И З Б Р А Н О
из
ВТОРА ТЕТРАДКА:
Хората
ВТОРА ТЕТРАДКА:
Хората
*
37
Магове назоваваше моят брат хората.
“Всички хора са магове, хипнотизатори, чародеи и огнегълтачи – казваше той, – ала защо са забравили изкуствата си?
Ето ги отсреща, как преминават кръстовището. Магове! Тъй странни неща се четат все още в погледите им, така чудати са техните движения!… Кой ще им припомни за магиите?…”
*
30
Моят възвишен брат беше велик наивник.
Най-възвишената му наивност: той смяташе, че всички в тоя свят са като него.
…Вървеше с огромната си аура по друмищата, гледаше с неземна благост на света. Разхождаше ярката си нимба в градовете и, потънал в блага святост, струваше му се, че ето: тия влакове, трамваи и коли са също пълни със светци…
*
88
…Ала дойде у дивния ми брат съзнание за хората и за това, което ставаше в душите им.
И най-сетне разбра, горкият, че никой в този свят не обладаваше дълбокия му усет за нещата.
Своя потрес той тогава изрази афористично:
“Ах, виждам някой че е дал упойка на моите съвременници, та те да не усещат нищо.
Хирург ще да е този, дето ги е упоил; ала защо се бави да започне операцията?…”
*
В-5-Б
Скръб и отчаяние, и вопъл съпътстваха го всеки миг, откак разбра различието страшно, което го делеше от света.
“Ах, потресаващо откритие – моето нормално хората наричали гениално!…”
*
85
Най-първо моят брат бе разгадал младежите, сред всички други хора. Ала словата му за тях не бяха никак ласкави…
“Някои мъдреци намериха голяма утеха, че даже и наслаждение, в това, че се срещаха и разговаряха с младежта.
Но какви мъдреци бяха това!? Нима може един мъдрец да говори за младежта без презрение и да се съприкосновява с нея без отвращение! Нима не е научил всеки достоен що значи това, младеж!?
Ах, младежта – това е гнусно кълбо от страсти. Това е телесно убийство, продиктувано от жаждата за наслади, трескави дни и безсънни нощи, режисирани от нагоните, шемет и пиянство.
Младежта – това е шум от боричкане на кученца. Детска банда, която се занимава цял ден с избиране на своя главатар. А на следващия ден почва пак отначало, понеже е забравила вчерашния избор.
Младежта – това е безсмисленост и безумие, разчекнати от желание зеници. Слепота на очи и глухота на уши.
Но аз съветвам всички тия, дето искат да получават удоволствия и оргазми, да закрещят в мига на силното наслаждение: “Ох, аз съм мъничък, мъъънииичъъък!!!”.
Защото за мъничкия и невръстния е всяка наслада в света и който иска да се наслаждава, такъв трябва и да се смята.
“Младежта”!… Толкова мъдреци се съблазниха от това струпване на свежа и красива плът, от тези млади, гъвкави тела на момчета и момичета, тая гробница за мъдрото! Но съблазнените загубиха в този миг всякаква откровеност, с която преди толкова се гордееха, и се заловиха да “одухотворяват” своята съблазън. На тая машина за задоволяване на похотта те туриха целомъдреното име младеж и почнаха да й вменяват “дух” и “ценности”. Те нямаше да пропаднат така ниско, ако бяха затворили всичките младежи в някакви заведения, дето само от време на време да се спират, за да удовлетворят плътската си похот. Но те паднаха и се сгромолясаха поради целомъдрената си лъжа! С “духа” се опитаха да прикрият те похотта си!
Ала няма по-противно нещо от младежа. Бесило заслужават тия разгонени многознайковци, дето го научиха да произнася възвишените думи, без да ги разбира. Питай го, и ще видиш. Похотта, що грее на лицето му, той веднага ще ти нарече “дух”!
Мъдрият никога не е младеж – даже и когато е в невръстна възраст. Всичко в него го отличава от младежите. Нали в душата му трепти възвишеност, и истински дух тече в кръвта му!
А от младежта този може да получава само страдания. Колчем си реши той, че може да й се радва и наслаждава, нека преди това се отбие при писаря на мъдреците, да го отпише от техния списък.”
37
Магове назоваваше моят брат хората.
“Всички хора са магове, хипнотизатори, чародеи и огнегълтачи – казваше той, – ала защо са забравили изкуствата си?
Ето ги отсреща, как преминават кръстовището. Магове! Тъй странни неща се четат все още в погледите им, така чудати са техните движения!… Кой ще им припомни за магиите?…”
*
30
Моят възвишен брат беше велик наивник.
Най-възвишената му наивност: той смяташе, че всички в тоя свят са като него.
…Вървеше с огромната си аура по друмищата, гледаше с неземна благост на света. Разхождаше ярката си нимба в градовете и, потънал в блага святост, струваше му се, че ето: тия влакове, трамваи и коли са също пълни със светци…
*
88
…Ала дойде у дивния ми брат съзнание за хората и за това, което ставаше в душите им.
И най-сетне разбра, горкият, че никой в този свят не обладаваше дълбокия му усет за нещата.
Своя потрес той тогава изрази афористично:
“Ах, виждам някой че е дал упойка на моите съвременници, та те да не усещат нищо.
Хирург ще да е този, дето ги е упоил; ала защо се бави да започне операцията?…”
*
В-5-Б
Скръб и отчаяние, и вопъл съпътстваха го всеки миг, откак разбра различието страшно, което го делеше от света.
