ДАРБА И НАГОН
Увод в Разделния човек
...из Седма глава,
"Усреднената човечност и богоживотното"
(фрагменти)
- - -
Някои мистични учения говорят за една повратна точка на избор, който всеки съвременен човек ще бъде принуден да извърши. Става въпрос за избор “между Доброто и Злото”, който ще определи кои индивиди ще продължат своята еволюция в следващото земно въплъщение като по-висши същества, и кои съответно ще останат на по-ниско стъпало – съотношението между двете степени трябва да се схваща като сравнимо със съотношението между животните и човека в настоящата земна форма на живот.
Кое е обаче това “Добро” и това “Зло”, между които ще се избира?…
- - -
Нагонов и дарбен човек.
Делението на човешкия вътрешен свят на дарби и нагони поставя началото на една фундаментална типологическа дистинкция на човека – тук се провиждат два основни типа, които можем да наречем “човек на дарбата” (или – нека ми се прости този малко чепат неологизъм – “дарбен човек”) и “човек на нагона” (“нагонов човек”).
Човекът на нагона гледа към света, към случващото се, към своето действие там, към активната промяна. Той търси щастието като постоянна възможност за удовлетворяване на своите желания. В тази посока се насочват всичките му усилия. Той е прогресивен. Това означава, че настоящето не го удовлетворява и непрестанно търси начини да го усъвършенства, да запълва времето си по-интензивно, да се утвърждава като желаещ и наслаждаващ се субект[1]. Това именно е човекът, за когото се казва, че е “вечно недоволен от постигнатото” – същностно неудовлетворимият човек. Той се съобразява преди всичко със своите нагони, т. е. с онова от своята човешка същност, което е насочено към пълнотата на земния живот. Независимо дали трябва да намери начин да удовлетвори стремежа си към земно щастие, да потисне и да ограничи този стремеж или пък да го издигне, култивира, той постоянно е зает именно с него[2].
Точно обратното положение имаме при човека на дарбата. Той е регресивен. Тъй като е убеден, че всичко, от което се нуждае, му е вече дадено, той не изпитва никаква необходимост от борба, от утвърждаване, от следване на жизнени стремежи. Всякакъв земен стремеж му се вижда празен, повърхностен пред лика на дареното, на онова, което той – а може би и всеки човек – вече притежава по силата на това, че е роден на света. Не да напредне, не да се изяви, не да се промени, не да се утвърди, не да заслужи щастието си – той желае да се завърне при даденото – при тялото си, при истинските си чувства, природата, пространството – при фундаменталното благо, което е получил като човешко същество, и да остане при него, да го опознае, разбере, опази. Затова човекът на дарбата е вторачен в миналото, и в частност в собственото си минало. Той непрестанно гледа с копнеж не напред – защото напред не вижда нищо, – а назад, към младостта, към детството, историята. Желае само да съзерцава нещата, които е имал без всякакво усилие – и те му се струват безкрайно по-значими и скъпи от всичко, което би могъл някога да постигне с борба и постоянство.
- - -
Докато нагонът кара човека да се ужасява от смъртта, дарбата му го кара да се ужасява от неизбежността на битието. Ако нагоновият човек се бои от умирането, дарбеният човек се бои единствено от перспективата на вечността[3] – той изпитва ужас, че вместо да спре да съществува, цялото несъвършенство на живота може да продължи да го преследва – евентуално да му се натрапва и след физическата му смърт, в някаква друга форма[4].
- - -
Две игри на думи неочаквано точно се вместват в понятието ни за дарбата. Най-напред, подаръка като “present” (англ.) – със същата дума на английски се нарича и настоящето, и актуалното присъствие в него (presence). Това сякаш иска да ни покаже, че дарбата като един подарен елемент от живота ни трябва да търсим в мига – във всеки миг, т. е. че тя (самото подарено) е нещо, което винаги присъства в нас; в етерналистичен смисъл на думата можем и да я отъждествяваме със самото време като сетивно настояще, както и със самия живот като изначално подарена възможност за изживявания.
От друга страна, ако отново на английски решим да преведем най-точно самата дума “дарба”, трябва да я назовем “a gift”. Същата дума, но на немски – die Gift – означава вече “отрова”.
