И З Б Р А Н О
из
ПЪРВА ТЕТРАДКА:
Детство.
Природа, Душа.
Идея.
ПЪРВА ТЕТРАДКА:
Детство.
Природа, Душа.
Идея.
*
15
О, средно голям град с планини околовръст! О, затворена отвсякъде малка страна със здраво стиснат от властници народ! И ти, о, детство сред любвеобилни роднини! Какво по-добро съчетание от вас, за да успее да порасте и разцъфти една голяма мъдрост! Какво по-благотворно от това преливане между страдание и уют в тази тройна затвореност!
Ти, обилие на природа, от всички страни! И ти, оскъдица на знание и труд! На вас дължи прослава всеки мъдър мъж!…
А що да кажем и за теб, обилие на глупост?
О, възвишеността ще трябва триж да ти се поклони, задето трупаше тъй много сили от сравнението си с теб! И кой ще може да е мъдър, ако поне веднъж не е понесъл и насилието на глупеца?…
…О, “фактори”! О, “предпоставки”!
Прекланям се пред вашата задружност!
Защо не се събирате по-честичко, защо не основете клуб или не уговорите поне редовни срещи помежду си в някое кафе?…
От вашия съюз се пръква толкоз много мъдрост, че тя ще ви обожестви!…
Ала шегата настрана.
Без вас наистина не може – но един е моят брат, един е този, който постигна мъдростта, докато всички други бяха смлени от времето!
И те живееха сред вас, и те се гушеха във ваште пазви, о, чудни “фактори”, прекрасни “предпоставки” – но ето ги, че днес са те земя – да, те са само пръст сега!
И той, разбира се, е пръст, но – друга.
Достойна и свещена пръст е той!
Но за това тепърва ще говорим.
*
67
Природа!…
Природата – тя винаги присъства някъде край моя брат, и всичко казано от него е сякаш слово, промълвено от един чист дух, заобиколен само с чиста природа…
Но нима е възможно той да е ходил сред същата тази природа, която заобикаля и нас сега?
Твърде съмнително ми изглежда това.
Друга, различна е оная природа, която се оглежда в неговите думи, трудно ще видиш общото между нея и това, с което сам си запознат като природа.
Понеже нашата природа е “онова край шосето”.
Неговата пък – това, от което се взимат и открадват мислите. Това, което най-напред мисли и което замисля мислите, и от което значи се издебват и улавят мисли.
…Гъбарите, знаеш, влизаха в гората, за да берат гъби, и носеха кошници. Той пък ги изчакваше да се отдалечат добре и също влизаше в гората – ала той идваше за мисъл. И си носеше завивка. Защото щеше тука да преспи…
…Ала друга е природата сега.
Има ли всъщност още природа?…
Там, дето моят брат ходеше, за да размишлява и да черпи мъдрост, те идат сега да хвърлят мръсотиите си.
Кой да им покаже къде са мислите, които ражда гората? И още, в какво се състоят те?…
*
81-А
Чудати работи изпитваше и проверяваше моят брат като малък. Звук и светлина, и цвят, въздух, вода и огън бяха предметите на тогавашния му живот. Не го вълнуваха тогава никакви сложни направи, и никакви смесици от тия прости неща. Но искаше той да познае самите тях, чисти и несмесени в своята елементарност.
Тогава той бе изпитател и гледаше по цели дни син цвят или розов, за да провери какви мисли щяха да разцъфтят от това в душата му, и какви сънища щеше да види през нощта.
А колко часове, дни и денонощия слушаше вятър!
Едва ли е имал вятърът по-ревностен слушател на своята музика от моя брат.
“Душата – казваше той – има лека, въздушна природа. Затова като отидеш на някой самотен хълм в късна есен, там на вятъра, тялото остава на земята – то е тежко, втвърдено и не се повлича, ала душата се повлича. Нея успява вятърът да приповдигне – нали му е сродна – и я отвлича надалеч, по цялото пространство… И когато в приказка чуеш да се пее за летящо килимче, знай – то не е нищо друго, ами вятърът. Ала не си мисли, че тяло някое ще полети на такова фино килимче. Само душата умее това…”
И за огъня, и за дъжда, и за дъгата знаеше чудни неща моят брат. И сам ходеше като господар, като повелител над тия неща…
15
О, средно голям град с планини околовръст! О, затворена отвсякъде малка страна със здраво стиснат от властници народ! И ти, о, детство сред любвеобилни роднини! Какво по-добро съчетание от вас, за да успее да порасте и разцъфти една голяма мъдрост! Какво по-благотворно от това преливане между страдание и уют в тази тройна затвореност!
Ти, обилие на природа, от всички страни! И ти, оскъдица на знание и труд! На вас дължи прослава всеки мъдър мъж!…
А що да кажем и за теб, обилие на глупост?
О, възвишеността ще трябва триж да ти се поклони, задето трупаше тъй много сили от сравнението си с теб! И кой ще може да е мъдър, ако поне веднъж не е понесъл и насилието на глупеца?…
…О, “фактори”! О, “предпоставки”!
Прекланям се пред вашата задружност!
Защо не се събирате по-честичко, защо не основете клуб или не уговорите поне редовни срещи помежду си в някое кафе?…
От вашия съюз се пръква толкоз много мъдрост, че тя ще ви обожестви!…
Ала шегата настрана.
Без вас наистина не може – но един е моят брат, един е този, който постигна мъдростта, докато всички други бяха смлени от времето!
И те живееха сред вас, и те се гушеха във ваште пазви, о, чудни “фактори”, прекрасни “предпоставки” – но ето ги, че днес са те земя – да, те са само пръст сега!
И той, разбира се, е пръст, но – друга.
Достойна и свещена пръст е той!
Но за това тепърва ще говорим.
*
67
Природа!…
Природата – тя винаги присъства някъде край моя брат, и всичко казано от него е сякаш слово, промълвено от един чист дух, заобиколен само с чиста природа…
Но нима е възможно той да е ходил сред същата тази природа, която заобикаля и нас сега?
Твърде съмнително ми изглежда това.
Друга, различна е оная природа, която се оглежда в неговите думи, трудно ще видиш общото между нея и това, с което сам си запознат като природа.
Понеже нашата природа е “онова край шосето”.
Неговата пък – това, от което се взимат и открадват мислите. Това, което най-напред мисли и което замисля мислите, и от което значи се издебват и улавят мисли.
…Гъбарите, знаеш, влизаха в гората, за да берат гъби, и носеха кошници. Той пък ги изчакваше да се отдалечат добре и също влизаше в гората – ала той идваше за мисъл. И си носеше завивка. Защото щеше тука да преспи…
…Ала друга е природата сега.
Има ли всъщност още природа?…
Там, дето моят брат ходеше, за да размишлява и да черпи мъдрост, те идат сега да хвърлят мръсотиите си.
Кой да им покаже къде са мислите, които ражда гората? И още, в какво се състоят те?…
*
81-А
Чудати работи изпитваше и проверяваше моят брат като малък. Звук и светлина, и цвят, въздух, вода и огън бяха предметите на тогавашния му живот. Не го вълнуваха тогава никакви сложни направи, и никакви смесици от тия прости неща. Но искаше той да познае самите тях, чисти и несмесени в своята елементарност.
Тогава той бе изпитател и гледаше по цели дни син цвят или розов, за да провери какви мисли щяха да разцъфтят от това в душата му, и какви сънища щеше да види през нощта.
А колко часове, дни и денонощия слушаше вятър!
Едва ли е имал вятърът по-ревностен слушател на своята музика от моя брат.
“Душата – казваше той – има лека, въздушна природа. Затова като отидеш на някой самотен хълм в късна есен, там на вятъра, тялото остава на земята – то е тежко, втвърдено и не се повлича, ала душата се повлича. Нея успява вятърът да приповдигне – нали му е сродна – и я отвлича надалеч, по цялото пространство… И когато в приказка чуеш да се пее за летящо килимче, знай – то не е нищо друго, ами вятърът. Ала не си мисли, че тяло някое ще полети на такова фино килимче. Само душата умее това…”
И за огъня, и за дъжда, и за дъгата знаеше чудни неща моят брат. И сам ходеше като господар, като повелител над тия неща…
*
75/13
Най-първите писания на моя брат бяха безумни.
Ала като казваме безумни, не мислим под това помрачение или лудост, а точно туй, което иска да рече самата дума – едно пълно, ала спокойно отсъствие на какъвто и да било ум. Като че ли животно някое е било научено да описва всеки трепет в душата си с човешки слова, ала без да се превръща по тоя начин в човек – това може да се помисли, като четем тия най-ранни негови бележки. И дали е нужно тук да ги цитираме?
Ах, всеки може да си направи писание от някакви звукоподражания, драскулки, измислени думи и прочие дивотии. Само той ще си го разбира, ако нейде в него е вложил все пак някакво знание. Защо да преписваме и тия на моя брат? То би значело и ние да се направим на бeзумни…
Когато обаче ум и злина се посъбраха повечко в душата на дивния ми брат, словата му добиха вече смисленост. Но още натежаваха от страсти:
“Сссъсска вввятър, чист и хладен, с миризмите, сменящи се всеки миг, донася той картини от отсрещните поля, ах, бърз е, бърз е! Как вибрира, как омесва само картините на мириса! Остро вкарва в ноздрите ми той отсрещните овце и без дори да ги извади, се мъчи да напъха в мен и цяла борова гора отгоре! Нима и облаците, дето е засилил с толкоз устрем, предназначил е също тъй за мойте дробове? Ах, искам да съм само гръд огромна, що да ги поеме – раздуваща се гръд, която цял живот да вдишва, никога да не издишва!
…Виж, облаците са от сивота кафяви! Ще дойде ли дъждът, ще ме засмучат ли десетки сладостни уста? Ближете ме, езици мокри! Вибрирай, полъх остър, тутакси отдръпнат!…”
Така приказваше чудесният ми брат като дете. Така перото му се учеше да пише, а страстите му изработваха език.
Ах, докато другите подрастващи се учеха как да говорят на езика, натрапен им от възрастни и възпитатели, с огромен скок ги изпревари моят брат – той сам скалъпи си език от свойте страсти!
И ето – страстите се уталожваха, и се превръщаха в език. И не след дълго виждаме, че вече има моят брат какво да изучава в своята душа – езика, пръкнал се от всяка страст!
И ето че излиза моят чуден брат от детството. Но вече е изследовател, и поет:
“О, блажени следобеди на поетически изследвания! Блажено сънено плъзгане край стрехи и трамвайни линии, отразяващи оранжеви лъчи на отдалечилото се слънце!… Безкрайните проверки на звученето на някоя дума – схожда ли си то с нейния предмет, или ни насочва към съвсем нова реалност?
Аз наричам “автентични” думите, които още се държат за онова, което трябва да значат. Но те са твърде малко. Толкова са много другите, избягалите думи. И колко територии ще завоюваш, тръгнеш ли да ги догониш, да ги заставиш да се върнат!…
О, следобеди на бягства и преследване, нереални и мъгливи светове, тук, в покрайнините!
…Коя е истината на кънтежа? За кое ще кажем, че кънти? Слушам как трамваите преброждат тези релси и разтварям своята душа за всеки техен звук. Чувал ли съм повече от два пъти в живота си трамваят да кънти по тия линии? Не – само дълбоко в гората, когато си втренчен в кафява кора на дърво, а звукът те застигне изотзад и отдалеко…
Тежкият кънтеж,
кънтежът тежък
подкосява моите нозе…”
*
133
Колкото повече израстваше моят брат в душа и природа, толкова растеше и различието му от другите човеци.
