ATHANASIA
на Жак Дерида
- in memoriam -
- in memoriam -
...Мястото е Париж, а мигът – топла есен в края на едно отминало хилядолетие. Ноември, хиляда деветстотин деветдесет и четвърта… Вървя бързешком по булевард „Распай”, за да отида за първи път на лекция на Жак Дерида – моя нов научен ръководител, при когото правя докторат. Разбира се, закъснял съм. В Париж човек има всички практически условия, за да бъде точен, и всички съзерцателни съблазни, за да не бъде...
Влизам в претъпканата зала. Внимателно прескачам хората, насядали по пода. Внезапно чувам като насън името си. Как!?! Кой тук знае малкото ми име и го произнася!?... Тук, в тази напрегната анонимност?...
- Дерида.
Точно сега, докато влизам, той говори за АТАНАЗИЯТА...
- - -
...Обичах човека, от когото имам името си – дядо ми Атанас. Той беше юрист и много духовит събеседник. Беше лоялен до болезненост, и изключително грижовен баща и дядо. Зная впрочем, че и самият свети Атанас е бил хубав човек. Самото си име обаче никога не съм обичал. Предпочитах да ме бяха кръстили с някое просто, кратко, много мъжко име – Иван, Петър… Колкото до смисъла на името, знаех мъгляво, че има нещо общо с безсмъртието, понеже нали Танатос е бог на смъртта, а пък частицата „а-” е отрицание… Но какво го е грижа едно дете за смъртта, още повече пък за безсмъртието?
„Атанас гелди – яз гелди!” („Атанас дойде – лятото дойде!”) – радваха ми се турскоговорящите, запомнили повърхностната, при това съвсем невярна поговорка, полагаща свършека на студеното време някъде около Атанасовден. Такива изблици определено ме дразнеха. Не виждах никаква връзка между себе си и Атанасовден, още по-малко пък между себе си и природните явления.
Двусмислицата на умалителното „Наско”, с което се наричат както Атанасовците, тъй и Анастасовците, също ми беше неприятна, понеже така се заличаваше разликата между тези според мен доста различни имена…
В трети или четвърти клас открих с известен смут, че неколкократното повторение на „Атанас” преобръщаше името в „Сатана”. Лекотата, с която последната ми буква, бидейки сложена в началото, ме превръщаше в диаболично създание, явно разкриваше една фундаментална порочност, заложена в името ми, и затвърди голямото детско недоверие, което изпитвах към него…
- - -
Колко лета са нужни на човек, за да стигне до смисъла на името си?… Още на четиринадесет години една моя мъдра литературна приятелка бе постигнала удивителна зрелост, която едва ли и по-късните й съдбини са успели съществено да увеличат. В едно свое ученическо стихотворение тя оприличаваше хората на къртици, дълбаещи „всяка път към свойто име”.
Не всеки би могъл да се похвали с такава прозорливост. И сигурно нямаше и до днес да съм разбрал смисъла на името си, ако не беше онази първа лекция, която едвам не пропуснах от парижка леност...
- - -
…Без да обръща внимание на несръчното ми влизане, Дерида продължава да обяснява…
АТАНАЗИЯТА е била юридическа процедура в древна Елада. Извършвала се е от държавни служители – седем, десет или дванайсет на брой, нещо като нотариуси. Явно, това са били първите Атанасовци. Тяхно задължение е било да посещават умиращи граждани и да изслушват последните им думи – заръки, знания, предания, завещания. Глаголът „атанатидзейн” би трябвало да означава нещо като „обезсмъртявам” – правя някого безсмъртен. Атанасовците са събирали и запаметявали последните слова на умиращите атиняни. Имали са задължението да оповестят думите им пред общността, както и властта да изпълнят сетните им желания...
Но, не пропуска да уточни Дерида, ситуацията на обезсмъртяването е двойствена, парадоксална. „Атанатидзейн” не е само сътворяване на социалното безсмъртие на умиращия, който ще продължи да живее в съзнанието на своята общност чрез последните си желания и мисли. Това е процедура, която същевременно прави възможна самата смърт на индивида. Именно като оповестена, юридически регистрирана, разгърната, отработена, смъртта бива социално осъществена. Така атаназията осъществява както безсмъртието, така и смъртта на гражданина, който, строго погледнато, не би могъл и да умре без нея. Разкъсаният от див звяр в гората, внезапно падналият в пропаст, удавилият се в морето, пронизаният войник, когото майка му все още очаква… – не са истински мъртви. Те са някак изчезнали, просто отсъстват за общността. Те никога няма да умрат, ако не им бъде даден дарът на атаназията...
- - -
Всички ние сме умиращи, защото ще умрем. При това ние ще умрем скоро, защото времето ни е силно съкратено от съкратителите на времето...
Но не само ти, тя, той или аз сме умиращи. Заедно с нас (а може би и преди нас) умират нашите светогледи. Заедно с поколенията ни (а може би и преди тях) предават Богу дух нашите култури. Още преди нас (а може би и много преди нас) хвърлят топа нашите дълбочини.
Разбира се, ние умираме. Нерядко агонизираме. Тогава искаме евтаназия. Ала преди това ни е необходима АТАНАЗИЯТА, която да ни позволи да умрем. Да не бъдем сами в най-самотния миг...
- - -
P. S.
За последен път видях Жак Дерида през 2001 г. в София, на един семинар, посветен на творчеството му. Беше все така жизнен, дружелюбен и приветлив, както съм го запомнил. Живо се заинтересува от хода на моите дела. Поговорихме съвсем малко. Стиснах му силно ръката за довиждане, без да зная, че ще е за сбогом...
С настоящото искам официално да заявя, че Жак Дерида ни напусна през октомври 2004 г.
Гарантирам, че той желаеше да помогне на много хора по света да стигнат до смисъла на имената въобще, както и, в частност, до този на своите собствени имена.
С подписа си на един от Атанасовците по света удостоверявам, че съществува поне един човек, който реално – ама наистина, съвсем реално! – се възползва от тази помощ.
