Д Е К А Д Е Н Т Ъ Т
Библия на упадъка

Дял ІІ
ЕКЗИСТЕНЦИАЛНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА УПАДЪКА. ПАСИВНОУПАДЪЧНА ФЕНОМЕНОЛОГИЯ


из Глава 3
Декадентът като емпатик
(Висша екзистенциална етиология на упадъка)

          ...В хода на досегашното изложение непрестанно се оформяше и като че ли се изостряше един още незададен експлицитно въпрос: какъв все пак е критерият, който може да се прилага към определени феномени, наблюдавани у човека, за да бъдат те причислени към парадигмата на упадъчното?
          Тъй като досега обаче се занимавах единствено с есенциалната страна на проблема за упадъка, т. е. с чистите интелигибилни форми, лежащи в основата на декадентското битие, най-напред като форми на темпоралността и на пространствеността, т. е. „трансцендентално-естетически”, според термините на Кант, сетне като чисти епистемологически форми, т. е. „трансцендентално-логически” пак според Кантовата терминология – този въпрос не само че не можеше да намери своя отговор, но дори и не можеше още да бъде поставен.
          Сега обаче, доколкото есенциалното разглеждане на проблема за декадентството изглежда в основни линии да е приключило, на дневен ред застава вече едно екзистенциално разглеждане на проблема, което тутакси отваря вратите пред този въпрос – въпроса за критериите за упадъчност. Или: какво трябва да е налице в една лична съдба, в едно човешко отношение към света, в едно светоусещане и пр., за да заключим със сигурност, че техният субект изживява или е преживял известни упадъчни процеси?
          Най-напред обаче може би е нужно известно пояснение относно методологическото деление на „есенциално” и „екзистенциално”.
          Есенциално наричам онова разглеждане на проблемите, което се занимава с чистите интелигибилни (умопостижими) форми на явленията, т. е. с формите, стоящи отвъд темпоралността, отвъд времевата поло­женост на живото[1].
          Напротив, екзистенциалното разглеждане фиксира онова, което протича в едно индивидуално време – ако основен предмет на есенциалния поглед са общите форми на действието и мислов­ността, тук интересът се насочва предимно към тяхното изживяване от един субект, т. е. към чувствените и волевите съдържания на психиката, а също и към ориентираната към тях мисловност, протичаща във времето – към компонентите на живата субектност, неприведена още към една обективистична, „чиста” визия на общото.
          Прочее, още със самото си въвеждане екзистенциалният поглед подбужда въпроса за критериите за упадъчност, а с това и за проявите, за симптомите на всеки упадък, тъй като е естествено онова, което е чисто интелигибилно и се ситуира отвъд всякакво време, да намира някак своя израз именно във времевите, непосредствено жизнените сфери на субектността.
          Понеже в крайна сметка упадъкът е именно екзистенциално, чувствено-волево „случване”, конфигурация на определени чувствени и волеви нагласи на живата субектност, взаимодей­стващи с нейното живо мислене във времето.
          С други думи, самия реален упадък ще търсим вече във времето, задавайки си въпросите: „Как упада една чувствител­ност?”, „Какво означава да упадне една воля?”, „В какво се изразява упадъкът на живото мислене?”. При това основен критерий за упадък за нас ще остава омаломощаването, обезцветяването на тези човешки измерения във времето, отдръпването на жизнения порив от тях.
          Ницше, който може би не без основание се смяташе за велик психолог (и дори сам го изтъкваше с така симпатичната си нескромност), сочеше често Сократ за предтеча на европейското декадентство. Тук бих казал, че е достатъчно само да бъде допълнена известната Сократова формула за познанието „Знам, че нищо не знам” с още две нейни производни, засягащи съответно чувството и волята: „Чувствам, че нищо не чувствам” и „Искам нищо да не искам”, за да се получи един същински канон – а заедно с това и съвършен критерий – за всяко декадентство.
          Работата е там, че екзистенциално разглежданият човек-във-времето е интензивност – интензивност на воля, мислене и чувст­во (с една дума, на изживяване) – и степента на тази интензивност бих нарекъл душевна (екзистенциална) сила.
          Упадъчно в това изследване наричам всичко, което – било като условие, било като последствие – се свързва с намаляването на тази сила[2].
          Някои мистични учения (а философското богатство на много от тези последните е вън от всякакво съмнение за мен – често те разполагат с удивителни по своята дълбочина и точност понятия) говорят за инкарнация (въплъщение) и за дезинкарнираност (невъплътеност) на човешкото същество. Вън от собствено окултния момент тук (а именно метампсихозата[3], която нито може просто да се приеме, нито просто да се отхвърли) схващам дезинкарнацията като твърде точно и обобщено название на трите типа обезсилване, с които свързах всеки упадък – на чувстви­телността, на волята и на свързаната с тях мисловност[4].