“Ах, потресаващо откритие – моето нормално хората наричали гениално!…”
*
85
Най-първо моят брат бе разгадал младежите, сред всички други хора. Ала словата му за тях не бяха никак ласкави…
“Някои мъдреци намериха голяма утеха, че даже и наслаждение, в това, че се срещаха и разговаряха с младежта.
Но какви мъдреци бяха това!? Нима може един мъдрец да говори за младежта без презрение и да се съприкосновява с нея без отвращение! Нима не е научил всеки достоен що значи това, младеж!?
Ах, младежта – това е гнусно кълбо от страсти. Това е телесно убийство, продиктувано от жаждата за наслади, трескави дни и безсънни нощи, режисирани от нагоните, шемет и пиянство.
Младежта – това е шум от боричкане на кученца. Детска банда, която се занимава цял ден с избиране на своя главатар. А на следващия ден почва пак отначало, понеже е забравила вчерашния избор.
Младежта – това е безсмисленост и безумие, разчекнати от желание зеници. Слепота на очи и глухота на уши.
Но аз съветвам всички тия, дето искат да получават удоволствия и оргазми, да закрещят в мига на силното наслаждение: “Ох, аз съм мъничък, мъъънииичъъък!!!”.
Защото за мъничкия и невръстния е всяка наслада в света и който иска да се наслаждава, такъв трябва и да се смята.
“Младежта”!… Толкова мъдреци се съблазниха от това струпване на свежа и красива плът, от тези млади, гъвкави тела на момчета и момичета, тая гробница за мъдрото! Но съблазнените загубиха в този миг всякаква откровеност, с която преди толкова се гордееха, и се заловиха да “одухотворяват” своята съблазън. На тая машина за задоволяване на похотта те туриха целомъдреното име младеж и почнаха да й вменяват “дух” и “ценности”. Те нямаше да пропаднат така ниско, ако бяха затворили всичките младежи в някакви заведения, дето само от време на време да се спират, за да удовлетворят плътската си похот. Но те паднаха и се сгромолясаха поради целомъдрената си лъжа! С “духа” се опитаха да прикрият те похотта си!
Ала няма по-противно нещо от младежа. Бесило заслужават тия разгонени многознайковци, дето го научиха да произнася възвишените думи, без да ги разбира. Питай го, и ще видиш. Похотта, що грее на лицето му, той веднага ще ти нарече “дух”!
Мъдрият никога не е младеж – даже и когато е в невръстна възраст. Всичко в него го отличава от младежите. Нали в душата му трепти възвишеност, и истински дух тече в кръвта му!
А от младежта този може да получава само страдания. Колчем си реши той, че може да й се радва и наслаждава, нека преди това се отбие при писаря на мъдреците, да го отпише от техния списък.”
*
64
…О, виждам джуджета и уроди да се тълпят около моя брат и да му крещят с разкривени уста: Ей, хайде да ни изпееш нещо! Изпей някоя песен за нас! Искаме някоя хубава песничка! Изпей ни, изпей ни!…
Нищичко не им изпя той.
И ето как приказваше за тяхната просия:
“…Ах, протяга просякът ръка и вика: Задоволи ме! Удовлетвори нуждата ми!
Спри, човече! Що общо имаш ти с мене!?
Задоволи се сам. Мастурбатор стани – по ще си ми интересен!
Какво – храна ли ти липсва? Че я виж колко много плът имаш – за ядене. И кръв си имаш – ще си я пиеш цял живот!
Знам, искаш от мен да ти бъда майка сега, и би се радвал, ако имах мляко, да го изцицаш от гръдта ми. Но свърши се моето мляко, човече!
…Някога бях жена и майка и копнеех да давам и да задоволявам. Издули се бяха гърдите ми тогава от мляко, ала аз излизах от града и ходех да го изстисквам в канавките. Понеже недостойни се показаха човеците за моето мляко – тая опияняваща сметана, тоя нектар за млади богове те намериха “възкисел”, “развален”, “премного гъст”. Така простолюдието дълбоко обиди гръдта ми. Но една гръд дава мляко само докато я сучат…
Ни мляко, нито мъжко семе ще ви дам сега! Спрях да съм жена, и спрях да бъда мъж. Ни майка ще ви бъда, ни баща! Нито желая майки и бащи! Ще ям от плътта си и ще пия от кръвта си, докато се свърши!…
Ала не ме мисли за лош. Понеже и Най-праведният сред човеците бе казал на майка си: Що имаш общо с мене, жено? Голяма завеса спусна той така между Майки и Деца, макар че иначе тръбеше: Задоволявайте се! Помагайте си! Той обаче се отказа от всякаква плът и от всякаква кръв, а всичко това остави на хищническите човеци – да пируват тия с тялото му. Да ги засити се опита – нещо, което и по-рано бе изпробвал (с риби). Това оправдава думите му и отказа от майчиното мляко. Ала отдаден в своето пожертване, не попита този никога човеците дали плътта му не намират пресолена или кръвта му кисела. Премного разчиташе той на глада им. И беше прав, понеже в своя глад те само можеха да дъвчат и да гълтат; страх ги беше само, че храната може да се свърши, а за думи устата им бездруго бе заета…
И ти, дето така си изпружил ръка! Та твоят глад те прави малоумен! Вкусът вече отдавна е слязъл от езика ти; внимавай, човече, да не проядеш и изпражнения!…”
*
58
Както всеки голям мъдрец, моят брат също можеше да управлява и ръководи хората, и в словата му беше стаена огромна власт. Ала не искаше и не искаше, пазеше се той да употребява тая власт.