И ето как се изказваше той вече за тях:
“…Но ако можеха само да вкусят чистия въздух, те не биха си служили с никакви аромати и благовония, и никога не биха вдишвали с пълни гърди пушек от нещо запалено; а ако бяха някога опитали водата, те не биха вече отпили от никакво силно питие.
Реката ги привлича, защото не знаят ручея. Ручеят ги влече, защото не знаят капката.
Но вкусете от капка, и изгорете се на слънчев лъч!
Блъснете се в прашинка и се препънете в тревичка!
Понеже аз танцувам на тишината.
И аз съм Този, Дето се задъхва от повдигане на клепачи.
И Който се изтощава от едно свиване на рамене.
Аз се разболявам от една ласка, и умирам от един разговор сутрин.
И падам в тревата от полъха на вечерен ветрец.
Но мои са най-големите щастия.
Нима ще поискам, като вас, да оглуша ушите си и да отровя носа си? Нима ще пожелая да се кача на ракета, и да вляза в един град начело на армия? Ще се опитам ли да разбивам с ръце камъни, и да издържам дълго под водата?!
О, ще трябва да съм изглупял!…
Но моята мисъл движи планетите.
А моето чувство се разлива в невиждани полутонове.
Защото зиме аз се грея на една дума, а в дългия летен следобед си лягам върху една миризма.
И завистта към мен ще бъде първото ти мъдро чувство.”
*
132
Ах, моят мил брат стига чак дотам, че става смешен, когато защитава правото на свойте съзерцания – ала дай Боже всекиму такава смешност!
Ето отново част от юношеските му думи:
“Когато тъкмо вече бях се убедил, че никому от този свят не съм подобен, започнаха при мен да идват всякакви и да твърдят, че бил съм сроден с тях.
Те слагаха ръце на раменете ми, те дълго и любовно ме гледаха в очите, като че ли се канеха да ми предложат брак. Сияеха им погледите, сякаш че наистина откриваха у мен най-хубавото на света – самите себе си!
Обаче скоро ги накарвах да се смръщят. Понеже бързо ги поставях на неудобен стол, обръщах лампата срещу очите им, и почвах разпит – тъй жесток, че много люде даже повече не идваха в дома ми след това.
Аз питах:
— Сигурно си се изкачвал на хълма край града в компания със някой друг; опита ли се да го блъснеш ти надолу в пропастта, когато онзи пред лицето румено на залеза ти заразправя нещо си за застраховки?
Не си!?
А днес не шамароса ли детето, което с войнствен крясък те нападна и “уби” с пластмасов пистолет, докато ти говореше с едно дърво?
Не си!?
Нима не удуши дори и кучето, което те посрещна с невъздържан лай, когато ти навлизаше унесен в спокойната, притихнала гора!?
Ах, лоша работа, човече!
Ти с мене имаш твърде малко общо; ти дори не знаеш битката на мойто съзерцание!…
Оглеждаш ли се ти за нож или за пушка, щом чуеш нещичко за домакинство или за отглеждане на бебенца и мънички деца?
Готов ли си да окачиш на бесило един рекламен агент, ще пуснеш ли гилотина над врата на мустакатия, дето тази сутрин ти препоръча една банка?
Ах, не и не!?
Тогава знай: дори за прост войник не бих те взел във свойта армия!
Дори и за слуга във лазарета! За роб дори не бих те взел!
Да не говорим за приятел.”
*
113
…А пък един ден моят брат отишъл при една вещица. Тогава той бил едва седемнайсетгодишен.
Вещицата много го харесала. И го завела на разходка в полето. И понеже било вечерно време, цялото небе било обсипано със звезди.
Станало въпрос за звезди и съзвездия и вещицата започнала да изпитва моя брат дали познава звездите. Тази звезда коя е, и онази коя е. И как се наричат тия и ония съзвездия.
А брат ми така бил упоен от чудния лик на небето, и в такъв екстаз съзерцавал стаения космос, че словата на вещицата се врязвали като ножове в плътта на неговото спокойствие.
“Не зная, рекъл й той, за да отклони тия мъчителни слова, не познавам имената на звездите.”
А вещицата, като усетила, че той цял е излязъл от тялото си, изпаднала в бяс и почнала да го ругае: “Как може такова невежество, да не знае човек Андромеда! Че бива ли да не можеш да познаеш Персей и да не знаеш да посочиш Скорпиона! Да не знаеш ти Лъв, да не знаеш Млечния път! Срамота, срамота!…”
Моят брат, като изслушал спокойно тия ругателства, тихичко рекъл, като на себе си: “Чудно е, че има люде, дето толкова държат да знаят имената на разни съзвездия. Та стига само да се преместиш, стига само да отскочиш там – при тия думи ръката му се вдигнала нейде към Андромеда – и ето как звездното небе изглежда вече друго. И други звезди се виждат. И други съзвездия съставляват. И тъй при всяко преместване. Съзвездията са илюзия на точката за наблюдение. Защото гледаш от точка…”
“Но ти си тук, тук!”, изкрещяла вещицата.
“Не.”, казал още по-тихо моят брат. (А духът му в тоя миг бил толкова огромен, че границите му не се усещали.)
— А з с ъ м н а в с я к ъ д е . . .
Последното било казано шепнешком.
Но силата на тия думи била така голяма, че вещицата изоставила брат ми насред полето и бързо затърчала към дома си…
…Ех, тоя мой брат!
Че да ги беше научил тия проклети съзвездия в края на краищата. Какво му струваше?…
Ала тогава не знаеше още, милият, че човек трябва да бъде внимателен с вещиците…
*
А-19
Не искаше и не искаше моят брат да се върне при тялото си. И се присмиваше на ония лечители с дръпнати очи, дето го увещаваха да го стори.
“Ето тука, дето е тялото – така им говореше той, – е мястото на едно голямо падение, и на една страшна разлъка. Тук Нещо се е мъчило да се съюзи с друго Нещо, ала второто му е обърнало гръб. Ала имайте предвид, че ви разправям не някоя обикновена история за сръдня, а любовна. Понеже едното Нещо силно обичало другото и искало да се слее с него, ала от гордост пропуснало да го попита дали и то го желае – понеже то, Първото, се смятало за неотразимо и дотам чаровно, че всичко друго във вселената трябвало по закон да го обича.
Ала не винаги става така във вселената.
И ето че второто Нещо не желае първото. И му се тросва. И му обръща гръб. А първото се поболява от горделива мъка. И се затваря в себе си…
Тъжна е мисълта за такава кавга. А вие ми сочите да ида там, дето тя се е състояла!
Ала не се свърта вече задълго моята душа при тялото, и при телесността. Мисля, добре схванахте защо, добри мои лечители!”
Но добрите лечители само объркано мигаха с дръпнатите си очи. Не бяха никога чували те тази чудновата любовна история.
И не разбираха, горките, че знанията им достигаха, за да целят само ония люде, дето не я бяха чували още. Не и просветените…
*
81-Б
…Но моят брат бе господар и на нощта. Онова, което другите хора мислеха за тъмно, нему не се струваше такова, понеже усетът му различаваше там толкова много неща, колкото и денем различаваха очите в светлината. Особено много се смееше на страха на людете от тъмното, и на тяхното скришно поклонение пред тъмата.
“Никой от мъдрите, казваше, не е бил толкоз неразумен, та да се поклони на онова, което не знае и в което не умее да вижда. Всички достойни ни дадоха пример да се кланяме пред оная добродетел, която виждаме и различаваме добре, а всичко неизяснено и тъмно да презираме толкова повече, колкото по-неясно остава то за нас. Но що прави простолюдието? Види ли тъмнина, то най-напред се ужасява. Още в тоя пръв момент не схваща то, че причината за неговия ужас не е нещо външно, а собствената му недъгавост – дето не вижда и не различава. Какво прави сетне то обаче? Нещо невероятно: вместо да напрегне сетивата си и нещо все пак да усети, то взима, че стисва силно клепачи, да не би някакво знание за непознатото нещо да вземе да го досегне. Понеже нали непознатото може да съдържа и някакви ужасни, пагубни неща… Но най-нелепа е за мене последната стъпка на тия чудати люде – стиснали силно очи в тъмнината, треперещи от ужас пред незнайното, те се свличат в смирен поклон и се молят да не ги постигне нещастие… Хей, неразумни! Знаете ли кому се кланяте така? Може и да е някакъв червей!… Дори и вълкът е отворил широко очи, и се мъчи да гледа в тъмното! С какво сте по-добри от него? Вие, дето стискате клепачи и се кланяте на мрака!…”
Никога не стори моят брат подобно нещо… Впрочем на поклони винаги е бил той пестелив. На него обаче се кланяше цялата вселена. И на кое в него? На погледа му ли? На стъпката му ли? На мислите му ли?… Един Господ може да каже.
Но факт е – бурите се разиграваха като спектакли пред очите му, светкавиците поразяваха единствено отсрещните дървета, а пък гърмът го втрисаше сценична треска пред концерта, та някой път дори не идваше на сцената, пред дивния ми брат…
Ах, колчем брат ми влизаше в морето, навсякъде около него водата ставаше спокойна, а пък от морските недра заприиждаше топло течение, за да не студува тялото му.
Понякога, когато вредом беше бурно, наоколо гъмжеше от удавници – а моят брат лежеше на водата като в лодка, и гледаше невинно, удивено тези жертви…
*
138-А/Z-3
Днес пея за мощта на своя брат!…
О, братко, помня всичко, което бе написал ти за силата, в тетрадките си чудни!
Ах, тези разкази! Не мога да забравя случката с онази нежелана от теб среща, която привлякла срещу себе си гнева на всичките стихии – как виелицата, гърмът и леденият студ си подали ръка, само и само да не бъде осъществена тази лоша среща, и да не смути духа ти!
А случаят с голямото ти заминаване?
Тогава ти бе казал само с половин уста на боговете, че не, дълбоко в съществото си не искаш да пътуваш – и ето че незнайни сили скоро развалиха влака (или колата там), и ти не тръгна!
А как се сбъдваха желанията ти!
Не ще забравя случката с човека, с когото бе поискал да се видиш по-задълго – как рядко се е случвало подобно нещо с тебе! – и да изразиш пред него някои свои съкровени истини. Човекът много бързал, казваш, час по час поглеждал към часовника – но ето че щом тръгнал да си ходи, оказало се, че вратата на дома била заключена от нечия ръка незнайна!… И той се върнал пак на стола си, и всичко казано от теб изслушал в упоение, и в пълен покой.
И как говореше самият ти за силата:
“Това, което е известно като сила, не са намира в мускули двуглави и триглави, нито в пестници, нито в плешки! Ах, силата ти е в това, което става, тя е в онуй, което ти се случва!
Сила е, когато днеска срещаш човек, а той те кани вкъщи, и с теб поделя туй, що има и що няма! Сила е, когато неочаквано те избере една красавица, и си реши, че иска да е с тебе! Сила е все още да те чакат, когато закъснял си вече много, и да намериш касичка с пари, това е сила – понеже случващото се е огледало, което силата ти отразява!