Ако трябва да обобщим тези два каламбура в един образ, трябва да кажем, че самото ни настояще е нещо, което ни е подарено, ала точно този негов характер на подарък е отрова, която ни изгаря, доколкото сме склонни да я приемаме.
Другояче казано, колкото по-чисто е нашето приемане на настоящето такова, каквото е – или именно като подарък (в смисъла на “Подарена къща не се връща”, “На подарен кон зъбите не се гледат” и т. п.) – толкова по-голям е рискът то да бъде отровено.
Обратно, колкото повече сме склонни да смятаме, че даденото не ни е подарено, а че си го правим сами (измисляме, изграждаме, отвоюваме, планираме, внимаваме и т. н.), толкова по-здрав и чист е нашият живот.
От трета страна обаче, за да завършим отново с каламбур, “отровата” (гр. pharmakon) означава и “лекарство”. Тъй че даденото, прието като дар, може и да лекува. И, както казват лекарите (а и самите фармацевти!), “няма отровни вещества, а само отровни дози”…
- - -
Метафората на храната. За да поеме (като храна) нещо от природния свят – растение или животно – човек първо го “обработва”, т. е. той най-напред трябва да го убие (защото то е живо), сетне го нарязва, почиства, обработва го термично, смесва го с други неща и т. н., докато най-сетне го подготви достатъчно, за да сметне, че може да го погълне. Така е и с дарбите. Докато не решим, че можем да ги използваме, можем само да ги гледаме и да им се възхищаваме, да се радваме на живота в тях. Когато ни се обясни, че те могат и да се употребяват за нещо, ние се залавяме с радост да ги хванем, убием, сготвим и поднесем на трапезата на своя земен живот – т. е. първо да ги направим на нищо, сетне да използваме само тяхната материя…
Това, разбира се, в известен смисъл е неизбежно. Но трябва все пак да го съзнаваме.
- - -
Съществуващият обществен ред все повече подхранва нагоновия свят. Конкуренцията, надпреварата във всички области на живота поставя под заплаха даденото (също във всички негови разновидности – и като лична дарба, и като унаследени материални или символични блага, и като непосредствена човешка същност, автентично Аз[5]). Така на хората им се струва, че то им е същностно недостатъчно. Те се изпълват с желание да “постигат” нещо, което всъщност притежават, но са престанали да разпознават.
Отвсякъде долитат тръбни призиви: “Трябва да имате такива и такива неща, постигнати от вас самите с борба. Никой няма да ви даде нищо даром; всичко може само да ви се отнеме, ако не се трудите постоянно и не отстоявате правото си на щастие!”.
В резултат на тази невроза човешките същества ходят върху масивите от чисто злато, разполагат се с една благословена природа, пребивават в съкровищницата от духовни и материални блага, без да ги забелязват, стъпват върху лицето на една прекрасна планета, която не разпознават...
(- - -)
От друга страна пък всяко даряване е заплаха за съвременния човек, който е научен преди всичко да дава – предварително да дава много от себе си, за да получи каквото и да било в замяна.
Да вземем за пример ситуацията – напълно реалистична! – един човек да е работил много месеци и дори години наред, за да си купи или построи собствен дом. Нека да си представим и следващите упорити месеци труд, за да може това негово начинание да добие завършеност. След като желанието му най-сетне бъде напълно осъществено, с какви очи би погледнал той на един свой ближен, който по известно стечение на обстоятелствата е получил от някого като подарък един не по-лош (защо не и по-хубав) дом, при това изцяло готов и обзаведен?
Вероятно от един по-примитивно устроен човек можем да очакваме прояви на завист, дори и озлобление срещу “несправедливостта на съдбата”. Друг сигурно би погледнал на тази ситуация с по-голяма доза примирение, може би и с откровено доброжелателство към облагодетелствания. Във всеки случай, независимо от равнището, на което реагира въпросното лице, възможността за подаръка неминуемо, поне до известна степен, обезценява постиганото с усилия и труд. Имат ли изобщо някаква стойност моите лични усилия, време, внимание, вложените в моята работа способности и умения, след като всичко, което съм в състояние да придобия чрез тях, би могло просто “ей така” някой ден да бъде подарено някому?
