И З Б Р А Н О
из
ПЕТА ТЕТРАДКА:
Наука и учение
ПЕТА ТЕТРАДКА:
Наука и учение
*
97
…Не че моят благороден брат не се занимаваше с наука, както правят всички. Ала науките, които го вълнуваха, бяха от твърде възвишен род и такива дисциплини не намират място в енциклопедиите човешки.
Така например тези два големи дяла на духоведението – ангелознание и дяволознание – чувал ли е някой за тях?
Ала ето че моят брат беше специалист и познавач точно в онова, за което хората си нямат и представа.
Затова и нямаше кой да го разбере, когато утвърждаваше: “Няма друго същество в света, което да е страдало повече от дявола”, а също и: “Всеки умее да хвърля камъни по дявола, било само за показ, било и по съвест – ала нека някой да ми се похвали, че го е спечелил за добрата кауза с благост и убеждение…”
Ала хората не разбираха моя брат, защото не знаеха към каква област спадат тия знания…
*
38
Говори мъдрият ми брат за области и интереси:
“За моите интереси ме питат. И по много смешен начин задават въпроса си.
От какво се интересуваш, казват, и после почват да изреждат някакви имена на чудати области от човешката дейност, които области те сигурно мислят за единства и цялости. За изкуство ми говорят, за писателство и свирачество или за слагане на цветове върху плоскости, и питат дали имам интерес към такива занимания. Сетне уверено ще кажат наука, ще споменат за залагане на опити и проверяване дали някакви материи искат или не искат да направят това или онова, и пак ще ме питат за тоя прословут мой интерес. Или пък дълбокомислено ще спрат бурния поток на словата си, за да изрекат: религия. Срещнат ли недоумяващите ми очи, ще пояснят, че ставало дума за вяра и Господ, за покаяние и ходене в църкви. И, разбира се, пак ще отправят коронното питане – дали се интересувам от тия неща.
Как да им обясниш празнодумството и цялата неважност на това, което те наричат област и към което насочват всеки интерес?
Как да ги накараш да схванат, че оня дух, който неколцина възвишени люде в света са постигнали с помощта на четки и бои, никак не би желал, нито би се опитал да събере при себе си, като в някаква своя “област”, всички занимания с бои и всички ония, които държат в ръка четки? Как можеш да ги убедиш сетне, че и всяко цапане с бои на свой ред ще потъне в пълното безсмислие, колчем се окаже, че видът на една порутена къща по здрач разтуптява твоето сърце по-могъщо и те отнася по-нависоко в чувството от всичко нарисувано в света? Как най-после да им съобщиш, че ако това разтуптяване, това чувство и тайнствената сила, която стои зад него, са истинският твой интерес сред този свят, то също тъй безпределно незначително би било и дали ще го преследваш чрез бои, звуци, ухания, опити с материи, молитви, спомени, любови или порутени къщи?…
Но има, има истински интерес в света!
Аз например много се интересувам от това, кое трябва първо да дойде в човека.
Понеже нали е ясно за мъдрия, че в живота на великата душа ще дойде всичко, че всичко поред ще я обиколи и нищо няма да й бъде спестено от живота. И нали тя винаги ще се променя и развива, и ще всмуква от всички състояния, и вечно ще е противоположна и напук на себе си…
Та затова аз питам и много се интересувам от това, кое първо трябва да я посети, и кое – по-после. Бесовското ли да пуснем при нея най-напред, за да я излекува от него разумът, или да я пълним най-първом бавничко с разум, докато не разбере, че в света има и природа, и хаос, и мъгла. Или да ги редуваме така: ум-мъгла-ум? Или пък: мъгла-ум-мъгла?…
Такъв е значи моят интерес. Хубава област ви посочвам, нали? Ето ви значи подаръче от мен – една сладичка област за всички вас…”
*
98-А
Много са заблудите, които глупакът може да си състави относно битието и относно същността на най-важния човек в света – относно битието и същността на моя брат.
Една от тях би била тая, че чудният ми брат уж нищо не харесвал, с нищо казано от други не се съгласявал.
Ала нищо подобно не е имало. Моят брат бе най-възторженият читател на чужди слова, най-устремният танцувач на чужда музика и той слушаше речта на другите с най-бляскав поглед, и с най-светло удивление. Защо обаче изглеждаше тъй, като че ли нищо не е приемал истински?
Ах, голяма правилност бе срещал понякога той сред словата на людете, и с пълно съгласие и одобрение ги бе приемал. И красива, могъща хармония беше съзирал той сред тяхната музика, и острота на ума откриваше в някои от предметите, които те произвеждаха.
Ала не можеше и не можеше моят брат да проумее оная частичност на людете, дето ги правеше съвсем невежи в онова, що не им беше главно занимание и борба на жизнеността.
Та как можеше този чудо-свирец, който правеше от душата на великия ми брат да текат разноцветни струи от мед, масло и всякакъв род сиропи, този магьосник, дето правеше от душите да се изпаряват облаци от благовония и аурите душевни да светят като Волтови дъги, да не знае нищо за способността това да се постига и чрез нанизи от думи? Как можеше сметачът на сложните и заплетени числови редици да измисля божествено остроумни методи за броене и изчисляване, а да не може да играе нито миг в театъра? И как оня, дето умееше да натъжи човека чрез словата си дотам, щото тоя да се разплаче горчиво, не умееше да разсмее никого на този свят?
Ех, съдба – един бе на света човекът, що умееше всичко наведнъж, и да разбира от всичко.
ЕДИН – и страшен в своята самотност…
*
46
Говореше брат ми за учените в тоя свят:
“Днешните познаващи са много особено племе. Колчем спра по-задълго поглед на тях, не мога да им се начудя.
Всичко казано от по-раншните ги притеснява. Чуеш ли ги да си приказват за тях, ще кажеш, че нищо не одобряват, нито приемат. Дори да имат симпатия към някой мъдър мъж от миналото, все ще гледат отвисоко на думите и знанията му, като че ли те самите, бидейки живи сега, са сложени тука от Господа Бога за последна инстанция, да определят кое струва и кое не.
Но нека си направим мъничък опит с тях. Нека за миг да им кажем, че искаме да чуем от тях поне една нова мисъл за света – тяхната мисъл, която идат да съобщят на людете.