Върви пред теб далечно огледало, предхожда твоя път и все те гледа! И всяка сила, що изпращаш ти напред, се отразява и при теб се връща като случка!…”
О, силата на твоята съдба!…
Как всички богове се надпреварваха да ти даряват уют, и топли хорски ласки! Как даже и случайните ти думи намираха уши, в които да проникнат, и сееха симпатия към теб! Как странното ти изражение на мъдър въпреки незрялата си възраст младеж те правеше любимец на всички хора, що не бяха се сбогували с мечтите си! О, всичките врати, в които би поискал да проникнеш, бяха отворени за теб! Отвсякъде те чакаха приятелства и чисти дружби, отвсякъде те дебнеха любови! Където ти минаваше, се дръпваха дървета настрана, и канари сами се пръсваха на пясък! Ако не беше в теб възвишената нервност, която не допускаше да спреш, ти би се спрял… къде? – Пред някой царски двор навярно! Понеже там, където щеше да се спреш, дворец би се издигнал начаса, вълшебен извор би избликнал от земята, та всички люде би превърнал в царедворци!…
Такава сила имаше стаена в твоята съдба. Ала и тя дори е скромна пред силата ти да предвиждаш чуждите съдби!
Как всичко, дето бях прочел в тетрадките ти дивни, се сбъдна в моя жизнен път!
О, братко мой, ти всичко бе предрекъл! Как щях да се издигам бързо в мъдрост, как знанията щях да гълтам, подобен на пиявица! И колко бързо щеше да ме отегчава всичко, и колко бързо вярата ми щеше да се свърши…
Защо не знаех аз тогава, че всичко писано от тебе трябва да тълкуваме като предупреждение? Защо умът ми беше слаб и не усещах огромната заплаха, когато силата ми се изтичаше в света като река?…
Днес питам своя мъртъв брат, и чакам отговор достоен: “Какво слънце те гря, какъв вятър те вя, та стана исполин и величествен познавач?…”
*
126
…Много, много сълзи е изплакал моят брат приживе. Малцина мъже толкова са плакали, колкото той. И трябва ли, казват, един мъж да се отдава на сълзите?
Ала трябва тук, мисля, да се прокара една тънка разлика между разните плачове и ридания в света, която да просветли нашата реч за сълзите. Защото ако оставим всички изплакани сълзи в света да се съберат и да рукнат пред нас като един поток, ще обидим редица достойни люде, велики ридаещи и такива, които разбират от плач. И които не ще оставят сълзите си да се влеят в общия поток на всички капки, пръснали от хорските очи. И виждал ли е някой всъщност световната река от сълзи? Нито я е виждал, нито ще я види – понеже се знае, че всяка сълза си има свои пътища, и следва тя свои маршрути по бузи и топли слепоочия… И бърза да се избърше сълзата, и да се попие скоро, нежели да се смеси с нечия друга…
Ах, повечето люде плачат като децата, що са получили плесница. Или от страх – понеже се боят от страховете си. Така заприличват на ония малки деца, дето се будят нощем и заплакват заради тъмното. Също и тогава заприличват на деца, когато плачат от вина и разкаяние. И много видове плач ще забележиш у възрастните, които да приличат на детския плач.
Но тогава се запитай: не е ли детското онова, от което се срамуваме в плача, и което се мъчим да унизим в него? Не ще и дума, тъй е! Срам ни е, задето с колата на плача на заден ход сме прекосили портите на детството. Че хленчейки, сме се намерили отново на онова проклето място, откъдето тъй страстно сме се мъчили да се освободим.
Ала дали внимателно сме проверили всичките ридания и сълзи – дали сме сигурни, че всеки плач ще ни отпрати при детето?
О, не! И има плач, – кълна се! – който детето не познава. Защото има плач от знание. И плач от красота!
Такива сълзи бе проливал моят брат – и виждам те да светят, да искрят със светлината на сребро!
Понеже той е плакал пред неща, които повечето люде на света дори не виждат и с очите си.
Аз знам как той е плакал заради стенните пукнатини в крайпътния стобор, и как е плакал в изоставени дворове, виждам го, изправен срещу вятъра, да плаче заради деня, който изтича; аз знам риданията му сред летния следобед, когато вижда с целия си дух голямата непостижимост на пространствата, и виждам го да плаче с горки сълзи за всяка (даже мъничка!) безкрайност. О, чуй как плаче моят брат от музика, от съвършенството на звуци и картини! Виж как се плаче от огромност, и от недостиг на душа и тяло!...
Ах, знаеш ли задъхването на духа налято, когато в пладнешката жега въздухът по-гъст е и от лава? Или когато в пролетната утрин миризмите достигнат гъстота, която те убива? Когато никой нос не би се справил с разчленяване на този наплив от аромати? Когато тялото те дърпа към земята, а духът – нагоре?
О, само сълзи могат да обхванат тази слабост, и тази красота! И виждам своя брат да плаче пред тялото на своята любима, след часове, отминали сред нежност, задето никога не ще успее с една-едничка ласка да докосне всички прелестни места, с една целувка да усети всеки аромат от тази дивна плът! Задето граници отвсякъде заобикалят неговото чувство…
“Ах, малко мое тяло! О, малки устни, мъничък език и мъничко носле! Ах, недостатъчност на кожа, малобройност на усещащите клетки! Ах, дребност на очи и на ушенца! Сълзите ми избликват – да удавят тази клетъчна нищожност! Ти, тяло мое, дребен ембрион! Защо ли в този миг ръце жестоки на хирург не те остържат и нарежат със кюрета! Аз искам да съм от вода – така нарежда моят брат, – да съм океан! И сълзите, които лея, са първа стъпка в моето превъплъщение!…”
Ах, той е Този, Който Плаче за всеки неусетен миг! За всичко празно жали той, за всяко вчера, всяко някога!
И аз не зная по-достойна жалба.
75/13
Най-първите писания на моя брат бяха безумни.
Ала като казваме безумни, не мислим под това помрачение или лудост, а точно туй, което иска да рече самата дума – едно пълно, ала спокойно отсъствие на какъвто и да било ум. Като че ли животно някое е било научено да описва всеки трепет в душата си с човешки слова, ала без да се превръща по тоя начин в човек – това може да се помисли, като четем тия най-ранни негови бележки. И дали е нужно тук да ги цитираме?
Ах, всеки може да си направи писание от някакви звукоподражания, драскулки, измислени думи и прочие дивотии. Само той ще си го разбира, ако нейде в него е вложил все пак някакво знание. Защо да преписваме и тия на моя брат? То би значело и ние да се направим на бeзумни…
Когато обаче ум и злина се посъбраха повечко в душата на дивния ми брат, словата му добиха вече смисленост. Но още натежаваха от страсти:
“Сссъсска вввятър, чист и хладен, с миризмите, сменящи се всеки миг, донася той картини от отсрещните поля, ах, бърз е, бърз е! Как вибрира, как омесва само картините на мириса! Остро вкарва в ноздрите ми той отсрещните овце и без дори да ги извади, се мъчи да напъха в мен и цяла борова гора отгоре! Нима и облаците, дето е засилил с толкоз устрем, предназначил е също тъй за мойте дробове? Ах, искам да съм само гръд огромна, що да ги поеме – раздуваща се гръд, която цял живот да вдишва, никога да не издишва!
…Виж, облаците са от сивота кафяви! Ще дойде ли дъждът, ще ме засмучат ли десетки сладостни уста? Ближете ме, езици мокри! Вибрирай, полъх остър, тутакси отдръпнат!…”
Така приказваше чудесният ми брат като дете. Така перото му се учеше да пише, а страстите му изработваха език.
Ах, докато другите подрастващи се учеха как да говорят на езика, натрапен им от възрастни и възпитатели, с огромен скок ги изпревари моят брат – той сам скалъпи си език от свойте страсти!
И ето – страстите се уталожваха, и се превръщаха в език. И не след дълго виждаме, че вече има моят брат какво да изучава в своята душа – езика, пръкнал се от всяка страст!
И ето че излиза моят чуден брат от детството. Но вече е изследовател, и поет:
“О, блажени следобеди на поетически изследвания! Блажено сънено плъзгане край стрехи и трамвайни линии, отразяващи оранжеви лъчи на отдалечилото се слънце!… Безкрайните проверки на звученето на някоя дума – схожда ли си то с нейния предмет, или ни насочва към съвсем нова реалност?
Аз наричам “автентични” думите, които още се държат за онова, което трябва да значат. Но те са твърде малко. Толкова са много другите, избягалите думи. И колко територии ще завоюваш, тръгнеш ли да ги догониш, да ги заставиш да се върнат!…
О, следобеди на бягства и преследване, нереални и мъгливи светове, тук, в покрайнините!
…Коя е истината на кънтежа? За кое ще кажем, че кънти? Слушам как трамваите преброждат тези релси и разтварям своята душа за всеки техен звук. Чувал ли съм повече от два пъти в живота си трамваят да кънти по тия линии? Не – само дълбоко в гората, когато си втренчен в кафява кора на дърво, а звукът те застигне изотзад и отдалеко…
Тежкият кънтеж,
кънтежът тежък
подкосява моите нозе…”
*
133
Колкото повече израстваше моят брат в душа и природа, толкова растеше и различието му от другите човеци.
И ето как се изказваше той вече за тях:
“…Но ако можеха само да вкусят чистия въздух, те не биха си служили с никакви аромати и благовония, и никога не биха вдишвали с пълни гърди пушек от нещо запалено; а ако бяха някога опитали водата, те не биха вече отпили от никакво силно питие.
Реката ги привлича, защото не знаят ручея. Ручеят ги влече, защото не знаят капката.
Но вкусете от капка, и изгорете се на слънчев лъч!
Блъснете се в прашинка и се препънете в тревичка!
Понеже аз танцувам на тишината.
И аз съм Този, Дето се задъхва от повдигане на клепачи.
И Който се изтощава от едно свиване на рамене.
Аз се разболявам от една ласка, и умирам от един разговор сутрин.
И падам в тревата от полъха на вечерен ветрец.
Но мои са най-големите щастия.
Нима ще поискам, като вас, да оглуша ушите си и да отровя носа си? Нима ще пожелая да се кача на ракета, и да вляза в един град начело на армия? Ще се опитам ли да разбивам с ръце камъни, и да издържам дълго под водата?!
О, ще трябва да съм изглупял!…
Но моята мисъл движи планетите.
А моето чувство се разлива в невиждани полутонове.
Защото зиме аз се грея на една дума, а в дългия летен следобед си лягам върху една миризма.
И завистта към мен ще бъде първото ти мъдро чувство.”
*
132
Ах, моят мил брат стига чак дотам, че става смешен, когато защитава правото на свойте съзерцания – ала дай Боже всекиму такава смешност!
Ето отново част от юношеските му думи:
“Когато тъкмо вече бях се убедил, че никому от този свят не съм подобен, започнаха при мен да идват всякакви и да твърдят, че бил съм сроден с тях.
Те слагаха ръце на раменете ми, те дълго и любовно ме гледаха в очите, като че ли се канеха да ми предложат брак. Сияеха им погледите, сякаш че наистина откриваха у мен най-хубавото на света – самите себе си!
Обаче скоро ги накарвах да се смръщят. Понеже бързо ги поставях на неудобен стол, обръщах лампата срещу очите им, и почвах разпит – тъй жесток, че много люде даже повече не идваха в дома ми след това.
