Понеже като няма сбъдване, желанието почва малко по малко да се радва вече само на себе си, а онова, което се радва само на себе си, не след дълго умира, понеже на него и не му трябва нищо друго, а тоя живот и това живеене тук са за тия, дето ще се зарадват и на нещо друго освен на себе си…
…Наистина, много неща знаеше моят брат за волята. Ала с какво му помогнаха те, за да желае тогава, когато не желаеше?
*
84
Всъщност моят чуден брат не желаеше нищо освен само едно – всичко.
Но да желаеш всичко и да не желаеш нищо са просто две формули за едно и също нещо. Понеже нека да разгледаме случая, в който човек всичко желае. С каква сила ще желае този човек отделното нещо? Тази сила ще получим, като разделим цялата сила на волята му на броя на желаните неща. Но щом той иска всичко, тогава тия желани неща са безкрайно много, а когато делим крайно на безкрайно, получаваме нула. Нищожна, нулева е значи силата, с която моят брат желаеше отделното конкретно нещо.
Същото се получава и за всезнанието. Оня, който подобно на моя брат, знае всичко, не би знаел нищо за отделните неща, понеже неговото крайно знание трябва да разделим на техния безкраен брой.
Но нима и с вселюбието не е същото? Ами с презрението на всичко в света? Нищо не може да обича, нито да мрази оня, който обича всичко или презира целия свят.
И трябва да признаем, че няма нищо по-уморително за човека от всичкото. Моят брат пък поначало се беше оградил с толкова много всичкости, че е за чудене как изобщо успя да живее и седмица в това състояние. А той издържа доста повече от седмица!
Прочее, да въздадем хвала на тая мощна душа, която пропиля силите си като същински духовен бохем – тя ги разля в най-дълбокото гърло, което знае човекът: гърлото на безкрайността.
*
80
Нищо цялостно не остави моят нещастен брат на света. Това, което аз имам от него, е само един магически куп от силни и странни пориви, от мигновения. Всяка от мислите му сочеше в различна посока и тая различна посока беше една безкрайност. Купчина безкрайности значи останаха след неговата смърт.
*
В-8/17-А
Говори моят мъртъв брат:
“Някой беше казал: аз съм Гласът в пустинята.[i]
Здравей, Глас в пустинята! Аз съм Оня, Който си Отива. Пустинята се изпълни с твоя глас, ала престана ли да е пустиня?
Аз можех да изпълня пустинята, но си отивам. Сизиф зарязва своя камък. Оставя върху него прясна зелена клонка и хваща една странична пътека. Къде е избягал Сизиф? – пищят работодателите. Няма го. И те не знаят къде се е дянал…”
Но откъде знаеше моят брат, че трябва да си отиде? И сетне – как понасяше това?
Виждам го – успокоен, кротък, да върви с блага усмивка по тези калдъръми привечер – тихо, тихо… Никой не е забелязвал последните му разходки.
О, ако можеше това спокойно лице да се раздвижи в загрижени гримаси, ако можеше тези топли устни – устни на любовник – неочаквано да проговорят! Какви знания, каква мъдрост щеше да потече по улиците на този нещастен град! Какви дивни слова щеше да чуе този паваж, с какви нови вълни щеше да затрепти задрямалият въздух!…
Но той не обичаше загрижена мимика и улична реч.
Просто е знаел и си е повтарял, че, ето, той си отива – нищо повече от това. Повтарял си е това заклинание и с обичта на заминаващ топло е гледал света.
*
42
…Ала истина е, че развалата не отмина и моя достоен брат.
Ах, колко поетичен бе той в своето юношество! Как словата му не се стърпяваха и току преминаваха в мерена реч! Не издържаха думите да се подреждат една по една в дълги редове, та наскачваха да съставят възторжен стих!
А вижте същите братови думи към края на кратичкия му живот – как тромаво, как обяснително звучат!…
Колкото повече узнаваше този мъдрец, толкова по-грубо ставаше словото му.
Нима едно предвкусвано познание, което сега липсва, прави словата да надскачат себе си и да се разпръсват в съзвучия и рими? Нима смътността, неяснотата, приблизителното е онуй, що дава силата на думите?
Нима Словото също си има, както и човекът, тяло и душа, и дух, та когато е още слаб духът му, то подскача от душевни сили и телесна буйност, а когато духът се засили и го завладее, потъпква в него цялата природа и инстинктивност?
Нима същата онази сила-втвърдителка, що не пожали и уби тялото на моя чуден брат, бе преди това съсипала и тялото на неговото слово?…
*
А-13
Говори клетият ми брат:
“…Ах, днес съм историк на своята съдба!!
(Ела, ела, падение, отвсякъде ме обгърни!)