Още по-категорично се поставя това питане, когато субектът, сравняващ постигането и подаряването, изпитва и двете състояния в самия себе си. Ето, че вече година работя над проекта за една нова машина и най-сетне, когато съм готов и проектът ми с мъка бива осъществен, срещам някой богат чудак, който за рождения ми ден ми подарява много по-хубава…
- - -
Дарба и прогрес
Прогрес имаме, когато са налице последователни и мотивирани действия на активния субект. Съзиданието е възможно благодарение на целенасочено усилие, както и на свободно пространство, в което то да бъде упражнено.
В този смисъл дарбата е несъвместима с прогреса. Чистата дарба спестява на субекта усилието и го прави пасивен, рецептивен. От друга страна, даденото запълва цялото пространство, в което би могло да бъде приложено едно съзидателно усилие. В даряването се губи липсата, която е най-съществен двигател на прогреса…
- - -
Цивилизацията срещу нагона и срещу дарбата
Цивилизоваността означава: “безкомпромисно издигане на нагона и безмилостно принизяване на дарбата”. Ако все още не е станала ясна необходимостта, с която трябва да мислим и двете неща заедно, бих искал да поясня: “нецивилизован” наричаме както грубияна, така и онзи, който твърди, че “общува пряко с Бога” или смята, че са му достъпни някакви особени познания, които не можем да открием в книгите или да почерпим от технологиите.
И най-проста наблюдателност би ни помогнала да се ориентираме в спектрите на цивилизоваността. Разглеждайки вестникарските сергии например, можем да констатираме, че горе-долу еднакво ниска цена (и еднакво долнопробен външен вид) имат порнографските вестници и вестниците с хороскопи и окултно-гадателско съдържание.
Това трябва недвусмислено да ни наведе на мисълта, че и в двата случая в еднаква степен става въпрос за полуцивилизовани продукти. В евтината порнография имаме недостатъчно издигнат (цивилизован) нагон, а в евтините окултно-суеверни четива – недостатъчно упаднали (цивилизовани) дарби[6].
- - -
Генезис на двата типа
Всичко, което сме получили в дар от Битието, от света и от хората, като богатство на вътрешния мир, като знания, мисли, преживявания, емоции, а също и като топлота, грижи, материални блага, подхранва дарбения човек в нас. Обратно, всичко, което са ни отнемали, всичко, което ни е нападало с омраза и отхвърляне, или посрещало със студенина и безразличие, а също и всичко извоювано от нас самите с агресия, груба рационалност[7], труд и борба, подхранва в нас нагоновия човек.
- - -
Към посланието на “Дарба и нагон”
Необходимо е да постигнем най-възвишената кръстоска на дарбения и нагоновия човек. Анализираме ги, разделяме ги и ги наблюдаваме поотделно, за да можем да ги съчетаем отново по най-благотворен начин у себе си.
Понеже нагонът трябва да се усъвършенства, за да служи на дарбата, а дарбата следва да умее да се храни от силите на нагона.
В известен смисъл идеалът би се състоял в това, да издигнем нагона на най-голямата възможна висота, докато задържаме дарбата да упадне колкото може по-малко.
- - -
Техническият човек е всъщност усредненият човек. Той е опосредстващият, междинният – забравил за първоизточника на своите интенции, както духовен (дарбен), така и природен (нагонов), той плава по повърхността на тоталното омесване. Под “технически човек” схващам човека, който се стреми предимно към усвояването на техники, методи, професии, практики, подходи, формални знания и пр. Именно той остава най-далеч от богоживотното. В неговите занимания намира израз единствено снетото, обезличилото се. В тази надиндивидуална мисловна среда обаче е по-лесно изпълнимо изграждането на общности. Техническият човек винаги се поставя в положението на част от някакво цяло и поради това е значително по-конвертируем към един обществен начин на живот. Всъщност всяка техничност у нас е плод на цивилизацията, на другите. Обществото е “миксер”, в който биват центрофугирани индивидуалностите (дарбени и нагонови) на неговите членове. Автентично наше притежание са единствено личните ни нагони. Те са ни “дадени” заедно с тялото. Нашите дарби – това сме самите ние. По-точно онова от самите нас, което прозира през маската на тялото ни. Душата е нашият личен миксер – “мястото”, където ние (духът) се смесваме с това, което ни е дадено (тялото). А техниките са външната съставка, която приижда отвън, от другите, за да се смеси с нашата душевност.