Аз питах:
— Сигурно си се изкачвал на хълма край града в компания със някой друг; опита ли се да го блъснеш ти надолу в пропастта, когато онзи пред лицето румено на залеза ти заразправя нещо си за застраховки?
Не си!?
А днес не шамароса ли детето, което с войнствен крясък те нападна и “уби” с пластмасов пистолет, докато ти говореше с едно дърво?
Не си!?
Нима не удуши дори и кучето, което те посрещна с невъздържан лай, когато ти навлизаше унесен в спокойната, притихнала гора!?
Ах, лоша работа, човече!
Ти с мене имаш твърде малко общо; ти дори не знаеш битката на мойто съзерцание!…
Оглеждаш ли се ти за нож или за пушка, щом чуеш нещичко за домакинство или за отглеждане на бебенца и мънички деца?
Готов ли си да окачиш на бесило един рекламен агент, ще пуснеш ли гилотина над врата на мустакатия, дето тази сутрин ти препоръча една банка?
Ах, не и не!?
Тогава знай: дори за прост войник не бих те взел във свойта армия!
Дори и за слуга във лазарета! За роб дори не бих те взел!
Да не говорим за приятел.”
*
113
…А пък един ден моят брат отишъл при една вещица. Тогава той бил едва седемнайсетгодишен.
Вещицата много го харесала. И го завела на разходка в полето. И понеже било вечерно време, цялото небе било обсипано със звезди.
Станало въпрос за звезди и съзвездия и вещицата започнала да изпитва моя брат дали познава звездите. Тази звезда коя е, и онази коя е. И как се наричат тия и ония съзвездия.
А брат ми така бил упоен от чудния лик на небето, и в такъв екстаз съзерцавал стаения космос, че словата на вещицата се врязвали като ножове в плътта на неговото спокойствие.
“Не зная, рекъл й той, за да отклони тия мъчителни слова, не познавам имената на звездите.”
А вещицата, като усетила, че той цял е излязъл от тялото си, изпаднала в бяс и почнала да го ругае: “Как може такова невежество, да не знае човек Андромеда! Че бива ли да не можеш да познаеш Персей и да не знаеш да посочиш Скорпиона! Да не знаеш ти Лъв, да не знаеш Млечния път! Срамота, срамота!…”
Моят брат, като изслушал спокойно тия ругателства, тихичко рекъл, като на себе си: “Чудно е, че има люде, дето толкова държат да знаят имената на разни съзвездия. Та стига само да се преместиш, стига само да отскочиш там – при тия думи ръката му се вдигнала нейде към Андромеда – и ето как звездното небе изглежда вече друго. И други звезди се виждат. И други съзвездия съставляват. И тъй при всяко преместване. Съзвездията са илюзия на точката за наблюдение. Защото гледаш от точка…”
“Но ти си тук, тук!”, изкрещяла вещицата.
“Не.”, казал още по-тихо моят брат. (А духът му в тоя миг бил толкова огромен, че границите му не се усещали.)
— А з с ъ м н а в с я к ъ д е . . .
Последното било казано шепнешком.
Но силата на тия думи била така голяма, че вещицата изоставила брат ми насред полето и бързо затърчала към дома си…
…Ех, тоя мой брат!
Че да ги беше научил тия проклети съзвездия в края на краищата. Какво му струваше?…
Ала тогава не знаеше още, милият, че човек трябва да бъде внимателен с вещиците…
*
А-19
Не искаше и не искаше моят брат да се върне при тялото си. И се присмиваше на ония лечители с дръпнати очи, дето го увещаваха да го стори.
“Ето тука, дето е тялото – така им говореше той, – е мястото на едно голямо падение, и на една страшна разлъка. Тук Нещо се е мъчило да се съюзи с друго Нещо, ала второто му е обърнало гръб. Ала имайте предвид, че ви разправям не някоя обикновена история за сръдня, а любовна. Понеже едното Нещо силно обичало другото и искало да се слее с него, ала от гордост пропуснало да го попита дали и то го желае – понеже то, Първото, се смятало за неотразимо и дотам чаровно, че всичко друго във вселената трябвало по закон да го обича.
Ала не винаги става така във вселената.
И ето че второто Нещо не желае първото. И му се тросва. И му обръща гръб. А първото се поболява от горделива мъка. И се затваря в себе си…
Тъжна е мисълта за такава кавга. А вие ми сочите да ида там, дето тя се е състояла!
Ала не се свърта вече задълго моята душа при тялото, и при телесността. Мисля, добре схванахте защо, добри мои лечители!”
Но добрите лечители само объркано мигаха с дръпнатите си очи. Не бяха никога чували те тази чудновата любовна история.
И не разбираха, горките, че знанията им достигаха, за да целят само ония люде, дето не я бяха чували още. Не и просветените…
*
81-Б
…Но моят брат бе господар и на нощта. Онова, което другите хора мислеха за тъмно, нему не се струваше такова, понеже усетът му различаваше там толкова много неща, колкото и денем различаваха очите в светлината. Особено много се смееше на страха на людете от тъмното, и на тяхното скришно поклонение пред тъмата.
“Никой от мъдрите, казваше, не е бил толкоз неразумен, та да се поклони на онова, което не знае и в което не умее да вижда. Всички достойни ни дадоха пример да се кланяме пред оная добродетел, която виждаме и различаваме добре, а всичко неизяснено и тъмно да презираме толкова повече, колкото по-неясно остава то за нас. Но що прави простолюдието? Види ли тъмнина, то най-напред се ужасява. Още в тоя пръв момент не схваща то, че причината за неговия ужас не е нещо външно, а собствената му недъгавост – дето не вижда и не различава. Какво прави сетне то обаче? Нещо невероятно: вместо да напрегне сетивата си и нещо все пак да усети, то взима, че стисва силно клепачи, да не би някакво знание за непознатото нещо да вземе да го досегне. Понеже нали непознатото може да съдържа и някакви ужасни, пагубни неща… Но най-нелепа е за мене последната стъпка на тия чудати люде – стиснали силно очи в тъмнината, треперещи от ужас пред незнайното, те се свличат в смирен поклон и се молят да не ги постигне нещастие… Хей, неразумни! Знаете ли кому се кланяте така? Може и да е някакъв червей!… Дори и вълкът е отворил широко очи, и се мъчи да гледа в тъмното! С какво сте по-добри от него? Вие, дето стискате клепачи и се кланяте на мрака!…”
Никога не стори моят брат подобно нещо… Впрочем на поклони винаги е бил той пестелив. На него обаче се кланяше цялата вселена. И на кое в него? На погледа му ли? На стъпката му ли? На мислите му ли?… Един Господ може да каже.
Но факт е – бурите се разиграваха като спектакли пред очите му, светкавиците поразяваха единствено отсрещните дървета, а пък гърмът го втрисаше сценична треска пред концерта, та някой път дори не идваше на сцената, пред дивния ми брат…
Ах, колчем брат ми влизаше в морето, навсякъде около него водата ставаше спокойна, а пък от морските недра заприиждаше топло течение, за да не студува тялото му.
Понякога, когато вредом беше бурно, наоколо гъмжеше от удавници – а моят брат лежеше на водата като в лодка, и гледаше невинно, удивено тези жертви…
*
138-А/Z-3
Днес пея за мощта на своя брат!…
О, братко, помня всичко, което бе написал ти за силата, в тетрадките си чудни!
Ах, тези разкази! Не мога да забравя случката с онази нежелана от теб среща, която привлякла срещу себе си гнева на всичките стихии – как виелицата, гърмът и леденият студ си подали ръка, само и само да не бъде осъществена тази лоша среща, и да не смути духа ти!
А случаят с голямото ти заминаване?
Тогава ти бе казал само с половин уста на боговете, че не, дълбоко в съществото си не искаш да пътуваш – и ето че незнайни сили скоро развалиха влака (или колата там), и ти не тръгна!
А как се сбъдваха желанията ти!
Не ще забравя случката с човека, с когото бе поискал да се видиш по-задълго – как рядко се е случвало подобно нещо с тебе! – и да изразиш пред него някои свои съкровени истини. Човекът много бързал, казваш, час по час поглеждал към часовника – но ето че щом тръгнал да си ходи, оказало се, че вратата на дома била заключена от нечия ръка незнайна!… И той се върнал пак на стола си, и всичко казано от теб изслушал в упоение, и в пълен покой.
И как говореше самият ти за силата:
“Това, което е известно като сила, не са намира в мускули двуглави и триглави, нито в пестници, нито в плешки! Ах, силата ти е в това, което става, тя е в онуй, което ти се случва!
Сила е, когато днеска срещаш човек, а той те кани вкъщи, и с теб поделя туй, що има и що няма! Сила е, когато неочаквано те избере една красавица, и си реши, че иска да е с тебе! Сила е все още да те чакат, когато закъснял си вече много, и да намериш касичка с пари, това е сила – понеже случващото се е огледало, което силата ти отразява!
Върви пред теб далечно огледало, предхожда твоя път и все те гледа! И всяка сила, що изпращаш ти напред, се отразява и при теб се връща като случка!…”
О, силата на твоята съдба!…
Как всички богове се надпреварваха да ти даряват уют, и топли хорски ласки! Как даже и случайните ти думи намираха уши, в които да проникнат, и сееха симпатия към теб! Как странното ти изражение на мъдър въпреки незрялата си възраст младеж те правеше любимец на всички хора, що не бяха се сбогували с мечтите си! О, всичките врати, в които би поискал да проникнеш, бяха отворени за теб! Отвсякъде те чакаха приятелства и чисти дружби, отвсякъде те дебнеха любови! Където ти минаваше, се дръпваха дървета настрана, и канари сами се пръсваха на пясък! Ако не беше в теб възвишената нервност, която не допускаше да спреш, ти би се спрял… къде? – Пред някой царски двор навярно! Понеже там, където щеше да се спреш, дворец би се издигнал начаса, вълшебен извор би избликнал от земята, та всички люде би превърнал в царедворци!…
Такава сила имаше стаена в твоята съдба. Ала и тя дори е скромна пред силата ти да предвиждаш чуждите съдби!
Как всичко, дето бях прочел в тетрадките ти дивни, се сбъдна в моя жизнен път!
О, братко мой, ти всичко бе предрекъл! Как щях да се издигам бързо в мъдрост, как знанията щях да гълтам, подобен на пиявица! И колко бързо щеше да ме отегчава всичко, и колко бързо вярата ми щеше да се свърши…
Защо не знаех аз тогава, че всичко писано от тебе трябва да тълкуваме като предупреждение? Защо умът ми беше слаб и не усещах огромната заплаха, когато силата ми се изтичаше в света като река?…
Днес питам своя мъртъв брат, и чакам отговор достоен: “Какво слънце те гря, какъв вятър те вя, та стана исполин и величествен познавач?…”
*
126
…Много, много сълзи е изплакал моят брат приживе. Малцина мъже толкова са плакали, колкото той. И трябва ли, казват, един мъж да се отдава на сълзите?