Ето че сега вече ще разберем кое ни се е виждало подозрително в това тяхно притеснение от словата на предишните мъдри люде, и в това тяхно постоянно заяждане и разправия с тия слова.
Защото на нашата молба ще реагират със страшно удивление! И скоро ще се разбере, че те съвсем не са в състояние да я изпълнят, а нас дори ще сметнат за луди, задето искаме това от тях.
И тогаз ще проумеем, че всичките им дела са само една безконечна игра с кубчета, а кубчетата са мислите на предните знаещи. Някои само събират и трупат от тия кубчета, и току изградят нещо, дето да прилича на строеж и на дом, други пък току дотичват и го ритват, сетне бягат и се крият, за да не би някой да поиска от тях да съградят и те нещо, щом като събарят. Трети пък само се замерят и стрелят помежду си с тия кубчета – пресованите мисли на предците – и всеки гледа да улучи другия на по-слабо място.
Такава детска градина е животът на днешните познавачи.
И все пак между тях аз ще поощря и похваля готвача, който умее да ти сготви вкусна и хранителна супа от тия консерви, та ти да си оближеш пръстите и задълго да се заситиш, и който при това ще се отнася с уважение и почит към продуктите за своето ястие и ще е съвсем наясно, че е тъкмо готвач, а не ловецът, който хваща дивеча.
Тогова именно уважавам и разбирам. Но не и ония, дето само се правят на много мастити, ала нямат що да кажат на людете…”
*
А-10
…Истина е, че днешните учени знаят много повече неща от моя брат.
Трябва и да се подчертае, че съществуват в наше време художници, дето са способни да създадат такива сложни и оплетени творения, че с това многократно да надхвърлят способностите на покойния ми брат.
Ала няма днес учен, който тъй силно да е преживявал знанието си, нито художник, който така да е тръпнал в своето художество…
*
Д-2
За словата и мълчанието на истинските знаещи бе писал моят дивен брат:
“Оня, що знае, не умее да ти каже; той цял се е вглъбил в чувството.
От знаещия ти ще чуеш викове и жалби, ала не и истини; своята истина той вижда, ала не може да я облече в думи.
И смехове ще чуеш от знаещия, и ридания, и възторзи; ако го туриш сега да пише, той ще ти нареди само удивителни!
Ала оная сила, що твори и свързва думите, той сега не притежава; ще трябва да го почакаме да забрави цялото си знание, за да му се върне дарът слово.”
*
91
И всъщност трябва ли… ах, трябва ли да се говори?…
Мълчанието ме напада изневиделица и устните ми губят сила.
Ах, моят безподобен брат бе величав с онези думи, които изгравира върху листовете, ала величието му бе седморно и деветорно в онова, което той не изрази и не изписа.
За оставянето на следи и писмена той беше рекъл:
“Коварен е, коварен е езикът, и седнеш ли зад моливи и лист, той бързо, неусетно ще те окове в своите ужасни железа: ще те принуди този дух да казваш само туй, което се е казало от други и вече е било разбрано.
Но сигурно ще ме попитат как постига той това.
Ах, толкова е лесно да се види – само се взри нататък с мъдър поглед!
Всичко в този мой мъчител е само склад от уговорки; там всяка дума сочи само, че някоя душа изпитала е нещо и е успяла да намери други като нея, които да са го усещали. Тогава първата, активната душа, успявала е в намеци и знаци, с изкълчена снага от мимика и жест да им внуши предмета на общото им преживяване и да ги убеди да му приемат общо име.
Така в езика всяка дума е паметник за съглашателство на преживелици. Тогава всички думи са нещо вече преживяно: не можеш да откриеш дума за новото; днес виждаш – спряла е реката, която носи нови думи; изпълнено изглежда езерото на езика. Надвесиш ли лика си тук, досами него, ще видиш, че е заблатяло и мирише…
Но нека да се върнем към хората, които още са се радвали на всяко ново слово. И да усетим как приемали от своите учители словата, изпратени в хармония от новото съгласие.
Тогава е започвал чуден празник! И людете са се прегръщали, задето вече са добили знак за онова, което изпървом е живяло отделено във всяка от душите им. Оттук насетне знакът ги е правел кръвни братя по усещане. Опиянени, те изпитвали такова сливане в духа, което става и с телата чрез любовен допир.
Но твърде кратко траел всеки празник. Понеже преживяването бива кратко, кратко се и помни от душата. За разлика от него словото, с което сме го назовали, не умира. И виждаме, че всички заговорници и посветени в някакви слова предали Богу дух и преживелиците им в духа навеки се изтрили, ала словата им останали в езика, и кой сега да им ги изтълкува?
- - -
Преживяването някои хитреци заместиха с определение. Тия диваци смятаха така: че щом се раждат вече хора, от които не можем да очакваме да преживяват онова, което се има предвид под словата, трябва да престанем и да го изискваме от тях; а вече достатъчно ще бъде тия да ни представят, че са научили определенията на нещата. Знаят ли си на вода определението, ще сметнем, че добре познават нещото.
И запретнаха ръкави нашите хитреци, и почнаха да пишат речници – речници за тълкувание.
Посредством тая тяхна дейност се изковаха несметен брой “мъдреци” и “познавачи”. Главите им бяха пълни с определения – добре бяха запомнили тия паметливци всички речникови значения и дефиниции.
- - -
Величието – казваш ти. Но знаеш ли какво се ПРЕЖИВЯВА под тази дума?
Гениалност – казваш. Но имаш ли в душата си подобен усет за духовно битие, за да получиш право да изричаш тая дума?
Аз зная – казваш. Ала усещал ли си ЩО Е да знаеш? Вял ли те е ВЯТЪРЪТ на знанието?
Битие – за щяло и нещяло ще изговориш тази дума. Ала познаваш ли какво е битието? Чувал ли си неговия ГОВОР?
Страдание, и болест, и екстаз, и жертва, и упадък, и победа, и хумор, и омраза, и единство, и опрощение, и дарба, и възторг – ЗАСЛУЖИЛ ли си всички тези думи?
Или не знаеш даже още, че думите трябва и да се ЗАСЛУЖАВАТ?
Виж оня, който двайсет минути се смее и не могат да спрат смеха му, и се търкаля по земята, и се дави – кой друг ще има правото да ни говори за смешното и хумора?
