Епистемокрация
(социално-политическият проект)
Определено не съм демократ по убеждения. Смятам, че в самата идея за демокрацията (тук схващана преди всичко като съвкупност от процедури за осъществяването на един вид представителство на електорален принцип - вж. по-натам в текста) има нещо грозно, измамно. Да не говорим пък за актуалното осъществяване на тази идея – колко примитивни и несправедливи общества е породило по света...
Разбира се, ако става дума за действително съществували, още повече съществуващи понастоящем общества, не може да не се признае все пак, че „предният ръб на социално-политическата еволюция” е именно едно принципно устройство, което определя себе си като „демократично” – т.е. аз не вярвам, че е съществувало, нито че някъде съществува относително добро за повечето от гражданите, достатъчно развито обществено устройство, което да не е именно демократично. Но това уточнение засяга единствено фактичността. Когато вече трябва да се разсъждава по принцип и с оглед на чистата възможност, демокрацията мигом се срива, изпадайки отвъд сферата на допустимото лично за мен.
Когато обаче се запитам за лика на онова хипотетично социално-политическо устройство, което бих подкрепил без уговорки, отговорът едва ли е лесен за представяне.
Във всеки случай успях да формулирам поне понятие, което да дава приблизителна представа за естеството на този отговор.
Прочее, смятам, че съм „епистемократ” (или, ако предпочитаме, „гносеократ”) – субект, изповядващ убеждението, че върховната политическа власт следва да бъде поверена на лица, най-високо издигнати в областта на духовното познание.
Епистемокрацията (от гр. „власт на знанието” или „власт на истината”) схващам като форма на управление, при която най-отговорните решения в обществото се взимат именно от издигнатите в духовно-познавателно отношение субекти.
Засега ще оставим настрана огромния всъщност проблем за критериите, по които биха били избирани подобни лица за овластяване, макар да смятам, че разполагам и с известни решения в тази насока.
Бих желал най-напред обаче да разгранича епистемокрацията от може би най-близкото до нея съществуващо понятие – това за технокрацията.
Съществуващото понятие (или по-точно представата) за технокрация е за „политическа власт, поверена на експерти” – например правителства, съставени от утвърдени специалисти в ресорните области, които управляват – като икономика, финанси, социална политика, вътрешен ред, външни отношения и пр. Съответно, негласната предпоставка, на която почива тази „доктрина” за общественото устройство, е, че е достатъчно управляващите субекти да притежават един вид „майсторство”, да владеят техниките („лостовете”, както се казва понякога), присъщи на всяка от областите, за да бъдат организирани и задвижвани всички те по най-добрия за всички граждани начин.
Съпътстващо тази идея убеждение също така бива схващането, че въпросното техническо умение, обхващащо от една страна абстрактните (формалните) закони, на които се подчиняват съответните обществено-политически области, а от друга страна конкретните реалности на тяхното актуално функциониране, не се нуждае от някаква санкция от ценностен, морален, антропологически, психологически, философски, естетически и пр. характер, за да работи успешно. С други думи, в призмата на технокрацията управлението на едно общество бива виждано като упражняване на ансамбъл от чисто професионални умения, независимо както от чисто човешката стойност на техния субект, така и от неговата способност да положи дейността си в един по-общ контекст – именно този на духовността, историята и човешкия процес като цяло.
Обратно на такова разбиране, епистемокрацията изхожда от предпоставката, че никое техническо умение в определена област от обществено-политическата сфера не е в състояние да работи в полза на социума, ако то бива прилагано вън и независимо от споменатата обща перспектива, присъща на духовността и науките за човека.
Естествено, напълно валидна е и реципрочната предпоставка, че никой напредък на един индивид в чисто духовната област не би могъл сам по себе си да го издигне до реалното майсторство в управлението на една държава или човешка общност изобщо.
В този смисъл последователната епистемокрация е длъжна да създаде нова топика на политическото управление, в която да се запази ролята на майсторството в различните тесни области на обществено-политически живот, присъща на властта от технократски тип, като същевременно обаче бъде подсигурено условието властовите решения постоянно да търпят санкцията на една висшестояща спрямо тяхното равнище плоскост на „хуманитарния съвет” от лица, занимаващи се предимно с ценностния, духовния, психологическия, историческия, философския аспект на всяко решение.