Ала трябва тук, мисля, да се прокара една тънка разлика между разните плачове и ридания в света, която да просветли нашата реч за сълзите. Защото ако оставим всички изплакани сълзи в света да се съберат и да рукнат пред нас като един поток, ще обидим редица достойни люде, велики ридаещи и такива, които разбират от плач. И които не ще оставят сълзите си да се влеят в общия поток на всички капки, пръснали от хорските очи. И виждал ли е някой всъщност световната река от сълзи? Нито я е виждал, нито ще я види – понеже се знае, че всяка сълза си има свои пътища, и следва тя свои маршрути по бузи и топли слепоочия… И бърза да се избърше сълзата, и да се попие скоро, нежели да се смеси с нечия друга…
Ах, повечето люде плачат като децата, що са получили плесница. Или от страх – понеже се боят от страховете си. Така заприличват на ония малки деца, дето се будят нощем и заплакват заради тъмното. Също и тогава заприличват на деца, когато плачат от вина и разкаяние. И много видове плач ще забележиш у възрастните, които да приличат на детския плач.
Но тогава се запитай: не е ли детското онова, от което се срамуваме в плача, и което се мъчим да унизим в него? Не ще и дума, тъй е! Срам ни е, задето с колата на плача на заден ход сме прекосили портите на детството. Че хленчейки, сме се намерили отново на онова проклето място, откъдето тъй страстно сме се мъчили да се освободим.
Ала дали внимателно сме проверили всичките ридания и сълзи – дали сме сигурни, че всеки плач ще ни отпрати при детето?
О, не! И има плач, – кълна се! – който детето не познава. Защото има плач от знание. И плач от красота!
Такива сълзи бе проливал моят брат – и виждам те да светят, да искрят със светлината на сребро!
Понеже той е плакал пред неща, които повечето люде на света дори не виждат и с очите си.
Аз знам как той е плакал заради стенните пукнатини в крайпътния стобор, и как е плакал в изоставени дворове, виждам го, изправен срещу вятъра, да плаче заради деня, който изтича; аз знам риданията му сред летния следобед, когато вижда с целия си дух голямата непостижимост на пространствата, и виждам го да плаче с горки сълзи за всяка (даже мъничка!) безкрайност. О, чуй как плаче моят брат от музика, от съвършенството на звуци и картини! Виж как се плаче от огромност, и от недостиг на душа и тяло!...
Ах, знаеш ли задъхването на духа налято, когато в пладнешката жега въздухът по-гъст е и от лава? Или когато в пролетната утрин миризмите достигнат гъстота, която те убива? Когато никой нос не би се справил с разчленяване на този наплив от аромати? Когато тялото те дърпа към земята, а духът – нагоре?
О, само сълзи могат да обхванат тази слабост, и тази красота! И виждам своя брат да плаче пред тялото на своята любима, след часове, отминали сред нежност, задето никога не ще успее с една-едничка ласка да докосне всички прелестни места, с една целувка да усети всеки аромат от тази дивна плът! Задето граници отвсякъде заобикалят неговото чувство…
“Ах, малко мое тяло! О, малки устни, мъничък език и мъничко носле! Ах, недостатъчност на кожа, малобройност на усещащите клетки! Ах, дребност на очи и на ушенца! Сълзите ми избликват – да удавят тази клетъчна нищожност! Ти, тяло мое, дребен ембрион! Защо ли в този миг ръце жестоки на хирург не те остържат и нарежат със кюрета! Аз искам да съм от вода – така нарежда моят брат, – да съм океан! И сълзите, които лея, са първа стъпка в моето превъплъщение!…”
Ах, той е Този, Който Плаче за всеки неусетен миг! За всичко празно жали той, за всяко вчера, всяко някога!
И аз не зная по-достойна жалба.
*
Z-2
…Ала не бе достатъчна на моя брат самата му душа.
Душата му копнееше за дух.
На чувствата им втръсна да танцуват безразборно – те искаха да бъдат подредени, копнееха за някой диригент, за палка, под която да се римуват и ритмуват.
Ах, ако бе останал този мъж при чудната Душа!
Навярно никога не би загинал, навярно вечно би се радвал на трепетите Й!
Не би постигнал мъдростта, наистина, но – що? Той би бил радостен и жив, той радвал би и другите навярно!
Но ето го, че пожела Идея да го обладае.
Ето го, че стана строг, суров. Дори презря Душата! Презря най-светлото от свойто същество! Продаде всичкото си злато за сребро.
Той всички свои чувства претопи в познания.
Светкавично се нареди сред мъдреците.
Понеже усетът му ставаше за миг Идея.
А колко усети събрала бе душата му! Какви съкровища от мирис, светлина, и звук, и трепет!
Ето че сега той ги презря, и ги предаде!
И бе така щастлив в решимостта си!…
Но заплати със смърт за мъдростта.
*
А-2
…И се нарече моят брат “аскет” и “духовник”. И отчужди се съществото му от всичко плътско:
“…Мене, мене ще питаш – защото аз изживях най-силната радост телесна, и знаеш ли как съм крещял от наслада? Знаеш ли в колко женски врати съм влизал, и колко сласт съм изпитал?
Ала ето че сега ще ти кажа – понеже има все още знание в главата ми: нищожни и празни са тия радости пред едни други, що съм имал в живота си; бледнее всичко плътско пред онова, що се изпитва само в духа!
Да, аз усетих наслада, по-висша от всичко телесно, аз пих от чаша божествена!
И имам ли някаква сметка да те лъжа? Че какво имам аз да деля с плътските човеци!?
Ако и нищо да не разбираш от богове и божественост, стига само малко да разбираш от хора, за да провериш, че истинни са думите ми…
И ще признаеш на себе си, че има прозорци, през които не си още гледал, и има страни, които не си още пребродил…”
*
82
Сред истини и същности започна да живее моят брат. Премести цялото си същество сред мъдростта.
И от громното си самочувствие на познавач мълвеше:
“Чудна работа… Някои учени мъже говорят, че не можело да се изкаже никаква същност и че даже не бива и да се опитваме да говорим за същността, а пък аз още от малък зная да изричам същността и не се уморявам да я изказвам всеки миг…
Тук значи се вижда противоречие едно. Понеже как тъй щом не може нещо там да се извършва, един човек ще си го прави твърде добре вече години наред? Теорията на тия мъже значи е погрешна и те ще направят хубаво, ако по-внимателно я премислят…”
*
110
И ето една сполучлива рисунка от дивния ми брат за неговата лична орис в този свят:
“Не съм орач, не съм жетвар, не съм и сред ония, които само почвата поливат, дават на посятото храна – аз само съм сеяч, аз пръскам семената, които после да кълнат – дори не искам да ги виждам; аз зная – те ще порастат без мене!
Как ли да изкажа точно положението си?
Виж най-добре овчаря и краваря – как скопяват повечето мъжки, за да не пречат тия, за да служат и да не разпалват страсти, но тук-таме оставят по едно оплождащо животно, нескопено.
Кълна се, тъй постъпват с нас и боговете, дето ни пасат!
Скопяват те духа на всички хора, лишават духовете им от семе. Така човеците привикват да се трудят без въпроси, и без да се стремят към радостите на духа. Но тук-таме ще се намери някой, когото са оставили за оплодител – оназ духовна част, отдето бликат семена-идеи, при този мъж не е скопена. И много семе има той, достатъчен е сам, за да опложда всички духове…
Към тез оставени човеци спадам аз – от мен потича семето на мисълта!…
Другите умеят по-добре да й помагат да расте, да я поливат и торят – и всичко там, което трябва да се прави с мъничката мисъл, за да порасте, а после – да се бере, да се сортира и да се дава за храна на боговете… – но само аз съм Оплодител на духа – аз пръскам семена, които да покълнат в човешките глави; не знаят даже хората, че аз съм всъщност баща на техните деца; и всеки ме презира, че наглед стоя без работа…”
…Да, можеше моят брат да стане най-достоен осеменител човешки, и дълги векове да отглеждат людете всички там мисли, заченати от него… Ала за беда, изглежда, решили бяха боговете да скопят и неговия ум, но само дето го сториха със закъснение. Ах, не знаеше моят мил брат, докато пишеше тия възторжени думи, че съдбата бе му отредила най-горчивия дял сред всичките човеци!…
Той трябваше с очите си да види как умът му го напуска – а с него и великата му радост – и толкоз бавно ставаше това болезнено отделяне, че сякаш бе безкрайно!
Да можеше някой да усети тази болка, той сигурно не би задал никога повече глупав въпрос относно людете, подобни на моя брат!
Ала скопените човеци даже и не различават кога мислят сами, и кога боговете и всякаквите демони небесни им шепнат разни неща на ухото!…
Къде ще ти усетят те болката от втвърдяването на душата – та техните души са били втвърдени толкова отдавна! Къде ще ти усетят те отдръпването на боговете от човека – та техните богове са ги напуснали още когато тия са излизали от портите на детството!
…Да виждаш и усещаш цял как режат късове от твоята душа – и не за ден, а за години! – а всичко, що остане, вкостеняват, вкаменяват – това изпита моят брат в последните лета на краткия живот, който му бе дарен…
*
55/59
…А имаше си той чудати състояния, в които не беше оня разсъдливец, който биваше обикновено, и даже въобще не беше същият, какъвто обикновено. Очите му се отваряха тогава, ушите също, а пък словата му ставаха съвсем неузнаваеми…
Това са мигове от Изстъпленията на моя брат:
“Ах, плуват, плуват живите идеи, във въздуха и в светлината! Изпълнено и пълно с логоси е всичко! Прелитат логоси и всичко определят на мига!
А много, много са боговете! И все обсъждат, все съветват. Летят навсякъде и управляват! Да ги броиш ли, да ги слушаш ли?
В светлината виждам и разбирам живите идеи!
Човекът се протяга и си откъсва от дървото една ябълка.
— Живата Идея се протяга и си откъсва от човека една мисъл.
Човекът събира най-различни плодове и ги изстисква на сок.
— Живата Идея разбърква мисли от разни хора и си ги пие.
Човекът коли прасе.
— Живата Идея коли човек.
Човекът си хапва гъби.
— Живата Идея си хапва хора.
Човекът се отравя от гъбите и умира.
— Живата Идея не умира. Обаче я боли стомахът.”
*
Z-3
Идеите изпиха моя брат, подобно на яйце.
Те взеха го при себе си на служба, те сбъднаха мечтите му без труд!
Приучиха го те на леснината, навикнаха го на безплътния живот!
Не от дърво, и не от камък – от мисъл само правеше си всичко този мъж! Забрави, че живее тук, сред плът.
Ех, вярно е – самата плът направена е с мисъл, и от мисъл! Но на готова плът й трябва плът, за да живее…
*
59-А
Но моят брат отлично знаеше порока си:
“Отрова ще е моята мъдрост за света. Затова се пазя да не го залея с нея.
Това е мъдрост на мечтата, която тутакси се сбъдва.
Моите мечти веднага стават истини – на мига още, щом си ги помисля. Понеже самата ми мисъл има свойството да е действителна. Ала никой не знае колко страшно е това.
Хората днес живеят на спокойствие, понеже си мислят, че мислите им са само мисли, а пък делата – само дела. Ах, в какво спокойствие тънат хората днес! Та те не се чувстват никак отговорни за мислите си! Техните мисли отекват в празните им глави като в самотно, изоставено подземие с влажни стени. Никой, мислят си людете, не би могъл да надникне и да подслуша какво се изрича и си отеква в тяхното подземие. Някъде, далече, нагоре, навън от подземието е светът, дето нещата се правят и изработват, дето животът си ходи и се разлиства под светлината, и дето няма ехо и влажни стени. А в това, що е подземие и пещера, там те сами са си господари и там значи могат да стават всякакви низости.