          Прочее, дезинкарнацията или другояче казано, намалява­щата въплътеност на човека, е процес на отслабване на интензивността на човешкото присъствие във времето, в мига, отслабване на досега на човека като телесна същност със света[5].
          Както споменах и във връзка с вундеркиндството, абсолют­ната гаранция, че такъв процес на екзистенциално обезсилване (било волево, било чувствено, било мисловно) ще започне да се извършва, е първоначалното свръхизобилие на душевни сили, честите моменти на свръхинтензивност в изживяването, всяка душевна свръхнадареност.
          От тази екзистенциална гледна точка архетип на декадента е свръхчувствителният човек.
          Способността на душата за силни, разтърсващи, изпепелява­щи или възраждащи, смазващи или въздигащи изживявания – един дар, също тъй неведом, мистериозен, както и дарът на чистото интуитивно мислене (прозрение), който разгледах в предходната глава, също тъй незабавно и автоматично поставя своя субект пред прага на декадентството.
          Свръхчувствителният човек е парадигматичен образ на преддекадента, разгледан от екзистенциална гледна точка, тъй както детето-чудо е парадигматичен образ на преддекадента, разгледан от есенциална гледна точка[6].
          И тъй както интуицията, която съставлява дара на детето-чудо, встъпва в опозиция с един външен, социален елемент – дискурсивността – и формира заедно с него дихотомични или антиномични структури на страданието и упадъка, така и свръх­чувст­вителността трябва да встъпи в опозиция с някакъв външен елемент, дошъл от другите, от социума, за да формира заедно с този агресивен елемент, „коректив на упадъчната тенденция”, както го наричам на други места, антиномичните структури, носещи актуалния упадък.
          В случая със свръхчувствителността като упадъчна тенден­ция „корективът” в своя най-общ смисъл може да бъде наречен „технокрация”.
          Накратко (много повече за самата технокрация читателят може да почерпи от казаното в Десета глава), технокрацията схващам като склонност на човека и обществото към въвеждане на опосредстващи инстанции между субекта и предметите на неговото познание и въздействие, така че той дистанцира същест­вото си от тях и собственият им живот попада вън от неговото изживяване.
          Прочее, предмет на настоящия дял ще бъде упадъчният конфликт между една хипертрофирала (преддекадентска) чувствителност и нахлуващата от обществените отношения технокрация.
          Но най-напред трябва да се изясни естеството на самата декадентска чувствителност, започвайки този път от нейните висши прояви, непосредствено граничещи с разгледаните в предходната част интелигибилни есенции, и напредвайки по посока на чистите екзистенциали на душевното и соматичното.
                    - - -
          Човек се ражда на света като късче живот, неотделимо от целокупния околен живот, и постепенно започва да се обособява, еманципира от външния свят, приемайки един кръг феномени за „Аз”, т. е. за част от него самия, която в своята цялост добива името „душа” или „психичен свят”, и друг кръг феномени – за „не-Аз”, т. е. чужди, принадлежащи на „другото” – на външния свят, на „обектите”.
          Този процес на собствено обособяване, който обикновено наричаме „идентификация”, при екзистенциално разглеждания декадент обаче никога не достига своя общ завършек.
          В случая схващам декадента като субект, преминал в зрялата си мисловна възраст преди да се е скъсала, тъй да се каже, „пъпната връв”, която го свързва с целостта на космоса.
          Както посочих в предишната глава, интуицията продължава да носи на такъв човек непосредствени знания за същностите и отношенията, постигани без всякакво усилие. Тук е мястото да допълня, че и душевността, все още здраво свързана с целия останал живот, непосредствено му носи преживявания, свързани със състоянията на околните същества или предмети, тъй че той изживява, строго казано, не само онова, което би трябвало да бъде „негова душевност”, а изживяването му непосредствено включва в себе си още и голяма част от „външните” форми и процеси, а също и от изживяванията на други същества.
          Такава душевна необособеност или по-точно познавателното отношение, което се изгражда върху нея, традиционно (както напри­мер у Дилтай) носи наименованието „емпатия” (етимологически – „вчувстване”).