Аз историк съм днес на чувства, които някога били са живи!
Навел съм се сега над манускрипти, разчитам клинописи, йероглифи, гадая: това е значело “любов”, това е свързвано с “надежда”, а ето тука авторът описва “благоговение”. И за “възвишеност” е ставало въпрос, и за “величие” – намествам учените очилца върху оченцата лукави и грижливи, и пак потъва мъничката ми душа в достойнството на преводач…
О, смрад се носи от науката ужасна на преводача!
Не искам никому да обяснявам, никого да уча; и нека никой никога не ме попита “къде е смешното на този виц”!
Не искам думичка да изрека за чувства!
Понеже зная как се чувства чувство, и защо се чувства то така – не другояче!
И зная чувството, което мъдреците са се мъчили да изрекат, и знам недостига от думи – и излишъка им блудкав, когато става реч за чувства…
Днес искам да се понеса към планината – и там да ме посрещнат пещери, и водни капки.
Смъртта си да намеря там – или поне да вкуся чувството за смърт…”
*
А-17
…Ала не прави ли Човекът онова, което стори моят брат, та заслужи смъртта? Не прекарва ли и той времето си в разказване и натъкмяване на собствената си история?
Ах, допреди време мъдрите на тоя свят почти нищо не питаха за човека. И най-мъдри от тях се зовяха ония, дето умееха да питат за Бога, за Природата, за Битието, и за битието на Бога, и за природата на Битието. И да отговарят за всичките тия неща.
Но злото самолюбие проникна в сърцата на най-надарените с ум и знания. И тия поставиха Човека на мястото на Бог, Битие и Природа, и Дух…
Омръзнала им беше на знаещите тази непопулярност, и принудителната аскеза, в която живееха, докато още наричаха Бога Бог и Духа – Дух. Не идеха тогава при тях красиви девици да им се отдават – а ако това станеше, останалите люде сетне пристигаха в домовете им с ножици или с градински сечива, за да отстранят от телата им органите на насладата[ii] – нито храната им биваше богата, нито жилищата им биваха добре отоплени.
Един ден някой си от тях[iii] се развратил дълбоко, и в своя гняв срещу лишенията взел решение – да се понрави на народа.
И тоя умник почнал да се отнася към тълпата като към жена[iv], която се задиря. Когато трябва – с подаръчета и дрънкулки, когато трябва – с твърдост и суровост.
И ето го как променя и подслажда учението си, та да е по вкуса на неговата булка – тълпата. Ето го как й поднася за подарък огледало, в което да се види красива и вглъбена!
И ето го да говори сладкодумно според нейните прости усети, и да рисува най-повърхностни картинки за света, и ей го да тълкува едностранчиво словата на всички прежни мъдреци!
Ето как и човешкият произвол става според думите му едничка мяра за всички неща[v]! И гледай го само как изговаря това пред тълпата, сякаш й поднася най-скъпия подарък на света! Гледай го “жреца” как “сваля оковите й”, и нежно я улавя за ръка, и я извежда на свобода!…
Любовница му стана тълпата.
И няма нужда да разказваме и пак да припомняме безчинствата, които тя и той натвориха в открито съучастничество. Ще кажем само, че умникът, за да задълбочава властта си над нея, безспирно работеше над слабото й място – самолюбието. Как ли само не четкаше тоя мъж дрехата на нейното самомнение! Накара я да се самовлюби, да се самозабрави, да се самоиздигне дотам, щото болезнено да се взре в жалките си цели, и да забрави всичко онова, което я превъзхожда и надхвърля.
И ето го днеска човешкото множество, захвърлило Бог, Дух и Природа, да забожда нос в своята жалка, долна ИСТОРИЯ, и нейното опознаване да смята за венец на всяка мъдрост! Ето го тъй да се надценява, че и самото си настояще да си разказва като история, и да загубва така всякакво настояще, и всякакво бъдеще, и всякакъв живот! С тежка канара да запушва изхода на пещерата си!…
Но смърт очаква всички историци!
Виж моя брат – той се помина, щом стигна чак дотам, че си зашепна разказчета за нещата, които правеше в момента!
Стресни се, безхарактерно човечество!
Чрез моя брат ти знаеш вече името на злото – то е история!
Историята зло е, щом продължи до днес, до този миг, до настоящата секунда.
И цялата съдба на мъртвия ми брат крещи: “Сложи, човечество, дувар между сега и вчера! От миналото се пази като от чума! Не бива даже и със сянката си то да замърси мига, в който живееш! Той твоя къща е, той най-огромното богатство е за теб! Пази го чист и свой, като лицето и очите! И най-добре да изкопаеш пропаст между всичко историческо и себе си. Понеже ти си свобода и не зависиш от миналото. И можеш всеки миг да почнеш нещо ново, което никога не е било!…”
Така говори брат ми от своя “проект” и от своята погибел, това сочи компасът му на людете.