Ах, малко само наблюдателност ще им е нужна на тия люде, за да забележат как след всяка гавра и след всяко бесовство в “подземието” току се преобръща с главата надолу и светът отвън…
Ала не умеят да забележат те това поради слаба памет – понеже докато бесовстват вътре в подземието, забравят за света, а пък почнат ли да си дялкат и майсторят нещо из света, съвсем са забравили значи подземието.
…Ех, кратички са човешките погледи! Отскачат от нещата като топчета за пингпонг и никъде не смогват да се задържат!… Та кой и да ги научи на повече памет и удържане?…
Аз пък зная всички тайни на направата на световете, и как се съзиждат светове с думи. За мене няма “пещера” и няма “вън”, а всичко е едно – и стига само да умееш да си поиграеш с думите, за да ти стане и светът като по мярка. Понеже той друго и не съдържа освен думи и знаци.
Но страшно е и това, да познаваш всички думи и всички знаци, и то лично, а които не познаваш, да идат при тебе сами за представяне и запознанство. Страшно е да бъдеш ограден от толкоз много сила! Хей, човече, ще ме разбереш ли, като ти говоря – на бомби спя аз нощем, на динамит полагам главата си всяка вечер и не керемиди – гранати застилат покрива на моята колибка! Кой би бил спокоен на такова място?
Най-страшното идва обаче тепърва. Понеже съм и по неволя оператор на всички тия живи взривове. А идеята, разбери, никак не обича да я командваш. Тя обича да седне на рамото ти и да те омайва, и да ти шепне на ушенцето нейните си бабини деветини. И като кон да те язди.
Аз обаче, преди другите човеци и да са надушили какви са тук нещата, научих как да се харесам на идеите и да ги използвам за своите си работи.
Живите идеи обаче нищо не ти дават току така!
Живата идея ти взима кръвен данък и си отива, тананикайки тиролска песничка.
Дреболия в духа е да издириш няколко безработни идеи и да ги накараш да ти свършат работа. (Нищо, че повечето хорица и това не умеят!) Ала можеш ли да се измъкнеш, без да им платиш надницата?
Ах, много ми дадоха идеите, и рядко добри бяха с мене. Но ето че сега ме чака ранна смърт. Харесаха ме и искат да стана и аз по-скоро като тях. Да стана една идея.
Ранна смърт ме чака, понеже всички мечти те ми сбъдваха начаса, щом си ги помислех, та сега не ми останаха не само мечти, ами даже и прости желания…”
*
В-1
Но онова, което преживяваше чудесният ми брат, не си остана някъде в неясен спомен, както става с чувствата на повечето хора. То се задържаше, натрупваше се на купчини, а сетне бе подреждано от услужливите идеи. И ето че узнатото превърна се в Учение, изстраданото стана Път, съдбата стана Опит и Проект.
Една неделна утрин се събуди мъдрият ми брат с божествена Програма, и ето как описа този усет:
“От мене очакват проект за човек. Знам го много добре.
Не че някой ми досажда късно нощем или рано сутринта с такава молба. Нито някой ме спира на улицата. И все пак това се очаква от мен – то е тъй очевидно! Защото нали съм негоден за нищо друго в този свят, нали никой не иска замърсената ми кръв, слабите ми мускули? Но всеки тайничко би се надявал на моя проект, защото всеки е тъй нещастен от липсата на такъв проект!…
Ние нямаме проект за човек – твърди винарят от избата, така се изказва и певецът, който пътува с колата си между два града, под два реда дървета, израсли край пътя; липсва ни много такъв един проект, ще рече и жената, която простира детски пелени насред слънчевия двор… Късно в нощта, наведен над книжа, така ще си промълви и историкът – не, сега ние наистина нямаме проект за Човека…
Но ето че днес се усмихва една космическа усмивка!”
*
А-15
…Да, един ден бяха поискали божествата от моя брат да направи нов проект за Човека: види се, сметнали бяха, че досегашните проекти са на изживяване, и не отиват на сегашността. А и с доверие бяха погледнали на моя брат Безсмъртните, та нему бяха предоставили проекта.
…Ах, рядко се случва богове да поръчат на смъртен проект. И малцина са чували какво се прави в тия случаи.
За тия, дето не знаят как именно се процедира, ще трябва тук накратко да се обясни.
Нещата и идеите, които тласкат великите люде към едно или друго, носят името божества; ала такива са те спрямо човека, що ги носи в сърцето и ума си.
Изобщо обаче, и в самите себе си, тия неща се зоват богове.
Подтикват те великата душа да си мечтае за Човек, за Бог или за нещо друго, ала не я оставят само с нейните мечти: подсмихвайки се със свръхземна хитрост, те я чакат да назове мечтаното “проект”, да го оформи по техните небесни правила, за да добие зрелост нейната мечта – и ето че тогава, неочаквано за всички, те я сбъдват!
Да, сбъдват я – ала в това чудесно сбъдване нерядко се долавя и коварство.
Не пращат боговете на великия отвън душа, с която той да се сравни! Не пращат му душа голяма, жива, която този да възлюби!
Но правят те, че собствената му душа достига, което е копняла; и правят още, че великият постига сам копнежа си, и сам се слива със своя си “проект”, и става той едно с мечтата си.
Така чрез неговото същество се вижда и цената на проекта му.
Та затова аз казвам, че е опитно зайче мъдрецът.
Опитно зайче е той на боговете!
Съдбата му е и компас, и шифър, и пътеводител за човека…
Но как да разшифроваме тогава смъртта на моя брат?
Ще бъдем прозорливи, ако я съзрем в самия му проект. И според него да я обясним, и да я пренесем върху човека.
Ах, своя нов човек реши да построи от памет моят брат!
Понеже му се струваше, че слаба бива паметта у хората, та не удържат тия своите промени, и различия.
Но може ли да е човек и този, що не схваща своята променливост, и няма в душата си поляна, дето да събира и огражда всички свои различия, като добитък? Този, що не е навързал цялото си същество на броеница? Този, дето няма да насочи срещу страшната Промяна оръжието на Единността?…
Ала чудесният ми брат желаеше паметта да обхваща Човека му, подобно пелерина, и никоя част от него да не се протяга навън – никой миг не биваше да се изплъзва на тази памет.
Само че животът не е ли воденица, що мели все ново зърно?
Да, ала мливарите постоянно отнасят смляното и воденицата не се задръства.
А пък животът на паметливия заприличва на балон, що само се надува.
И всеки знае, че такъв един балон скоро ще изгърми.
…Седемнайсетгодишен, осъзна моят брат желанието си да бъде памет, и начерта на лист оризова хартия плана си, и го нарече “проект за Човека”.
Божествата му се развеселиха и подсмихнаха, та плеснаха с ръце и тозчас го дариха с паметта, която бе си пожелал, та сбъднаха мечтата му!
И получи моят брат духовна памет, и си припомни всяка извивчица на свойто същество в хода на времето. И стана властелин над своите промени, и зацарува над различията си.
О, блажен мой брат!
Блажен в годините, когато систематизира своята история!
Блажен, докато сам канонизираше Писанието на живота си!
Докато сам си разказваше Романа на своята цялостност!
Но ето че от тоя миг нататък трябваше и всяко настояще – всяко бъдещо настояще – да стане също част от тая цялостност, и продължение от същия роман!
…Така видяхме и достойния ми брат да се превръща в разказвач на собствената си съдба.
Ах, вярно е, че всеки мъдър изживява живота си като история!
И вярно е, че бива поучителен животът му, подобно притча, примерен като евангелие, дълбокомислен като алегория.
Ала животите са първо за живеене, а сетне за разказване.
А ето ти го моят брат, как се затвори в собствения си живот, тъй както в кула!
Чрез разкази за себе си се омота – сам себе си! – с въжета!
И ето я да идва Смъртта, за която беше и питането ни – понеже от заключена стая се бяга през прозорец, а от залостен живот се бяга през смърт!…
*
87
…Там, сред краткия, ала възвишен жизнен път на моя брат, три женски фигури изплуват, за да се откроят по-ярко от всички други образи на хора.
Първата от тях е образ на момиче.
Най-ранните стремления на моя брат, които мога да узная, белязани са с този чуден образ. Това е смугла красота, невръстност, пълна с гъвкавите сили на дивото. Сърцето затрептява от природа, колчем понечи да я съзерцава. Каква дивачка! Колко тъмен поглед! Несъвместима фигура със всичко онова, което щеше да се появи у моя брат едва по-сетне. Ни капка дух! Ни сянка размишление!…
Потъвайки сред този образ, откривам оня смътен порив, докарал чудния ми брат до всичко сетнешно. Аз знам как той е искал да познае магията на съвкуплението, мига, през който дух се среща с чистата природа – и сигурно го е постигнал с чистота, която би била завидна за всеки в този свят. Ах, тази котка!… Едва ли би било достойно друго същество чрез мяукане или чрез остри нокти за посвещението на мъдреца! Аз още чувам страстните им викове… Чрез ехото и ти ще чуеш даже.
Но твърде кратко трае всяко посвещение. И моят брат, изпървом удивен, въздигнат, сетне се отвратил. Природата го блъснала със свойта слепота, несвястност и безумство. Започнал да копнее още оттогава за дух, за родство на душите. Докато още съзерцавал външната природа, я чувствал близка, сам неотделен от нея. Но трябвало да я изпита въплътена в човек, за да се посвети и за да знае вече дълбокия й ужасяващ смисъл…
Кога изплува втората жена?
Изглежда вече много мъдрост и горчилка са били натрупани, когато моят брат решил да пробва онова, което изглежда най-далече от ума. С обходна маневра той решил да доближи човеците откъм гърба.
Онези, дето вече дълго време го отвращавали със своето безумство и нечистота, той все пак благородно пробвал някак си да опознае. Ала как?
Отвлякъл в своя свят една жена – тъй както вълк завлича агне – и почнал ден след ден да я разпитва.
Несвестни обяснения му давала, тъй много мъки й коствало да препредава чувства – но той напрягал слух; подобен бил на опитен гадател, гадаещ по кокоши изпражнения.
Днес виждам образа й – тъй усърден в желанието си да изкаже този свят, сред който е плътно потопен и само леко-леко по краищата на световната картина усеща да потрепва нещо друго…
Добро момиче. Иска да помогне на мъдреца, напряга се… Но бързо губи сили. Изпълнена е с толкоз много свят, в зениците й няма нищо друго освен безкрайна суета. Отвлечена далече от света, тя даже не разбира и къде е…
Жената-свят – от нея моят дивен брат научил много. По нейните несъвършенства той узнал с пределна точност къде се крият слабостите на света; докато с разум се е мъчил напразно да лекува нейните безумия и болки, научил за световната неизлечимост, а също и за своята…
Ала светът не спирал да докарва моя брат до нови отвращения. Все по-дълбокото познание, наместо да го увлече, е тласкало душата му сред смут и безнадеждност. Оная светлина, която виждал той да блика от собствената му душа, не се е потвърдила сред света. Подобни светлинки откривал само сред стари свитъци и манускрипти. Но някак мъртво светели словата от древни времена – щом думите Сега и Тук са станали отровни…
Копнеж за светлина изпълвал този дух, откъснат вече напълно от света. (И от жената, чрез която го познавал.) А собствената светлина, с която светел той, безмилостно бледнеела, лишена от подкрепа. И не е никак странно, че когато той съзрял светлик, подобен на своя, помислил го за чудо и магия…
Тук идва третата жена, а с нея и самият край на моя брат.