Властниците обаче – не само изпечените, а и съвсем младички, неукрепнали още властничета – надушваха властта у него и току го навестяваха в дома му с надеждата да си изпросят малко от тая истинска власт. Ред такива срещи е документирал моят брат.
Веднъж например един много голям, мастит властник довтасал и му рекъл: “О, мъдрецо, зная колко дълбоки са знанията ти, и че няма на света такова загадъчно нещо, което ти да не би успял да разтълкуваш в най-големи подробности. Това ме навежда на мисълта, че би могъл и да знаеш как да направиш щастливи хората в тяхното съжителство. Нещо повече – аз знам, че ти знаеш това, и че си мислил за него. Защото то е твърде по-просто в сравнение с другото, за което си мислил и умееш да мислиш… Е, хайде тогава излез с тия знания пред широкия свят, а пък аз ще застана като стълб зад всяка твоя дума и ще я закрепя със закони и уредби. Така ще властваме двамина с теб над хората и ще добием голяма прослава, а пък какво по-добро и за народа – нали ще бъде щастлив?”
Ох, наслада ме облива, колчем си представя как се е подсмихвал брат ми под мустак при тия думи!… Знам лицето му от разните останали портрети – това лице на най-ироничния човек в този свят, и най-дълбокия в своята ирония!
Няма, няма по-голяма ирония от тая, която може да изпитва човекът, що знае повече неща от другия. Самата жива ироничност ти навява смях, когато можеш да съзреш в ума си оная скрита предпоставка, която другият не осъзнава, ала която владее над неговите думи и му ги диктува като същински суфльор. “Виж само! – шепне ти иронията. – Гледай каква марионетка значи стои пред теб, и как сериозно повтаря онова, що й диктува една проста идея!”…
Колкото до моя брат, той никога не повтаряше онуй, що му приказва първата идея, загнездила се в ума, а първо го изслушваше, разбираше колко струва самата идея, та сетне при пълна съзнателност решаваше дали да го приеме или не. Освен това той употребяваше толкова време, за да се огражда с компания от най-изтънчени, възвишени идеи, че по-долнопробните бяха в ония години почти напълно престанали да го навестяват, та по-голяма трудност за него беше да избира между пъстрото множество коя от друга по-дивни мисли, които се излъчваха безспир в етера, отколкото да се пази от натрапници…
А на оня досаден властолюбец моят брат през смях отвърнал: “А защо трябва хората да бъдат щастливи? Моята мъдрост ме учи най-напред, че по-добре за тях ще е да са нещастни, понеже така повече неща ще научат.” Така му отвърнал той за краткост, и за да не се мори да обяснява повече неща, отколкото му се искало. А пък властникът само зяпнал и задълго така си останал. Колчем се опомнил, отишъл си и повече не го посетил никога.
*
145
А колко власт се бе стаила в думите на дивния ми брат! И колко воля за покоряване на хорските съдби!… Перото му бе палка на деспотичен диригент, то беше скиптър на тиран без милост!
И всяка думичка от неговото слово бе човече, що яростно крещеше: Спри! Веднага откажи се ти от всичко свое! Има друга светлина и друго слънце, що грее на отсрещен небосклон! Оставяй всички свои истини, защото те са дребни, а има Друга Истина, що блясва и искри сега!…
Но смазан беше моят брат, когато в свойта власт прогледна, и с волята на своите слова застана очи в очи – той бе покъртен, щом откри, че бе създавал думи-острия, и думи-гилотини, които чужди воли да обезглавяват!
Когато бе възторжен този мъж, той знаеше, че неговият поглед е безгрешен; очите му не се съмняваха, че виждат самата Истина, тъждествена и гладка, всеобща, и за всички люде. Властта, която го изпълваше, не идеше от него, а от Бога.
Ала отидеше ли си орелът, що вееше с крила над неговия стан, морал и угризение зашепваха в ушите му, и сгромолясваше се цялото му същество в прахта.
Престъпник смяташе се той, задето бе поискал да прекърши чужди воли, и с остър химикал да редактира чуждите съдби.
Идеалите, които сееше подобно семена, сега му заприличваха на бомби. Главата си поемаше в ръце, посипваше се с прах и пепел… Додето не престана да твори, додето не изгони от своя дом орела на властта!
Ала тогава нямаше и що да прави вече на грешната земя. Отиде си и той подир орела…
*
4-А/В
Говори дивният ми брат за власт и за държава:
“А пък ме питат пак за държава, и за държавно управление! Не можаха ли да запомнят, че не аз, а моята печал им отговаря, попитат ли ме такива неща.
Държава… Едно единствено хубаво управление има в света и хилядолетия мечтае светът за него, ала никой още не го е създал, нито дори описал, нито помирисал – царството на мъдрите.
Царство на мъртвите ли казах?
Да, управление на мъдрите. Но те са мъртвите. Сред мъртвите са мъдрите, които да царуват…
…Държавите си основавам все в сънищния свят. Хубави държави стават. С цветущи градове. Или с развалини вместо градове – ала и това е хубаво и достойно. Понеже има достойнство в руините, и красота.
Само че след като труповете вече изгният.”