Защото някои неща мъдрите не изказват с думи, а сочат тихомълком чрез съдбата си.
А други люде претълкуват тия знаци в думи…
*
Г-2
Ах, клети братко – могат ли да се събират миговете на величие подобно капки дъжд, подобно манна? От великан, да станеш ти – колекционер!? Да станеш някакъв чиновник на величественото, да трупаш само удостоверения и някакви хартийки – дребни доказателства, че то те е спохождало!
А не да се научиш да го викаш, не да се научиш да го имаш, не да заживееш в него!
Не е ли същото това, като да искаш разписка от онова момиче, което си обичал, за да си доказваш после, че си имал миг подобен?…
*
95
Говори дивният ми брат за мъдреците днес:
“Ах, виждал съм и живи мъдреци – не ще го отрека! Но колко изкривени са всичките! Днес всеки мъдър мъж е крив като змия и гледа чудновато, прилича на безумен. Ти с него трудно можеш да се поздравиш. Ще те залее той с истерия.
Но трябва ли да се учудваме от туй? За да си мъдър, трябва ти и самочувствие. Но откъде да го получиш? Животът днес гледа да покаже на всекиго, че е равен на всеки друг.
Затова и мъдрият по пътя на една болезненост постига всичкото си самочувствие. Понеже само болестта ще може да затвори очите му за всичкото негово равенство с другите люде…”
*
76
Той, моят брат, безспирно търсеше едно лекарство, което трябваше да спаси неговия живот, а също и живота на мнозина други. Развалата и болестта обаче работеха по-бързо, отколкото мисълта, дето търсеше това лекарство за самата себе си. Може би щеше да открие лекарството моят брат, ала смъртта го погълна.
Сигурно ще каже някой, че едва ли на света е имало по-загрижен, по-съвестен фармацевт от оня, който търси лекарство за самия себе си – та как тогава не е могъл да се справи?
Истина е, бих му отвърнал, ала не е имало и такъв, който да е по-нещастен и потиснат в хода на своята работа, понеже онова, против което той се бори, не е някъде вън от него, а отвътре…
Защото тази болест беше болест на самата мисъл, дето се бореше с нея. Трябваше мисълта да намери лекарство за мисъл, волята да спаси воля, чувството да излекува чувството.
Но когато мисълта се сети да търси лекарство за себе си, тя беше вече изкривена от страданието си; когато волята бе подтикната да действа за едно спасение, тя вече беше отслабена от нещастието; когато чувството трябваше да започне да лекува, то самото беше умряло: то беше станало безчувствено.
*
104/122
Говори славният ми брат: “Моята мъдрост води към смъртта, тъй както реката води в морето, а пък артерията – в сърцето.”
…Да, цялата му мъдрост бе обърната към смъртта. Затова и бързо смъртта трябваше да го споходи.
*
136
Говори мъртвият ми брат на живите:
“Чуй, аз паднах от Висока Кула.
Паднах, и потрошиха се ребрата ми, затова сега не мога да дишам Духа.
Но виж, аз бях върху Висока Кула!
И щях дори оттам да полетя в широкото небе, ала някой бе подрязал крилете ми – разбрах това обаче чак щом скочих…
Но се качих върху Висока Кула!
…Помня, исках да избягам от онези, дето ровеха земята, и в нея бяха натопили нос.
От тях изплашен, почнах да се качвам все нагоре, по Висока Кула.
…И ето, падам от самия Неин Връх.
Да, падам, падам!…
Тези, от които бягах, вече наближават!
Главите им се виждат долу: те възли са на мрежа, в която ще се уловя.
И друго тук е странно: те, “долните”, сега са със глави нагоре, а аз, “възвишен”, “горен”, падам със глава надолу!…
“Ах, падам от Висока Кула!
Падам и ще се убия! В земята скоро ще се врежа!
А тези долу, от които бягах – те ще оживеят, понеже никога не ме последваха нагоре.
И още: те, които ровеха земята с нос – те никога не ще затънат в нея тъй дълбоко, както аз след свойто падане!…”
…Така си мислеше душата ми тогава – докато падах от Висока Кула.
Но не умрях.
Аз паднах от Висока Кула – за да обмисли моята душа това, което някои наричат “земното притегляне”…
- - -
Смъртта ми предстои едва сега – понеже счупих своите ребра, та да не мога вече Духа да вдишвам и издишвам.”
*
А-1
А можеше, можеше да се спаси моят мил брат! И сигурно щеше да се спаси той, само ако се беше поучил сам от собствените си поуки.