Грижовен женски силует, и с едра гръд на майка. Нима не знае всеки, че майката е вик, бележещ и началото, и края?…
За пръв път тук прозира топлота от този свят към моя брат, за пръв път ласката е истинска. Не можем и да отречем, че в тая топлина, понякога нагряваща до бяло, е светела и светлина…
Но гледайки света с последни сили на очите си, умиращият познавач не съумял да разбере навреме, че там пред него е стояло само отразеното сияние на собствената му душа, и то в последния си блясък. И топлотата, що го радвала почти до края на неговите дни, била е само уловеното от западни прозорци на дома последно, топло, червеникаво сияние на залеза.
Но осъзнал това в момент на яснота, той мигом се предаде на смъртта и неговият край бе възвестен.
Момичето-природа, жената-свят, жената-огледало – това е неговият път, предаден в три жени.
Ала не ще го разберем, ако не видим също и една съпътстваща жена – жената-дух, жената-светлина, – която моят брат бе дирил непрестанно. Към нея беше устремен напразно животът му на мъж, и беше плод това на груба грешка...
*
Z-1
…Ах, много още можем да разкажем за детството на моя странен брат, и за съзряването на душата му! Достатъчно е писано и от самия него в смайващите му Тетрадки – и всичко можем пак да претълкуваме и преразкажем!…
Но още много спирки имаше да посети великата душа по пътя към смъртта. И нещо в нас говори, че най-значимото тепърва предстои, и то ни тегли да препускаме напред!…
Z-2
…Ала не бе достатъчна на моя брат самата му душа.
Душата му копнееше за дух.
На чувствата им втръсна да танцуват безразборно – те искаха да бъдат подредени, копнееха за някой диригент, за палка, под която да се римуват и ритмуват.
Ах, ако бе останал този мъж при чудната Душа!
Навярно никога не би загинал, навярно вечно би се радвал на трепетите Й!
Не би постигнал мъдростта, наистина, но – що? Той би бил радостен и жив, той радвал би и другите навярно!
Но ето го, че пожела Идея да го обладае.
Ето го, че стана строг, суров. Дори презря Душата! Презря най-светлото от свойто същество! Продаде всичкото си злато за сребро.
Той всички свои чувства претопи в познания.
Светкавично се нареди сред мъдреците.
Понеже усетът му ставаше за миг Идея.
А колко усети събрала бе душата му! Какви съкровища от мирис, светлина, и звук, и трепет!
Ето че сега той ги презря, и ги предаде!
И бе така щастлив в решимостта си!…
Но заплати със смърт за мъдростта.
*
А-2
…И се нарече моят брат “аскет” и “духовник”. И отчужди се съществото му от всичко плътско:
“…Мене, мене ще питаш – защото аз изживях най-силната радост телесна, и знаеш ли как съм крещял от наслада? Знаеш ли в колко женски врати съм влизал, и колко сласт съм изпитал?
Ала ето че сега ще ти кажа – понеже има все още знание в главата ми: нищожни и празни са тия радости пред едни други, що съм имал в живота си; бледнее всичко плътско пред онова, що се изпитва само в духа!
Да, аз усетих наслада, по-висша от всичко телесно, аз пих от чаша божествена!
И имам ли някаква сметка да те лъжа? Че какво имам аз да деля с плътските човеци!?
Ако и нищо да не разбираш от богове и божественост, стига само малко да разбираш от хора, за да провериш, че истинни са думите ми…
И ще признаеш на себе си, че има прозорци, през които не си още гледал, и има страни, които не си още пребродил…”
*
82
Сред истини и същности започна да живее моят брат. Премести цялото си същество сред мъдростта.
И от громното си самочувствие на познавач мълвеше:
“Чудна работа… Някои учени мъже говорят, че не можело да се изкаже никаква същност и че даже не бива и да се опитваме да говорим за същността, а пък аз още от малък зная да изричам същността и не се уморявам да я изказвам всеки миг…
Тук значи се вижда противоречие едно. Понеже как тъй щом не може нещо там да се извършва, един човек ще си го прави твърде добре вече години наред? Теорията на тия мъже значи е погрешна и те ще направят хубаво, ако по-внимателно я премислят…”
*
110
И ето една сполучлива рисунка от дивния ми брат за неговата лична орис в този свят:
“Не съм орач, не съм жетвар, не съм и сред ония, които само почвата поливат, дават на посятото храна – аз само съм сеяч, аз пръскам семената, които после да кълнат – дори не искам да ги виждам; аз зная – те ще порастат без мене!
Как ли да изкажа точно положението си?
Виж най-добре овчаря и краваря – как скопяват повечето мъжки, за да не пречат тия, за да служат и да не разпалват страсти, но тук-таме оставят по едно оплождащо животно, нескопено.
Кълна се, тъй постъпват с нас и боговете, дето ни пасат!
Скопяват те духа на всички хора, лишават духовете им от семе. Така човеците привикват да се трудят без въпроси, и без да се стремят към радостите на духа. Но тук-таме ще се намери някой, когото са оставили за оплодител – оназ духовна част, отдето бликат семена-идеи, при този мъж не е скопена. И много семе има той, достатъчен е сам, за да опложда всички духове…
Към тез оставени човеци спадам аз – от мен потича семето на мисълта!…
Другите умеят по-добре да й помагат да расте, да я поливат и торят – и всичко там, което трябва да се прави с мъничката мисъл, за да порасте, а после – да се бере, да се сортира и да се дава за храна на боговете… – но само аз съм Оплодител на духа – аз пръскам семена, които да покълнат в човешките глави; не знаят даже хората, че аз съм всъщност баща на техните деца; и всеки ме презира, че наглед стоя без работа…”
…Да, можеше моят брат да стане най-достоен осеменител човешки, и дълги векове да отглеждат людете всички там мисли, заченати от него… Ала за беда, изглежда, решили бяха боговете да скопят и неговия ум, но само дето го сториха със закъснение. Ах, не знаеше моят мил брат, докато пишеше тия възторжени думи, че съдбата бе му отредила най-горчивия дял сред всичките човеци!…
Той трябваше с очите си да види как умът му го напуска – а с него и великата му радост – и толкоз бавно ставаше това болезнено отделяне, че сякаш бе безкрайно!
Да можеше някой да усети тази болка, той сигурно не би задал никога повече глупав въпрос относно людете, подобни на моя брат!
Ала скопените човеци даже и не различават кога мислят сами, и кога боговете и всякаквите демони небесни им шепнат разни неща на ухото!…
Къде ще ти усетят те болката от втвърдяването на душата – та техните души са били втвърдени толкова отдавна! Къде ще ти усетят те отдръпването на боговете от човека – та техните богове са ги напуснали още когато тия са излизали от портите на детството!
…Да виждаш и усещаш цял как режат късове от твоята душа – и не за ден, а за години! – а всичко, що остане, вкостеняват, вкаменяват – това изпита моят брат в последните лета на краткия живот, който му бе дарен…
*
55/59
…А имаше си той чудати състояния, в които не беше оня разсъдливец, който биваше обикновено, и даже въобще не беше същият, какъвто обикновено. Очите му се отваряха тогава, ушите също, а пък словата му ставаха съвсем неузнаваеми…
Това са мигове от Изстъпленията на моя брат:
“Ах, плуват, плуват живите идеи, във въздуха и в светлината! Изпълнено и пълно с логоси е всичко! Прелитат логоси и всичко определят на мига!
А много, много са боговете! И все обсъждат, все съветват. Летят навсякъде и управляват! Да ги броиш ли, да ги слушаш ли?
В светлината виждам и разбирам живите идеи!
Човекът се протяга и си откъсва от дървото една ябълка.
— Живата Идея се протяга и си откъсва от човека една мисъл.
Човекът събира най-различни плодове и ги изстисква на сок.
— Живата Идея разбърква мисли от разни хора и си ги пие.
Човекът коли прасе.
— Живата Идея коли човек.
Човекът си хапва гъби.
— Живата Идея си хапва хора.
Човекът се отравя от гъбите и умира.
— Живата Идея не умира. Обаче я боли стомахът.”
*
Z-3
Идеите изпиха моя брат, подобно на яйце.
Те взеха го при себе си на служба, те сбъднаха мечтите му без труд!
Приучиха го те на леснината, навикнаха го на безплътния живот!
Не от дърво, и не от камък – от мисъл само правеше си всичко този мъж! Забрави, че живее тук, сред плът.
Ех, вярно е – самата плът направена е с мисъл, и от мисъл! Но на готова плът й трябва плът, за да живее…
*
59-А
Но моят брат отлично знаеше порока си:
“Отрова ще е моята мъдрост за света. Затова се пазя да не го залея с нея.
Това е мъдрост на мечтата, която тутакси се сбъдва.
Моите мечти веднага стават истини – на мига още, щом си ги помисля. Понеже самата ми мисъл има свойството да е действителна. Ала никой не знае колко страшно е това.
Хората днес живеят на спокойствие, понеже си мислят, че мислите им са само мисли, а пък делата – само дела. Ах, в какво спокойствие тънат хората днес! Та те не се чувстват никак отговорни за мислите си! Техните мисли отекват в празните им глави като в самотно, изоставено подземие с влажни стени. Никой, мислят си людете, не би могъл да надникне и да подслуша какво се изрича и си отеква в тяхното подземие. Някъде, далече, нагоре, навън от подземието е светът, дето нещата се правят и изработват, дето животът си ходи и се разлиства под светлината, и дето няма ехо и влажни стени. А в това, що е подземие и пещера, там те сами са си господари и там значи могат да стават всякакви низости.
Ах, малко само наблюдателност ще им е нужна на тия люде, за да забележат как след всяка гавра и след всяко бесовство в “подземието” току се преобръща с главата надолу и светът отвън…
Ала не умеят да забележат те това поради слаба памет – понеже докато бесовстват вътре в подземието, забравят за света, а пък почнат ли да си дялкат и майсторят нещо из света, съвсем са забравили значи подземието.
…Ех, кратички са човешките погледи! Отскачат от нещата като топчета за пингпонг и никъде не смогват да се задържат!… Та кой и да ги научи на повече памет и удържане?…
Аз пък зная всички тайни на направата на световете, и как се съзиждат светове с думи. За мене няма “пещера” и няма “вън”, а всичко е едно – и стига само да умееш да си поиграеш с думите, за да ти стане и светът като по мярка. Понеже той друго и не съдържа освен думи и знаци.
Но страшно е и това, да познаваш всички думи и всички знаци, и то лично, а които не познаваш, да идат при тебе сами за представяне и запознанство. Страшно е да бъдеш ограден от толкоз много сила! Хей, човече, ще ме разбереш ли, като ти говоря – на бомби спя аз нощем, на динамит полагам главата си всяка вечер и не керемиди – гранати застилат покрива на моята колибка! Кой би бил спокоен на такова място?
Най-страшното идва обаче тепърва. Понеже съм и по неволя оператор на всички тия живи взривове. А идеята, разбери, никак не обича да я командваш. Тя обича да седне на рамото ти и да те омайва, и да ти шепне на ушенцето нейните си бабини деветини. И като кон да те язди.