За съжаление, в общественото съзнание подобни модели се свързват главно с тоталитарни общества и авторитарни режими, което – нека дебело да подчертая – няма нищо общо с моето разбиране за епистемокрацията. Напротив – смятам дори, че при една действителна епистемокрация свободите на гражданите следва да достигнат още по-значителни висоти от актуалните, присъщи на „демократичните” общества по света.
Във всеки случай възможността за едно реално епистемократично общество е предмет на огромен дебат. Тук обаче посочвам тази възможност единствено като предпоставка за един социален експеримент, който именно бих желал да представя.
Той почива само на един от аспектите – далеч не маловажен обаче – на идеята за епистемокрацията. Става дума за нейния електорален аспект.
Една епистемократична политическа система в никакъв случай не би могла да се строи върху електорални практики, подобни на настоящите, при които всички субекти, участващи в политическите избори, имат равен глас.
Впрочем съществуващите днес изборни закони представляват най-скандалната и уродлива страна на демокрацията.
Едва ли има истински духовник, интелектуалец, артист или учен, който да не е изпитвал чувства на омерзение от електоралните механизми, за които неговият глас на познаващ и дълбоко разбиращ ситуацията индивид бива поставен като абсолютно равностоен на всеки друг глас в системата – включително гласовете на необразовани, незнаещи, неразбиращи, примитивни, измамени, манипулирани или корумпирани човешки същества.
(За момента ще се въздържа от конкретни критики на съществуващите днес електорални практики – цел на настоящото представяне не е анализът или критиката на актуалните общества, а единствено представянето на евентуалната им алтернатива.)
В този смисъл една от първите задачи пред издирващия чертите на едно бъдещо (евентуално) епистемократично общество се очертава създаването на алтернативни електорални модели, в които отделните гласуващи субекти разполагат с различен брой гласове (или различен „електорален коефициент”) според определени критерии.
Именно на разработката на такъв модел е посветен предлаганият тук социален експеримент.
Цел на експеримента е установяването на електоралните нагласи към настоящите политически субекти от страна на индивиди, разполагащи с толкова повече „гласове”, колкото по-висок е резултатът от преминаването им през определени тестове, които трябва да установят до каква степен лицето познава актуалния обществено-политически живот.
Продуктът, който следва да бъде създаден, по същество не е нещо по-различно от едно, тъй да се каже, „постоянно действащо социологическо проучване”.
Разликата между него и стандартните процедури за изследване на обществените нагласи обаче е ключова: ние създаваме модел, който да ни покаже как би гласувало обществото, ако предположим, че най-запознатите и разбиращите политическия живот индивиди разполагаха с пропорционално най-голям брой гласове.
За целта създаваме мрежова платформа за виртуални политически избори, която приема свободно гласове от всеки потребител, но съществено влияние върху нейните изборни резултати могат да имат само онези, които преминат определени тестове – толкова повече, колкото по-високи са оценките им на тези тестове.
Можем да си представяме например, че в първия момент, когато влизам в системата, аз разполагам само с „един глас” – минимален електорален коефициент, различен от нула. Колкото повече тестове преминавам, толкова повече нараства този мой коефициент (стига, разбира се, да давам верни отговори на въпросите – ако не успявам, коефициентът ми не се променя). Възможно е да няма никакви ограничения на максимума от „електорални точки”, които да натрупват участниците. А може и да се обмислят модели, при които да съществуват ограничения – нещо като „таван на електоралния ценз”, над който да не може повече да се израства – например 100 (или 1000, или 10 000...) гласа на човек.
Самите тестове, през които се преминава, могат да бъдат от най-различен характер. Освен по отношение на настоящата политическа ситуация (колко и какви партии участват в изборите, кои лица са техните лидери, каква е политическата власт в страната, колко народни представители са в парламента, как се определят техните места, както и по-общи въпроси като този за разликата между изпълнителна и законодателна власт, между лява и дясна политика и пр.), те биха могли да засягат и много по-широки теми от историята, психологията, логиката, етиката, естетиката, философията и хуманитарното знание въобще – може би и такива от културата, изкуствата и т.н. Това би било особено интересна предпоставка да се проследява различния вот на избирателите във връзка с различните области, в които те са пожелали да подложат на проверка знанията си. Допускам да бъдат включени и тестове за интелигентност, което също тъй ще добавя интересни ориентири относно зависимостта на една или друга електорална нагласа от интелектуалното равнище на участвалите във вота субекти.