Ала не ставаше този човек за самоучител и самовъзпитател.
Всичките мъдрости, що изливаше тоя надарен ум, смяташе да отиват при други души, и чужди животи да лекуват. Сам той обаче боледуваше без лекарство, и страдаше без облекчение.
Та нали бе седнал на високия трон, дето сядат най-великите безверници! Нима безверник от такова потекло ще може да повярва в себе си, и в игрите на ума си?
И сигурно затова бе предназначен този мъж в света – да живее отвъд живота, да греши отвъд грешките, да се заблуждава сред самата явност…
*
А-5
Ах, светът е свикнал да се променя, и всеки миг да чувства различно чувство – а моят брат се питаше: как да замразим съществуващото? Как да не загубим това, което имаме? Как само да печелим, без нищо да губим? Как да не разплискаме светената вода?
И колкото повече трупаше той от чудните знания, толкова повече сили му трябваха, за да не ги изпуща, и за да не се разделя с величието, което те му носеха – в душата си беше да заприличал на дебелан, който едвам се движи от тежест, ала не иска да смъкне и грам от теглото си.
Затова и умря той – кой да знае това по-добре от мене, неговия единороден брат? – умря от преяждане, защото душата му преяждаше, и духът му преяждаше, макар тялото му да си оставаше хилаво.
За да си жив, за да се движиш, трябва да си лек, да си изхвърлил ненужното.
Ала дебеланът казва: леки човече, та ти не познаваш насладата да се храниш от себе си! Не знаеш какво е да се отпуснеш на големия стол на спокойствието! Ти трябва всеки час да ядеш, за да си жив! Ти си птичка, дето цял ден лови мушици, и сутрин рано се събужда гладна в студа! Що знаеш ти за слоновете, и за свещените биволи!! Безкрайно си далечен и на камилата, напълнила гърбици, дето спокойно си живее в огромната пустиня…
Така говори дебеланът.
Ала ето че го погребаха, и плътта му беше поделена между мравки, червеи и невидими твари.
*
100
…Тия са били последните слова на моя брат:
ИДЕ ПРОЛЕТ
ДА СТОПЛИ
СЪРЦЕТО НА УРОДА…
____________________
[i]Йоан Кръстител, бел. ред.
[ii]Сигурно намек за великия християнски философ Пиер Абелар, който бил кастриран по описания начин, бел. ред.
[iii]Тук не става съвсем ясно кого има предвид Александър – може би Ленин? Или Енгелс? Но не бива да сме толкова буквални – може и образът да е събирателен и да съдържа черти на много мислители, бел. ред.
[iv]Сравнението на тълпата с жена принадлежи на Хитлер, бел. ред.
[v]Перифраза на известното изречение на софиста Протагор “Човекът е мяра за всички неща”, бел. ред.
35
Говори мъртвият ми брат:
“Всички мои лъжи станаха истини.
Всичко, с което мислех, че лъжа и заблуждавам людете, се сбъдна и прояви. Блажени години, когато още вярвах в лъжата!
Тогава смятах наистина, че може да се лъже!…
Мислех, че е лъжа идеалното, и как само се вживявах в него! И даже сам си намигах, колчем си спомнех, че просто говоря лъжи и бабини омайни приказки преди заспиване. Ала как се наду то като мехур и как само обхвана целия ми свят, та извън него не остана нищо!… Лъжа ли!? Чиста истина стана идеята!
С каква похот гледаха очите ми на този свят преди! Ах, да ми беше паднал само – щях да го разкъсам! Гърлото ми обаче пресипваше от лъжи, че не похот било това, а дух възвишен и велик, и чист! И колко се радвах на лъжата си, когато усетех нейното безсрамие!
Ах, безпросветното ми детство! Дойде обаче зрелостта и от всичко онова наистина остана само дух, и трябваше веднъж да се простра от плач заради отлетелите желания…
А що да кажа за своята болест? Тъй често съм се оправдавал с болести и виждах с наслаждение как привиква светът към тях и ми прощава всяка слабост, даже ги намира за очарователни… В себе си обаче бях убеден, че едва ли съм толкова болен, щом желанията ми остават силни и ме носят накъдето щат: лъв се чувствах, усетех ли ги да се надигат в тялото… А ето ме днес истински болен и смъртник, готов за последно причастие. Лъжите ми се изтощиха неимоверно да бъдат лъжи и станаха истини.”
*
Z-4
Ала от що бе болен скъпият ми брат? И може ли да се запомнят имената на многобройните му болести, които го връхлитаха една след друга?…
Едно-едничко име знам за всички тях, и то е: светогледи.
Това са те – величествените зарази на неговия дух!