          Емпатичният субект изживява външните форми и простран­ствените движения така, сякаш че те са негово собствено вътрешно (психическо) съдържание. Същото може да се каже и за душевните движения на други същества – той ги изживява като свои собствени емоции. По същия начин, както интуитивистът не губи време за „обобщаването” на някакви единични познания, с които разполага, а непосредствено получава наглед за общото, така и емпатикът не губи време да „декодира” външните прояви на околните същества, за да стигне до вътрешните им изживявания, а непосредствено се „вжи­вява” в тях, така че направо ги преживява „паралелно” в себе си[7].
          Такова вживяване, погледнато отстрани, има характера на актьорско превъплъщение. Емпатикът лесно може да бъде разпознат по това, че сякаш цял се превръща в нещата, които наблюдава или с които взаимодейства.
          Типичен пример за това би била една разходка в зоопарк, на която можем да видим такъв човек за мигове да приема образа на всяко едно от живите създания, които разглежда. Дори тялото му проявява склонност незабавно да заеме същата поза или да прави същите движения; цялото му същество започва да излъчва доминиращата у животинчето емоция.
          Впрочем вживяването в други същества заема някак средищно положение в цялата палитра от прояви на емпатията.
          Най-напред обаче тази емпатия, висш белег на предупадъчната чувствителност, се наблюдава в отношението към природните стихии, към природния свят изобщо, включително към неживата природа.
          Емпатикът изживява в себе си състоянията на природата със същата непосредственост, с която и чуждите душевни състояния. Поради богатството на първите, за което са отворени сетивата му, той се чувства сред природата също тъй интензивно, „общуващо”, както и сред обществото – и дори всъщност по-добре, тъй като там не среща дискурсивното и знаково насилие, характерно за социалния свят. Там той не е длъжен нито да слуша, нито да отговаря, нито да разчита знаци, нито сам да оставя знаци. Но падащият сняг, отблясъците на слънцето по гърбовете на свежите листа, безспирната импровизация на леките морски вълни и трепетът на малките птичета направо стават част от душата му, наред с усещанията и мислите...
          Емпатията можем да открием и на едно по-ниско ниво като способност за вживяване в елементарните физически свойства на телата – твърдост, тегло, текстура, консистенция, температура и т. н. – емпатикът никак не е затруднен да определя всички тези свойства на око, без дори да се доближи до съответните предмети. Забележителна е способността му да предвижда и химичните им свойства, които ще се проявят при даден тип обработка, съприкосновение или смесване на материите. Това би направило от него идеален готвач, например. Емпатикът чудесно знае докога трябва да се вари един продукт или колко време би могъл да престои на топло, без да се развали. Той може лесно да прецени каква форма трябва да има един предмет, за да лети или да плава най-добре, или пък за да стои най-стабилно върху подвижна плоскост. Виждайки късче от някаква материя, той веднага може да каже дали тя добре би могла да гори, дали ще потъне във водата или ще изплува, дали върху нея може да „хване” определена боя, дали ще се плъзга добре по сняг и т. н., и т. н.
          При това всички тези знания, нека да подчертая, в случая с емпатика не са плод на опита, а са някак „априорни”, в смисъл, че не е необходимо той да се е докосвал някога до подобни материи, за да знае всички тези неща за тях. Той просто се вживява в нещата, приемайки вътрешно тяхната форма – като че ли се въплъщава в тях, т. е. виртуално става техен субект, а те, съответно – негово тяло.
          Една следваща, „по-висша” група прояви на емпатията пък се състои в непосредствена разбираща съзнателност за онези „фини стихии”, които някои окултни доктрини наричат светлинен, звуков и пр. етер[8].
          Прочее, една прозорливост в „звуковия етер” или, да речем, „звукова емпатия”, би се изразила според мен в способността за непосредствено вникване в музикално-ритмични и шумови послания. Става въпрос не просто за наличие на музикален слух, а за способност за дълбоко осмисляне на звуковия поток, за непосредствено схващане на емоционалното състояние, предавано чрез звуците – речеви, музикални или шумови.
          Тази способност води дотам, че да можем да се потопим в атмосферата на едно място само въз основа на звуковата картина оттам. Най-кратко казано, това е способност да получаваме от звуците много повече от онова, което те на пръв поглед (чисто инте­лек­туално погледнато) изглежда да носят.