*
79
Трудно му бе на моя дивен брат да се изкаже и изрази. Ала виновен ли беше за това? От него ли идеше трудността, или от света?…
“Ех, как да ви каже мъдрият що чувства в сърцето си? Та нали като ви казва разни неща, той разчита само на вашата способност да ги свържете с нещо във вас самите, и така да ги разберете?
Но нима е доближавало нявга вашите души чувството, в което се къпе душата на мъдрия?
Нима е имало у вас нещо тъй лекокрило и странно, тъй тръпнещо и достойно, тъй страдално и божествено?
А пък лесно грачи всяка малка гарга: искам от мъдреца да чуя нещо ново!
На такива трябва да се каже: как искаш мъдрецът да изгради у тебе сетива да чуеш новото?
Как тъй набързо да ти спретне очи, за да видиш новия цвят и новата дъга?
Или как да ти скалъпи уши за нов звук от нови цигулки?
Защото твоите очи не виждат, ами са станали едни тълкувачи на цветовете.
И защото ушите ти са забравили да чуват, ами само умуват над музиката.
И още, защото и мисълта ти вече не мисли, а само наддумва…
Ала ти помисли, че сам трябва да си познавач, певец и страдалец, за да добиеш чувството на мъдрия и за да стигнат до тебе словата му.”
*
Д-6
Различието между моя брат и всички други люде започваше да става все по-явно и разбираемо за него. И всяка нова мисъл за това бе по-дълбока от предходната.
Веднъж научи същността на хорските вълнения. И я изказа ето как:
“Не вярвам на екзалтацията ви, нито на смущението ви!
Вашата възбуденост ражда ужасни деца, тя ражда демони! А колчем тя премине и на нейно място смазващо се настани умората, каква смрад се понася от устата ви!…
Щом слаби сте по дух, душевните ви състояния ще носят само плява от слова. И всъщност най-добре ще е да сте спокойни. Да не прорязва челото ви даже полъх от вълнение. Тогава ще ви слушам с почит! И думите ви ще ценя, и ще ви вярвам.
Напротив, мен ще слушате, когато ураган бушува в моята душа! Или когато хладен дъжд се е изсипал върху огъня и всичко е удавил. Когато отчаянието тъй ме е покрило, че аз самият спрял съм да се виждам!
Ще слушате какво говоря, когато се изправям на ръба на бездна! Когато дракони отзад ме гонят, а пред мене е морето! Тогава изкрещявам свойте истини!…
Не вярвайте на моето спокойствие.”
*
57
Брат ми бе един голям хулител и презрител на труда. Но ако повечето хора в този свят най-често презират неща, които сами не разбират и не умеят да вършат, при моя мъдър брат никога не ставаше така. Обикновено той започваше да презира нещо едва след като дълго време пламенно бе вярвал в него и го беше обичал. И само най-дълбокото опознаване на нещата чрез вяра и обич можеше да му позволи един ден той да ги презре.
Затова и зад самото му презрение винаги надничаха обич и вяра, че и надежда. И беше ли това изобщо истинско презрение? Някои ще кажат, че не. Ала аз ще допусна, че тъкмо то е най-истинското, що познават човеците. Затова и понякога казваше той: “Моето да и моето не са едно и също.” За обичта, която презира, пееше той, и за любвеобилното презрение.
А колкото до труда, моят брат говореше така: “Е, научи се човекът най-сетне на здрава работа! Можем да му изръкопляскаме – каквото хване, прави го. Чудеса прави яката му гърбина – нали така се казва? – от полето прави планина, и от планината – поле! Ала така ще ръкопляскам аз и на клоуна по панаирите. Сетне обаче ще попитам: добре, да се трудиш и измъчваш си се научил, ала научи ли се на любов, на смърт и на игра?
Вярно е, научи се човекът на труд. Точно затова му е време вече да се учи и на покой, и на разходки. А я виж само какво преподават учителите и професорите в Университета! Неистово и истерично тръбят те само за труд и работа! И само колко хиляди видове труд различават те тънко в своето умопомрачение! Само налудничав ум може да въведе всичките тия деления, ала те го правят и са горди от това.
А погледни сега и с какво се забавлява човекът, и колко пошло става лицето му, колчем остави мотиката настрана! Не умее тоя колос да опази достойнството си, когато се оттегли да почива. Гледай го – за един ден спрял да чука камъни, и вечерта взел, че насилил момиче!
Ала има ли в училището учители, дето да учат на дебела сянка, и има ли професори по мързел?…
Аз обаче ще ви пратя мързеливци и истински безделници, дето в дълбоко достойнство ще ви открият всички тайни на покоя. За да разберете най-сетне, че колкото правенето е изкуство, двойно по-тънко е изкуството на неправенето.
Понеже на какво те учи трудът освен на това, да доближаваш, да хващаш, да опипваш и да повреждаш естествените материи. Ала научил ли си се да ги гледаш? Знаеш ли да ги познаваш отдалеч? Можеш ли да ги имаш, без да ги разваляш?
Погледни хората: всичко гледат да доближат и да пипнат. На това явно ги учи трудът – да разбутват нещата. Не им стига хубостта на нещо си – искат и да го държат в ръце, и да го разбъзикват.
Само истински безделник ще научи людете на гледане и слушане. Кой друг, ако не той ще им посочи, че истинският свят е онова, което се отразява в локвите след дъжд?…”
Така приказваше моят брат, и понякога извикваше: “Спрете машините! Нека всеки мотор да заглъхне!”