Аз обаче, преди другите човеци и да са надушили какви са тук нещата, научих как да се харесам на идеите и да ги използвам за своите си работи.
Живите идеи обаче нищо не ти дават току така!
Живата идея ти взима кръвен данък и си отива, тананикайки тиролска песничка.
Дреболия в духа е да издириш няколко безработни идеи и да ги накараш да ти свършат работа. (Нищо, че повечето хорица и това не умеят!) Ала можеш ли да се измъкнеш, без да им платиш надницата?
Ах, много ми дадоха идеите, и рядко добри бяха с мене. Но ето че сега ме чака ранна смърт. Харесаха ме и искат да стана и аз по-скоро като тях. Да стана една идея.
Ранна смърт ме чака, понеже всички мечти те ми сбъдваха начаса, щом си ги помислех, та сега не ми останаха не само мечти, ами даже и прости желания…”
*
В-1
Но онова, което преживяваше чудесният ми брат, не си остана някъде в неясен спомен, както става с чувствата на повечето хора. То се задържаше, натрупваше се на купчини, а сетне бе подреждано от услужливите идеи. И ето че узнатото превърна се в Учение, изстраданото стана Път, съдбата стана Опит и Проект.
Една неделна утрин се събуди мъдрият ми брат с божествена Програма, и ето как описа този усет:
“От мене очакват проект за човек. Знам го много добре.
Не че някой ми досажда късно нощем или рано сутринта с такава молба. Нито някой ме спира на улицата. И все пак това се очаква от мен – то е тъй очевидно! Защото нали съм негоден за нищо друго в този свят, нали никой не иска замърсената ми кръв, слабите ми мускули? Но всеки тайничко би се надявал на моя проект, защото всеки е тъй нещастен от липсата на такъв проект!…
Ние нямаме проект за човек – твърди винарят от избата, така се изказва и певецът, който пътува с колата си между два града, под два реда дървета, израсли край пътя; липсва ни много такъв един проект, ще рече и жената, която простира детски пелени насред слънчевия двор… Късно в нощта, наведен над книжа, така ще си промълви и историкът – не, сега ние наистина нямаме проект за Човека…
Но ето че днес се усмихва една космическа усмивка!”
*
А-15
…Да, един ден бяха поискали божествата от моя брат да направи нов проект за Човека: види се, сметнали бяха, че досегашните проекти са на изживяване, и не отиват на сегашността. А и с доверие бяха погледнали на моя брат Безсмъртните, та нему бяха предоставили проекта.
…Ах, рядко се случва богове да поръчат на смъртен проект. И малцина са чували какво се прави в тия случаи.
За тия, дето не знаят как именно се процедира, ще трябва тук накратко да се обясни.
Нещата и идеите, които тласкат великите люде към едно или друго, носят името божества; ала такива са те спрямо човека, що ги носи в сърцето и ума си.
Изобщо обаче, и в самите себе си, тия неща се зоват богове.
Подтикват те великата душа да си мечтае за Човек, за Бог или за нещо друго, ала не я оставят само с нейните мечти: подсмихвайки се със свръхземна хитрост, те я чакат да назове мечтаното “проект”, да го оформи по техните небесни правила, за да добие зрелост нейната мечта – и ето че тогава, неочаквано за всички, те я сбъдват!
Да, сбъдват я – ала в това чудесно сбъдване нерядко се долавя и коварство.
Не пращат боговете на великия отвън душа, с която той да се сравни! Не пращат му душа голяма, жива, която този да възлюби!
Но правят те, че собствената му душа достига, което е копняла; и правят още, че великият постига сам копнежа си, и сам се слива със своя си “проект”, и става той едно с мечтата си.
Така чрез неговото същество се вижда и цената на проекта му.
Та затова аз казвам, че е опитно зайче мъдрецът.
Опитно зайче е той на боговете!
Съдбата му е и компас, и шифър, и пътеводител за човека…
Но как да разшифроваме тогава смъртта на моя брат?
Ще бъдем прозорливи, ако я съзрем в самия му проект. И според него да я обясним, и да я пренесем върху човека.
Ах, своя нов човек реши да построи от памет моят брат!
Понеже му се струваше, че слаба бива паметта у хората, та не удържат тия своите промени, и различия.
Но може ли да е човек и този, що не схваща своята променливост, и няма в душата си поляна, дето да събира и огражда всички свои различия, като добитък? Този, що не е навързал цялото си същество на броеница? Този, дето няма да насочи срещу страшната Промяна оръжието на Единността?…
Ала чудесният ми брат желаеше паметта да обхваща Човека му, подобно пелерина, и никоя част от него да не се протяга навън – никой миг не биваше да се изплъзва на тази памет.
Само че животът не е ли воденица, що мели все ново зърно?
Да, ала мливарите постоянно отнасят смляното и воденицата не се задръства.
А пък животът на паметливия заприличва на балон, що само се надува.
И всеки знае, че такъв един балон скоро ще изгърми.
…Седемнайсетгодишен, осъзна моят брат желанието си да бъде памет, и начерта на лист оризова хартия плана си, и го нарече “проект за Човека”.
Божествата му се развеселиха и подсмихнаха, та плеснаха с ръце и тозчас го дариха с паметта, която бе си пожелал, та сбъднаха мечтата му!
И получи моят брат духовна памет, и си припомни всяка извивчица на свойто същество в хода на времето. И стана властелин над своите промени, и зацарува над различията си.
О, блажен мой брат!
Блажен в годините, когато систематизира своята история!
Блажен, докато сам канонизираше Писанието на живота си!
Докато сам си разказваше Романа на своята цялостност!
Но ето че от тоя миг нататък трябваше и всяко настояще – всяко бъдещо настояще – да стане също част от тая цялостност, и продължение от същия роман!
…Така видяхме и достойния ми брат да се превръща в разказвач на собствената си съдба.
Ах, вярно е, че всеки мъдър изживява живота си като история!
И вярно е, че бива поучителен животът му, подобно притча, примерен като евангелие, дълбокомислен като алегория.
Ала животите са първо за живеене, а сетне за разказване.
А ето ти го моят брат, как се затвори в собствения си живот, тъй както в кула!
Чрез разкази за себе си се омота – сам себе си! – с въжета!
И ето я да идва Смъртта, за която беше и питането ни – понеже от заключена стая се бяга през прозорец, а от залостен живот се бяга през смърт!…
*
87
…Там, сред краткия, ала възвишен жизнен път на моя брат, три женски фигури изплуват, за да се откроят по-ярко от всички други образи на хора.
Първата от тях е образ на момиче.
Най-ранните стремления на моя брат, които мога да узная, белязани са с този чуден образ. Това е смугла красота, невръстност, пълна с гъвкавите сили на дивото. Сърцето затрептява от природа, колчем понечи да я съзерцава. Каква дивачка! Колко тъмен поглед! Несъвместима фигура със всичко онова, което щеше да се появи у моя брат едва по-сетне. Ни капка дух! Ни сянка размишление!…
Потъвайки сред този образ, откривам оня смътен порив, докарал чудния ми брат до всичко сетнешно. Аз знам как той е искал да познае магията на съвкуплението, мига, през който дух се среща с чистата природа – и сигурно го е постигнал с чистота, която би била завидна за всеки в този свят. Ах, тази котка!… Едва ли би било достойно друго същество чрез мяукане или чрез остри нокти за посвещението на мъдреца! Аз още чувам страстните им викове… Чрез ехото и ти ще чуеш даже.
Но твърде кратко трае всяко посвещение. И моят брат, изпървом удивен, въздигнат, сетне се отвратил. Природата го блъснала със свойта слепота, несвястност и безумство. Започнал да копнее още оттогава за дух, за родство на душите. Докато още съзерцавал външната природа, я чувствал близка, сам неотделен от нея. Но трябвало да я изпита въплътена в човек, за да се посвети и за да знае вече дълбокия й ужасяващ смисъл…
Кога изплува втората жена?
Изглежда вече много мъдрост и горчилка са били натрупани, когато моят брат решил да пробва онова, което изглежда най-далече от ума. С обходна маневра той решил да доближи човеците откъм гърба.
Онези, дето вече дълго време го отвращавали със своето безумство и нечистота, той все пак благородно пробвал някак си да опознае. Ала как?
Отвлякъл в своя свят една жена – тъй както вълк завлича агне – и почнал ден след ден да я разпитва.
Несвестни обяснения му давала, тъй много мъки й коствало да препредава чувства – но той напрягал слух; подобен бил на опитен гадател, гадаещ по кокоши изпражнения.
Днес виждам образа й – тъй усърден в желанието си да изкаже този свят, сред който е плътно потопен и само леко-леко по краищата на световната картина усеща да потрепва нещо друго…
Добро момиче. Иска да помогне на мъдреца, напряга се… Но бързо губи сили. Изпълнена е с толкоз много свят, в зениците й няма нищо друго освен безкрайна суета. Отвлечена далече от света, тя даже не разбира и къде е…
Жената-свят – от нея моят дивен брат научил много. По нейните несъвършенства той узнал с пределна точност къде се крият слабостите на света; докато с разум се е мъчил напразно да лекува нейните безумия и болки, научил за световната неизлечимост, а също и за своята…
Ала светът не спирал да докарва моя брат до нови отвращения. Все по-дълбокото познание, наместо да го увлече, е тласкало душата му сред смут и безнадеждност. Оная светлина, която виждал той да блика от собствената му душа, не се е потвърдила сред света. Подобни светлинки откривал само сред стари свитъци и манускрипти. Но някак мъртво светели словата от древни времена – щом думите Сега и Тук са станали отровни…
Копнеж за светлина изпълвал този дух, откъснат вече напълно от света. (И от жената, чрез която го познавал.) А собствената светлина, с която светел той, безмилостно бледнеела, лишена от подкрепа. И не е никак странно, че когато той съзрял светлик, подобен на своя, помислил го за чудо и магия…
Тук идва третата жена, а с нея и самият край на моя брат.
Грижовен женски силует, и с едра гръд на майка. Нима не знае всеки, че майката е вик, бележещ и началото, и края?…
За пръв път тук прозира топлота от този свят към моя брат, за пръв път ласката е истинска. Не можем и да отречем, че в тая топлина, понякога нагряваща до бяло, е светела и светлина…
Но гледайки света с последни сили на очите си, умиращият познавач не съумял да разбере навреме, че там пред него е стояло само отразеното сияние на собствената му душа, и то в последния си блясък. И топлотата, що го радвала почти до края на неговите дни, била е само уловеното от западни прозорци на дома последно, топло, червеникаво сияние на залеза.
Но осъзнал това в момент на яснота, той мигом се предаде на смъртта и неговият край бе възвестен.
Момичето-природа, жената-свят, жената-огледало – това е неговият път, предаден в три жени.
Ала не ще го разберем, ако не видим също и една съпътстваща жена – жената-дух, жената-светлина, – която моят брат бе дирил непрестанно. Към нея беше устремен напразно животът му на мъж, и беше плод това на груба грешка...
*
Z-1
…Ах, много още можем да разкажем за детството на моя странен брат, и за съзряването на душата му! Достатъчно е писано и от самия него в смайващите му Тетрадки – и всичко можем пак да претълкуваме и преразкажем!…
Но още много спирки имаше да посети великата душа по пътя към смъртта. И нещо в нас говори, че най-значимото тепърва предстои, и то ни тегли да препускаме напред!…