          Един-единствен шум от падане на някакъв предмет във водите на езеро например може да разкаже на такъв „етерен слух” цялата история, която се е разиграла около това инак откъслечно събитие. Какъв е бил предметът? Какво е причинило падането му? Живо същество ли стои в основата на този шум? Ако да, какво настроение е излъчвало то?... Макар и не докрай изяснена и словесно описуема, една картина за всичко това се появява в съзнанието на „слуховия емпатик” заедно със самия чут шум.
          Същото, mutatis mutandis, може да се каже и за прозорливостта в „светлинния етер”, където цветове, светлини и сенки носят със себе си непосредствено познание за същности и настроения[9].
          Най-висши прояви[10] на емпатията представляват, тъй да се каже, „високо организираните форми” на непосредствено споделяне на познания между субектите – в частност предаването на светогледни идеи, метафизични убеждения, интуиции.
          Впрочем и преди да се стигне до такъв етап, всеки човек сигурно би си припомнил случаи, при които на хора, които добре се познават, или които имат силно емпатично общуване още в началото на познанството си, им хрумва едновременно една и съща мисъл, дори в буквално същия словесен израз[11]. Към този кръг феномени спада и възприемчивостта към чужди езици, а също и към различни характерни езикови нюанси – акценти, диалекти, специфични начини на изразяване и пр. Емпатикът сякаш направо разполага със самата активна форма, породила един или друг говор – самото активно начало, което учленява звуците в устата на другия, „чистия динамичен образец[12]”, по който се „построява” този вид говор. Благодарение на това емпатикът е съвършен имитатор. Самото осъзнато имитиране обаче – ще видим по-нататък – спада вече към един поступадъчен стадий.
          Както споменах, спектърът на емпатията завършва с висшите форми на вживяване в светогледни идеи, в чисти образци на мислене и познание. Емпатикът, дори прочел и само част от нечие съчинение, е способен тутакси да вникне в светогледа, лежащ зад него. Показател за това е отново притежаването на една чиста активна форма – той светкавично е добил способността сам да произвежда подобно слово: би могъл, например, и сам да допише книгата, която е прочел само до средата. Това обаче е само следст­вие от нещо по-съществено, което се е случило с него – той е влязъл в непосредствен контакт с чистата форма – колкото дискурсивна, толкова и интуитивна – на един чужд светоглед, този на едно лице, традиция или кръг от сродни духове[13]...
          Прочее, във всички тези сфери на действие емпатията, като висша изява на предупадъчната чувствителност, приема свои специфични упадъчни развития, които именно предстои да разгледам по-подробно тук в реда, в който ги посочих накратко.
          Най-напред в областта на контакта с природата преддека­дентът-емпатик развива склонност към безкрайно, нямо, унесено съзерцание[14].
          Запазил първичната си свързаност с природната среда и след възрастта, когато тя е безвъзвратно прекъсната, в лоното на природата той напомня на галено дете, което не иска и за миг да се отдели от полата на майка си. Природните картини го поглъщат изцяло; с всичките си прояви – звуци, светлини, докосвания – природата оказва върху него хипнотично действие. В такива моменти той е неспособен дори да помръдне; всяко човешко присъствие наоколо – присъствие на разум, на словесност – той изживява болезнено.
          Ако някой се опита да го заговори или по какъвто и да е друг начин да го изведе насила от този унес, той може да прояви неочаквана агресия. Така свръхчувствителността му, която в своя положителен аспект се изявява в блажен унес и хипнотично съзерцание, може да приеме и нежеланите черти на нетърпимост и ужас от човешко присъствие.
          Тук вече проличава, че се е формирала познатата ни антиномична картина на страданието – природният съзерцател-емпатик принадлежи на два свята, всеки от които по свой начин го дърпа към себе си; техният конфликт е неизбежен[15].
          Но истината е, че изходът му е предопределен: човекът в крайна сметка живее другаде, той не е природно, а културно, ези­ко­во същество. Никъде в него няма и „грам” чиста природа. Дори тялото му е по-скоро предмет, както се казва, на „практики”, „техники” и „стратегии”, отколкото част от природата – „медицина”, „спорт”, „сексуалност”...
          Емпатикът-„натурист” обаче (т. е. „природният емпатик” – да се различава от „натуралиста”!) не е в състояние да допусне този факт до съзнанието си; той отчаяно се бори, за да се „завърне” към природата – бори се с човешките присъствия, гласове, с трудностите, изпречващи се пред неговото съзерцание – и колкото по-отчаяна е тази неравна борба, толкова по-мащабен е и неговият упадък...
____________________