Виж болния с мъртвешки бледото лице, начеващ с разтреперано перо да пише завещанието си – нима ще може някой друг да ни поучи що е смърт и що е мъка?
А ти, какво – и тям ли ще да оспориш правото да те поучат за тия неща? И тям ли ще кажеш, че достатъчно си знаеш всичко?…
- - -
Ах, аз имам достатъчно гъвкава снага, за да изобразя и новата преживелица, за която още няма име, и силите не ще ме напуснат, река ли да убеждавам своите братя по преживяване, че трябва да се сложат нови думи за новите ни усети, та те наистина да станат общи: най-чудни танци ще им изиграя и в невиждани физиономии ще се кълчи ликът ми, докато изповядвам новото преживяване. Ала къде са тия мои братя?…
Понякога слушам онези диваци да приказват за минало знание и за знаци, наследени от предишни мъдреци – така несвестни са словата им, че искам да им викна: та вие нищо не сте преживели; та нима някой от вас нещичко е разбрал?
Но тия продължават да се разхождат с толкова сериозни лица, че да те досрамее заради тях – със сериозност и възрастност прикриват те своята сакатост. И много, много слова изричат – надпреварват се сякаш по обилие на безплодни слова. Колчем им хрумне едно мъдро изречение, те правят от него книга…”
*
92
Никой в света не разбра моя чуден брат. Трябват ли още доказателства за това?
Та ако някой го беше истински разбрал, той щеше да стане като него. А аз не виждам нито един като него.
Големите хора – всички там колоси, гиганти и великани – не можеш да разбереш, докато си оставаш същият. Тази е простата ми сметка. Големите хора ще си разбрал, ако също станеш голям и почнеш да мериш ръст с гигантите.
Много приказки се приказват днес за разбирането, всички образовани се мъчат да се изтъкнат, като се правят на тълкувачи. Ала не виждам такъв сред тях, който да е прозрял истината за разбирането като един растеж, и като изравняване с колоси.
Защо ми е да разбирам равния на мен или по-малкия?
Разбера ли го, аз само ще се уверя и укрепя в своите несъвършенства. Защото нали ще видя още едни несъвършенства, дето да приличат на моите! Аз значи ще прибавя към своите несъвършенства още толкова или даже повече несъвършенства. И уютно ще ми стане, топличко ще се почувствам, ще бъда подкрепен, и ето значи как ще закрачи редом с мен едно мое другарче по низост и пропадналост…
Повечето хорица в света така и постъпват. Те се мерят и сравняват с равните си или с по-дребните, за да се чувстват укрепени в своята нищожност. Към тях насочват и силите на разбирането и на преживяването си.
Но за най-достоен тълкувач аз ще ви посоча детето. То ще ви научи на разбиране – та не се е ли намира тъкмо у него чистият дух на разбирането и растежа? Вижте го как усвоява език, без да има от по-рано такъв у себе си, на който да си го превежда, как бързо научава толкова неща. Нима някой възрастен ще се похвали с такива успехи в познаването?
Но погледнете как бързо расте и се учи детето, когато край него са възрастните и то слуша тяхната реч, и вижте го как изостава и се озверява, когато го оставите по-дълго в компания на деца като него!
Не е ли това достатъчно, за да се стресне духът ви и да прозрете какво правят хората с познаването?
Понеже един глас се чува по цялата земя, и той тръби: “Всички сме грешни, и равни сме в своята грешност! Да се познаваме и разбираме един друг – повече от това не трябва никому!…”
Умри, зловреден глас!
Имаше, имаше и такива от нас, които живееха в истина! Имаше, имаше такива, дето не бяха равни, а бяха по-големи от другите! Не да се разбираме един друг ни трябва сега, а да разбираме ТЯХ, ТЯХ да обичаме, по ТЯХ да се измерваме и до ТЯХ да израстем!
Разбереш ли моя брат, ти си постигнал образцовото разбиране; нима ще се затрудниш утре да разбереш когото и да било другиго от човеците?
Разбереш ли моя брат, ти ще си вече пораснал. Защото ти ще си вече той.
Много от сегашните “тълкувачи” даже не са разбрали, че да проумееш значи да се превърнеш, да се отъждествиш. Но ти пак гледай детето – разбере ли то възрастния, самò вече е станало голямо. И възпитателят вижда, че то все по-трудно изпълнява заповеди…
Ах, най-страшното, дето съзирам в лика на днешността, е друго едно незнание. Днешните люде не знаят, че за разбирането е нужна още и любов. Затова и толкова трудно и малко разбират.
Те си мислят, че може да се разбира без обич. И още: че можем да се научим на разбиране, тъй както се учим да караме велосипед или да правим грънци. Така обаче, като се мъчат да разбират без обич, разбирането им изначало върви редом с осъждането.
Ала що ще разбереш, ако първом го осъдиш?…
*
101
А моят брат си беше един сънливец… И дълги години цялата му мъдрост бе такава – сънлива и призрачна. Подиграваше се той на ранобудните, дето в студеното утро се освежават с лед или потапяне на лицето в мразовити струи. Сам той, усетеше ли сутрин, че ще се разбуди, улавяше здраво съня с ченгелите на мисълта си и не го пущаше да си иде. Цял ден живееше под неговото було и гледаше през това було на света…
“Ония толкоз важни съноведи – казваше, – които смятат, че са разбрали нещо за съня, се лъжат. Те само се мъчат да схванат съня чрез реалността. Ониролози! Кой да им пошепне, че самата реалност трябва да се схване чрез съня, а не обратното!… Кой да постави основния камък на тяхната наука!…”
Моят брат беше научил правилния ред на нещата от самото битие. Сънят трябва да ни разкаже за реалността, понеже той е по-стар от нея. Но ониролозите питаха: а как да разберем съня? И като не виждаха как, гледаха пак към реалността. Но може ли по-младото да ти разкаже за по-старото?
