И З Б Р А Н О
из
ЧЕТВЪРТА ТЕТРАДКА:
Зло.
Диалектика
ЧЕТВЪРТА ТЕТРАДКА:
Зло.
Диалектика
*
130
Но съблазни се моят брат от образа на злото. Съблазни се от лика на онова зло, що сам не умееше да извърши в умереността на съществото си.
И даже радост, и възхита му донасяха людските грехове и падения, и самите фини форми на греховността, та той ги наблюдаваше с грейнала усмивка, като някой развеселен и очарован бог. И искаше му се да не спира тази забава, та той сам подклаждаше людете да съгрешават, да блудстват още повече, и в това приличаше на дявол.
Тъй близко бяха в него божественото и дяволското тогава – виждам го да свързва най-висшата обич с демонична похот – и в едно само изречение!
Ах, ако блудно някое момиче споделеше с него, че е блудствало с двамина, той го приласкаваше и го съветваше насетне да блудства с четирима!
И ако някой си подлец му кажеше за подлости, които бе извършил спрямо други подлеци, брат ми в смях щеше да го посъветва да извърши същото и спрямо честни хора.
Тъй както Някой беше казал: “Прощава ти се. И не съгрешавай вече”, така той казваше: “Прощава ти се. И да съгрешаваш двойно!”.
Така всички срещаха у моя брат насърчение за пороците си. Съблазнител беше той за всяко невинно сърце! И ето как той самият описваше чувствата си към порока:
“Ах, възхита ме облива от злостта на хорските лица, и от порочността, що осветява погледите хорски!
Ела, лукавост, виждам да блестиш край мазен нос!
Ела и похот, ти, разюзданост, светни! Разлей се върху лакти и изпънати напред брадички!
Ах, мънички животни! Наричате се “хора”, ала всеки е готов да се изпишка на покривката, и името си да изпише с изпражнение!
И колко възхитително е туй – да се откриваме като зверчета! Виж – моят поглед ще те глътне! Вместо сълзи от очите ми потичат слюнки!… Свинче си ти, свинче съм аз – ела да си почеша четинката в твойта!…
Същински охлювчета – вредом дето минете, оставяте следи от лиги! И колко сладки са – по тях се плъзгам и летя като кънкьор, във фигури от танц дивашки!
Ах, стига крихте животното, което сте, под дрехи, думи, жестове, предмети! И вижте само изрода – любимец мой сред вас – полуживотно, той име е на истината за човека!
Ах, как го любя! Той плете език, мучи, търкаля се по пода, очите цъкли, хили се, реве, какъв е готин! От него ще направя свой приятел – от идиота!…
Изважда пишката си той и я размахва – със свойто тяло си играе като с кукла! Когато се ядоса, дращи, хапе. Когато се затъжи, плаче – не го е срам от сълзите, навира и разхлипана уста между краката на жените!
Той иска и предлага откровено и обич, и омраза! Не е подобен и за миг на вас, които се плашите от собствената си душа! Не се затваря той в мазетата на свойто същество! Не ще го видим да се плъзга с празен поглед покрай хората като сред кули. Той дава, търси, проси и предлага, той непрестанно дава се в залог!
На снимки ще ме видите, прегърнат от идиоти – как малките кретенчета се качват по мойте колене, как пеят те под диригентската ми палка!…”
…Да, прочут е този дуализъм у моя брат, дето не дава да се смесват в него бога и животното!
Всички люде виждаше той недостойни, понеже само омесваха и съчетаваха. И така се обръщаше към тях: “Вие, пропадналите, що направихте бога у вас животински, а животното обожествихте!…”
Докато сам той търсеше ония люде, що бяха най-подобни на животни, и тия, дето най се доближаваха до боговете – а всички средни, всички смесени, не го вълнуваха…
Въжеиграч бе моят брат; и ето как говореше за своето въжеиграчество:
“Опъвам аз въже от мисъл над множеството хорско. Далече долу са ония – всички смесени. Не знаят те сами нещата, от които са смес и сплав.
А аз играя горе, в светлината, на своето въже!
И знам – отдясно е Достойнството, отляво – Низостта. Отдясно е Доброто, вляво – Злото. Отдясно – Красотата, вляво – Гадостта. Отдясно е Духът, отляво е Плътта! Отляво е животното, отдясно – богът!…
И няма средно – “средното” е само танц, баланс, протягания на ръце, удържане с крака, изпъване на гръб, привеждане, назад глава, напред глава: ах, тук, при мене е Човекът!
Ако залитна в някоя посока, знам – ще падна!
В тълпата догматична крехките ми телеса ще се разкъсат.
Аз долу, там, съм немислим, неразбираем…”
Но как можеше такъв един дуалист да понесе света?
И още: как можеше той да понесе човека?…
*
139
Колко ли упреци за неморалност е получил моят брат в своя кратичък живот?
Трудно е да се каже – толкова много хора са го смятали за зъл, затворен в себе си и егоист, че точният им брой е неизвестен.
И трябва ли да го оправдаваме, и да изпросваме за него прошка, след като пръстта отдавна е заляла и изяла земното му тяло?
Напълно е ненужно; а освен това се знае, че мъдрите не се нуждаят от земни адвокати, понеже боговете сами поемат тяхната защита.
Колкото до неговата “злост”, аз сам не ще я отрека; ала не я отричам и за всеки друг човек.
Но тука трябва тя да бъде уточнена, та да се схване максимално точно – каквато точно е била.
Понеже дълбоко беше прозрял моят брат природата на злото – може би най-дълбоко от всички свои съвременници и приятели по мъдрост.
Но докъде го водеше това прозрение?
То най-напред го водеше натам, че да отхвърли всички средства, дето хората използваха, за да прикриват и завоалират злото. Понеже скритото не можеш да изгониш, а само онова, което се показва.
И почна моят брат да демонстрира злото. Приличен беше на мъжете, дето събират около себе си зяпачи, и почват да показват как работи някоя машина, която искат да се продаде добре.
В собствените си слова и във словата на околните откриваше чудесният ми брат невидимите кълнове на злото – и ги изкореняваше, и ги издърпваше на слънце, и ги посочваше на всички!
Със смях го правеше, и със закачка – ала неуките души, които го виждаха така безстрашно да борави със злото, с плувнала във зло душа, с ръце, омазани от зло, и с уста, от зло кафява, се плашеха и мислеха, че той самият е първоизворът на злото…
Самите те – неуките души – продаваха добро; те бяха продавачи на добро, тъй както бяха ги научили родителите им.
И демонстрираха добро – събираха зяпачи и показваха доброто как работи – като смазана машинка.
Ала не можеха сами да разберат, че правят зло, като продаваха доброто!
…Ах, ходеха дори при непознати хора. И правеха им “добрини”. Не можейки да смаят никого на тоя свят със знания и мъдрост, нито даже с малко красота, не можейки да изненадат с нищо даже и едно дете, те съблазняваха човека с грижи, те даже се предаваха и в робство! Безчет услуги правеха на всяка своя жертва, и колко доброта в постъпките им се четеше! И всеки техен жест преливаше от всеотдайност, а мъничките им очи искряха: “Кога ще ми се отблагодариш, и как?…”
Кого ли не затвориха добряците в големия затвор на добротата? Кого ли не направиха войник на фалшивата добрина? Кого ли не съблазниха да имитира доброто?
И не стана ли целият свят продавач на добро?
Но моят брат стана продавач на зло. Защото единствен той знаеше, че само злото може да се продава.
Всякакво зло се намираше в голямата му торба – заблуди, лъжи и илюзии, похот и жестокост всевъзможна, опиянения, лудости и всякаква съблазън за души и тела. И с какво изражение само моят дивен брат я отваряше! С какви движения на коте разгръщаше диплите й, а сетне измъкваше зловещите й, красиви съдържания! С какво проникновение сетне обясняваше на смълчаната от ужас хорска маса действието на показваните неща!
“Хайде да си разменяме злини! – говореше знанието му. – Аз на тебе, ти на мен! Големи, редки, истински мечтани и реални зли неща! Кажи ми своята злина, тъй както аз ти казвам своята! Сподели с мен най-великата си похот! Направи ме причастен на най-грандиозното си извращение! Не знаеш ли, че само тъй ще се освободим от злото?”
Ала зяпачите стояха безмълвни, потресени. И никой не се намираше да каже нещо, а някои със сърдита физиономия вече се разотиваха. Всички до един предпочитаха, вместо да си разменят злините, просто да се правят на добри, понеже така ги бяха учили родителите им.
А моят брат казваше:
“Ах, дойде на мода доброто, и се направи привлекателно за всички! А аз не знам по-голямо падение за нещо, отколкото ако то стане привлекателно. Понеже всичко привлекателно бързо почва да се имитира…
Ала ето че докато всички имитират доброто, злото си се прави наистина, и в чистата си действителност. Но те трябва злото да имитират, ако искат доброто да се прави наистина, и в чистотата си! Не са ли виждали малчугани, дето се бият наужким?…”
Но нямаше на кого да обясни моят брат това, понеже зяпачите вече биваха заминали по своите си работи.
Изглежда не го биваше много в търговията.
*
И-1-А
За най-голямо зло се смяташе от моя брат това, човек да крие своя лик от другите човеци:
“…Едно от престъпленията людски – да прикриваш същността си, да заблуждаваш другите, да играеш играта на преструвките…
Уроде! Та всичко в този свят и без друго си е достатъчно объркано и прикрито! Защо те радва да увеличаваш кашата? Защо се стараеш да замъгляваш дори и самата мъгла? Защо пречиш на ония, които светят в нея с мъждукащите си фенери и се мъчат нещо да провидят?
Към всички тях ще отправя един личен съвет: видите ли, че някой крие себе си и всякак ви пречи да го разберете, мислете го най-напред за лош и долнопробен, и го смятайте такъв дотогава, докато не ви покаже своето достойнство по най-очевиден начин.”
*
114
…Говори моят брат за долността:
“Че не умеят днешните да се усетят велики с божественото в себе си, е ясно – кой ще го оспори! Ала може би не за всекиго е видно, че те най-напред не знаят да усетят долнопробното – и оттам почва другото им неумение.