Какво всъщност е техниката? За да се отговори на този въпрос, човек може да сравни ситуации, при които е налице технически инструмент, със същите, в които обаче той отсъства. Например: трябва да извадя от стената забит пирон: а) със специални клещи; б) с предназначени за друга цел клещи; в) с такъв инструмент, който случайно ми попада под ръка – например нож или вилица; г) с голи ръце. Това са четири степени на наличието на техника, разположени между оптималното й присъствие и пълното й отсъствие.
Техниката придава: интензивност, сила, устойчивост, здравина, безопасност, независимост, повторяемост, умножимост, равномерност, еднаквост, икономичност (на усилието), простота, удобство, точност… Техническото средство разрешава проблема чрез едно предварително обмислено и осъществено решение; то намалява и почти унищожава необходимостта от мислене върху проблема.
Какво още донася техническото средство? То носи собствен, предварително утвърден и стандартизиран начин на процедиране и разсъждение. То носи също така и известно обезличаване, лишавайки от съществено значение индивидуалността на субекта, който ще си служи с него. В известни граници това би могъл да бъде всеки. (Едно десетгодишно дете не би могло да извади с ръка здраво забития в стената пирон – може би със задачата би се справил само доста силен физически възрастен. Но с помощта на специалните клещи вероятно детето и възрастният биха се справили почти еднакво добре.)
- - -
Първа стъпка на себепознанието: аз “техник” ли съм? “Нагонов човек” ли представлявам при последна сметка? Или по-скоро съм “човек на дарбата”?
Триъгълник на себепознанието:
дарби
-
- -
- -
- - техники
- -
- -
-
нагони
Как да тълкуваме формата (позицията) на този триъгълник? Как да мислим “движението”, което се съдържа в него?
Смисълът на тази позиция и закодираното в нея движение е следният: лявата “колона”, простираща се по вертикала между земния свят на нагоните и божествения свят на духовните дарби, представя положението на едно новородено човешко същество. Появявайки се на света, то е едно в пълния смисъл на думата “богоживотно” – у него няма никакво умение, присъщо на хората, то не владее никаква, дори и най-елементарна техника – не може да ходи, да различава предметите, да разбира човешката реч, да говори и т. н., – но у него е концентрирана колосална нагонова енергия, воля за живот, която ще му позволи да порасне за много кратко време (почти с темпото на едно растение!), да укрепне, да се пребори с болестите, да надделее над заплахите, дразнителите, несгодите и цялата агресия на недружелюбния свят. Същевременно, у него са заложени невероятни дарби, които ще му помогнат да усвои онова огромно знание, което е събрано в човешкия език, като научи този език без да разполага предварително с друг, на който да си го “превежда”, да схване колосалното многообразие на човешките отношения, да стигне до словесното формулиране на общи закономерности и принципи, които многократно надхвърлят всичко, което би могло да бъде дадено в опита на едно отделно същество, да постигне разбиране за абстрактни понятия, същности и взаимовръзки, каквито представляват причинно-следствените отношения заедно с йерархията на общото и особеното, да стигне до невероятното прозрение на самосъзнанието. Така новороденото ни представя максималната висота на дарбата (божественост) и максималната мощ на нагона (природност) – и двете в своята абсолютна чистота, присъща на едно богоживотно[8]. Много бързо обаче тази божествено-природна идилия се нарушава: най-напред мощта се стопява, като природната енергия се изчерпва във физическия растеж и първоначалната борба за оцеляване и укрепване, а силите на дарбата потъват в огромната задача да се постигне самосъзнанието (разбирането за собствено Аз) на базата на опознаването на езика – процеси, които затихват до около третата година – а сетне и чистотата се заличава, като природните и божествените елементи бързо биват смесвани с (и заменяни от) техниките, навиците, разбиранията, практиките, стереотипите, присъщи на човешкия свят. Богоживотното трябва да се превърне в човек – което означава нагоните му да бъдат овладени и издигнати до онова положение, което е приемливо в една или друга цивилизация, а дарбите да упаднат, преливайки се в утвърдените форми на социално поведение и взаимодействие, присъщо на тази цивилизация. Това именно е движението (динамиката) в начертания “естествен” или “закономерен” триъгълник на дарбите, нагоните и техниката: първичната широта на богоживотното е принудена да претърпи стеснение, преливайки се в теснината на усредненото човешко същество, включено в един обществен или цивилизован живот – процес, при който нагоните биват издигани, а дарбите трябва да се снижат или упаднат.