Ала машините се умножаваха и моторите не заглъхваха.
“Нима е възможно изтънченият ум да се труди без отвращение?”, питаше той. Ала сам подтискаше отвращението си и се изкушаваше да си помечтае за такъв един дълъг труд, от който се трупат неземни богатства…
*
68
И тъжно си мислеше брат ми: “Докато аз съзерцавах света, те работеха. Колко години вече трае това?…
Някой от нас си е губил времето. Ала кой?
Във всеки случай единият е натрупал голяма преднина, а другият страшно е изостанал. Единият значи е с голяма печалба, а другият, по всичко личи, твърде много е загубил.
…Но кой кой е – това само не знае никой на света…”
*
7
…Ала се мъчеше нещастният ми брат от положението си в света. Понеже нищичко от неговото можене, и нищичко от чудните познания в душата му не бе желано и употребяемо от хората.
“…Докога ще го слушам това хъркане… Искаш жив ли да ме погребеш, дяволе, та цял живот ми хриптиш: Хрр-пррр, пррр-хрр, прр-хрр? Знам какво ми пръхтиш, стига ми пърха и хърка! За прехрана ми хъркаш ти, много добре зная думата, нямам нужда да ми я прехъркваш като някой умиращ на смъртно легло: Прр-хърр! Прехррррннн! Прррехррннннн!
Малко ме е грижа мен за моята прехрана.
Ала чуя ли противното ти хриптене, място не мога да си намеря. Че все още други ме хранят – това ми натякваш ти с хъркането си. И то кои – ония, на които бих позволил това с радост ли? Ония, пред които бих отворил радостна слонска уста и с усмивка бих гълтал от тяхната златна лъжица, по-голяма от лодка дори? Ония, които биха ме обичали, и биха тачили в мене слонската големина и слонския глад?
Не, други ме прехранват сега, и при това ония, които не харесвам – многото, тези, дето имат само количество. Волю-неволю от тях приемам дарове сега, и ти, зъл умнико, добре си схванал това, та само него да ми натякваш и хриптиш…”
*
А-16
Не любеше брат ми ония, що се събираха, та пееха в хор.
Ала не се и чудеше, че техният глас биваше по-силен от неговия, та ясно кънтеше в света…
*
Д-4
…Мъжът и войнът няма моя брат да разберат!
Те само имат силата наум, а чувството им се простира между грубиянство и фалшива гордост!
Но нека всеки “мъж” да си остане в своя свят на саби и коне!
До скъпия ми брат той никога не ще се добере!
Не мъж и войн – а само майка и жена ще схване неговата светлина. Защото радостта да раждаш тя единствена познава. И ужаса да даваш плод – защото той е част от теб, която се изтръгва! И знае майката да гледа себе си отделно от самата себе си, и още: как себето й уж е себе, а пък неспирно се отделя и разграничава от нея самата!
Как поносима е станала тя на това раздвояване!
Граница след граница тя търпеливо вижда да се появяват между нея и самата нея!…
Ах, истинските майки не раждат децата си само по веднъж. Истинската майка ражда цял живот детето си. Понеже вижда и усеща как всеки следващ миг наново се обособява, и всеки следващ ден поема по нов път изтръгналата се от нея част!
Ала за това мъжът и войнът си нямат и представа. Тия са такива страхливци – боят се от болката до такава степен, че отиват мигом на смърт, за да бъде онази по-кратка! Те не биха издържали и три минутки майчинската болка, що трае цял живот.
Но който не знае болката, той няма и нежност в сърцето си.
*
18
Ах, смешният ми брат!…
Той си имаше едно гребло…
Това гребло е стояло винаги тук, до писалището – виждам го как е стояло. Ето тук.
Надвеси се някой над писалището, зад гърба на брат ми, и види какво е написал той току-що.
Така ли!?
Брат ми хваща греблото и с все сила го размахва зад гърба си, без даже да поглежда кой е и що е.
Хубаво гребло.
За него брат ми пише: “…Ах, греблото на моята лодка чудесна…”.
С вълнуващи думи описва той своя инструмент!
А истината е такава: всички знаеха един талантлив грък, Омир. Той е умрял, нали? Това се знае, но не всеки знае как и от какво.
А всъщност брат ми го уби. С греблото.
Надвесил се тоя един ден над писалището и видял стиховете на брат ми. И нещо там го развеселило – не е известно какво – та той им се присмял.
Така ли?
Брат ми тутакси му строшава главата с греблото.
Това е то.
Всеки знае колко много известни писатели са умрели. Ала от какво? За мнозина е загадка. Но не и за нас.
Огромен брой от тях са намерили смъртта си по този прост начин. Познавам брат си и мога да твърдя това със сигурност.
На мене пък никой не ми виси над писалището. Освен, разбира се, той. Постоянното присъствие! Защо ли съм толкова блага душица?…
Засега е жив. Докато не съм си взел и аз гребло.
*
71
Ах, безподобният ми брат издигна всичко смешно на висок пиедестал!
Шегите, дето караха човек да се превива и тресе от кикот, а от очите му да бликат сълзи, самите смешни люде, дето нямаха от нищо срам или задръжка, възвишените ироници, що зяпаха света с очи събрани и с къдрава уста, ония, дето всеки миг плетяха смешки, та подиграваха “сериозните” – да можеше, какъв ли храм би съградил на хумора достойният ми брат!…
А людете, лишени от усещане за смешност, готов бе той да скъса от майтап!