Ала устройте им състезания по долнопробност, научете ги да се изразяват низко и да хулят, да псуват в захлас и да търсят ония интонации, които да възхитят всеки демон и всяко дяволоподобно създание на земята и на небето, накарайте ги да внимават в долността и да се стараят да бъдат максимално отвратителни, дори и да се възхитят на подлостта и да се опият от жестокостта – ето как ще им отворите очите и за всичко висше!
Как става тъй ли?
Ах, всички мъдри винаги са знаели за този фокус!
Виж само отвратителния – той дори не знае колко е противен; ако обаче знаеше, той не би бил противен и на половината от това!
Ах, знанието и вниманието върху нещо сами вече спадат към доброто и божественото; по-малко зъл е злият, който знае свойта злост, защото знанието му е донесло мъничко божественост! По-малко подъл е подлецът, който направи свойта подлост съвършена, защото осъзнатото умение го е просветлило! А колко по-издигнат е оня възвисен, който сам добре узнал е своята възвишеност!…
Онзи, който знае що е низкото, вече има път да разбере възвишеното – защото само трябва да каже едно НЕ на това, което е вече разбрал! Лесно му е на него значи – да му мисли оня, що плува в нечистота, а му се струва, че всичко е наред, да му мислят тия, що си градят къща от нечистотии, та живеят в гнилочта, ала нямат нос да усетят как мирише…
Ала безумните учители, дето трябва уж да сочат пътя на младежите, колчем чуят за долност и злост, бързат да я отрекат абстрактно – не искат и за миг тия да потопят ума си в нея и да схванат за какво става въпрос там. Ще ги видиш срамежливо да поставят пръст на устните си или да размахват същия този пръст строго във въздуха: “НЕ!”. На какво казват това “не!” – самите те едва ли знаят.
Но направете си учители по ужас! Направете си учители по злост! Създайте си преподаватели по низост и по долнопробност! Изследвайте дълбоко и проникновено долното, и ето как ще стане възможно да познаете висшето! Понеже както долното се отличава от безразличното, така и висшето се отличава от безразличното!… На различието им се научете!…
Ах, всичко се прелива днес в тоя омърсен свят – и обичайното, и долното, и висшето! Но извикайте мъдреците да ви сковат очи – да можете да гледате в мътилката…”
*
А-8
Някои казват: “Бог ще ме накаже, ако не върша добро!”. И ето ги как търчат като пощурели да вършат “добрини”!
Ала сбъркани са умовете на тия люде.
Не виждат ли те, че Бог нищо не иска от никого, и никого не ще да наказва? А че дяволът ги дебне от всеки ъгъл, и иска те да вършат зло, и ето – Бог няма да ги накаже, ако не вършат добро, а дяволът ще ги накаже, ако не вършат зло!…
*
121
Моят брат познаваше един гений на злото…
И какво приказваше за него?
“Ах, колко съм му благодарен! – говореше. – На него дължа всичката си доброта!
Така ме улесни този човечец да разбера доброто! Достатъчно беше да кажа едно НЕ на всяко нещо, което го виждах да върши или да си мисли – и така се получаваше доброто.”
*
69
Умееше моят брат да поражда ужас у хората! И ненадминат беше той в тази своя дарба.
Още като невръстно дете мисълта му безпогрешно усещаше какво отблъсква и ужасява дребните душици. И колчем разговаряше с простите хорица, тая голяма мисъл безпогрешно стъпваше точно в стъпките на техния ужас, та те подскачаха и се загърчваха от болки вследствие на неговата реч. Като с клещи хващаше той всичките им безсилия, всичките им страхове, непълноценности и кошмари.
Веднъж поговорилият си с него възрастен вече никак не искаше да повтори. И кой ли би пожелал да погледа отново демоничния танц на най-долните си инстинкти, измъкнати от съществото му чрез най-опитно и подмолно вмешателство, и дарени със свободата да потанцуват най-предизвикателно и диво?…
Ала дарбата си на човешки ужасител и потресител моят брат не запази и не разви. Жалко. Дори като такава сила би бил твърде полезен той на мнозина от людете.
Но знаем колко старателно отбягваше той да бъде полезен.
Толкова старателно, че накрая ни напусна.
*
В-2
Когато в свойта кратка младост беше демон моят брат, измисляше си той ужасни фрази, с които хората да стряска още от първата им среща с него:
— О, драго ми е, аз съм от онези малки Сатани, които при определено осветление ви заприличват на божества… накратко – демони.
— Ах, тъй се радвам, че Ви срещам, скъпа дама! Та аз съм толкоз похотлив!… И нещо повече дори – аз изключително съм ГНЪСЕН в похотта си…
Тъй значи се представяше на хората тогава моят брат.
Толкова го беше страх да не би някой от тях случайно да го хареса…
*
34
…А някои даже помислиха брат ми за “луд”!
Ах, слабоумни! Те виждат някаква разлика между Наполеон и лудия, който се смята за Наполеон!… Първия зоват Наполеон, а втория – просто “луд”.
Но аз мога да им отвърна с друго.
За да стане Наполеон, Наполеон е бил много по-луд от всеки луд, който се смята за Наполеон.
Лудият, който се смята за Наполеон, е само дотолкова луд, колкото да се вживее и да си повярва. Но онова, в което той се вживява и в което вярва, е една лудост, много по-голяма от неговата…
*
А-12
Към края на своя жизнен път милият ми брат по чуден начин е предал опустошеното си състояние. И можем ли ние да го описваме вместо него, щом сам той го е разбрал и предал с такава невъобразима точност?
О, не. За нас остава само да препишем тук словата му:
“…Обичах много да гледам хора, що бяха пълни с вяра и възхита!
Техните очи искрящи бяха за мъдреца най-достойна гледка.
Задръж и ти за малко погледа си на човека, дето вярва, люби и се надява! Виж го значи в целия му трепет, и опиянение! Виж силата, която го изпъва, прави го на струна от любов и радост, виж онова, което бляска в неговия поглед!
Хубаво ли е?
Нали?…
Но ето че идва при теб този мъж и ти казва: “Ах, ти си зъл! И колко жалко е, че си погубен! Делата си и цялата им полза насочваш ти единствено към себе си! Към другите способен си на всякаква злина!”
Слушах, слушах множество подобни думи от искрящите лица, които безобидно наблюдавах. Понеже не споделях техния възторг, а само го харесвах, те всичките ме имаха за зъл…
Ала дойде часът на мъдростта.
Идея истинна един ден долетя при рошавата ми глава. И взех, че заговорих шумно пред всички тия добротворци:
— Ах, вие сте добри! Ах, колко добрини очаквам да се пръкнат от сърцата ви! И не мислете нито миг, че мъдрият се усъмнява във това, щом види вашите очи, искрящи в страст!
Но чуйте: ЛЕСНО Е да си добър, когато ти помагат всички божества! Когато силна вяра къпе всяка твоя дума. И ЛЕСНО Е да си добър, когато твоето сърце обича, и тупти в галоп! Когато изповядваш в своята душа най-смела и възвишена надежда!
Ах, ЛЕСНО Е тогаз да си добър!
Но ето че при вас ще дойдат думи, които вярата ще подкопаят, и разочарования ще сринат любовта ви! Надеждата тогаз ще се е изпарила! И цялото ви лъчезарие, пиянство, и всичко, що подхранва днес блестящия ви поглед, ще е мъртво!
Тогава ще ви видя, добролюбци!
Ах, МЪЧНО Е да си добър, когато нищо вече не съблазнява умния ти поглед! Когато лъчезарието е една гримаса на досада. И МЪЧНО Е да си добър, когато мисълта ти е станала редица от съмнения!
Накратко – МЪЧНО Е да си добър, когато вече си разбуден, а всички други виждаш да сънуват.
Ще станете и вие като мен – понеже всеки сън в един миг свършва, а от пиянството се изтрезнява.
Тогава да ви видя, добротворци! Дали тогаз не ще да сте по-зли и от самия дявол!?
И още, питам се, дали тогава днешната ми “злост”, с която гледам вашите опиянения, не ще да ви се стори нещо като ангелската доброта?
Ах, добролюбци!
По-добре спрете да ме закачате, и спрете да ме забелязвате! И да мислите за моята душа престанете! Понеже току-виж сте се разбудили и сте споделили моя дял!…
Така говорех на ония, дето с лъчезарен поглед вярваха, обичаха и се надяваха.
И не знаеха те, че скоро техните илюзии и божества щяха да ги изоставят.
Колко трудно щеше да стане тогава доброто за тях!
Но да ги оставим на мира тези любещи. А и не е ли за всекиго ясно, че никого не ще научат те на истинско добро? Понеже доброто те не притежават, а го приемат наготово от божествата си, …докато тия още им го дават.
Ала аз се научих на добро ОТ ЗЛОТО.
И може моето добро да ви се стори малко зло.
Обаче злото разлъчи моето лъчезарие, та лъчите му се разлъчиха на искрици.
И злото стори любовта ми да разлюби, и надеждата ми да се обезнадежди.
Ала умът ми още бе на свойто място; и ума нямаше кой да ми обезуми. А всяко зло се прибавяше към ума ми, тъй както с лопатата добавяш въглища към купчината въглища.
Ала виж, че от злото се прави най-здраво добро.
Понеже злото последно си отива. Природата му значи е трайна, нечувствителна.
Знаеше умът ми, че две единици правят винаги точно една двойка. И какво че един ден щеше да си отиде едно лъчезарие, и една вяра? Не му трябваха тия неща на ума, за да мисли и за да знае това, що знаеше.
Ала от същия материал сковах си аз и своето добро!
Както ония, които избират най-груби кожи, за да съшият от тях галошите си.
Докато обичащите си правеха галоши от пух и оризова хартия.
Ала краката им отдавна се намокриха. И сега ги вее леденият вятър.
Но що стана с моите нозе?
Не се ли скъсаха и моите обуща? Не пропускат ли и те водата от локвите?
Ах, знайно е, че се троши и къса дори най-здравото, що човешкият ум може да си представи…
Ала тогаз от какво да си шием най-важните наметала, без които би ни пронизал смъртният студ?
С труд ли да се облечем? И с постоянство ли?
Със забрава ли?…
Но ония, които се трудеха, оскотяха пред очите ми, и избледняха усетите им, а желанието им се прекърши. Ония, дето постоянстваха, натрупаха богатства, ала забравиха за играта и игривостта, и за промяната, за веселата промяна!
…Ах, шал и шапка иска душата!
За наметало плаче духът!