От малък чудният ми брат разбра, че му е дадено божествено умение да изживява чужди светогледи, без сам да се изменя никак. И беше писал той с възторг:
“О, светогледи – дрехи в гардероба на духа!
Аз мога всеки миг да се обличам
пак в нова дреха, ала същността си
на йота да не променя!”
Онуй, що хората имаха за предел и същина на всеки дух, за моя брат бе значи само дреха!
Той се вживяваше в различни знания за битието и човека така дълбоко, сякаш сам ги бе добил. Вглъбяваше се в мъдри писмена дори за час – и ето го на вид неузнаваем! На нов език започваше устата му да плещи, по нови начини кръстосваше понятие и дело… И ето го отново заразен, и с трескав поглед!
Изстрадваше възвишената болест сетне, изследвайки защитните си сили. Подобен беше на ония висши лекари, които пробват новите ваксини първо върху себе си.
И страх го беше да не заразява други, преди да е разбрал напълно точно какво се размножава в него:
“Ах, болест ли си ти, или ваксина? –
понякога неразличими сте, уви!…”
И затова изписа своите Тетрадки в самота, та никой не узна за тях…
- - -
…Ах, моят брат накрая оздравя!
Но… междувременно умря от болестта си.
*
70
Много неща знаеше моят брат за волята.
Толкова точно описваше и илюстрираше той превръщането на желанията в мечти! Как всичко наоколо кара оня, дето не е познал нищо възвишено, да почне да желае само възможни неща, та желанията му се изсушават и стават като чирози! А как ужким съвсем обратно на него възвишеният дух пък изобщо се отказва да желае възможното, за да не унижи волята си. Той почва да желае само невероятни, нечувани работи и така желанията му постепенно се превръщат в мечти и той става един мечтател. Красиви, неземни, чудати цветя са неговите желания, ала като са сложени тъй далеч от фигурата на сбъдването си, разсъхват се и те, и увяхват. Понеже като няма сбъдване, желанието почва малко по малко да се радва вече само на себе си, а онова, което се радва само на себе си, не след дълго умира, понеже на него и не му трябва нищо друго, а тоя живот и това живеене тук са за тия, дето ще се зарадват и на нещо друго освен на себе си…
…Наистина, много неща знаеше моят брат за волята. Ала с какво му помогнаха те, за да желае тогава, когато не желаеше?
*
84
Всъщност моят чуден брат не желаеше нищо освен само едно – всичко.
Но да желаеш всичко и да не желаеш нищо са просто две формули за едно и също нещо. Понеже нека да разгледаме случая, в който човек всичко желае. С каква сила ще желае този човек отделното нещо? Тази сила ще получим, като разделим цялата сила на волята му на броя на желаните неща. Но щом той иска всичко, тогава тия желани неща са безкрайно много, а когато делим крайно на безкрайно, получаваме нула. Нищожна, нулева е значи силата, с която моят брат желаеше отделното конкретно нещо.
Същото се получава и за всезнанието. Оня, който подобно на моя брат, знае всичко, не би знаел нищо за отделните неща, понеже неговото крайно знание трябва да разделим на техния безкраен брой.
Но нима и с вселюбието не е същото? Ами с презрението на всичко в света? Нищо не може да обича, нито да мрази оня, който обича всичко или презира целия свят.
И трябва да признаем, че няма нищо по-уморително за човека от всичкото. Моят брат пък поначало се беше оградил с толкова много всичкости, че е за чудене как изобщо успя да живее и седмица в това състояние. А той издържа доста повече от седмица!
Прочее, да въздадем хвала на тая мощна душа, която пропиля силите си като същински духовен бохем – тя ги разля в най-дълбокото гърло, което знае човекът: гърлото на безкрайността.
*
80
Нищо цялостно не остави моят нещастен брат на света. Това, което аз имам от него, е само един магически куп от силни и странни пориви, от мигновения. Всяка от мислите му сочеше в различна посока и тая различна посока беше една безкрайност. Купчина безкрайности значи останаха след неговата смърт.
*
В-8/17-А
Говори моят мъртъв брат:
“Някой беше казал: аз съм Гласът в пустинята.[i]
Здравей, Глас в пустинята! Аз съм Оня, Който си Отива. Пустинята се изпълни с твоя глас, ала престана ли да е пустиня?
Аз можех да изпълня пустинята, но си отивам. Сизиф зарязва своя камък. Оставя върху него прясна зелена клонка и хваща една странична пътека. Къде е избягал Сизиф? – пищят работодателите. Няма го. И те не знаят къде се е дянал…”
Но откъде знаеше моят брат, че трябва да си отиде? И сетне – как понасяше това?