След като обаче описаната динамика на стесняването или “очовечаването” на човека затихне, така че нагоните се стабилизират около един свойствен за съответната индивидуалност стереотип на удовлетворяване, а дарбите се фиксират в един също така присъщ на тази личност модел на убеждения, вярвания и духовен живот въобще, така че както нравственото развитие (издигането на нагона), така и упадъкът на познавателните сили в общи линии се приключат, възможно е индивидуалността, постигнала по такъв начин своята зрелост, да позиционира отново своя триъгълник, този път обаче по различен начин.
Преобърнат триъгълник на индивидуалността:
дарби
-
- -
- -
- -
техники - -
- -
- -
- -
-
нагони
Тук динамиката или движението, което бива представено, има различен смисъл, и той предопределя съвсем различните значения на всичките три термина в триъгълника.
Най-напред, обратно на естественото стесняване в зората на отделното човешко съществование, тук имаме един порив на вече узрялото, трайно стеснено същество, към ново разширяване, нова експанзия към изгубените неусетно някога чисти светове на дарбата и нагона.
Това ново движение обаче няма нищо общо с принудителния характер на предходното. Ако стесняването на новородения човек е неизбежен, необходим процес, то този порив към ново разширяване, започващ от позицията на зрелостта, отразява единствено свободата на постигнатата човешка индивидуалност.
От позицията вече на едно трайно извоювано място в човешкия свят – добито възпитание, постигнато образование, усвоена професия, заето определено място в обществената система и пр. – свободната личност започва да се стреми да стимулира отново залинелите си в тези процеси индивидуални дарби на духа, както и да намери ново поле за удовлетворяване на потиснатите си естествени нагони.
Тези залинели и изчерпани в познанието дарби обаче, както и “цивилизованите”, пренасочили естествената си енергия нагони, въобще не са същите, с които новороденото същество е встъпило в човешкия свят две или три десетилетия по-рано. Това, към което се стреми човекът сега, са технически постигнатите им възстановки. На мястото на изначалната етерналистична, метатопична и есенциална дарба на духа, чийто същински стремеж и единствена способност е Азът да познава тоталността на битието и да пребивава в тази тоталност, техническите средства са изградили една реконструкция – изкуствено копие, имитация на дарбата, постигната с участието на цивилизационни и нагонови съставки, която изглежда като интерес към културни продукти, склонност към упражняването на художествени, религиозни и(ли) научно-познавателни дейности или привнасянето на такъв културен елемент към обичайното общуване. На мястото пък на първичния нагон, който в своята чистота се е стремил единствено към безогледното агресивно узурпиране на околния физически и биологичен свят, сега техническата реконструкция предлага заместител, изглеждащ като стремеж към кариера, финансово обогатяване, добиване на власт и авторитет в обществото, преследване на максимална реализация като полово и родово същество, както и склонност към привнасяне на всички тези елементи в свойственото за индивидуалността социално общуване.
С други думи, по същество вторият триъгълник по-скоро трябва да се схваща така:
дарбено-технически комплекси
-
- -
- -
- -
усвоени социални техники - -
- -
- -
- -
-
нагоново-технически комплекси
Тук всъщност нямаме аспирации към автентичността на загубените заедно с детството чисти дарби и нагони, а единствено към едно разширяване на обхвата на придобитите социални техники с оглед в тях да намерят място повече и по-интензивни културни и природни удоволствия.
Тази именно схема е най-характерна за повечето добре възпитани и образовани хора, постигнали известен успех в общественото си израстване.
Нека сега да разгледаме и два значително по-редки случая, които илюстрират съвсем различни развития на нашата основна схема. Говоря за гениалността и за престъпността.