Всички обуват на тялото чорапи, повиват го в пелени, слагат го и в усмирителни ризи. След баня ще ги видиш да го попиват с хавлия.
Но буйства душата. И няма кой да й сложи препаска. А духът е настинал, ала продължава да показва гола кълка.
Но ето: аз искам за душата си копринени ръкавици. А за духа си – вълчи кожух!
Къде сте, шивачи?…
И търся ловец, за да ми убие вълк, и овчар търся, да ми настриже вълна. Ще се поклоня на японец, що храни копринени буби. И скъпо ще платя на бабичка, що умее да преде!
…Ах, защо не ни говореха в училище за ловджийство, а сетне за шивачество и кроячество? Защо никой не ни научи на овчарство, и да даваме храна на копринени буби?
А може и да са ни учили на тия неща, ала аз тъкмо тогава да съм отсъствал – понеже малко ли пъти е ставало тъй, че вместо да се запра в класни стаи, съм припвал в гората или в широките поля?…
Ала наистина, дори тогава не ще да са ни преподавали такива материи – понеже ако бяха, то трябваше поне големите зубрачи да са ги заустили! А я ги погледни само “зубърите” – те своя дух биха положили дори в ковчег!
В найлонов плик ще пъхнат своята душа, за да я удушат – ала душите им дори тогава вече бяха задушени…
Но що ли стана с моята душа?
Не пляска ли и тя безпомощно с опашка, задушена, подобно риба, хвърлена на пясък?…”
*
36-Б/60
Ах, преди време бях започнал да нахвърлям две писания за своя брат, които трябваше по замисъла си да бъдат противоположни. И ето що бях писал, за да аргументирам свойто начинание:
“О, чувствам дълг да охуля дълбоко своя брат!
Но никой не бива да смесва това с моята обич и признателност, вяра и безмерна почит към него. Затова тия различни жанрове трябва да бъдат отделени.
Ще схванат ли хората някога, че трябват отделни книги за възхвала, и съвсем отделни – за поругаване?
А то сега какво пишат пишурките – добър е този, пишат, това си има, че и онова, ама пък еди-какво си никак не му е наред…
Боза е това, че и развалена при това!
Колко слаби книги! Не ти дават да се порадваш както трябва на хубавото, нито да възтържествуваш злостно над лошото! Четеш половината изречение, лека вяра започва да се съгражда у тебе – най-сетне, мислиш си, виждам нещо хубаво да изгрява в света, – ала тъкмо тогава изречението обръща в другата посока и стъпква ларвите на вярата. После пак така, и пак, и пак. Безумна въртележка на приемане и отхвърляне, на да-та и не-та, които не свършват, докато не затвориш с облекчение последната страница.
И какво се разбра в крайна сметка?
Ни бял, ни черен – сив бил оня, за когото се говорело.
Ала има за щастие хора, които не са сиви! Има много черни и бели хора – черно-бели, искам да кажа.
Не ще сме ги разбрали, ако ги направим сиви.
И трябва да има за всекиго от тях по една черна и по една бяла книга.
Нека тогава, щом поискаме да видим издълбоко достойнството на някого от тези люде, да посегнем към бялата книга и дълго да навлизаме в светлото й, да се обгърнем целите с вяра и благост към тоя достоен човек. Напротив, решим ли да се надсмеем над грешките и пороците му, та да се усетим сами силни от сравнението с тоя мъж и да се предпазим от неговите слабости – ето ни я и черната книга!…
И в никоя крайност няма да затънем така, понеже нали все ще знаем, че има и друга книга освен тази, която четем в момента!
Само дето ще пазим оная друга книга далече от очите си.”
Ах, днес не зная вече нужни ли са тези книги…
Падението ме обхваща, и както бе предрекъл моят брат, започвам аз самият да омесвам – добро и зло, достойнство и падение, похвала и обида…
За ужас на отминалия ми стремеж, прииска ми се днес да чуя по нещичко от свойте “черни” и от свойте “бели” чернови, ала омесено – такова, каквото сигурно е то “във вечността” или пък “в истината”…
Черна чернова:
“…Изкукуригал мой безпомощен брат! Та нима има живи идеи? Мъртви атоми са идеите, празни конструкции и скелети от чисто нищо! И никакви същности не могат да се познават!…”
Бяла чернова:
“…Моят брат е бил на всеки връх, на който бе възможно да стъпи човек. А и на такива върхове, които са достъпни само за по-висши същества от човека – понеже хората се катереха към върховете, а той ги достигаше в полет.”
Черна чернова:
“Животно беше моят брат! Безполезно живя той. Един овен поне накрая го заколват, та с месото му пирува цяло семейство. А що стори той? Такова “месо” ни остави, та да ни задавя на всяка глътка и да ни души! Рибешка плът имаше тоя дявол, костелива, пълна с остри ножчета.”
Бяла чернова:
“Мога и желая да пратя на всеки човек на тази земя радостно съобщение – живей спокойно, човече, доволствай и пей! Пей и доволствай, защото ИМАШЕ на земята такъв един човек – моят брат – и, значи, вечно ГО ИМА и ЩЕ ГО ИМА! А той беше самото достойнство, самата висота. Цел, мечта, идеал може да бъде това същество за всеки като теб!…”
Черна чернова:
“…Нищо не може да живее, нищо не може да израсте в земя, наторена с братовите ми писания. Тоя вманиачен, ужасяващ човек отдаде всичкото време на живота си, за да издири и да запуши с тялото си всички най-светли пътища на чуждия живот. Аз бях навсякъде, иска да каже тоя бандит, и всички висши пътища водят все към едно – към голямо достойнство и към голяма скръб!
Хайде, живей сега, човече! Изследвай! Ала всичко вече ти е казано, знаеш цялата палитра на онова, което ще откриеш. Какво друго ти остава, освен да умреш, да последваш демона в небитието?…”
Бяла чернова:
“Моят прелестен брат събра през краткия си живот една голяма глътка чист въздух за нас. Той видя каква мръсотия дишаме и през всичките си години я прецеждаше през най-фини сита, за да можем днес, в неговото дълго отсъствие, да посягаме към тая кислородна бутилка на достойнството и величието винаги щом се задушим от низост и падение…”
Черна чернова:
“Спи там и никога не се събуждай!…”
Бяла чернова:
“…Не ще се разделим ние с него дори и за миг, понеже е безсмъртен моят брат…”
*
36-А
Моят брат беше единственият, който можеше да направи хората мъдри. Но той само се плъзгаше беззвучно покрай тях и ги обливаше с усмивката си…
Мъдростта му можеше да преобърне планини; той обаче си служеше с нея за игра с камъчета.
Сънлив го правеше неговата мъдрост.
Твърде рано бе разбрал, че бяха равностойни минусът и плюсът, едното и другото, движението и покоят. Обърканият свят, където те не бяха равностойни – светът на хорските постъпки – отрано бе му станал чужд и скучен…
*
48
Ecce homo, Ето Човека!… Извеждам ви го, соча ви го; защо ли няма кой да го приветства? Преди поне забелязваха, разпъваха на кръст… Сега няма кой да подхвърли и поглед, камо ли дума, камо ли камък…
Мислител се зове оня, когото ви соча, теоретик е той, мисли цял ден за онова, което никога няма да проблесне и за миг във вашите глави… Препоръчвам ви тоя човечец тук. Той много е издигнал мисълта си. Ще му е скучно да говори с вас, ала ще трябва да го съблазните. Той лесно се съблазнява. Не е като онзи от притчите… Всичко се е преобърнало сега.
Но чуйте: нужен ви е той.
Понеже вредом пламват раздори. А неговият разум учи: “Всички несъгласия са от липса на ум.” А сам той с ума си сдобрява всякакви противоречия. Понеже той има Високия поглед.
Ах, всички викащи и препиращи се само делят света на жертви и палачи! А също на прави и криви.
Теоретикът само ще се усмихне и на жертвата, и на палача.
Огромен и добър е той!!
Огромен и добър е той!!
Огромен и добър е той!!
Огромен и добър е той!! И нужен, нужен ви е той! Ала ще трябва бързо да го съблазните.
Съблазнете го!!!
Съблазнете го!!!
Съблазнете го!!!
Съблазнете го!!! За да склони да си говори с вас и да ви учи.
Той е Вечният Сдобрител! Парламентьор ще ви е той – вредом размахващ бялото знаме на Разума…
Как бързо тича мисълта му между чука и наковалнята!… Тая мисъл е совалката, дето ще изтъче вашия саван!
Савана на мира ще ви изтъче!…
*
Ж-2
Ах, беззвучно вика моят брат велик на хората:
“Аз ще ви дам будността, и аз ще ви дам съня! От мен вземете и възбуда, и успокоение! Любовник ще ви бъда, сетне – майка. Живот и смърт ще изговаряте чрез моите уста!…”
Но кой да го чуе, кой да го хареса, кой да го съблазни?…
*
А-9
Намереше ли се сред атеисти и богоборци, моят брат бързо започваше да им говори за богове и божественост, и да не забравят Бога. Понеже току виж Той ги чуел и почнел да недоумява тяхното невежество. И още, съветваше ги да започнат скоро молитви, и да се учат да падат на колене пред разпятия и статуетки.
Ала попаднеше ли моят брат там, дето се събират богомолци и вярващи, ето какви речи отправяше към всички тях: “Не се доверявайте, казваше им, на онова, дето не сте познали – понеже така нямате сигурност, и току виж излязло, че като се обръщате към Бога, все едно че си говорите самички, като лудите!”
И щом усетеше чудният ми брат, че някой си се е възгордял нещо, ето че се присламчваше до него, и почваше да му приказва за смирението и за поклона. А на свенливия, когото срещнеше, мигом почваше да реди възхвали и химни за безскрупулните личности, що нямат срам от нищо…
На ония люде, дето преценяваха според делата, той казваше небрежно: “Защо не преценявате по идеалите?”. А на всички идеалисти проповядваше: “Гледайте делото, и гледайте постъпката!”.
Детето моят брат караше да почита възрастния, а на възрастния казваше, че всичко прекрасно е събрано у детето.
На жените говореше за мъжки достойнства, а на мъжете – за женски.
На слабите приказваше за силата, и им обясняваше устройството на мускулатурата, а силните караше да си представят, че за миг са загубили своята сила, и ги питаше: “Ами сега!?”.