Перспективите пред експеримента, с една дума, са почти безгранични. Общият им знаменател обаче може да се определи съвсем ясно – това е открояването на погледа на знаещите субекти върху актуалната обществено-политическа ситуация.
Можем да предполагаме, че функционирането на платформа като описаната ще представлява огромен интерес за политолози и социолози. Най-малкото, тя представя електорална картина, изчистена от най-ниския избирателен сегмент от населението – неграмотните гласоподаватели, чиито вот бих си позволил да нарека „паразитен” – той е нещо като безсмислен „шум” в реалните резултати от едни избори, тъй като представлява съвкупност от произволни гласове, в чието подаване не намира израз действителен (а това априори означава информиран) избор, а различни случайни обстоятелства – в частност манипулации, влияния от околни лица, корупция и пр.
Разбира се, подобна платформа трябва да бъде добре защитена от манипулации и всякакви други посегателства, които биха нарушили обективността на провежданите чрез нея изследвания – всичко това обаче е чисто технически въпрос. По принцип интересът към манипулиране на нейните резултати не би се очаквало да бъде особено голям, освен ако един ден тя не се превърне в същинска медийна институция, придобивайки реално влияние върху действителните изборни процеси в държавата. Преди да се е сбъднала такава крайна хипотеза обаче спокойно можем да смятаме, че участващите в системата граждани общо взето биха били мотивирани от свободната си воля и биха предлагали обективни резултати.
Друг подобен технически въпрос е естеството на тестовете, които биват преминавани – ясно е, че те трябва да бъдат изградени професионално от академични специалисти в ангажираните области, така че резултатите от тях наистина да свидетелстват за равнището на тестирания в съответните науки...
Това е идеята, описана съвсем накратко, и без да се навлиза в океана от подробности, които със сигурност може и трябва да бъдат дебатирани занапред.
Определено не съм демократ по убеждения. Смятам, че в самата идея за демокрацията (тук схващана преди всичко като съвкупност от процедури за осъществяването на един вид представителство на електорален принцип - вж. по-натам в текста) има нещо грозно, измамно. Да не говорим пък за актуалното осъществяване на тази идея – колко примитивни и несправедливи общества е породило по света...
Разбира се, ако става дума за действително съществували, още повече съществуващи понастоящем общества, не може да не се признае все пак, че „предният ръб на социално-политическата еволюция” е именно едно принципно устройство, което определя себе си като „демократично” – т.е. аз не вярвам, че е съществувало, нито че някъде съществува относително добро за повечето от гражданите, достатъчно развито обществено устройство, което да не е именно демократично. Но това уточнение засяга единствено фактичността. Когато вече трябва да се разсъждава по принцип и с оглед на чистата възможност, демокрацията мигом се срива, изпадайки отвъд сферата на допустимото лично за мен.
Когато обаче се запитам за лика на онова хипотетично социално-политическо устройство, което бих подкрепил без уговорки, отговорът едва ли е лесен за представяне.
Във всеки случай успях да формулирам поне понятие, което да дава приблизителна представа за естеството на този отговор.
Прочее, смятам, че съм „епистемократ” (или, ако предпочитаме, „гносеократ”) – субект, изповядващ убеждението, че върховната политическа власт следва да бъде поверена на лица, най-високо издигнати в областта на духовното познание.
Епистемокрацията (от гр. „власт на знанието” или „власт на истината”) схващам като форма на управление, при която най-отговорните решения в обществото се взимат именно от издигнатите в духовно-познавателно отношение субекти.
Засега ще оставим настрана огромния всъщност проблем за критериите, по които биха били избирани подобни лица за овластяване, макар да смятам, че разполагам и с известни решения в тази насока.
Бих желал най-напред обаче да разгранича епистемокрацията от може би най-близкото до нея съществуващо понятие – това за технокрацията.