Триъгълник на гения
Можем да схващаме гения като индивидуалност, у която процесът на упадък на чистите дарби по някакви причини не се е осъществил пълноценно[9] и те са останали слабо засегнати от възпитанието и усвояването на социални техники, оставайки близко до естественото си равнище. Да си представим това така:
дарби - - - - - - - оцелели дарби
- -
- -
- -
- - техники
- -
- -
-
нагони
Общественият живот у гения е постигнал само издигането на неговите нагони до социално търпимите им изяви, докато дарбите не само че не са упаднали, а оказват издигащо, облагородяващо действие върху всичко техническо, което индивидът е усвоил. Стесняването на собственото същество, което неизбежно постига всеки индивид, в случая с гения се разполага някъде около зоната на висшата духовна дарба.
Триъгълник на престъпника
Нека сега да разгледаме схематично и ситуацията около престъпника[10].
дарби
-
- -
- -
- - техники
- -
- -
- -
нагони - - - - - - - оцелели нагони
В този модел на криминалността дарбите са максимално упаднали, докато по известни причини нагоните не са претърпели достатъчно интензивни процеси на цивилизоване (издигане) и се е стигнало дотам, че човешкото стесняване се е извършило в зоната на низшите инстинкти, така че социалните техники, доколкото са били усвоени от индивида, в крайна сметка са започнали да обслужват чистия нагон и по този начин самите те са били принизени до първичното.
В книгата си “Що е декадент?”[11] представих и един особен казус, който синтезира последните два. Смятам, че този случай е изключително ценен в културен смисъл, и че неговият анализ е способен да просветли цялостното ни разбиране за човека като “произведение” от дарби, нагони и техники. Става дума за случая с декадентството.
Многоъгълник на декадента
Схемата на декадента е последната, която искам да поставя тук за разглеждане, но смятам, че тя е най-съществената, тъй като нейното схващане е главен подстъп към усвояването на нашата идея за Разделния човек.
И така, декадентът за мен е особено редкият случай на човешко същество, което изобщо не допуска да се “усредни” – индивид, който всячески възпрепятства своето “неизбежно” (както го нарекох преди малко) стесняване.
Да припомним, че всички досегашни схеми почиваха именно върху представата за едно неминуемо цивилизоване, в което било и дарбите, и нагоните, било само едните или само другите, претърпяваха “гравитационното” въздействие на обществената “средина” като съвкупност от стереотипи, методи, практики, умения, утвърдени символи, значения и пр. – в случая с дарбите като снижаване, а в този с нагоните – като издигане до възприетото в човешкото общество.
В схемата на декадентството обаче както дарбите, така и нагоните отказват да се примесят с гравитационния, усредняващ технически елемент, а го приемат като нещо чуждо, вторично – като особен род “добавка”, с която обаче не могат да създадат хомогенна цялост, нито да взаимодействат – точно както твърдите вещества, които са способни да създават помежду си само механични смеси, но не и да реагират химически. Можем да си представяме това така:
дарби - - - - - - - оцелели дарби
-
- -
- - -
- - -
- - техники - - усъвършенствани техники
- - -
- - -
- -
-
нагони - - - - - - - оцелели нагони
Наистина, в процеса на съзряване на тази индивидуалност част от нейните дарби, а също и част от нагоновите й сили са били употребени за изграждането на обществени техники и умения, но този градеж винаги е оставал като нещо странично, което не е засягало автентичната форма на дарбата, както и автентичните структури на нагона.
Успоредно с това, у декадента, за разлика от всички други разглеждани типове, оцелелите дарби и нагони показват тенденцията да се стълкновяват пряко помежду си (без посредничеството на социума), като формират травматични нагоново-дарбени комплекси, при което преминават по свои собствени пътища на прогрес и упадък, независими от обичайните развития в тази посока. Възможни са и допълнителни движения на привнасяне на нагонови форми към дарбените съдържания, както и на дарбени форми към нагоновите съдържания, които да тласкат субекта по посока било към гениалност, било към криминалност, и с това допълнително да раздвижват и индивидуализират наблюдаваната при декадентството картина.
При цялата сложност на тези развития, бихме могли все пак да ги обобщим в смисъл, че декадентът е едно оцеляло от обществените влияния богоживотно, което обаче притежава и нещо повече в сравнение с “първичното богоживотно” (детето) – едно дистанцирано познание за човешкото общество.