Пред материалистите хвалеше духа, а пред духовниците – плътта. Пред начетените изтъкваше интуицията и се обявяваше за спонтанните познания и импровизации, а пред вдъхновените хвалеше ерудицията и търпението.
И стана така, че малцина оставаха да понасят речите му, а мнозинството люде се отдръпваха и бягаха от тях.
А за всички, дето не издържаха, той имаше такава дума: “Вие не сте глупави. Може и да сте някак по своему умни. Ала сте забравили Другото. А то, Другото, не ви забравя, и няма да ви забрави. И още: то няма да ви прости.”
А моят брат за всеки човечец знаеше какво е неговото Друго, и за какво е сляп умът му.
И какво друго е мъдростта, ако не това, да знаеш какво е Другото, и да се питаш:
Какво не знам?
Какво ми е чуждо?
От какво съм се отрекъл, без да ща?
…Но и моят брат, знайно е, си имаше Друго.
Макар че може и да се попита: та има ли си Друго оня, който сам е Другото, и който е друг на всичко и на всички?
Ала и той, както всички, си имаше Друго – и неговото Друго бе светът, и неговото Друго беше всичко.
И как мечтаеше този друголог и този цар на Другостта да дойде и при него някой ден един лъчист мъдрец и да провиди неговото Друго, и да му го изговори!
Ала не можеше това да стане никога.
Понеже бог трябваше да бъде оня друг – и кой друг освен някой бог знае да ти изрази другото на всичко онова, що огромният човек може да обхване?
Но аз не зная някой в наше време да е срещал бог приживе. Ония, що са срещали, добре е да ни се обадят и да ни разправят.
Брат ми обаче не беше сред тия. И знаеше, че за да срещнеш богове, май трябва първо да умреш…
Останалото вече знаем и ние.
*
52
Говори светлият ми брат за този свят:
“Трябва ли ни светът на нас, мъдрите? Общо взето не, само ни ползва като отрицателен пример – да знаем как не бива да се устройват нещата и колко по-разумно може да е всичко. Като мислим значи над цялото това несъвършенство, идват ни разни отрицателни идеи за съвършенства и прекрасност, та вече знаем с какви очи да гледаме сред възможното и какво да издирваме там…”
*
Б-9-В
— О, противоречие! — казваше брат ми. — Ти лежиш в сърцевината на мъдростта!
И наистина! Нямаше такива две противоречащи си желания, които да не бе изпитвал моят брат едновременно, и в цялата им сила, и нямаше такава двойка противоречиви чувства, които да не бяха го обземали в един и същи миг. И липсваше такова колебание в мисълта, за което той да си няма представа!… Побратимен беше той с всяка двойственост, и другост, и несъизмеримост…
*
В-9
Говори мъртвият ми брат:
“Аз съм Оня, Който подклажда противоречия.
Вижте я само Тезата! Как се гордее с първенството си!
А ето я и Антитезата! Как се радва, че ще дразни примадоната, и ще й пречи, и вечно ще дава отпор!
И как само се мразят тия двете! Как се ненавиждат!
Да стъкнем хубав огън от тяхната омраза!
Аз съм Съветникът, и аз съм Благият Треньор на тия две боксьорки.
Нека първо добре да защитим тезата, и да я похвалим! Нека сега предоставим пресни аргументи на Антитезата! Да ги скараме до смърт!
Ще допуснем ли те само обидено и да се извъртят и гнусливо да си обърнат гръб?
О, не! Да ги сбием! Да ги насъскаме! Хубав огън лумва от тяхната страст.
И ето ме мене сега, как танцувам като жрец около огъня! Как се гърча и вия сред пламъци!…
А може би ще ме запиташ като слаб ученик, и безнадеждно глупав: а у кого е истината?
Истината!?
Взри се в моя танц, приятелю, добре отваряй своите очи, настройвай чувството си закърняло за трепета на мойте членове! Тук е истината, в тоя танц! И в болката ми, колчем пламък ме застигне и опари, в радостта ми, щом прескоча нависоко този огън!
Спри замрежени очи връз пламъците, и ще видиш как се раждат живи същества от тая страшна сила!
Само истина да искаш!
Оттук приижда толкоз много истина, че може и да те убие, ако не внимаваш!…”
*
Б-10
Говори чудният ми брат за решения и колебания:
“Често пъти няма мъдрецът пари. Ала винаги си има паричка.
Колкото е безразличен той към парите и колкото по-малка стойност значи вижда в тях, толкова по-високо тачи паричката, която си носи.
Понеже паричката си има две съвсем различни страни и с нея значи може да се играе на ези-тура.
Ах, знае мъдрият: толкова е безразлично какво ще правиш в света, толкова сиви и еднакви са всички възможности! Така равнозначни са те, че е унижение вече всеки избор, и всяко решение.
…Човекът, казват, бил станал свободен да избира. И колко велико било това!
Ала чуйте, самозвани мъдреци, дето приказвате така – между слон и слон избира човекът, и между куче и куче!
И не е ли подигравка тая възможност за избор, когато е все едно какво ще избереш?…
Особено се отегчава и обижда мъдрият, колчем трябва да избира между разни неща за вършене. Обида и низост, и грехопадналост заговарят в душата му, замисли ли се той върху вариантите, дето му са предложени: уж изглеждат като две противоположности, а досущ са еднакви те в своята скука, низост, сивота и смърт.
Каквото и да избереш, все смърт избираш, и правене на смърт, и умножаване на смъртта!
Не дай си Боже и да възприемеш своя избор на сериозно!
Тогава можеш и цели нощи да пребудуваш в терзания, понеже мисълта ти все ще изравнява везните и колкото по-силна, по-дисциплинирана и неподкупна е тя, толкоз по-точно ще изравни едните предимства и недостатъци с другите предимства и недостатъци, та толкоз по-невъзможен ще ти се види всеки избор, толкоз по-страшно ще е твоето унижение, и накрая Колебанието ще изпие всичките ти сили и ще те стовари като чувал в прахта.
Ала никак не се бои мъдрият от Колебанието, понеже отрано се спотайва в джоба му паричката. А за паричката няма Колебание и няма унижение, че умее тя да си показва само едната или само другата страна, а пък на хълбок никак не се задържа дълго.
Познава мъдрецът всички клопки на света, и щом значи му замирише на избор и на Колебание – бръква мигом той в дълбокия си джоб и измъква на светло паричката. Сетне обръща гръб на света (за да не го види той какво прави), и леко я подхвърля. Каквото покаже тя, това и оповестява сетне той като свое решение. А светът му се възхищава: колко бързо работи мисълта му! Как бързо взима решения и как уверено ги следва!
Не знае светът, че мъдрият не дава пет пари за тия решения, и че всичките ги взима от паричката!
…А пък някои хора не спират да му се жалват от съдбата си.
На такива мъдрецът само се подсмихва.
Че каква съдба си имат те?! Та знаят ли изобщо те що е свят, и що е съдба?
Те само избират нещо си и взимат решения – сами си определят един вид какво да се случи. Ала къде е тук съдбата – и нима я има изобщо тука? Казано е – каквото си надробиш, такова ще сърбаш. Това правят те, ала в него не се вижда никаква съдба. Съдба има само мъдрият, понеже той носи в джоба си паричката, и каквото покаже тя – това е неговата съдба.
Само мъдрият има и свят, защото той знае що е светът и какво му подхожда. Разбрал е той, че на света най му приляга паричката; – както на нож ножница, както на коня ездач, и на славата – чест; че сам светът иска да се прави или едното, или другото – и паричката това показва да се прави; че светът иска избор, а паричката тъкмо това и предлага – решения и избори…
Най-сетне безразлични са му на света самите избори и решения, не го интересуват него злото и доброто, едното и другото, денят и нощта, плюсът и минусът, здравото и болното, началото и краят, – а тия неща вълнуват само душата. Сам светът еднакво предлага всички тях, и всякакви техни дела. Такава е и паричката – потънала е тя в безразличие относно двете си лица и не издава някакво предпочитание към някое от тях, ами наивно и доверчиво предлага всекиму и от двете.
Затова и мъдрият владее този свят – той знае на кое какво му трябва. На света – паричка. На духа обаче – сериозност и разсъждение…”
*
А-23
Цял живот съзерцаваха очите на великия ми брат едно само нещо.
Една велика Възможност бе това нещо – възможността да бъдеш някой друг.
И ето го как стана Друголог, и Херменевт на Другостта.
И ето го да се окичва с толкоз много Другост, щото сам излезе от себе си…
*
54
Какви ли не хулни думи отправяше към самия себе си моят божествен брат!… Трудно е да се повярва на ушите, колчем се чуе как един така възвишен мъж унижава и бичува природата си, и се разпъва от упреци, без нищо наглед да го тика към това.
Мързеливец и кранта се зовеше той, изрод и срамител Божи…
*
А-20
Говори брат ми за самоомразата:
“Най-мъдрият изказва само вражески слова по отношение на свойто същество. Той сам се псува и ругае като луд! Омраза към самата себе си струи безспир от мъдрата душа. Защо ли?
Ах, много тънка хитрост се разкрива чрез това!
И тя гласи, че нищо не рискува говорещият против себе си.
Понеже, ето – да речем, че той е прав. Да кажем, че наистина душата му е нещо достойно за презрение, и нека да приемем, че нейното единствено движение е постоянният упадък.
Ала тогава ще излезе, че човекът бил е справедлив в преценката за себе си, и ненапразно се е псувал! И май ще трябва да му се признае поне едно достойнство – умението да познава себе си, със съществото си да е съвсем наясно, и то без всякакво пристрастие!
Ала това не е ли най-великото умение?
Да, можем да си кажем: душата му наистина е грешна, но разумът му – безпогрешен! И щом съзнава своите недъзи, то този мъж ще ги преодолее много скоро!
Но нека си представим и че не е прав мъдрецът така да обвинява себе си. И нека да допуснем, че сляпо се е клеветил. Ала тогава, значи, въпреки заблудата относно себе си, той все пак надарен е с добродетели неоспорими: душата му не е порочна и загнила! И нищо по-прекрасно от това!…
И гледай как използвам тази двойна мъдрост: аз съм човек, ала Човека мразя!
И в този жест откривам дивно знание!