По-стара от съня е смъртта. И тя всичко може да ни каже за съня. Но всеки се взира само в живата, будна реалност…
Моят чуден брат сочеше: “Виж, отвори очи! Колко малко събуденост има в природата! И колко хилядократно повече сън! Само човекът се е изхитрил да поглежда с будни очи – и то всеки човек ли? Колцина са будните люде в тоя свят! Виж колко много е сънят – една огромна спалня е Земята! Животните едва-едва опитват да отворят клепачи, но само висшите от тяхното царство започват да излизат от съня. А всичките растения спят толкова дълбоко, че даже не сънуват. Но още повече и от съня е мъртвостта! В смъртта живее всеки камък, всяка пръст и всичко, що е материал за нещо друго…”
Ала езикът на съня не е като този на будното. И езикът на смъртта не е като този на съня. И будното не може само да се разбере на своя език, и самото спящо, дето може да разкаже на своя език за будното, не може да разбере себе си на същия език. Мъртвото може да разкаже много неща на спящото, ала самото себе си на своя език също не ще може да разбере. И ето как отново ще потрябват преводачи между световете и ето как изплува фигурата на моя изчезнал брат…
Той потегли към смъртта тогава, когато изчерпи изцяло и съня, и реалността. Твърде кратко време биваше буден, ала това му бе достатъчно, за да почерпи всичко мъдро от будната реалност.
И трезвостта на будното го отврати съвсем достатъчно, за да обърне гръб на всичко дневно и да встъпи сред смъртта…
97
…Не че моят благороден брат не се занимаваше с наука, както правят всички. Ала науките, които го вълнуваха, бяха от твърде възвишен род и такива дисциплини не намират място в енциклопедиите човешки.
Така например тези два големи дяла на духоведението – ангелознание и дяволознание – чувал ли е някой за тях?
Ала ето че моят брат беше специалист и познавач точно в онова, за което хората си нямат и представа.
Затова и нямаше кой да го разбере, когато утвърждаваше: “Няма друго същество в света, което да е страдало повече от дявола”, а също и: “Всеки умее да хвърля камъни по дявола, било само за показ, било и по съвест – ала нека някой да ми се похвали, че го е спечелил за добрата кауза с благост и убеждение…”
Ала хората не разбираха моя брат, защото не знаеха към каква област спадат тия знания…
*
38
Говори мъдрият ми брат за области и интереси:
“За моите интереси ме питат. И по много смешен начин задават въпроса си.
От какво се интересуваш, казват, и после почват да изреждат някакви имена на чудати области от човешката дейност, които области те сигурно мислят за единства и цялости. За изкуство ми говорят, за писателство и свирачество или за слагане на цветове върху плоскости, и питат дали имам интерес към такива занимания. Сетне уверено ще кажат наука, ще споменат за залагане на опити и проверяване дали някакви материи искат или не искат да направят това или онова, и пак ще ме питат за тоя прословут мой интерес. Или пък дълбокомислено ще спрат бурния поток на словата си, за да изрекат: религия. Срещнат ли недоумяващите ми очи, ще пояснят, че ставало дума за вяра и Господ, за покаяние и ходене в църкви. И, разбира се, пак ще отправят коронното питане – дали се интересувам от тия неща.
Как да им обясниш празнодумството и цялата неважност на това, което те наричат област и към което насочват всеки интерес?
Как да ги накараш да схванат, че оня дух, който неколцина възвишени люде в света са постигнали с помощта на четки и бои, никак не би желал, нито би се опитал да събере при себе си, като в някаква своя “област”, всички занимания с бои и всички ония, които държат в ръка четки? Как можеш да ги убедиш сетне, че и всяко цапане с бои на свой ред ще потъне в пълното безсмислие, колчем се окаже, че видът на една порутена къща по здрач разтуптява твоето сърце по-могъщо и те отнася по-нависоко в чувството от всичко нарисувано в света? Как най-после да им съобщиш, че ако това разтуптяване, това чувство и тайнствената сила, която стои зад него, са истинският твой интерес сред този свят, то също тъй безпределно незначително би било и дали ще го преследваш чрез бои, звуци, ухания, опити с материи, молитви, спомени, любови или порутени къщи?…
Но има, има истински интерес в света!
Аз например много се интересувам от това, кое трябва първо да дойде в човека.
Понеже нали е ясно за мъдрия, че в живота на великата душа ще дойде всичко, че всичко поред ще я обиколи и нищо няма да й бъде спестено от живота. И нали тя винаги ще се променя и развива, и ще всмуква от всички състояния, и вечно ще е противоположна и напук на себе си…
Та затова аз питам и много се интересувам от това, кое първо трябва да я посети, и кое – по-после. Бесовското ли да пуснем при нея най-напред, за да я излекува от него разумът, или да я пълним най-първом бавничко с разум, докато не разбере, че в света има и природа, и хаос, и мъгла. Или да ги редуваме така: ум-мъгла-ум? Или пък: мъгла-ум-мъгла?…
Такъв е значи моят интерес. Хубава област ви посочвам, нали? Ето ви значи подаръче от мен – една сладичка област за всички вас…”
*
98-А
Много са заблудите, които глупакът може да си състави относно битието и относно същността на най-важния човек в света – относно битието и същността на моя брат.
Една от тях би била тая, че чудният ми брат уж нищо не харесвал, с нищо казано от други не се съгласявал.
Ала нищо подобно не е имало. Моят брат бе най-възторженият читател на чужди слова, най-устремният танцувач на чужда музика и той слушаше речта на другите с най-бляскав поглед, и с най-светло удивление. Защо обаче изглеждаше тъй, като че ли нищо не е приемал истински?
Ах, голяма правилност бе срещал понякога той сред словата на людете, и с пълно съгласие и одобрение ги бе приемал. И красива, могъща хармония беше съзирал той сред тяхната музика, и острота на ума откриваше в някои от предметите, които те произвеждаха.
Ала не можеше и не можеше моят брат да проумее оная частичност на людете, дето ги правеше съвсем невежи в онова, що не им беше главно занимание и борба на жизнеността.
Та как можеше този чудо-свирец, който правеше от душата на великия ми брат да текат разноцветни струи от мед, масло и всякакъв род сиропи, този магьосник, дето правеше от душите да се изпаряват облаци от благовония и аурите душевни да светят като Волтови дъги, да не знае нищо за способността това да се постига и чрез нанизи от думи? Как можеше сметачът на сложните и заплетени числови редици да измисля божествено остроумни методи за броене и изчисляване, а да не може да играе нито миг в театъра? И как оня, дето умееше да натъжи човека чрез словата си дотам, щото тоя да се разплаче горчиво, не умееше да разсмее никого на този свят?