Виждам го – успокоен, кротък, да върви с блага усмивка по тези калдъръми привечер – тихо, тихо… Никой не е забелязвал последните му разходки.
О, ако можеше това спокойно лице да се раздвижи в загрижени гримаси, ако можеше тези топли устни – устни на любовник – неочаквано да проговорят! Какви знания, каква мъдрост щеше да потече по улиците на този нещастен град! Какви дивни слова щеше да чуе този паваж, с какви нови вълни щеше да затрепти задрямалият въздух!…
Но той не обичаше загрижена мимика и улична реч.
Просто е знаел и си е повтарял, че, ето, той си отива – нищо повече от това. Повтарял си е това заклинание и с обичта на заминаващ топло е гледал света.
*
42
…Ала истина е, че развалата не отмина и моя достоен брат.
Ах, колко поетичен бе той в своето юношество! Как словата му не се стърпяваха и току преминаваха в мерена реч! Не издържаха думите да се подреждат една по една в дълги редове, та наскачваха да съставят възторжен стих!
А вижте същите братови думи към края на кратичкия му живот – как тромаво, как обяснително звучат!…
Колкото повече узнаваше този мъдрец, толкова по-грубо ставаше словото му.
Нима едно предвкусвано познание, което сега липсва, прави словата да надскачат себе си и да се разпръсват в съзвучия и рими? Нима смътността, неяснотата, приблизителното е онуй, що дава силата на думите?
Нима Словото също си има, както и човекът, тяло и душа, и дух, та когато е още слаб духът му, то подскача от душевни сили и телесна буйност, а когато духът се засили и го завладее, потъпква в него цялата природа и инстинктивност?
Нима същата онази сила-втвърдителка, що не пожали и уби тялото на моя чуден брат, бе преди това съсипала и тялото на неговото слово?…
*
А-13
Говори клетият ми брат:
“…Ах, днес съм историк на своята съдба!!
(Ела, ела, падение, отвсякъде ме обгърни!)
Аз историк съм днес на чувства, които някога били са живи!
Навел съм се сега над манускрипти, разчитам клинописи, йероглифи, гадая: това е значело “любов”, това е свързвано с “надежда”, а ето тука авторът описва “благоговение”. И за “възвишеност” е ставало въпрос, и за “величие” – намествам учените очилца върху оченцата лукави и грижливи, и пак потъва мъничката ми душа в достойнството на преводач…
О, смрад се носи от науката ужасна на преводача!
Не искам никому да обяснявам, никого да уча; и нека никой никога не ме попита “къде е смешното на този виц”!
Не искам думичка да изрека за чувства!
Понеже зная как се чувства чувство, и защо се чувства то така – не другояче!
И зная чувството, което мъдреците са се мъчили да изрекат, и знам недостига от думи – и излишъка им блудкав, когато става реч за чувства…
Днес искам да се понеса към планината – и там да ме посрещнат пещери, и водни капки.
Смъртта си да намеря там – или поне да вкуся чувството за смърт…”
*
А-17
…Ала не прави ли Човекът онова, което стори моят брат, та заслужи смъртта? Не прекарва ли и той времето си в разказване и натъкмяване на собствената си история?
Ах, допреди време мъдрите на тоя свят почти нищо не питаха за човека. И най-мъдри от тях се зовяха ония, дето умееха да питат за Бога, за Природата, за Битието, и за битието на Бога, и за природата на Битието. И да отговарят за всичките тия неща.
Но злото самолюбие проникна в сърцата на най-надарените с ум и знания. И тия поставиха Човека на мястото на Бог, Битие и Природа, и Дух…
Омръзнала им беше на знаещите тази непопулярност, и принудителната аскеза, в която живееха, докато още наричаха Бога Бог и Духа – Дух. Не идеха тогава при тях красиви девици да им се отдават – а ако това станеше, останалите люде сетне пристигаха в домовете им с ножици или с градински сечива, за да отстранят от телата им органите на насладата[ii] – нито храната им биваше богата, нито жилищата им биваха добре отоплени.
Един ден някой си от тях[iii] се развратил дълбоко, и в своя гняв срещу лишенията взел решение – да се понрави на народа.
И тоя умник почнал да се отнася към тълпата като към жена[iv], която се задиря. Когато трябва – с подаръчета и дрънкулки, когато трябва – с твърдост и суровост.
И ето го как променя и подслажда учението си, та да е по вкуса на неговата булка – тълпата. Ето го как й поднася за подарък огледало, в което да се види красива и вглъбена!
И ето го да говори сладкодумно според нейните прости усети, и да рисува най-повърхностни картинки за света, и ей го да тълкува едностранчиво словата на всички прежни мъдреци!