[1] Дори и самото разглеждане на темпоралността, например във варианта, в който го проведох в Първа глава, бе есенциално, доколкото самата темпоралност там се разглеждаше с оглед на чистите си форми, т. е. от гледна точка на общото и отвъдвремевото. Разбира се, твърде трудно е – а в случая бе и съвсем излишно – да се остане наистина само в рамките на интелигибилното, тъй че дори и в своята есенциална част нашата феноменология се занимаваше и с човешките изживявания и постъпки – това обаче не бива да скрива от погледа ни нейния есенциален „фокус”.

[2] Оттам именно и понятията за предупадъчност и поступадъчност намират своя екзистенциален смисъл – първото като свързано по-скоро с условията, а второто – по-скоро със следствията от упадъчните движения на интензивността.

[3] Т. е. преселението на душите в нови тела, прераждането, бел. ред.

[4] Съответно и упадък на Любовта, Надеждата и Вярата като три фундаментални типа екзистенциални дарби на субекта, чиято корелация с основните психични функции бе показвана вече тук.

[5] Такива процеси, разбира се, са съвсем естествени за една напреднала възраст, където върху човека вече работят, тъй да се каже, силите на смъртта. Упадъкът обаче се състои в превръщането на целия живот в смърт. И ако най-показателен израз на смъртта в самия живот представлява старостта, то преждевременното състаряване – както физическо, тъй и психическо – може да служи като жива метафора на всеки упадък. По-подробно за упадъчните процеси, свързани с възрастта, вж. гл. 5, в частта, посветена на т. нар. „възрастов соматизъм”.

[6] Само че нивата, на които тук ще наблюдаваме чувствителността, са многобройни – оттам именно и делението на настоящите три глави екзистенциална етиология на упадъка – от висшите феномени на душевността, които изграждат, тъй да се каже, моста на човешкото същество към чистия дух (т. нар. емпатия, която ще разгледам в настоящата глава), през средищните душевни феномени на чувствителността и волята (чиято упадъчна проекция ще разгледам в следващата глава под условното наименование „ониризъм”), до най-дълбинните душевни феномени, стоящи на границата между психичността и телесността (наричани общо „соматизъм”, който ще разгледам в последната за този дял Пета глава).