Ако съм прав, спасявам аз Човека чрез знанието. Ако пък не – ах, слава Богу, спасен е той чрез битието!…
Така чрез свойте хули срещу всичко людско залагам аз космически капан. И в него злото се улавя!…”
130
Но съблазни се моят брат от образа на злото. Съблазни се от лика на онова зло, що сам не умееше да извърши в умереността на съществото си.
И даже радост, и възхита му донасяха людските грехове и падения, и самите фини форми на греховността, та той ги наблюдаваше с грейнала усмивка, като някой развеселен и очарован бог. И искаше му се да не спира тази забава, та той сам подклаждаше людете да съгрешават, да блудстват още повече, и в това приличаше на дявол.
Тъй близко бяха в него божественото и дяволското тогава – виждам го да свързва най-висшата обич с демонична похот – и в едно само изречение!
Ах, ако блудно някое момиче споделеше с него, че е блудствало с двамина, той го приласкаваше и го съветваше насетне да блудства с четирима!
И ако някой си подлец му кажеше за подлости, които бе извършил спрямо други подлеци, брат ми в смях щеше да го посъветва да извърши същото и спрямо честни хора.
Тъй както Някой беше казал: “Прощава ти се. И не съгрешавай вече”, така той казваше: “Прощава ти се. И да съгрешаваш двойно!”.
Така всички срещаха у моя брат насърчение за пороците си. Съблазнител беше той за всяко невинно сърце! И ето как той самият описваше чувствата си към порока:
“Ах, възхита ме облива от злостта на хорските лица, и от порочността, що осветява погледите хорски!
Ела, лукавост, виждам да блестиш край мазен нос!
Ела и похот, ти, разюзданост, светни! Разлей се върху лакти и изпънати напред брадички!
Ах, мънички животни! Наричате се “хора”, ала всеки е готов да се изпишка на покривката, и името си да изпише с изпражнение!
И колко възхитително е туй – да се откриваме като зверчета! Виж – моят поглед ще те глътне! Вместо сълзи от очите ми потичат слюнки!… Свинче си ти, свинче съм аз – ела да си почеша четинката в твойта!…
Същински охлювчета – вредом дето минете, оставяте следи от лиги! И колко сладки са – по тях се плъзгам и летя като кънкьор, във фигури от танц дивашки!
Ах, стига крихте животното, което сте, под дрехи, думи, жестове, предмети! И вижте само изрода – любимец мой сред вас – полуживотно, той име е на истината за човека!
Ах, как го любя! Той плете език, мучи, търкаля се по пода, очите цъкли, хили се, реве, какъв е готин! От него ще направя свой приятел – от идиота!…
Изважда пишката си той и я размахва – със свойто тяло си играе като с кукла! Когато се ядоса, дращи, хапе. Когато се затъжи, плаче – не го е срам от сълзите, навира и разхлипана уста между краката на жените!
Той иска и предлага откровено и обич, и омраза! Не е подобен и за миг на вас, които се плашите от собствената си душа! Не се затваря той в мазетата на свойто същество! Не ще го видим да се плъзга с празен поглед покрай хората като сред кули. Той дава, търси, проси и предлага, той непрестанно дава се в залог!
На снимки ще ме видите, прегърнат от идиоти – как малките кретенчета се качват по мойте колене, как пеят те под диригентската ми палка!…”
…Да, прочут е този дуализъм у моя брат, дето не дава да се смесват в него бога и животното!
Всички люде виждаше той недостойни, понеже само омесваха и съчетаваха. И така се обръщаше към тях: “Вие, пропадналите, що направихте бога у вас животински, а животното обожествихте!…”
Докато сам той търсеше ония люде, що бяха най-подобни на животни, и тия, дето най се доближаваха до боговете – а всички средни, всички смесени, не го вълнуваха…
Въжеиграч бе моят брат; и ето как говореше за своето въжеиграчество:
“Опъвам аз въже от мисъл над множеството хорско. Далече долу са ония – всички смесени. Не знаят те сами нещата, от които са смес и сплав.
А аз играя горе, в светлината, на своето въже!
И знам – отдясно е Достойнството, отляво – Низостта. Отдясно е Доброто, вляво – Злото. Отдясно – Красотата, вляво – Гадостта. Отдясно е Духът, отляво е Плътта! Отляво е животното, отдясно – богът!…
И няма средно – “средното” е само танц, баланс, протягания на ръце, удържане с крака, изпъване на гръб, привеждане, назад глава, напред глава: ах, тук, при мене е Човекът!
Ако залитна в някоя посока, знам – ще падна!
В тълпата догматична крехките ми телеса ще се разкъсат.
Аз долу, там, съм немислим, неразбираем…”
Но как можеше такъв един дуалист да понесе света?
И още: как можеше той да понесе човека?…
*
139
Колко ли упреци за неморалност е получил моят брат в своя кратичък живот?
Трудно е да се каже – толкова много хора са го смятали за зъл, затворен в себе си и егоист, че точният им брой е неизвестен.
И трябва ли да го оправдаваме, и да изпросваме за него прошка, след като пръстта отдавна е заляла и изяла земното му тяло?
Напълно е ненужно; а освен това се знае, че мъдрите не се нуждаят от земни адвокати, понеже боговете сами поемат тяхната защита.
Колкото до неговата “злост”, аз сам не ще я отрека; ала не я отричам и за всеки друг човек.
Но тука трябва тя да бъде уточнена, та да се схване максимално точно – каквато точно е била.
Понеже дълбоко беше прозрял моят брат природата на злото – може би най-дълбоко от всички свои съвременници и приятели по мъдрост.
Но докъде го водеше това прозрение?
То най-напред го водеше натам, че да отхвърли всички средства, дето хората използваха, за да прикриват и завоалират злото. Понеже скритото не можеш да изгониш, а само онова, което се показва.
И почна моят брат да демонстрира злото. Приличен беше на мъжете, дето събират около себе си зяпачи, и почват да показват как работи някоя машина, която искат да се продаде добре.
В собствените си слова и във словата на околните откриваше чудесният ми брат невидимите кълнове на злото – и ги изкореняваше, и ги издърпваше на слънце, и ги посочваше на всички!
Със смях го правеше, и със закачка – ала неуките души, които го виждаха така безстрашно да борави със злото, с плувнала във зло душа, с ръце, омазани от зло, и с уста, от зло кафява, се плашеха и мислеха, че той самият е първоизворът на злото…
Самите те – неуките души – продаваха добро; те бяха продавачи на добро, тъй както бяха ги научили родителите им.
И демонстрираха добро – събираха зяпачи и показваха доброто как работи – като смазана машинка.
Ала не можеха сами да разберат, че правят зло, като продаваха доброто!
…Ах, ходеха дори при непознати хора. И правеха им “добрини”. Не можейки да смаят никого на тоя свят със знания и мъдрост, нито даже с малко красота, не можейки да изненадат с нищо даже и едно дете, те съблазняваха човека с грижи, те даже се предаваха и в робство! Безчет услуги правеха на всяка своя жертва, и колко доброта в постъпките им се четеше! И всеки техен жест преливаше от всеотдайност, а мъничките им очи искряха: “Кога ще ми се отблагодариш, и как?…”
Кого ли не затвориха добряците в големия затвор на добротата? Кого ли не направиха войник на фалшивата добрина? Кого ли не съблазниха да имитира доброто?
И не стана ли целият свят продавач на добро?
Но моят брат стана продавач на зло. Защото единствен той знаеше, че само злото може да се продава.
Всякакво зло се намираше в голямата му торба – заблуди, лъжи и илюзии, похот и жестокост всевъзможна, опиянения, лудости и всякаква съблазън за души и тела. И с какво изражение само моят дивен брат я отваряше! С какви движения на коте разгръщаше диплите й, а сетне измъкваше зловещите й, красиви съдържания! С какво проникновение сетне обясняваше на смълчаната от ужас хорска маса действието на показваните неща!
“Хайде да си разменяме злини! – говореше знанието му. – Аз на тебе, ти на мен! Големи, редки, истински мечтани и реални зли неща! Кажи ми своята злина, тъй както аз ти казвам своята! Сподели с мен най-великата си похот! Направи ме причастен на най-грандиозното си извращение! Не знаеш ли, че само тъй ще се освободим от злото?”
Ала зяпачите стояха безмълвни, потресени. И никой не се намираше да каже нещо, а някои със сърдита физиономия вече се разотиваха. Всички до един предпочитаха, вместо да си разменят злините, просто да се правят на добри, понеже така ги бяха учили родителите им.
А моят брат казваше:
“Ах, дойде на мода доброто, и се направи привлекателно за всички! А аз не знам по-голямо падение за нещо, отколкото ако то стане привлекателно. Понеже всичко привлекателно бързо почва да се имитира…
Ала ето че докато всички имитират доброто, злото си се прави наистина, и в чистата си действителност. Но те трябва злото да имитират, ако искат доброто да се прави наистина, и в чистотата си! Не са ли виждали малчугани, дето се бият наужким?…”
Но нямаше на кого да обясни моят брат това, понеже зяпачите вече биваха заминали по своите си работи.
Изглежда не го биваше много в търговията.
*
И-1-А
За най-голямо зло се смяташе от моя брат това, човек да крие своя лик от другите човеци:
“…Едно от престъпленията людски – да прикриваш същността си, да заблуждаваш другите, да играеш играта на преструвките…
Уроде! Та всичко в този свят и без друго си е достатъчно объркано и прикрито! Защо те радва да увеличаваш кашата? Защо се стараеш да замъгляваш дори и самата мъгла? Защо пречиш на ония, които светят в нея с мъждукащите си фенери и се мъчат нещо да провидят?
Към всички тях ще отправя един личен съвет: видите ли, че някой крие себе си и всякак ви пречи да го разберете, мислете го най-напред за лош и долнопробен, и го смятайте такъв дотогава, докато не ви покаже своето достойнство по най-очевиден начин.”
*
114
…Говори моят брат за долността:
“Че не умеят днешните да се усетят велики с божественото в себе си, е ясно – кой ще го оспори! Ала може би не за всекиго е видно, че те най-напред не знаят да усетят долнопробното – и оттам почва другото им неумение.
Ала устройте им състезания по долнопробност, научете ги да се изразяват низко и да хулят, да псуват в захлас и да търсят ония интонации, които да възхитят всеки демон и всяко дяволоподобно създание на земята и на небето, накарайте ги да внимават в долността и да се стараят да бъдат максимално отвратителни, дори и да се възхитят на подлостта и да се опият от жестокостта – ето как ще им отворите очите и за всичко висше!