Ето как и човешкият произвол става според думите му едничка мяра за всички неща[v]! И гледай го само как изговаря това пред тълпата, сякаш й поднася най-скъпия подарък на света! Гледай го “жреца” как “сваля оковите й”, и нежно я улавя за ръка, и я извежда на свобода!…
Любовница му стана тълпата.
И няма нужда да разказваме и пак да припомняме безчинствата, които тя и той натвориха в открито съучастничество. Ще кажем само, че умникът, за да задълбочава властта си над нея, безспирно работеше над слабото й място – самолюбието. Как ли само не четкаше тоя мъж дрехата на нейното самомнение! Накара я да се самовлюби, да се самозабрави, да се самоиздигне дотам, щото болезнено да се взре в жалките си цели, и да забрави всичко онова, което я превъзхожда и надхвърля.
И ето го днеска човешкото множество, захвърлило Бог, Дух и Природа, да забожда нос в своята жалка, долна ИСТОРИЯ, и нейното опознаване да смята за венец на всяка мъдрост! Ето го тъй да се надценява, че и самото си настояще да си разказва като история, и да загубва така всякакво настояще, и всякакво бъдеще, и всякакъв живот! С тежка канара да запушва изхода на пещерата си!…
Но смърт очаква всички историци!
Виж моя брат – той се помина, щом стигна чак дотам, че си зашепна разказчета за нещата, които правеше в момента!
Стресни се, безхарактерно човечество!
Чрез моя брат ти знаеш вече името на злото – то е история!
Историята зло е, щом продължи до днес, до този миг, до настоящата секунда.
И цялата съдба на мъртвия ми брат крещи: “Сложи, човечество, дувар между сега и вчера! От миналото се пази като от чума! Не бива даже и със сянката си то да замърси мига, в който живееш! Той твоя къща е, той най-огромното богатство е за теб! Пази го чист и свой, като лицето и очите! И най-добре да изкопаеш пропаст между всичко историческо и себе си. Понеже ти си свобода и не зависиш от миналото. И можеш всеки миг да почнеш нещо ново, което никога не е било!…”
Така говори брат ми от своя “проект” и от своята погибел, това сочи компасът му на людете.
Защото някои неща мъдрите не изказват с думи, а сочат тихомълком чрез съдбата си.
А други люде претълкуват тия знаци в думи…
*
Г-2
Ах, клети братко – могат ли да се събират миговете на величие подобно капки дъжд, подобно манна? От великан, да станеш ти – колекционер!? Да станеш някакъв чиновник на величественото, да трупаш само удостоверения и някакви хартийки – дребни доказателства, че то те е спохождало!
А не да се научиш да го викаш, не да се научиш да го имаш, не да заживееш в него!
Не е ли същото това, като да искаш разписка от онова момиче, което си обичал, за да си доказваш после, че си имал миг подобен?…
*
95
Говори дивният ми брат за мъдреците днес:
“Ах, виждал съм и живи мъдреци – не ще го отрека! Но колко изкривени са всичките! Днес всеки мъдър мъж е крив като змия и гледа чудновато, прилича на безумен. Ти с него трудно можеш да се поздравиш. Ще те залее той с истерия.
Но трябва ли да се учудваме от туй? За да си мъдър, трябва ти и самочувствие. Но откъде да го получиш? Животът днес гледа да покаже на всекиго, че е равен на всеки друг.
Затова и мъдрият по пътя на една болезненост постига всичкото си самочувствие. Понеже само болестта ще може да затвори очите му за всичкото негово равенство с другите люде…”
*
76
Той, моят брат, безспирно търсеше едно лекарство, което трябваше да спаси неговия живот, а също и живота на мнозина други. Развалата и болестта обаче работеха по-бързо, отколкото мисълта, дето търсеше това лекарство за самата себе си. Може би щеше да открие лекарството моят брат, ала смъртта го погълна.
Сигурно ще каже някой, че едва ли на света е имало по-загрижен, по-съвестен фармацевт от оня, който търси лекарство за самия себе си – та как тогава не е могъл да се справи?
Истина е, бих му отвърнал, ала не е имало и такъв, който да е по-нещастен и потиснат в хода на своята работа, понеже онова, против което той се бори, не е някъде вън от него, а отвътре…
Защото тази болест беше болест на самата мисъл, дето се бореше с нея. Трябваше мисълта да намери лекарство за мисъл, волята да спаси воля, чувството да излекува чувството.
Но когато мисълта се сети да търси лекарство за себе си, тя беше вече изкривена от страданието си; когато волята бе подтикната да действа за едно спасение, тя вече беше отслабена от нещастието; когато чувството трябваше да започне да лекува, то самото беше умряло: то беше станало безчувствено.