Ех, съдба – един бе на света човекът, що умееше всичко наведнъж, и да разбира от всичко.
ЕДИН – и страшен в своята самотност…
*
46
Говореше брат ми за учените в тоя свят:
“Днешните познаващи са много особено племе. Колчем спра по-задълго поглед на тях, не мога да им се начудя.
Всичко казано от по-раншните ги притеснява. Чуеш ли ги да си приказват за тях, ще кажеш, че нищо не одобряват, нито приемат. Дори да имат симпатия към някой мъдър мъж от миналото, все ще гледат отвисоко на думите и знанията му, като че ли те самите, бидейки живи сега, са сложени тука от Господа Бога за последна инстанция, да определят кое струва и кое не.
Но нека си направим мъничък опит с тях. Нека за миг да им кажем, че искаме да чуем от тях поне една нова мисъл за света – тяхната мисъл, която идат да съобщят на людете.
Ето че сега вече ще разберем кое ни се е виждало подозрително в това тяхно притеснение от словата на предишните мъдри люде, и в това тяхно постоянно заяждане и разправия с тия слова.
Защото на нашата молба ще реагират със страшно удивление! И скоро ще се разбере, че те съвсем не са в състояние да я изпълнят, а нас дори ще сметнат за луди, задето искаме това от тях.
И тогаз ще проумеем, че всичките им дела са само една безконечна игра с кубчета, а кубчетата са мислите на предните знаещи. Някои само събират и трупат от тия кубчета, и току изградят нещо, дето да прилича на строеж и на дом, други пък току дотичват и го ритват, сетне бягат и се крият, за да не би някой да поиска от тях да съградят и те нещо, щом като събарят. Трети пък само се замерят и стрелят помежду си с тия кубчета – пресованите мисли на предците – и всеки гледа да улучи другия на по-слабо място.
Такава детска градина е животът на днешните познавачи.
И все пак между тях аз ще поощря и похваля готвача, който умее да ти сготви вкусна и хранителна супа от тия консерви, та ти да си оближеш пръстите и задълго да се заситиш, и който при това ще се отнася с уважение и почит към продуктите за своето ястие и ще е съвсем наясно, че е тъкмо готвач, а не ловецът, който хваща дивеча.
Тогова именно уважавам и разбирам. Но не и ония, дето само се правят на много мастити, ала нямат що да кажат на людете…”
*
А-10
…Истина е, че днешните учени знаят много повече неща от моя брат.
Трябва и да се подчертае, че съществуват в наше време художници, дето са способни да създадат такива сложни и оплетени творения, че с това многократно да надхвърлят способностите на покойния ми брат.
Ала няма днес учен, който тъй силно да е преживявал знанието си, нито художник, който така да е тръпнал в своето художество…
*
Д-2
За словата и мълчанието на истинските знаещи бе писал моят дивен брат:
“Оня, що знае, не умее да ти каже; той цял се е вглъбил в чувството.
От знаещия ти ще чуеш викове и жалби, ала не и истини; своята истина той вижда, ала не може да я облече в думи.
И смехове ще чуеш от знаещия, и ридания, и възторзи; ако го туриш сега да пише, той ще ти нареди само удивителни!
Ала оная сила, що твори и свързва думите, той сега не притежава; ще трябва да го почакаме да забрави цялото си знание, за да му се върне дарът слово.”
*
91
И всъщност трябва ли… ах, трябва ли да се говори?…
Мълчанието ме напада изневиделица и устните ми губят сила.
Ах, моят безподобен брат бе величав с онези думи, които изгравира върху листовете, ала величието му бе седморно и деветорно в онова, което той не изрази и не изписа.
За оставянето на следи и писмена той беше рекъл:
“Коварен е, коварен е езикът, и седнеш ли зад моливи и лист, той бързо, неусетно ще те окове в своите ужасни железа: ще те принуди този дух да казваш само туй, което се е казало от други и вече е било разбрано.
Но сигурно ще ме попитат как постига той това.
Ах, толкова е лесно да се види – само се взри нататък с мъдър поглед!
Всичко в този мой мъчител е само склад от уговорки; там всяка дума сочи само, че някоя душа изпитала е нещо и е успяла да намери други като нея, които да са го усещали. Тогава първата, активната душа, успявала е в намеци и знаци, с изкълчена снага от мимика и жест да им внуши предмета на общото им преживяване и да ги убеди да му приемат общо име.
Така в езика всяка дума е паметник за съглашателство на преживелици. Тогава всички думи са нещо вече преживяно: не можеш да откриеш дума за новото; днес виждаш – спряла е реката, която носи нови думи; изпълнено изглежда езерото на езика. Надвесиш ли лика си тук, досами него, ще видиш, че е заблатяло и мирише…
Но нека да се върнем към хората, които още са се радвали на всяко ново слово. И да усетим как приемали от своите учители словата, изпратени в хармония от новото съгласие.
Тогава е започвал чуден празник! И людете са се прегръщали, задето вече са добили знак за онова, което изпървом е живяло отделено във всяка от душите им. Оттук насетне знакът ги е правел кръвни братя по усещане. Опиянени, те изпитвали такова сливане в духа, което става и с телата чрез любовен допир.
Но твърде кратко траел всеки празник. Понеже преживяването бива кратко, кратко се и помни от душата. За разлика от него словото, с което сме го назовали, не умира. И виждаме, че всички заговорници и посветени в някакви слова предали Богу дух и преживелиците им в духа навеки се изтрили, ала словата им останали в езика, и кой сега да им ги изтълкува?
- - -
Преживяването някои хитреци заместиха с определение. Тия диваци смятаха така: че щом се раждат вече хора, от които не можем да очакваме да преживяват онова, което се има предвид под словата, трябва да престанем и да го изискваме от тях; а вече достатъчно ще бъде тия да ни представят, че са научили определенията на нещата. Знаят ли си на вода определението, ще сметнем, че добре познават нещото.
И запретнаха ръкави нашите хитреци, и почнаха да пишат речници – речници за тълкувание.
Посредством тая тяхна дейност се изковаха несметен брой “мъдреци” и “познавачи”. Главите им бяха пълни с определения – добре бяха запомнили тия паметливци всички речникови значения и дефиниции.