Съществуващото понятие (или по-точно представата) за технокрация е за „политическа власт, поверена на експерти” – например правителства, съставени от утвърдени специалисти в ресорните области, които управляват – като икономика, финанси, социална политика, вътрешен ред, външни отношения и пр. Съответно, негласната предпоставка, на която почива тази „доктрина” за общественото устройство, е, че е достатъчно управляващите субекти да притежават един вид „майсторство”, да владеят техниките („лостовете”, както се казва понякога), присъщи на всяка от областите, за да бъдат организирани и задвижвани всички те по най-добрия за всички граждани начин.
Съпътстващо тази идея убеждение също така бива схващането, че въпросното техническо умение, обхващащо от една страна абстрактните (формалните) закони, на които се подчиняват съответните обществено-политически области, а от друга страна конкретните реалности на тяхното актуално функциониране, не се нуждае от някаква санкция от ценностен, морален, антропологически, психологически, философски, естетически и пр. характер, за да работи успешно. С други думи, в призмата на технокрацията управлението на едно общество бива виждано като упражняване на ансамбъл от чисто професионални умения, независимо както от чисто човешката стойност на техния субект, така и от неговата способност да положи дейността си в един по-общ контекст – именно този на духовността, историята и човешкия процес като цяло.
Обратно на такова разбиране, епистемокрацията изхожда от предпоставката, че никое техническо умение в определена област от обществено-политическата сфера не е в състояние да работи в полза на социума, ако то бива прилагано вън и независимо от споменатата обща перспектива, присъща на духовността и науките за човека.
Естествено, напълно валидна е и реципрочната предпоставка, че никой напредък на един индивид в чисто духовната област не би могъл сам по себе си да го издигне до реалното майсторство в управлението на една държава или човешка общност изобщо.
В този смисъл последователната епистемокрация е длъжна да създаде нова топика на политическото управление, в която да се запази ролята на майсторството в различните тесни области на обществено-политически живот, присъща на властта от технократски тип, като същевременно обаче бъде подсигурено условието властовите решения постоянно да търпят санкцията на една висшестояща спрямо тяхното равнище плоскост на „хуманитарния съвет” от лица, занимаващи се предимно с ценностния, духовния, психологическия, историческия, философския аспект на всяко решение.
За съжаление, в общественото съзнание подобни модели се свързват главно с тоталитарни общества и авторитарни режими, което – нека дебело да подчертая – няма нищо общо с моето разбиране за епистемокрацията. Напротив – смятам дори, че при една действителна епистемокрация свободите на гражданите следва да достигнат още по-значителни висоти от актуалните, присъщи на „демократичните” общества по света.
Във всеки случай възможността за едно реално епистемократично общество е предмет на огромен дебат. Тук обаче посочвам тази възможност единствено като предпоставка за един социален експеримент, който именно бих желал да представя.
Той почива само на един от аспектите – далеч не маловажен обаче – на идеята за епистемокрацията. Става дума за нейния електорален аспект.
Една епистемократична политическа система в никакъв случай не би могла да се строи върху електорални практики, подобни на настоящите, при които всички субекти, участващи в политическите избори, имат равен глас.
Впрочем съществуващите днес изборни закони представляват най-скандалната и уродлива страна на демокрацията.
Едва ли има истински духовник, интелектуалец, артист или учен, който да не е изпитвал чувства на омерзение от електоралните механизми, за които неговият глас на познаващ и дълбоко разбиращ ситуацията индивид бива поставен като абсолютно равностоен на всеки друг глас в системата – включително гласовете на необразовани, незнаещи, неразбиращи, примитивни, измамени, манипулирани или корумпирани човешки същества.
(За момента ще се въздържа от конкретни критики на съществуващите днес електорални практики – цел на настоящото представяне не е анализът или критиката на актуалните общества, а единствено представянето на евентуалната им алтернатива.)
В този смисъл една от първите задачи пред издирващия чертите на едно бъдещо (евентуално) епистемократично общество се очертава създаването на алтернативни електорални модели, в които отделните гласуващи субекти разполагат с различен брой гласове (или различен „електорален коефициент”) според определени критерии.
Именно на разработката на такъв модел е посветен предлаганият тук социален експеримент.