[7] Аз няма да разглеждам тук така апетитния и иначе толкова съществен от метафизична гледна точка въпрос „Благодарение на какво е възможно това?”, тъй като той би ни отвел твърде далече от целите на това съчинение. Мога да кажа само, че според мен би било уместно да допуснем съществуването на един общ за всички живи същества „свят на изживяванията” или нещо като общо енергийно поле, на което съжителстват всички индивидуални душевни съдържания, подобно на външните предмети в нашия физичен свят – нещо като световната Душа, както я мислеше Платон (и неоплатониците) – обща и „видима” („обектна”) външност на всички вътрешни светове, своеобразен екстензивен образ на всичко онова, което има само интензивност в индивидуалните психични светове.

[8] Според древните гърци освен четирите стихии – земя, вода, въздух и огън – съществува и една пета – етерът, който някъде се описва като „по-рядък и фин въздух”; този „пети елемент” се смята за особено важен и от неговия превод на латински имаме думата „квинтесенция” (буквално „пето тяло”, „петата същност”), с която и в нашия език назоваваме самата същина на нещата. Всъщност обаче първоначално под това название се е имал предвид етерът. Между другото, наскоро по целия свят бе разпространен един популярен филм с такова заглавие – „Петият елемент” – където на мястото на етера като „квинтесенция” сценаристът беше решил да постави русокоса хубавица (при това, откровено казано, с не твърде одухотворено изражение). Прочее, този пример ни дава една чудесна метафора за упадъка на метафизичното познание в съвременността...

[9] В този случай емпатията би се свързвала с една способност, например, да познаем какво се е случило на едно място – кой е пребивавал там, дълго ли е стоял, с какво се е занимавал и т. н. – само от външния вид на мястото. Емпатикът, да речем, вижда една пейка в парка и нещо във вида на тази пейка го кара да си помисли, че скоро там е седял един измъчен човек, спохождан от мисли за самоубийство...

[10] Относно винаги относителния смисъл, влаган тук във „висшето” и „низшето”, вж. Допълнение 15 в края на тома.

[11] Някои дори вярват, че когато двамина кажат едно и също нещо едновременно, без да са се наговаряли, това им носи щастие. Прочее, самата телепатия – независимо дали приемаме или не, че тя съществува – би следвало да се смята за дял от емпатията.

[12] Относно този динамичен образец, вж. отново бележката във Втора глава (бел. 28~) относно „дейностния идеализъм” на Фихте.

[13] Тук не смятам задълбочено да коментирам иначе много важния въпрос за истинността на емпатичното познание; ясно е, че за мнозина то завинаги ще си остане твърде съмнително епистемологически поради силната си връзка с въображението, а оттам и с възможността за илюзии и грешки – също и с невинаги ясния си и отчетлив характер. Личното ми гледище обаче е, че без да се схванат механизмите на емпатията е абсолютно невъзможно да се проумее познанието въобще, тъй както и не е възможно да се схване мисленето изобщо, без да се има предвид механизмът на интуицията... Във всеки случай, тук се интересувам от емпатията единствено като феномен на упадъка, по-специално като ключова форма на екзистенциалната дарба – т. е. без оглед на познавателната й валидност.

[14] Впрочем повечето хора днес, изглежда, не знаят какво означава „съзерцание” и в частност, „съзерцание на природата”. Абсолютната самота, наблюдението на природата като художествено произведение, оргиастичните моменти, липсата на монолог – всичко това са „херменевтично чужди” моменти за съвременността, затънала до гуша в механизмите си за тотално опосредстване, в техники и средства, поставени в услуга на един абсолютно светски, градски живот... Да се надяваме, че настоящите изложения поне малко ще способстват за преодоляването на тази чуждост.

[15] Както става и в цитирания роман „Човекът-амфибия” от Ал. Беляев – вж. пак бел. 38 към гл. 1.

( с л е д в а )