- - -
Величието – казваш ти. Но знаеш ли какво се ПРЕЖИВЯВА под тази дума?
Гениалност – казваш. Но имаш ли в душата си подобен усет за духовно битие, за да получиш право да изричаш тая дума?
Аз зная – казваш. Ала усещал ли си ЩО Е да знаеш? Вял ли те е ВЯТЪРЪТ на знанието?
Битие – за щяло и нещяло ще изговориш тази дума. Ала познаваш ли какво е битието? Чувал ли си неговия ГОВОР?
Страдание, и болест, и екстаз, и жертва, и упадък, и победа, и хумор, и омраза, и единство, и опрощение, и дарба, и възторг – ЗАСЛУЖИЛ ли си всички тези думи?
Или не знаеш даже още, че думите трябва и да се ЗАСЛУЖАВАТ?
Виж оня, който двайсет минути се смее и не могат да спрат смеха му, и се търкаля по земята, и се дави – кой друг ще има правото да ни говори за смешното и хумора?
Виж болния с мъртвешки бледото лице, начеващ с разтреперано перо да пише завещанието си – нима ще може някой друг да ни поучи що е смърт и що е мъка?
А ти, какво – и тям ли ще да оспориш правото да те поучат за тия неща? И тям ли ще кажеш, че достатъчно си знаеш всичко?…
- - -
Ах, аз имам достатъчно гъвкава снага, за да изобразя и новата преживелица, за която още няма име, и силите не ще ме напуснат, река ли да убеждавам своите братя по преживяване, че трябва да се сложат нови думи за новите ни усети, та те наистина да станат общи: най-чудни танци ще им изиграя и в невиждани физиономии ще се кълчи ликът ми, докато изповядвам новото преживяване. Ала къде са тия мои братя?…
Понякога слушам онези диваци да приказват за минало знание и за знаци, наследени от предишни мъдреци – така несвестни са словата им, че искам да им викна: та вие нищо не сте преживели; та нима някой от вас нещичко е разбрал?
Но тия продължават да се разхождат с толкова сериозни лица, че да те досрамее заради тях – със сериозност и възрастност прикриват те своята сакатост. И много, много слова изричат – надпреварват се сякаш по обилие на безплодни слова. Колчем им хрумне едно мъдро изречение, те правят от него книга…”
*
92
Никой в света не разбра моя чуден брат. Трябват ли още доказателства за това?
Та ако някой го беше истински разбрал, той щеше да стане като него. А аз не виждам нито един като него.
Големите хора – всички там колоси, гиганти и великани – не можеш да разбереш, докато си оставаш същият. Тази е простата ми сметка. Големите хора ще си разбрал, ако също станеш голям и почнеш да мериш ръст с гигантите.
Много приказки се приказват днес за разбирането, всички образовани се мъчат да се изтъкнат, като се правят на тълкувачи. Ала не виждам такъв сред тях, който да е прозрял истината за разбирането като един растеж, и като изравняване с колоси.
Защо ми е да разбирам равния на мен или по-малкия?
Разбера ли го, аз само ще се уверя и укрепя в своите несъвършенства. Защото нали ще видя още едни несъвършенства, дето да приличат на моите! Аз значи ще прибавя към своите несъвършенства още толкова или даже повече несъвършенства. И уютно ще ми стане, топличко ще се почувствам, ще бъда подкрепен, и ето значи как ще закрачи редом с мен едно мое другарче по низост и пропадналост…
Повечето хорица в света така и постъпват. Те се мерят и сравняват с равните си или с по-дребните, за да се чувстват укрепени в своята нищожност. Към тях насочват и силите на разбирането и на преживяването си.
Но за най-достоен тълкувач аз ще ви посоча детето. То ще ви научи на разбиране – та не се е ли намира тъкмо у него чистият дух на разбирането и растежа? Вижте го как усвоява език, без да има от по-рано такъв у себе си, на който да си го превежда, как бързо научава толкова неща. Нима някой възрастен ще се похвали с такива успехи в познаването?
Но погледнете как бързо расте и се учи детето, когато край него са възрастните и то слуша тяхната реч, и вижте го как изостава и се озверява, когато го оставите по-дълго в компания на деца като него!
Не е ли това достатъчно, за да се стресне духът ви и да прозрете какво правят хората с познаването?
Понеже един глас се чува по цялата земя, и той тръби: “Всички сме грешни, и равни сме в своята грешност! Да се познаваме и разбираме един друг – повече от това не трябва никому!…”
Умри, зловреден глас!
Имаше, имаше и такива от нас, които живееха в истина! Имаше, имаше такива, дето не бяха равни, а бяха по-големи от другите! Не да се разбираме един друг ни трябва сега, а да разбираме ТЯХ, ТЯХ да обичаме, по ТЯХ да се измерваме и до ТЯХ да израстем!
Разбереш ли моя брат, ти си постигнал образцовото разбиране; нима ще се затрудниш утре да разбереш когото и да било другиго от човеците?
Разбереш ли моя брат, ти ще си вече пораснал. Защото ти ще си вече той.
Много от сегашните “тълкувачи” даже не са разбрали, че да проумееш значи да се превърнеш, да се отъждествиш. Но ти пак гледай детето – разбере ли то възрастния, самò вече е станало голямо. И възпитателят вижда, че то все по-трудно изпълнява заповеди…
Ах, най-страшното, дето съзирам в лика на днешността, е друго едно незнание. Днешните люде не знаят, че за разбирането е нужна още и любов. Затова и толкова трудно и малко разбират.
Те си мислят, че може да се разбира без обич. И още: че можем да се научим на разбиране, тъй както се учим да караме велосипед или да правим грънци. Така обаче, като се мъчат да разбират без обич, разбирането им изначало върви редом с осъждането.