*
104/122
Говори славният ми брат: “Моята мъдрост води към смъртта, тъй както реката води в морето, а пък артерията – в сърцето.”
…Да, цялата му мъдрост бе обърната към смъртта. Затова и бързо смъртта трябваше да го споходи.
*
136
Говори мъртвият ми брат на живите:
“Чуй, аз паднах от Висока Кула.
Паднах, и потрошиха се ребрата ми, затова сега не мога да дишам Духа.
Но виж, аз бях върху Висока Кула!
И щях дори оттам да полетя в широкото небе, ала някой бе подрязал крилете ми – разбрах това обаче чак щом скочих…
Но се качих върху Висока Кула!
…Помня, исках да избягам от онези, дето ровеха земята, и в нея бяха натопили нос.
От тях изплашен, почнах да се качвам все нагоре, по Висока Кула.
…И ето, падам от самия Неин Връх.
Да, падам, падам!…
Тези, от които бягах, вече наближават!
Главите им се виждат долу: те възли са на мрежа, в която ще се уловя.
И друго тук е странно: те, “долните”, сега са със глави нагоре, а аз, “възвишен”, “горен”, падам със глава надолу!…
“Ах, падам от Висока Кула!
Падам и ще се убия! В земята скоро ще се врежа!
А тези долу, от които бягах – те ще оживеят, понеже никога не ме последваха нагоре.
И още: те, които ровеха земята с нос – те никога не ще затънат в нея тъй дълбоко, както аз след свойто падане!…”
…Така си мислеше душата ми тогава – докато падах от Висока Кула.
Но не умрях.
Аз паднах от Висока Кула – за да обмисли моята душа това, което някои наричат “земното притегляне”…
- - -
Смъртта ми предстои едва сега – понеже счупих своите ребра, та да не мога вече Духа да вдишвам и издишвам.”
*
А-1
А можеше, можеше да се спаси моят мил брат! И сигурно щеше да се спаси той, само ако се беше поучил сам от собствените си поуки.
Ала не ставаше този човек за самоучител и самовъзпитател.
Всичките мъдрости, що изливаше тоя надарен ум, смяташе да отиват при други души, и чужди животи да лекуват. Сам той обаче боледуваше без лекарство, и страдаше без облекчение.
Та нали бе седнал на високия трон, дето сядат най-великите безверници! Нима безверник от такова потекло ще може да повярва в себе си, и в игрите на ума си?
И сигурно затова бе предназначен този мъж в света – да живее отвъд живота, да греши отвъд грешките, да се заблуждава сред самата явност…
*
А-5
Ах, светът е свикнал да се променя, и всеки миг да чувства различно чувство – а моят брат се питаше: как да замразим съществуващото? Как да не загубим това, което имаме? Как само да печелим, без нищо да губим? Как да не разплискаме светената вода?
И колкото повече трупаше той от чудните знания, толкова повече сили му трябваха, за да не ги изпуща, и за да не се разделя с величието, което те му носеха – в душата си беше да заприличал на дебелан, който едвам се движи от тежест, ала не иска да смъкне и грам от теглото си.
Затова и умря той – кой да знае това по-добре от мене, неговия единороден брат? – умря от преяждане, защото душата му преяждаше, и духът му преяждаше, макар тялото му да си оставаше хилаво.
За да си жив, за да се движиш, трябва да си лек, да си изхвърлил ненужното.
Ала дебеланът казва: леки човече, та ти не познаваш насладата да се храниш от себе си! Не знаеш какво е да се отпуснеш на големия стол на спокойствието! Ти трябва всеки час да ядеш, за да си жив! Ти си птичка, дето цял ден лови мушици, и сутрин рано се събужда гладна в студа! Що знаеш ти за слоновете, и за свещените биволи!! Безкрайно си далечен и на камилата, напълнила гърбици, дето спокойно си живее в огромната пустиня…
Така говори дебеланът.
Ала ето че го погребаха, и плътта му беше поделена между мравки, червеи и невидими твари.
*
100
…Тия са били последните слова на моя брат:
ИДЕ ПРОЛЕТ
ДА СТОПЛИ
СЪРЦЕТО НА УРОДА…
____________________
[i]Йоан Кръстител, бел. ред.
[ii]Сигурно намек за великия християнски философ Пиер Абелар, който бил кастриран по описания начин, бел. ред.
[iii]Тук не става съвсем ясно кого има предвид Александър – може би Ленин? Или Енгелс? Но не бива да сме толкова буквални – може и образът да е събирателен и да съдържа черти на много мислители, бел. ред.
[iv]Сравнението на тълпата с жена принадлежи на Хитлер, бел. ред.
[v]Перифраза на известното изречение на софиста Протагор “Човекът е мяра за всички неща”, бел. ред.