Как става тъй ли?
Ах, всички мъдри винаги са знаели за този фокус!
Виж само отвратителния – той дори не знае колко е противен; ако обаче знаеше, той не би бил противен и на половината от това!
Ах, знанието и вниманието върху нещо сами вече спадат към доброто и божественото; по-малко зъл е злият, който знае свойта злост, защото знанието му е донесло мъничко божественост! По-малко подъл е подлецът, който направи свойта подлост съвършена, защото осъзнатото умение го е просветлило! А колко по-издигнат е оня възвисен, който сам добре узнал е своята възвишеност!…
Онзи, който знае що е низкото, вече има път да разбере възвишеното – защото само трябва да каже едно НЕ на това, което е вече разбрал! Лесно му е на него значи – да му мисли оня, що плува в нечистота, а му се струва, че всичко е наред, да му мислят тия, що си градят къща от нечистотии, та живеят в гнилочта, ала нямат нос да усетят как мирише…
Ала безумните учители, дето трябва уж да сочат пътя на младежите, колчем чуят за долност и злост, бързат да я отрекат абстрактно – не искат и за миг тия да потопят ума си в нея и да схванат за какво става въпрос там. Ще ги видиш срамежливо да поставят пръст на устните си или да размахват същия този пръст строго във въздуха: “НЕ!”. На какво казват това “не!” – самите те едва ли знаят.
Но направете си учители по ужас! Направете си учители по злост! Създайте си преподаватели по низост и по долнопробност! Изследвайте дълбоко и проникновено долното, и ето как ще стане възможно да познаете висшето! Понеже както долното се отличава от безразличното, така и висшето се отличава от безразличното!… На различието им се научете!…
Ах, всичко се прелива днес в тоя омърсен свят – и обичайното, и долното, и висшето! Но извикайте мъдреците да ви сковат очи – да можете да гледате в мътилката…”
*
А-8
Някои казват: “Бог ще ме накаже, ако не върша добро!”. И ето ги как търчат като пощурели да вършат “добрини”!
Ала сбъркани са умовете на тия люде.
Не виждат ли те, че Бог нищо не иска от никого, и никого не ще да наказва? А че дяволът ги дебне от всеки ъгъл, и иска те да вършат зло, и ето – Бог няма да ги накаже, ако не вършат добро, а дяволът ще ги накаже, ако не вършат зло!…
*
121
Моят брат познаваше един гений на злото…
И какво приказваше за него?
“Ах, колко съм му благодарен! – говореше. – На него дължа всичката си доброта!
Така ме улесни този човечец да разбера доброто! Достатъчно беше да кажа едно НЕ на всяко нещо, което го виждах да върши или да си мисли – и така се получаваше доброто.”
*
69
Умееше моят брат да поражда ужас у хората! И ненадминат беше той в тази своя дарба.
Още като невръстно дете мисълта му безпогрешно усещаше какво отблъсква и ужасява дребните душици. И колчем разговаряше с простите хорица, тая голяма мисъл безпогрешно стъпваше точно в стъпките на техния ужас, та те подскачаха и се загърчваха от болки вследствие на неговата реч. Като с клещи хващаше той всичките им безсилия, всичките им страхове, непълноценности и кошмари.
Веднъж поговорилият си с него възрастен вече никак не искаше да повтори. И кой ли би пожелал да погледа отново демоничния танц на най-долните си инстинкти, измъкнати от съществото му чрез най-опитно и подмолно вмешателство, и дарени със свободата да потанцуват най-предизвикателно и диво?…
Ала дарбата си на човешки ужасител и потресител моят брат не запази и не разви. Жалко. Дори като такава сила би бил твърде полезен той на мнозина от людете.
Но знаем колко старателно отбягваше той да бъде полезен.
Толкова старателно, че накрая ни напусна.
*
В-2
Когато в свойта кратка младост беше демон моят брат, измисляше си той ужасни фрази, с които хората да стряска още от първата им среща с него:
— О, драго ми е, аз съм от онези малки Сатани, които при определено осветление ви заприличват на божества… накратко – демони.
— Ах, тъй се радвам, че Ви срещам, скъпа дама! Та аз съм толкоз похотлив!… И нещо повече дори – аз изключително съм ГНЪСЕН в похотта си…
Тъй значи се представяше на хората тогава моят брат.
Толкова го беше страх да не би някой от тях случайно да го хареса…
*
34
…А някои даже помислиха брат ми за “луд”!
Ах, слабоумни! Те виждат някаква разлика между Наполеон и лудия, който се смята за Наполеон!… Първия зоват Наполеон, а втория – просто “луд”.
Но аз мога да им отвърна с друго.
За да стане Наполеон, Наполеон е бил много по-луд от всеки луд, който се смята за Наполеон.
Лудият, който се смята за Наполеон, е само дотолкова луд, колкото да се вживее и да си повярва. Но онова, в което той се вживява и в което вярва, е една лудост, много по-голяма от неговата…
*
А-12
Към края на своя жизнен път милият ми брат по чуден начин е предал опустошеното си състояние. И можем ли ние да го описваме вместо него, щом сам той го е разбрал и предал с такава невъобразима точност?
О, не. За нас остава само да препишем тук словата му:
“…Обичах много да гледам хора, що бяха пълни с вяра и възхита!
Техните очи искрящи бяха за мъдреца най-достойна гледка.
Задръж и ти за малко погледа си на човека, дето вярва, люби и се надява! Виж го значи в целия му трепет, и опиянение! Виж силата, която го изпъва, прави го на струна от любов и радост, виж онова, което бляска в неговия поглед!
Хубаво ли е?
Нали?…
Но ето че идва при теб този мъж и ти казва: “Ах, ти си зъл! И колко жалко е, че си погубен! Делата си и цялата им полза насочваш ти единствено към себе си! Към другите способен си на всякаква злина!”
Слушах, слушах множество подобни думи от искрящите лица, които безобидно наблюдавах. Понеже не споделях техния възторг, а само го харесвах, те всичките ме имаха за зъл…
Ала дойде часът на мъдростта.
Идея истинна един ден долетя при рошавата ми глава. И взех, че заговорих шумно пред всички тия добротворци:
— Ах, вие сте добри! Ах, колко добрини очаквам да се пръкнат от сърцата ви! И не мислете нито миг, че мъдрият се усъмнява във това, щом види вашите очи, искрящи в страст!
Но чуйте: ЛЕСНО Е да си добър, когато ти помагат всички божества! Когато силна вяра къпе всяка твоя дума. И ЛЕСНО Е да си добър, когато твоето сърце обича, и тупти в галоп! Когато изповядваш в своята душа най-смела и възвишена надежда!
Ах, ЛЕСНО Е тогаз да си добър!
Но ето че при вас ще дойдат думи, които вярата ще подкопаят, и разочарования ще сринат любовта ви! Надеждата тогаз ще се е изпарила! И цялото ви лъчезарие, пиянство, и всичко, що подхранва днес блестящия ви поглед, ще е мъртво!
Тогава ще ви видя, добролюбци!
Ах, МЪЧНО Е да си добър, когато нищо вече не съблазнява умния ти поглед! Когато лъчезарието е една гримаса на досада. И МЪЧНО Е да си добър, когато мисълта ти е станала редица от съмнения!
Накратко – МЪЧНО Е да си добър, когато вече си разбуден, а всички други виждаш да сънуват.
Ще станете и вие като мен – понеже всеки сън в един миг свършва, а от пиянството се изтрезнява.
Тогава да ви видя, добротворци! Дали тогаз не ще да сте по-зли и от самия дявол!?
И още, питам се, дали тогава днешната ми “злост”, с която гледам вашите опиянения, не ще да ви се стори нещо като ангелската доброта?
Ах, добролюбци!
По-добре спрете да ме закачате, и спрете да ме забелязвате! И да мислите за моята душа престанете! Понеже току-виж сте се разбудили и сте споделили моя дял!…
Така говорех на ония, дето с лъчезарен поглед вярваха, обичаха и се надяваха.
И не знаеха те, че скоро техните илюзии и божества щяха да ги изоставят.
Колко трудно щеше да стане тогава доброто за тях!
Но да ги оставим на мира тези любещи. А и не е ли за всекиго ясно, че никого не ще научат те на истинско добро? Понеже доброто те не притежават, а го приемат наготово от божествата си, …докато тия още им го дават.
Ала аз се научих на добро ОТ ЗЛОТО.
И може моето добро да ви се стори малко зло.
Обаче злото разлъчи моето лъчезарие, та лъчите му се разлъчиха на искрици.
И злото стори любовта ми да разлюби, и надеждата ми да се обезнадежди.
Ала умът ми още бе на свойто място; и ума нямаше кой да ми обезуми. А всяко зло се прибавяше към ума ми, тъй както с лопатата добавяш въглища към купчината въглища.
Ала виж, че от злото се прави най-здраво добро.
Понеже злото последно си отива. Природата му значи е трайна, нечувствителна.
Знаеше умът ми, че две единици правят винаги точно една двойка. И какво че един ден щеше да си отиде едно лъчезарие, и една вяра? Не му трябваха тия неща на ума, за да мисли и за да знае това, що знаеше.
Ала от същия материал сковах си аз и своето добро!
Както ония, които избират най-груби кожи, за да съшият от тях галошите си.
Докато обичащите си правеха галоши от пух и оризова хартия.
Ала краката им отдавна се намокриха. И сега ги вее леденият вятър.
Но що стана с моите нозе?
Не се ли скъсаха и моите обуща? Не пропускат ли и те водата от локвите?
Ах, знайно е, че се троши и къса дори най-здравото, що човешкият ум може да си представи…
Ала тогаз от какво да си шием най-важните наметала, без които би ни пронизал смъртният студ?
С труд ли да се облечем? И с постоянство ли?
Със забрава ли?…
Но ония, които се трудеха, оскотяха пред очите ми, и избледняха усетите им, а желанието им се прекърши. Ония, дето постоянстваха, натрупаха богатства, ала забравиха за играта и игривостта, и за промяната, за веселата промяна!
…Ах, шал и шапка иска душата!
За наметало плаче духът!
Всички обуват на тялото чорапи, повиват го в пелени, слагат го и в усмирителни ризи. След баня ще ги видиш да го попиват с хавлия.