Ала що ще разбереш, ако първом го осъдиш?…
*
101
А моят брат си беше един сънливец… И дълги години цялата му мъдрост бе такава – сънлива и призрачна. Подиграваше се той на ранобудните, дето в студеното утро се освежават с лед или потапяне на лицето в мразовити струи. Сам той, усетеше ли сутрин, че ще се разбуди, улавяше здраво съня с ченгелите на мисълта си и не го пущаше да си иде. Цял ден живееше под неговото було и гледаше през това було на света…
“Ония толкоз важни съноведи – казваше, – които смятат, че са разбрали нещо за съня, се лъжат. Те само се мъчат да схванат съня чрез реалността. Ониролози! Кой да им пошепне, че самата реалност трябва да се схване чрез съня, а не обратното!… Кой да постави основния камък на тяхната наука!…”
Моят брат беше научил правилния ред на нещата от самото битие. Сънят трябва да ни разкаже за реалността, понеже той е по-стар от нея. Но ониролозите питаха: а как да разберем съня? И като не виждаха как, гледаха пак към реалността. Но може ли по-младото да ти разкаже за по-старото?
По-стара от съня е смъртта. И тя всичко може да ни каже за съня. Но всеки се взира само в живата, будна реалност…
Моят чуден брат сочеше: “Виж, отвори очи! Колко малко събуденост има в природата! И колко хилядократно повече сън! Само човекът се е изхитрил да поглежда с будни очи – и то всеки човек ли? Колцина са будните люде в тоя свят! Виж колко много е сънят – една огромна спалня е Земята! Животните едва-едва опитват да отворят клепачи, но само висшите от тяхното царство започват да излизат от съня. А всичките растения спят толкова дълбоко, че даже не сънуват. Но още повече и от съня е мъртвостта! В смъртта живее всеки камък, всяка пръст и всичко, що е материал за нещо друго…”
Ала езикът на съня не е като този на будното. И езикът на смъртта не е като този на съня. И будното не може само да се разбере на своя език, и самото спящо, дето може да разкаже на своя език за будното, не може да разбере себе си на същия език. Мъртвото може да разкаже много неща на спящото, ала самото себе си на своя език също не ще може да разбере. И ето как отново ще потрябват преводачи между световете и ето как изплува фигурата на моя изчезнал брат…
Той потегли към смъртта тогава, когато изчерпи изцяло и съня, и реалността. Твърде кратко време биваше буден, ала това му бе достатъчно, за да почерпи всичко мъдро от будната реалност.
И трезвостта на будното го отврати съвсем достатъчно, за да обърне гръб на всичко дневно и да встъпи сред смъртта…
*
135
Сред големите човеци има две породи.
Едната порода е учителска.
Това са те – усмихнатите великани, дето винаги са дружелюбни. Те винаги ще ти дадат това, за което ги помолиш. Ала колкото черпиш от техните слова, жестове и знания, толкоз повече затъваш в дългове към тях.
И не че те самите нещо ще да ти поискат.
Ти сам ще чувстваш как помръква тяхната усмивка, когато само си помислиш нещо, дето да не си схожда с онова, което те са ти говорили с възторженост.
И ето че вина и дълг облива съществото ти, и ето те сега зависим от лъчезарието на един учител…
Не бе учител моят славен брат.
Макар и от словата му мнозина да се поучаваха.
Той казваше:
“Та нима някого можеш на нещо важно да научиш?
Хей, човече!
Луд ли си?
Та само помисли:
Нима високият може да те научи да станеш висок?
Или идиотът ще те научи на своето идиотство?
Да, моля, научи се от синеокия как да ти бъдат сини очите! И научи се от момичето как да бъдеш момиче!
Ах, днес ще видиш всички нисички мъже да ходят при високия на частни уроци по ръст!
Можеш да срещнеш и такива с тесни раменца, дето се редят на опашка пред дома на широкоплещестия, с надеждата да получат някакъв скъпоценен съвет за широки рамене.
Брадати мъжаги ще видиш да работят упорито, за да се превърнат в малки момиченца.
Оставям те да прецениш дали тия всичките нещо ще постигнат.
Но синеокият и не знае нищо за своето синеочие.
И най-малко момичето е сведущо в своята момичешкост.
Какво ли могат да ти кажат те за свойствата си?…
Ала всичките тия, дето нещо учат, най-много да станат едни имитатори.
Да, ти, разбира се, все още облажаваш актьора – понеже ти се струва, че той е всички тия люде.
И вярно е, че всички учещи към него трябва да се стремят. Понеже какво по-добро могат да постигнат те от едно актьорство, и едно имитаторство?
Ала нима и актьорът си има някакво понятие от своето актьорство?
И, прочее, да го пази Бог от това знание! Понеже истината е, че той се занимава с неща, които всеки може да направи в своя сън. Ала на сутринта ще се събуди пак такъв, какъвто бил е вечерта преди лягане, когато си е мил зъбите.
Но такива са и всички тези, дето учат.
Обаче от актьора те са по-нищожни. Понеже цял живот се мъчат да се въплътят в едно само знаене и в едно само можене, а не помислят, че това е само някаква си роля, и някакво си повторение, и че такива роли можем да си имаме десетки.
…Но да оставим класните стаи на децата и на всички неразвити.
Тям да завещаем тебеширите, и черните дъски!
За нас е полето, за нас е и планината, и всяко място, дето може да се прелети и претанцува в синкавия и оранжев топъл въздух!…”
И още, беше казал моят брат:
“Учителя не ще похваля.
Единствено илюзии посажда той.
Защо да казваме на джуджето, че ще порасте голямо, стига само да поиска, и да се потруди?
Защо да слагаме криле на лилипута?
Ах, няма да порасне той, а само ще ни изтормози сетне с претенциите си!
Аз поздравявам хората, които пляскат с едри длани, та подплашват лилипута!
И поздравявам тия, дето с едър задник канят се да седнат на стола, дето той се мъдри, сякаш че изобщо не са го забелязали във неговата дребност!
(Хей, лилипут!!!
Побързай да се смъкнеш на земята, че Задникът огромен ще те смачка!)
Такива поздравявам, дето казват на джуджето: “Здравей, джудже! Мръдни се, че пристигам! Как е долу, близко до земята?”
Но вие, обущари, дето слагате на лилипутското краче обувка великанска, и ахкате, и цъкате с език: “Като по мярка!…” – аз вас ще заклеймя, подобно на гримьора, на шивача, дето прави плънки, перукера, майсторите, дето изработват кокили, и всичките учители!…”
*
А-14
Ах, не би се отблъснал тъй от учителството моят брат, ако сам не беше го опитвал. Ала и това бе вкусила тъжната му и горда душа. И ето що разказваше за него:
“И аз обаче – о, срам! – си имах ученици.