Именно там можем да видим и фундаменталната ценност на едно изживяно или актуално изживявано декадентство – това по мое мнение е единствената човешка форма, която притежава способността и познавателното право да гледа човека и неговите творения отстрани.
(…)
- - -
Разликата между богоживотното, декадента и Разделния човек – декадентът е травматично богоживотно, докато Разделният човек е пост-травматичен; той се е разделил вторично, имитативно. По същество той представлява най-значителното достояние на техниката.
____________________
[1] Тази негова особеност го прави близък до идеала на хедонизма.
[2] Нагоновият човек например не се интересува от миналото (в частност от своето минало) – или само дотолкова, доколкото то някак определя настоящето му.
[3] Не в етерналистичен смисъл, а в смисъла на вековечност на това именно битие – живота на човешко същество като късче съвършена духовност сред безкрайното море от несъвършенство наоколо.
[4] С оглед на това трябва да очакваме “човекът на дарбата” да бъде близък до светогледа на будизма с присъщата му загриженост да бъде избегнат ужасът на веригата от нови прераждания.
[5] Например моето Аз е поставено под заплаха от това, че, да речем, другояче устроени индивидуалности – в частност по-елементарно устроени, по-целеустремени и пр. – се оказват по-ефективни в практическия живот. Чрез това те се сдобиват с повече блага и поставят под заплаха моите собствени блага; същинската заплаха е в това обаче, че в резултат на тази поставеност моето особено Аз може да се съблазни да възприеме отвън чуждите опростени модели на мислене и действие, тъй че да стане неавтентично.
[6] Последното впрочем може да се стори на читателя неточно и дори погрешно, в смисъл че доколкото е налице една истинска окултна дарба, тя, напротив, се вижда ужасно унизена и упаднала в едно подобно четиво. Това обаче засяга единствено един тясно социален поглед върху нея. От по-общ упадъчен план става ясно, че тази дарба още пази своята девственост от намесата на критическите корективи и в този смисъл тя е останала предупадъчна.
[7] На пръв поглед рационалното едва ли може да се свърже със света на нагоните. В действителност обаче причинно-следствената рационална мисъл, като дял от мисловността въобще, най-силно насочен към осъществяването на човешките стремежи, към въздействието върху земните условия с оглед на удовлетворяването на човешките нужди, представлява и най-типичния инструмент, използван от нагона за неговото прогресивно утвърждаване в света. Може да се твърди дори, че рационалността, причинно-следствената мисъл, изчистена от всякакви метафизически предпоставки, включително нравствени, е нещо като нагонов елемент на човешкото съзнание.
[8] Точно тази позиция на детето, а именно неговата същност на богоживотно, е причина за огромния спектър в отношението на различните култури към детското. За римляните например едно новородено не е имало никаква стойност – никаква по-голяма ценност от едно животинче. Това намира израз в практиката на “излагане” на бебетата. След раждане новородените се оставяли на пътя и е трябвало бащата (или този, който пожелаел да играе ролята на такъв) да вдигне бебето на ръце в знак, че се съгласява и поема отговорността да превърне това животинче в човешко същество. Ако никой не поемел функцията на баща, новородените се оставяли да умрат. Обратно, в някои примитивни култури децата до шестгодишна възраст биват почитани като божества. Възрастните индивиди им се подчиняват, удовлетворяват всичките им прищевки, кланят им се, принасят им дарове и изобщо се отнасят към тях с всички ключови елементи от своя култ към божествеността. Може да се наблюдава как в днешната цивилизация биват снети (съчетани) и двете описани крайности в отношението към детето.
[9] Повече по тази тема говоря в Девета глава на “ДЕКАДЕНТЪТ”.
[10] Разбира се, говорейки за “престъпник” имам предвид далеч не всеки човек, който в даден момент извършва престъпление, а един психо-спиритуален тип, носещ известни общи черти – един “криминален тип” човек, характеризиращ се с нагласата да извършва престъпления.
[11] Най-ранното работно заглавие на моя феноменологически труд „ДЕКАДЕНТЪТ. Библия на упадъка”.