И ето го как им говореше:
“Чудати люде!
Днес ме пощури питането, което чух да отправяте към мъдреца: кое е казал той сериозно и кога се е само шегувал!
Не разбрахте ли, че тия две неща, дето умът ви толкоз упорито различава, са все едно за мъдреците?
“Сериозност”! Само за подигравка има мъдрият вашата превзета сериозност! А какво да кажем за пошлите ви шегички? По-добре би умрял мъдрецът от собствената си ръка, нежели така да се шегува! Че какво е сериозност без дълбочина, и какво е шега без благост? Празни думи са това, и обидни.
Но щом искате, мислете си, че всичките ми думи са едно голямо шегаджийство! За шегобиец и шут ме мислете!
И както ви будалкам, тъй ще ви кажа, че при мъдрото няма и грам от вашата “сериозност”, нито късченце от “шегата” ви.
ИРОНИЯ се зове речта на мъдрия, а това ще рече: никога да не се шегуваш, и никога да не говориш сериозно!”
*
Ж-1
…А пък веднъж една проклетница разпознала брат ми.
Да, колкото и да е чудно, познала го!
И ето че се развикала насред пазарището: “Гледайте! Гледайте всички! Най-достойният сред людете е дошъл при нас! Вижте го как си купува салата! Пипнете дрехата му, за да ви върви през цялата година! И бързо го попитайте да ви каже някоя голяма мъдрост! Понеже пипето му сече повече, отколкото на всички ви, взети заедно! Днес ще ви каже една мъдра дума – утре животът ви ще се оправи чрез нея! Бягайте, бягайте скоро при мъдреца!…”
Казала-неказала, и ето как се завтекли към моя дивен брат десетки уроди, джуджета и престъпници. Едни го целували и лигавели, и търсели из пазвата му гръд, от която да посучат малко, други късали парченца от дрехите му, за да си правят от тях амулети, трети боцкали и ръчкали тялото му, за да видят дали и мъдрецът си има чувства, тъй както другите хора.
Да беше станало в други времена, извадил би моят брат сабята си и би насякъл тая паплач – ала по негово време вече се смятало, че и това са хора, и че не бива да се насичат със саби и мечове, ами че всеки си има достойнство и чест.
Затова именно моят брат се оттеглил от тези достойни люде – ала поклонът му бил малко припрян. Понеже не възпитаната му душа, а самите му нозе търсели скоро най-късия път към дома…
Ала онази твар, що го разпознала, не спирала да го посочва на людете, колчем го мернела.
Така нозете на моя брат се приучили да отбягват пазарището.
Затова именно е известно, че моят мил брат твърде рядко ядял салата.
*
86
Говори моят брат чудесен за греховете:
“Разни ленивокраки люде, облечени в черно, приказваха често за грешност и грехове.
Ала никога не чуха ушите ми от тия черноризци нито думичка за най-големия, за най-истинния грях, що съществува на света.
Затова и моята душа започна да си мисли, че те се мъчат да прикрият и смутолевят този най-голям грях.
Но всеки възвишен твърде добре го познава и тяхната потуляща хватка никога няма да успее тук.
За ония, дето си нямат представа за естеството на истинската греховност, трябва да бъде казано ясно: грях е това, да съблазниш или принудиш по-мъдрия от тебе да слуша или изговаря глупости, подобни на твоите.
Защото лесно, много лесно е за надарения с мъдрост да се уподоби, да се превърне наглед в нещо подобно на теб. Без усилие ще ти изкопира той всички глупави извивки на речта, всички безумни прескоци на мисълта, та мигом ще го вземеш за “свой човек”. Ала никога не ще узнаеш как развращават душата му тия уподобявания и превръщания. Най-лесното за него е и най-коварно, понеже не бива нивга да се въплъщава той в онова, което му попадне най-напред. И без това са малко мъдрите неща в света, добрите жестове и думи, които канят мъдреците да се въплъщават в тях, да вникват неуморно в техните послания! А ти, какво – ще губиш времето и силата на мъдрия, за да се вдълбочава в твойте бъркотии?
Ала не винаги бива силен мъдрият, да ти се противопостави. Някой път по-беззащитен е той и от жена, и от детенце; а неговият пух по-фин е и от този на малките патета. Принцеса на грахово зърно ми е той, а онова, дето е за тебе обичайно дневно слово, стърже в неговите уши като дъскорезница и съсипва слуха му. Това пък, дето ти ще наречеш ласка, за него е юмрук в слабините.
Но ако извися глас и заговоря на техния език, аз бих извикал на всички заблудени:
“ИСТИНА, ИСТИНА, ИСТИНА ви казвам!
Убийствата ще се простят!
Прелюбодеянията ще бъдат извинени!
Кражбите ще се прескочат в съдния ден!
Лъжите ще бъдат забравени!
Всеки грях ще се обжалва!
Но НИКОМУ НЯМА да се прости словоблудството с мъдреца!”
И понеже ония приказват все за ултиматуми и предупреждения, ще им река и аз като тях – предупредени сте вече! Всички чуха това слово и извинения не се приемат!”
*
19
…О, безсилни люде, дето толкоз се боите да слушате определения! Как сте готови да се провалите вдън земя, когато някой ви рече: “Светът ли? Много просто. Светът е…”. Всичката ми мъдрост не стига, за да проумея вашия ужас от това, да чуете какво ще последва!