И що стана с тях?
Ще ви кажа как се разви най-даровитият от тях.
Да, той бе много надарен – и за съвсем кратичко време постигна успех, какъвто събратята му не познаха: той се научи да имитира моя говор с такова съвършенство, че ако кажеше нещо от съседната стая, мнозина можеха да го объркат с мене – обърквах го дори и аз самият със себе си!
Ала не само гласа, но и походката ми беше изкопирал този папагал, та отдалече често пъти го взимаха за мен – и даже аз допусках да се припозная.
Когато изкопира всичко, дето можеше да се види и чуе от тялото ми, моят двойник престана да ме посещава, ала, както казват, редица речи бил изрекъл с моята осанка след това – но празни…
Наскоро го видях на улицата. Той също ме видя, ала не ме позна.
Сам той бе твърде труден за разпознаване – досущ бе заприличал на едного от другите, дето се смятаха учители и приказваха за мъдрост…”
*
Б-6
Ах, никога не беше имал жив учител моят брат! И това бе най-злощастното в живота му. Всичката издигнатост в света той виждаше назад във вековете.
Много рано се домогна той до висините.
И нямаше вече наоколо му живи хора, от които нещо да хареса и научи, та мъртъвците бяха всичката му компания.
Нямаше голям човек край него – достатъчно голям, за да го уплаши.
А истинският учител трябва да може да плаши. И да е най-голям от всички.
И още – много да обича. С потоци любов и уплаха да залива ученика си.
А я виж днешните учители, изпълнени с фалшивост! Трябва сигурно да заемат най-ужасните костюми от театъра, за да уплашат някого. Пък и уплаха ли ще е това? Стресне ли се някой от тях по случайност, сетне сам ще прихне да се смее на страха си, като види кой всъщност е навлякъл тия страшни дрехи.
За обичта да не говорим – докосне ли се само някой днес до някое важно знание или можене, виждаш го как за кратко време добива толкова надменен вид, че по-добре е да не го доближаваш. Той сам дори не ти дава да харесаш умението му! Да се влюбиш даже в него той не ще ти позволи!
“Опитен съм в тази област – сякаш казва неговата смръщеност, – понеже съм гадняр, и темерут!”.
Това доживя светът – да види и учители да мразят!
…Но лесно ли е да обичаш тоя свят?
Погледни и най-големия сред човеците, погледни моя брат – колко за кратко успя той да живее, като обичаше!
И, ще се осмеля да го предвидя – за все по-кратко време ще им стига топлотата на човеците в света. За все по-кратко ще им стига младостта!
*
138-Б
…Ах, ето, че човекът пак се е вдетинил! И пак му трябва някой възрастен, дето да го насочва и да му казва кое се яде и кое само се гледа!… Ала няма вече силни духове, и истински възпитатели, дето да му показват. Едно че колкото по-разглезен става човекът, толкоз по-малко допуща някой да му е учител, и че нещо въобще има да научава, друго че силните и знаещи души тъй бързо биват изсмукани от удобствата и насладите, щото силата им угасва, докато добият зрелост… Вече само невръстни младежи ще намериш с бляскав поглед и със съхранена сила. Напуснат ли училищата, ето ги да стават чичковци…
*
61
Ние двамата с моя брат си имаме едно предпочитание, една обич, една надежда. Това предпочитание, тая обич и тая надежда са онова, което ни прави родствени във висша степен.
А то е такова: ние и двамата предпочитаме ония люде, които умеят и обичат да се учат. Тях именно и любим с голяма любов, на тях се и надяваме!
Рядък е тоя сой люде, чистите познавачи, дето имат истински дар да се учат. Тъкмо затова и там, където се срещне някой от тях, грее той като звезда сред околните си.
Не държи такъв човек на онова, което е бил преди минутка – мигновено се преобръща, стига само да попадне на нещо по-мъдро и достойно. И има цялата смелост да каже: “Недодялан бях допреди малко, грубоват и невежа. Понеже не бях узнал това, що сега зная!”.
На тогова ние с брат ми всичко ще дадем – в краката му ще изсипем онова, що сме събрали и притежаваме! Как да се скъпиш за такъв човек, за тоя възторжен ядач и пияч на знания!
Погледни само другите, дето като подушат само някоя мъдрост или умение, мигом правят злобна физиономия и се изпълват с обида, задето, мислят си, някой си там се е сметнал за по-умен от тях! Нима ще кажеш, че са способни такива люде на наука и знание?
Но има, има истински познавачи и бъдещи мъдреци! И към тях отправяме ние всичкото си предпочитание, всичката си обич и всичката своя надежда!…
*
83
Отново връщам се към своя брат сега…
Към Човека на Познанието се завръщам с топла мисъл.
Не е “артист” Човекът на Познанието.
Макар че той владее всичките изкуства и може да се изразява с цветове, със стих, и с музика, и всичко, което би понечил да използва.
Ала му липсва лековатост, за да бъде той “артист”.
Не би могъл като пчеличка да прехвърча от цвят на цвят без колебание и умисъл… Човекът на Познанието е тежък – толкоз тежък, че не можеш го помръдна. Духът му е огромен дом и в него артистичното е само някакъв отдушник нейде из тавана…
Ала не е и той “математик”.
Макар че неговият ум сече като бръснач и лесно може да представи всички мисли като точни формули, а също и да ги реши и опрости, а също и да ги положи по три начина.
Но липсва му сериозност, за да е “математик”. И ненавижда той усърдната сериозност, с която някои са се хванали за формули и уравнения. Понеже истината не може да се формулира, макар и твърде добре да си я узнал.
Не би бил никога и “пастир”.
Понеже неговото стадо би съдържало само заблудени овце.
Нима ще може черната овца да води стадо? (И какво, моля, ще бъде нейното стадо?…)
Но той не е и “политик”.
Макар че в думите му си личеше страшна власт да повелява над чужди думи и съдби.
Ала не беше никак съблазнен моят брат от тази своя власт. А за да упражняваш власт, трябва да имаш и съблазън.
Той бе просто един човек, който беше разгадал всичкото, и бе започнал да умира. Човека на Познанието ще познаеш по този само белег – че е започнал вече да умира.