Но буйства душата. И няма кой да й сложи препаска. А духът е настинал, ала продължава да показва гола кълка.
Но ето: аз искам за душата си копринени ръкавици. А за духа си – вълчи кожух!
Къде сте, шивачи?…
И търся ловец, за да ми убие вълк, и овчар търся, да ми настриже вълна. Ще се поклоня на японец, що храни копринени буби. И скъпо ще платя на бабичка, що умее да преде!
…Ах, защо не ни говореха в училище за ловджийство, а сетне за шивачество и кроячество? Защо никой не ни научи на овчарство, и да даваме храна на копринени буби?
А може и да са ни учили на тия неща, ала аз тъкмо тогава да съм отсъствал – понеже малко ли пъти е ставало тъй, че вместо да се запра в класни стаи, съм припвал в гората или в широките поля?…
Ала наистина, дори тогава не ще да са ни преподавали такива материи – понеже ако бяха, то трябваше поне големите зубрачи да са ги заустили! А я ги погледни само “зубърите” – те своя дух биха положили дори в ковчег!
В найлонов плик ще пъхнат своята душа, за да я удушат – ала душите им дори тогава вече бяха задушени…
Но що ли стана с моята душа?
Не пляска ли и тя безпомощно с опашка, задушена, подобно риба, хвърлена на пясък?…”
*
36-Б/60
Ах, преди време бях започнал да нахвърлям две писания за своя брат, които трябваше по замисъла си да бъдат противоположни. И ето що бях писал, за да аргументирам свойто начинание:
“О, чувствам дълг да охуля дълбоко своя брат!
Но никой не бива да смесва това с моята обич и признателност, вяра и безмерна почит към него. Затова тия различни жанрове трябва да бъдат отделени.
Ще схванат ли хората някога, че трябват отделни книги за възхвала, и съвсем отделни – за поругаване?
А то сега какво пишат пишурките – добър е този, пишат, това си има, че и онова, ама пък еди-какво си никак не му е наред…
Боза е това, че и развалена при това!
Колко слаби книги! Не ти дават да се порадваш както трябва на хубавото, нито да възтържествуваш злостно над лошото! Четеш половината изречение, лека вяра започва да се съгражда у тебе – най-сетне, мислиш си, виждам нещо хубаво да изгрява в света, – ала тъкмо тогава изречението обръща в другата посока и стъпква ларвите на вярата. После пак така, и пак, и пак. Безумна въртележка на приемане и отхвърляне, на да-та и не-та, които не свършват, докато не затвориш с облекчение последната страница.
И какво се разбра в крайна сметка?
Ни бял, ни черен – сив бил оня, за когото се говорело.
Ала има за щастие хора, които не са сиви! Има много черни и бели хора – черно-бели, искам да кажа.
Не ще сме ги разбрали, ако ги направим сиви.
И трябва да има за всекиго от тях по една черна и по една бяла книга.
Нека тогава, щом поискаме да видим издълбоко достойнството на някого от тези люде, да посегнем към бялата книга и дълго да навлизаме в светлото й, да се обгърнем целите с вяра и благост към тоя достоен човек. Напротив, решим ли да се надсмеем над грешките и пороците му, та да се усетим сами силни от сравнението с тоя мъж и да се предпазим от неговите слабости – ето ни я и черната книга!…
И в никоя крайност няма да затънем така, понеже нали все ще знаем, че има и друга книга освен тази, която четем в момента!
Само дето ще пазим оная друга книга далече от очите си.”
Ах, днес не зная вече нужни ли са тези книги…
Падението ме обхваща, и както бе предрекъл моят брат, започвам аз самият да омесвам – добро и зло, достойнство и падение, похвала и обида…
За ужас на отминалия ми стремеж, прииска ми се днес да чуя по нещичко от свойте “черни” и от свойте “бели” чернови, ала омесено – такова, каквото сигурно е то “във вечността” или пък “в истината”…
Черна чернова:
“…Изкукуригал мой безпомощен брат! Та нима има живи идеи? Мъртви атоми са идеите, празни конструкции и скелети от чисто нищо! И никакви същности не могат да се познават!…”
Бяла чернова:
“…Моят брат е бил на всеки връх, на който бе възможно да стъпи човек. А и на такива върхове, които са достъпни само за по-висши същества от човека – понеже хората се катереха към върховете, а той ги достигаше в полет.”
Черна чернова:
“Животно беше моят брат! Безполезно живя той. Един овен поне накрая го заколват, та с месото му пирува цяло семейство. А що стори той? Такова “месо” ни остави, та да ни задавя на всяка глътка и да ни души! Рибешка плът имаше тоя дявол, костелива, пълна с остри ножчета.”
Бяла чернова:
“Мога и желая да пратя на всеки човек на тази земя радостно съобщение – живей спокойно, човече, доволствай и пей! Пей и доволствай, защото ИМАШЕ на земята такъв един човек – моят брат – и, значи, вечно ГО ИМА и ЩЕ ГО ИМА! А той беше самото достойнство, самата висота. Цел, мечта, идеал може да бъде това същество за всеки като теб!…”
Черна чернова:
“…Нищо не може да живее, нищо не може да израсте в земя, наторена с братовите ми писания. Тоя вманиачен, ужасяващ човек отдаде всичкото време на живота си, за да издири и да запуши с тялото си всички най-светли пътища на чуждия живот. Аз бях навсякъде, иска да каже тоя бандит, и всички висши пътища водят все към едно – към голямо достойнство и към голяма скръб!
Хайде, живей сега, човече! Изследвай! Ала всичко вече ти е казано, знаеш цялата палитра на онова, което ще откриеш. Какво друго ти остава, освен да умреш, да последваш демона в небитието?…”
Бяла чернова:
“Моят прелестен брат събра през краткия си живот една голяма глътка чист въздух за нас. Той видя каква мръсотия дишаме и през всичките си години я прецеждаше през най-фини сита, за да можем днес, в неговото дълго отсъствие, да посягаме към тая кислородна бутилка на достойнството и величието винаги щом се задушим от низост и падение…”
Черна чернова:
“Спи там и никога не се събуждай!…”
Бяла чернова:
“…Не ще се разделим ние с него дори и за миг, понеже е безсмъртен моят брат…”
*
36-А
Моят брат беше единственият, който можеше да направи хората мъдри. Но той само се плъзгаше беззвучно покрай тях и ги обливаше с усмивката си…
Мъдростта му можеше да преобърне планини; той обаче си служеше с нея за игра с камъчета.
Сънлив го правеше неговата мъдрост.
Твърде рано бе разбрал, че бяха равностойни минусът и плюсът, едното и другото, движението и покоят. Обърканият свят, където те не бяха равностойни – светът на хорските постъпки – отрано бе му станал чужд и скучен…
*
48
Ecce homo, Ето Човека!… Извеждам ви го, соча ви го; защо ли няма кой да го приветства? Преди поне забелязваха, разпъваха на кръст… Сега няма кой да подхвърли и поглед, камо ли дума, камо ли камък…
Мислител се зове оня, когото ви соча, теоретик е той, мисли цял ден за онова, което никога няма да проблесне и за миг във вашите глави… Препоръчвам ви тоя човечец тук. Той много е издигнал мисълта си. Ще му е скучно да говори с вас, ала ще трябва да го съблазните. Той лесно се съблазнява. Не е като онзи от притчите… Всичко се е преобърнало сега.
Но чуйте: нужен ви е той.
Понеже вредом пламват раздори. А неговият разум учи: “Всички несъгласия са от липса на ум.” А сам той с ума си сдобрява всякакви противоречия. Понеже той има Високия поглед.
Ах, всички викащи и препиращи се само делят света на жертви и палачи! А също на прави и криви.
Теоретикът само ще се усмихне и на жертвата, и на палача.
Огромен и добър е той!!
Огромен и добър е той!!
Огромен и добър е той!!
Огромен и добър е той!! И нужен, нужен ви е той! Ала ще трябва бързо да го съблазните.
Съблазнете го!!!
Съблазнете го!!!
Съблазнете го!!!
Съблазнете го!!! За да склони да си говори с вас и да ви учи.
Той е Вечният Сдобрител! Парламентьор ще ви е той – вредом размахващ бялото знаме на Разума…
Как бързо тича мисълта му между чука и наковалнята!… Тая мисъл е совалката, дето ще изтъче вашия саван!
Савана на мира ще ви изтъче!…
*
Ж-2
Ах, беззвучно вика моят брат велик на хората:
“Аз ще ви дам будността, и аз ще ви дам съня! От мен вземете и възбуда, и успокоение! Любовник ще ви бъда, сетне – майка. Живот и смърт ще изговаряте чрез моите уста!…”
Но кой да го чуе, кой да го хареса, кой да го съблазни?…
*
А-9
Намереше ли се сред атеисти и богоборци, моят брат бързо започваше да им говори за богове и божественост, и да не забравят Бога. Понеже току виж Той ги чуел и почнел да недоумява тяхното невежество. И още, съветваше ги да започнат скоро молитви, и да се учат да падат на колене пред разпятия и статуетки.
Ала попаднеше ли моят брат там, дето се събират богомолци и вярващи, ето какви речи отправяше към всички тях: “Не се доверявайте, казваше им, на онова, дето не сте познали – понеже така нямате сигурност, и току виж излязло, че като се обръщате към Бога, все едно че си говорите самички, като лудите!”
И щом усетеше чудният ми брат, че някой си се е възгордял нещо, ето че се присламчваше до него, и почваше да му приказва за смирението и за поклона. А на свенливия, когото срещнеше, мигом почваше да реди възхвали и химни за безскрупулните личности, що нямат срам от нищо…
На ония люде, дето преценяваха според делата, той казваше небрежно: “Защо не преценявате по идеалите?”. А на всички идеалисти проповядваше: “Гледайте делото, и гледайте постъпката!”.
Детето моят брат караше да почита възрастния, а на възрастния казваше, че всичко прекрасно е събрано у детето.
На жените говореше за мъжки достойнства, а на мъжете – за женски.
На слабите приказваше за силата, и им обясняваше устройството на мускулатурата, а силните караше да си представят, че за миг са загубили своята сила, и ги питаше: “Ами сега!?”.
Пред материалистите хвалеше духа, а пред духовниците – плътта. Пред начетените изтъкваше интуицията и се обявяваше за спонтанните познания и импровизации, а пред вдъхновените хвалеше ерудицията и търпението.