На цялата ви разтрепераност аз противопоставям един възвишен свой брат, който не се боеше да възкликва час по час: “Светът е змия!”
И радостно сияеха очите му тогава, детинско, мъдро и топло беше сиянието им, удивено!
И милостива злост се прокрадваше в тях, като ви видеше той как се затичвате към мишите си дупки и ужасено се наблъсквате в скривалищата си.
“Светът ли? – се питате вие. – Та откъде знае този самонадеян младеж какво е целият свят? Та мигар има и старец някой, който да е видял целия свят?”. А други от вас питат, смразени от ужас: “Змия ли? Но как ще докаже той сега твърдението си?!”.
Но никой от вас не можеше да проумее тайната на дълбоката убедителност на неговите думи и защо тъй умеят те да чупят катинари и ключалки, и да подбуждат людете към бягства и самоубийства, и обяснения в любов!
Доказателства искаше глупостта ви от тях, а много преди всякакво доказателство тези слова ви натикаха в окопи и землянки и смутиха дълбоко духа ви!…
*
25
Говори моят брат за богове и божества: “Всички възвишени сме съгласни, че на човек му трябва Бог – най-малкото, нужни са му богове. Трябва му разговор с тях, дълбоко общение в духа – сериозен разговор за знанието. Ала кой не ще сподели, че не е още свободен човекът, за да бъде религиозен.
За религиозния живот трябва свобода, голяма свобода. По-голяма и от свободата на пътешественика. А я виж хората сега – който повярва в някакъв Бог, мигом се превръща в овца.
Колко женствени сме още към свойте богове – да ги обичаме умеем, но не и да ги разберем, не и да говорим с тях сериозно. Някои умеят да ги коткат, да измолват от тях съдбата си – същински подмазвачи са те пред небесата. Гледат само да се харесат – и се заливат с гримове и труфила.
А какво е по-нужно за човека сега от един истински разговор с боговете? Какво ли може повече да му даде?”
*
77
Някои, зная, много биха се заинтересували дали е бил религиозен моят брат и каква религия е имал. За такива любопитковци, на които сам той би се ухилил смъртоносно, ще предложа само един мъничък цитат от неговите висши слова:
“Ах, нищо против Бога нямам аз, ала чудати са ми всички религиозни люде. На разни богове се кланят те, а пък не виждат главното. А главното е там, че по-горе и от Бога е Божествеността. Защото би ли бил и Той самият Бог без Нея?
Можеш ли преброи ти боговете? Че те са повече и от людете на тая земя!
А колко идоли и лъжебогове ще се прокраднат в сметката!
Ала мъдрият е далече от тия сметки и бъркотии. Защото той едничък знае, че по-важна от боговете е Божествеността.
За Бог и за богове може да се спори. Ала нима би се впуснал в такива спорове оня, който е познал Божествеността?
Колкото и богове да се раждат и да умират, само на Божествеността ще дължат всички те своето наличие…
Затова и оня, който се държи за Божествеността, от богове ще бъде често навестяван.”
*
2
…От всичко, дето хората творяха, чудесният ми брат най-много мразеше едно – посредственото всекидневно слово.
Ах, още чувам го да казва:
“Ти, профанно слово на деня, ти, мой ужасен враг – ти ме накара да потърся убежище в самотата и нощта и заради тебе ме зоват “нощна птица” и “самотник”! Ти направи тъй, че да зазвучат нелепо в хорските уши всички мъдри слова!
Профанно слово на деня, ти почна да ехтиш в ушите на народа и тогава, когато ставаше тихо! Твоята грубост на свинска кожа превърна ти със сила в мерило за всяка реч! Твоята сухост стана образец за всеки ум да изглежда по-умен!
А що да речем за твоята ледност?
Полярни ширини, тюлени и кучешки впрягове веят от твоите думи, и нощ под леда, и вой на вълк-единак.
Ти, профанно слово на деня, ти и мен вледени, и ме откъсна ти от моя собствен разум, та да стана с разум – неразумен… Общия ум чух да говори с моята уста, та се запитах къде е отишъл моят собствен!
Все заради теб, профанно слово на деня!…”
*
129
Имаше си моят брат преди… какво? – приятели! И ето какво му казваха те за него самия:
“Твърде добре те опознахме и разбрахме най-голямото ти достойнство! А то безспорно е следното: като имаш дълбоко познание за всички утвърждения и отрицания, за ДА-тата и НЕ-тата човешки, за всички там борби и усилия на хората, ти си се дълбоко пречистил, и излязъл си далеч отвъд всичко това; затуй те виждаме днес да стоиш на висок, божествен стол и никого да не кориш за деянията му – понеже всекиго можеш да разбереш и да му простиш в неговата частичност, и елементарност! Всичко свое можем да изложим пред твоята отделност и пред висотата ти; и по пътечката на тия наши дарове се затичва и обичта ни към теб…”
Така говореха на моя брат приятелите му.
Ала нека добре да се схване какво подклаждаше тия техни думи!
Много приятели имаше чудният ми брат, докато в него живееха силите да усеща множествеността и да се радва на частичността.
Докато в душата му имаше много смях и много извинение за грешки и слабости.
Затова и много любов се навърташе около него, докато беше отворена душата му тъй, както окото му, докато беше близко висотата му до ниското, и докато прощаваше добротата му на всяка злост.
Ала така се отвори окото му, че се затвори душата му; така израсна висотата му, че забрави за ниското; а така се уголеми добротата му, че презря злостта.