Цел на експеримента е установяването на електоралните нагласи към настоящите политически субекти от страна на индивиди, разполагащи с толкова повече „гласове”, колкото по-висок е резултатът от преминаването им през определени тестове, които трябва да установят до каква степен лицето познава актуалния обществено-политически живот.
Продуктът, който следва да бъде създаден, по същество не е нещо по-различно от едно, тъй да се каже, „постоянно действащо социологическо проучване”.
Разликата между него и стандартните процедури за изследване на обществените нагласи обаче е ключова: ние създаваме модел, който да ни покаже как би гласувало обществото, ако предположим, че най-запознатите и разбиращите политическия живот индивиди разполагаха с пропорционално най-голям брой гласове.
За целта създаваме мрежова платформа за виртуални политически избори, която приема свободно гласове от всеки потребител, но съществено влияние върху нейните изборни резултати могат да имат само онези, които преминат определени тестове – толкова повече, колкото по-високи са оценките им на тези тестове.
Можем да си представяме например, че в първия момент, когато влизам в системата, аз разполагам само с „един глас” – минимален електорален коефициент, различен от нула. Колкото повече тестове преминавам, толкова повече нараства този мой коефициент (стига, разбира се, да давам верни отговори на въпросите – ако не успявам, коефициентът ми не се променя). Възможно е да няма никакви ограничения на максимума от „електорални точки”, които да натрупват участниците. А може и да се обмислят модели, при които да съществуват ограничения – нещо като „таван на електоралния ценз”, над който да не може повече да се израства – например 100 (или 1000, или 10 000...) гласа на човек.
Самите тестове, през които се преминава, могат да бъдат от най-различен характер. Освен по отношение на настоящата политическа ситуация (колко и какви партии участват в изборите, кои лица са техните лидери, каква е политическата власт в страната, колко народни представители са в парламента, как се определят техните места, както и по-общи въпроси като този за разликата между изпълнителна и законодателна власт, между лява и дясна политика и пр.), те биха могли да засягат и много по-широки теми от историята, психологията, логиката, етиката, естетиката, философията и хуманитарното знание въобще – може би и такива от културата, изкуствата и т.н. Това би било особено интересна предпоставка да се проследява различния вот на избирателите във връзка с различните области, в които те са пожелали да подложат на проверка знанията си. Допускам да бъдат включени и тестове за интелигентност, което също тъй ще добавя интересни ориентири относно зависимостта на една или друга електорална нагласа от интелектуалното равнище на участвалите във вота субекти.
Перспективите пред експеримента, с една дума, са почти безгранични. Общият им знаменател обаче може да се определи съвсем ясно – това е открояването на погледа на знаещите субекти върху актуалната обществено-политическа ситуация.
Можем да предполагаме, че функционирането на платформа като описаната ще представлява огромен интерес за политолози и социолози. Най-малкото, тя представя електорална картина, изчистена от най-ниския избирателен сегмент от населението – неграмотните гласоподаватели, чиито вот бих си позволил да нарека „паразитен” – той е нещо като безсмислен „шум” в реалните резултати от едни избори, тъй като представлява съвкупност от произволни гласове, в чието подаване не намира израз действителен (а това априори означава информиран) избор, а различни случайни обстоятелства – в частност манипулации, влияния от околни лица, корупция и пр.
Разбира се, подобна платформа трябва да бъде добре защитена от манипулации и всякакви други посегателства, които биха нарушили обективността на провежданите чрез нея изследвания – всичко това обаче е чисто технически въпрос. По принцип интересът към манипулиране на нейните резултати не би се очаквало да бъде особено голям, освен ако един ден тя не се превърне в същинска медийна институция, придобивайки реално влияние върху действителните изборни процеси в държавата. Преди да се е сбъднала такава крайна хипотеза обаче спокойно можем да смятаме, че участващите в системата граждани общо взето биха били мотивирани от свободната си воля и биха предлагали обективни резултати.
Друг подобен технически въпрос е естеството на тестовете, които биват преминавани – ясно е, че те трябва да бъдат изградени професионално от академични специалисти в ангажираните области, така че резултатите от тях наистина да свидетелстват за равнището на тестирания в съответните науки...
Това е идеята, описана съвсем накратко, и без да се навлиза в океана от подробности, които със сигурност може и трябва да бъдат дебатирани занапред.