И стана така, че малцина оставаха да понасят речите му, а мнозинството люде се отдръпваха и бягаха от тях.
А за всички, дето не издържаха, той имаше такава дума: “Вие не сте глупави. Може и да сте някак по своему умни. Ала сте забравили Другото. А то, Другото, не ви забравя, и няма да ви забрави. И още: то няма да ви прости.”
А моят брат за всеки човечец знаеше какво е неговото Друго, и за какво е сляп умът му.
И какво друго е мъдростта, ако не това, да знаеш какво е Другото, и да се питаш:
Какво не знам?
Какво ми е чуждо?
От какво съм се отрекъл, без да ща?
…Но и моят брат, знайно е, си имаше Друго.
Макар че може и да се попита: та има ли си Друго оня, който сам е Другото, и който е друг на всичко и на всички?
Ала и той, както всички, си имаше Друго – и неговото Друго бе светът, и неговото Друго беше всичко.
И как мечтаеше този друголог и този цар на Другостта да дойде и при него някой ден един лъчист мъдрец и да провиди неговото Друго, и да му го изговори!
Ала не можеше това да стане никога.
Понеже бог трябваше да бъде оня друг – и кой друг освен някой бог знае да ти изрази другото на всичко онова, що огромният човек може да обхване?
Но аз не зная някой в наше време да е срещал бог приживе. Ония, що са срещали, добре е да ни се обадят и да ни разправят.
Брат ми обаче не беше сред тия. И знаеше, че за да срещнеш богове, май трябва първо да умреш…
Останалото вече знаем и ние.
*
52
Говори светлият ми брат за този свят:
“Трябва ли ни светът на нас, мъдрите? Общо взето не, само ни ползва като отрицателен пример – да знаем как не бива да се устройват нещата и колко по-разумно може да е всичко. Като мислим значи над цялото това несъвършенство, идват ни разни отрицателни идеи за съвършенства и прекрасност, та вече знаем с какви очи да гледаме сред възможното и какво да издирваме там…”
*
Б-9-В
— О, противоречие! — казваше брат ми. — Ти лежиш в сърцевината на мъдростта!
И наистина! Нямаше такива две противоречащи си желания, които да не бе изпитвал моят брат едновременно, и в цялата им сила, и нямаше такава двойка противоречиви чувства, които да не бяха го обземали в един и същи миг. И липсваше такова колебание в мисълта, за което той да си няма представа!… Побратимен беше той с всяка двойственост, и другост, и несъизмеримост…
*
В-9
Говори мъртвият ми брат:
“Аз съм Оня, Който подклажда противоречия.
Вижте я само Тезата! Как се гордее с първенството си!
А ето я и Антитезата! Как се радва, че ще дразни примадоната, и ще й пречи, и вечно ще дава отпор!
И как само се мразят тия двете! Как се ненавиждат!
Да стъкнем хубав огън от тяхната омраза!
Аз съм Съветникът, и аз съм Благият Треньор на тия две боксьорки.
Нека първо добре да защитим тезата, и да я похвалим! Нека сега предоставим пресни аргументи на Антитезата! Да ги скараме до смърт!
Ще допуснем ли те само обидено и да се извъртят и гнусливо да си обърнат гръб?
О, не! Да ги сбием! Да ги насъскаме! Хубав огън лумва от тяхната страст.
И ето ме мене сега, как танцувам като жрец около огъня! Как се гърча и вия сред пламъци!…
А може би ще ме запиташ като слаб ученик, и безнадеждно глупав: а у кого е истината?
Истината!?
Взри се в моя танц, приятелю, добре отваряй своите очи, настройвай чувството си закърняло за трепета на мойте членове! Тук е истината, в тоя танц! И в болката ми, колчем пламък ме застигне и опари, в радостта ми, щом прескоча нависоко този огън!
Спри замрежени очи връз пламъците, и ще видиш как се раждат живи същества от тая страшна сила!
Само истина да искаш!
Оттук приижда толкоз много истина, че може и да те убие, ако не внимаваш!…”
*
Б-10
Говори чудният ми брат за решения и колебания:
“Често пъти няма мъдрецът пари. Ала винаги си има паричка.
Колкото е безразличен той към парите и колкото по-малка стойност значи вижда в тях, толкова по-високо тачи паричката, която си носи.
Понеже паричката си има две съвсем различни страни и с нея значи може да се играе на ези-тура.
Ах, знае мъдрият: толкова е безразлично какво ще правиш в света, толкова сиви и еднакви са всички възможности! Така равнозначни са те, че е унижение вече всеки избор, и всяко решение.
…Човекът, казват, бил станал свободен да избира. И колко велико било това!
Ала чуйте, самозвани мъдреци, дето приказвате така – между слон и слон избира човекът, и между куче и куче!
И не е ли подигравка тая възможност за избор, когато е все едно какво ще избереш?…
Особено се отегчава и обижда мъдрият, колчем трябва да избира между разни неща за вършене. Обида и низост, и грехопадналост заговарят в душата му, замисли ли се той върху вариантите, дето му са предложени: уж изглеждат като две противоположности, а досущ са еднакви те в своята скука, низост, сивота и смърт.
Каквото и да избереш, все смърт избираш, и правене на смърт, и умножаване на смъртта!
Не дай си Боже и да възприемеш своя избор на сериозно!
Тогава можеш и цели нощи да пребудуваш в терзания, понеже мисълта ти все ще изравнява везните и колкото по-силна, по-дисциплинирана и неподкупна е тя, толкоз по-точно ще изравни едните предимства и недостатъци с другите предимства и недостатъци, та толкоз по-невъзможен ще ти се види всеки избор, толкоз по-страшно ще е твоето унижение, и накрая Колебанието ще изпие всичките ти сили и ще те стовари като чувал в прахта.
Ала никак не се бои мъдрият от Колебанието, понеже отрано се спотайва в джоба му паричката. А за паричката няма Колебание и няма унижение, че умее тя да си показва само едната или само другата страна, а пък на хълбок никак не се задържа дълго.
Познава мъдрецът всички клопки на света, и щом значи му замирише на избор и на Колебание – бръква мигом той в дълбокия си джоб и измъква на светло паричката. Сетне обръща гръб на света (за да не го види той какво прави), и леко я подхвърля. Каквото покаже тя, това и оповестява сетне той като свое решение. А светът му се възхищава: колко бързо работи мисълта му! Как бързо взима решения и как уверено ги следва!
Не знае светът, че мъдрият не дава пет пари за тия решения, и че всичките ги взима от паричката!
…А пък някои хора не спират да му се жалват от съдбата си.
На такива мъдрецът само се подсмихва.
Че каква съдба си имат те?! Та знаят ли изобщо те що е свят, и що е съдба?
Те само избират нещо си и взимат решения – сами си определят един вид какво да се случи. Ала къде е тук съдбата – и нима я има изобщо тука? Казано е – каквото си надробиш, такова ще сърбаш. Това правят те, ала в него не се вижда никаква съдба. Съдба има само мъдрият, понеже той носи в джоба си паричката, и каквото покаже тя – това е неговата съдба.
Само мъдрият има и свят, защото той знае що е светът и какво му подхожда. Разбрал е той, че на света най му приляга паричката; – както на нож ножница, както на коня ездач, и на славата – чест; че сам светът иска да се прави или едното, или другото – и паричката това показва да се прави; че светът иска избор, а паричката тъкмо това и предлага – решения и избори…
Най-сетне безразлични са му на света самите избори и решения, не го интересуват него злото и доброто, едното и другото, денят и нощта, плюсът и минусът, здравото и болното, началото и краят, – а тия неща вълнуват само душата. Сам светът еднакво предлага всички тях, и всякакви техни дела. Такава е и паричката – потънала е тя в безразличие относно двете си лица и не издава някакво предпочитание към някое от тях, ами наивно и доверчиво предлага всекиму и от двете.
Затова и мъдрият владее този свят – той знае на кое какво му трябва. На света – паричка. На духа обаче – сериозност и разсъждение…”
*
А-23
Цял живот съзерцаваха очите на великия ми брат едно само нещо.
Една велика Възможност бе това нещо – възможността да бъдеш някой друг.
И ето го как стана Друголог, и Херменевт на Другостта.
И ето го да се окичва с толкоз много Другост, щото сам излезе от себе си…
*
54
Какви ли не хулни думи отправяше към самия себе си моят божествен брат!… Трудно е да се повярва на ушите, колчем се чуе как един така възвишен мъж унижава и бичува природата си, и се разпъва от упреци, без нищо наглед да го тика към това.
Мързеливец и кранта се зовеше той, изрод и срамител Божи…
*
А-20
Говори брат ми за самоомразата:
“Най-мъдрият изказва само вражески слова по отношение на свойто същество. Той сам се псува и ругае като луд! Омраза към самата себе си струи безспир от мъдрата душа. Защо ли?
Ах, много тънка хитрост се разкрива чрез това!
И тя гласи, че нищо не рискува говорещият против себе си.
Понеже, ето – да речем, че той е прав. Да кажем, че наистина душата му е нещо достойно за презрение, и нека да приемем, че нейното единствено движение е постоянният упадък.
Ала тогава ще излезе, че човекът бил е справедлив в преценката за себе си, и ненапразно се е псувал! И май ще трябва да му се признае поне едно достойнство – умението да познава себе си, със съществото си да е съвсем наясно, и то без всякакво пристрастие!
Ала това не е ли най-великото умение?
Да, можем да си кажем: душата му наистина е грешна, но разумът му – безпогрешен! И щом съзнава своите недъзи, то този мъж ще ги преодолее много скоро!
Но нека си представим и че не е прав мъдрецът така да обвинява себе си. И нека да допуснем, че сляпо се е клеветил. Ала тогава, значи, въпреки заблудата относно себе си, той все пак надарен е с добродетели неоспорими: душата му не е порочна и загнила! И нищо по-прекрасно от това!…
И гледай как използвам тази двойна мъдрост: аз съм човек, ала Човека мразя!
И в този жест откривам дивно знание!
Ако съм прав, спасявам аз Човека чрез знанието. Ако пък не – ах, слава Богу, спасен е той чрез битието!…
Така чрез свойте хули срещу всичко людско залагам аз космически капан. И в него злото се улавя!…”