И ето го моят брат отново да става като най-частичните човеци: ето го да избира между ДА-та и НЕ-та, ето го да захваща една борба и да се затичва подир един стремеж!
Ето го чрез големина да става малък, и чрез добрина – зъл! Ето го от висота да се снишава!
Понеже и той си избра стремеж, и той избра какво да е негово добро и негово зло!
…Така загуби моят брат и приятелите си – понеже никаква обич не можеше да вирее там, дето един голям стремеж се е издигнал към небесата, и дето колосални ДА-та и НЕ-та процепват облаците, никаква прошка и дребност не се задържат по стените хлъзгави на голямото Око, загледано в безкрая на едно копнение.
*
А-11
Говори на хората прекрасният ми брат:
“Какво да направя за вас? Как да ви просветля в невежеството ви? Как да ви уча на звуци в глухотата ви, и как да показвам картини на вашата слепота?
Всичко, що можете научи, можете само от уважение го научи, и благодарение на своя поклон пред мъдростта. Ала къде у вас поклон и уважение?
Да имахте поне малко стремеж към недостижимото, и да се чудехте поне малко на невижданото!
Ала недостижимото ви ужасява, а чудатото ви отвращава!
Отде тогава сили у вас да разберете незнайното, и да почувствате различното, и да приемете новото?
…Ах, векове наред тълпата ходеше на училище при мъдреците. Ала днес тя си реши, че трябва вече да завърши, и да й се издаде диплом.
Но тълпата не може да научи от мъдреца повече от туй, дето маймуната научава от дресьора.
Понеже разни неща тя ще се научи да имитира, ала как да получи от него дух?
Обаче ето – научи тълпата от мъдреца разни знания, и почна да ги ползва за разврат, и да облекчава живота си. И щом постигна най-голям разврат, и най-голямо облекчение, тя се възгордя, та помисли, че е разбрала уроците на всички мъдри. И ето я, че вече протяга дипломата си за подпис!
Ах, не!! Последният мъдрец на тоя свят не ще подпише!
Търсете си фалшив мъдрец, и намерете си измамник! Вие, дето всичко сте подправили – и дето всеки изпит сте си взимали с пищови – ах, двойкаджии, повтарачи, преписвачи!… – честният учител никога не ще подпише срамната ви диплома!!
Ала изтичайте при вашия дресьор, и си вземете захарчето!
И нека устните ви станат в захар, и нека захар заскърца в зъбите ви, и нека в захар да се спре езикът ви, и нека захар да ви запуши гърлото!
Вкусвайте от захарта и не отваряйте очи – за да не видите, че последният ви дресьор е и той маймуна.”
*
65
…Вървя по улиците рано сутрин, и мисълта за моя брат ме следва по петите. Понякога и в дневната гълчава. Говоря си уж с някого, и уж се стапям без остатък в дребни теми, ала щом задържа поглед в дълбокото на неговите очи, възвръща се при мене сияйният образ на едни други очи и на един друг поглед, който сега е добил свойството, както се види, да поглежда през всички очи.
И вечер, щом остана сам и се приготвя да се приютя в завивките, мислите ми мигом се завръщат там, където ги е теглело през целия ден, ала където не са били пускани задълго – при моя скъп брат.
Будувам и се питам: Възможно ли е тоя човек просто да бъде отминат? Чудя се на изкуството на ония люде, дето са се разминавали с него по градските улици. Ни поздрав, ни кимване даже не са разменяли с него… На изкуството на твърдото сърце бих пожелал от тях да ме научат…
Но що?… Те просто са минавали край него като слепци, що не виждат светлината. Уместно ли ще е да искаш от слепеца да те научи как да стискаш здраво клепачи? Та знае ли той това всъщност?…
Изкуството на слепотата!? Хубаво изкуство си харесах…
Ами учтиво ли ще е, ако поискаш от слепеца да те учи на слепота? Най-долнопробен шегаджия ще ни стори оня, дето би поискал от сакатия да го научи на куцане.
О, представям си как са се разминавали слепците с тая ходеща из града светлина, как са се държали за пазарските си чанти, за да не загубят пътя към дома!…
Защо не го нападнахте, защо не го съблазнихте!… Ах, вие, окаяни люде!… До оня свят щеше да ви носи на гърба си този великан в духа!
Вашата непредвидливост ме постави сега в тежкото положение да не мога да отвърна взор от него. Да не мога да се размина с крачещата му фигура!… Сърцето му държа в ръка сега, детенце, малко бебе ми е той – така се чувствам отговорен за живота му!
За живота му в неговата смърт.
*
66
…С какво да го съблазните ли?
Ох, колко лесен въпрос!
Ами че дайте му ония неща, които той никога не би поискал от вас. Почетете го. Приказвайте си за него (дори и глупости, ала приказвайте – нека той да ви е в устата). Направете го известен. Носете му подаръчета, канете го на някакви места. Поздравявайте го ведро на улицата, заговаряйте го… Не знаете ли как се задиря момиче?…
Ай, щях да забравя – нека повечко жени от вашите да му се отдават (но не прекалено много), та той да ги обладава. Защо не му дадете дъщерите си? Да, дайте му ги! Това ще е тъй полезно за тях! Не би имало друг, който да умее да покаже по-добре от него на една девица любовта…
Всъщност… май изтървахте момента за всичко това. Мъртъв е моят прекрасен брат…
