П Р Е Д Г О В О Р
Няма нищо по-чуждо на нашата епоха от жаждата за безсмъртие и порива към собствено величие. Също тъй непривични за нашите уши станаха словата на аскетизма и волята за чисто съзерцание, несмущавано от никакво практическо осъществяване. Днешният човек с учудваща лекота изгони всички тия неща от себе си, изпрати ги в историята или в психиатрията.
Истина е обаче, че макар и твърде рядко, днес все още се раждат чудновати хора, взети сякаш от друго някое време, които видимо нехаят за суетнята, кипяща наоколо, и – противно на всичко, което бихме очаквали от тях като от свои съвременници – живеят тъй, сякаш са сами на тоя свят. Те изживяват своя собствена история, която има твърде малко общо с онази външна история на света, която знаем от училищните уроци. Личната история на тези странни хора се преплита по-скоро с историята на световната мисъл и чувствителност, с една вътрешна, скрита история на нашия свят.
Обичайните стремления, дела и мисли на днешния човек изглеждат най-често обидно дребни и жалки за тях; на всичко ежедневно те имат да противопоставят едно битие, белязано от знака на Възвишеното. Ходът на житейското време не служи за нищо друго на тия хора, освен за трупане на мъдрост; към всяко убедено действие в света те се отнасят с подозрение. Добили дълбоко познание, те нехаят, че в забързания свят не би се намерил някой, който да поиска да ги чуе или разбере. За тях е достатъчна непосредствената радост от знанието; а мисълта за наближаващата смърт ги топли и окуражава…
(...)
Не, не беше манускрипт. (Колкото и разочароващо да прозвучи това на някои.) Нито беше тетрадка, нито омачкан бележник. Нито дори купчина разбъркани машинописни листа.
Една компютърна дискета.
…Когато за пръв път седях пред екрана на компютъра, разчел тези текстови файлове, записани на дискетата в необичаен, малко остарял формат, изпитах невероятното чувство, че надниквам в египетска пирамида: да, като че ли бях надигнал ъгълчето плат, покриващ дивна статуя – или седях пред открехнатата врата на една непозната съкровищница…
Прочее, не след дълго разбрах, че пред мен се простираше най-горчивият плач, че тук бяха събрани най-отчаяните думи на нашата епоха.
Плач и отчаяние там се изтичаха от най-мъдри уста.
Самата мъдрост сякаш плачеше, отчаяна. И в нейното ридание наивност и гениалност образуваха божествена, детинска смес…
(...)
Но кой е всъщност Александър?
Той е някой, който постоянно се притулва.
Голямо е неудобството му да говори за себе си. И ето – целия си плам той насочва към описанието на една друга личност – един друг човек, който бива представен като мъртъв, като отсъстващ. Александър нарича този човек “моя брат” и полага всичките си преживявания и размисли пред олтара на неговата отсъстваща индивидуалност...
(...)
Какво се знае за брата на Александър?
Нищо друго освен онова, което сам Александър е благоволил да опише и да ни цитира.
За да спестим на читателя по-обстоятелствените пасажи, от които става ясно какво точно се е случило в семейството на нашите герои, ще кажем накратко, че братът е бил един много талантлив, затворен в себе си и болнав младеж, който е починал след едно поредно влошаване на състоянието (не знаем каква е била болестта му) на не повече от двайсет и четиригодишна възраст.
(...)
През целия си съзнателен живот, чак до своята смърт, братът на Александър е описвал приключенията на духа си в свои тайни тетрадки, ревниво пазени от всякакви погледи. След смъртта му обаче те попадат у Александър и коренно променят живота му. Той ги чете и изучава с благоговение, коментира ги и се стреми да възкреси образа на мъртвия си брат, когото всъщност никога не е виждал.
Откритите текстове представляват в по-голямата си част именно резултат от тези негови усилия. Това са възторжени, понякога дори маниакални описания на братовата личност, придружени с цитати от тетрадките на покойния. В своето обожание на брат си Александър често стига до пароксизъм. Същевременно обаче мислите му запазват голяма яснота, както и едно дълбоко, макар и трагично осъзнаване на същинското място, което тази боготворена личност и всички подобни на нея заемат в света.
(...)
Ясно е, че ще започнат спорове относно смисъла на нашата находка. Някой би казал, че тя е “археологична”, друг би казал “артистична”, трети би решил, че тук се касае за “психопатология”; едни биха я нарекли “книга за дарбата”, други – “книга за младостта”, трети – “книга за познанието”, четвърти – “книга за упадъка”, пети – “книга за идолопоклонството”… – и аз вече виждам всички тия хора да се препират помежду си и да настояват, всеки на своето.
Но аз зная, че най-щастливият читател на тези Александрови записки не се намира сред гореспоменатите люде.
Този най-щастлив и благословен читател ще е тъкмо човекът, който се откаже изобщо да си задава подобни въпроси, а вниквайки право в душата на Александър, се изпълни с неговите мъдри послания. Нека да наречем този читател “непосредствен”, “наивен”, нека да си го представяме такъв, който сякаш се е ослепил и е забравил всичко узнато и прочетено допреди – този именно читател-дете може би ще има пред всички останали привилегията на радостта…
(...)
С подреждането на фрагментите, което е извършено, като че ли се ражда илюзията, че читателят има пред себе си нещо подредено и цялостно – ала точно това не отговаря на истината. Всъщност тази книжка няма нито начало, нито край. Тя може да почва където и да е и да свърши също на произволно място.
Същото ще кажа и за нашия подбор – дори и Тетрадките на Александър да бяха не осем, а осем пъти по осем, те пак щяха да казват същото, което казват и истинските осем, съвсем същото, което казват и тези подбрани от тях фрагменти, които привеждаме тук. И дори да бяхме публикували изцяло ония хипотетични осем пъти по осем Тетрадки, те пак щяха да бъдат само малък фрагмент от едно неизвестно и чудато, ала бляскаво и величествено цяло…
(...)
…Откак прочетох Александровите записки и се влюбих в тях, се вглеждам с неизпитван досега трепет в лицата на минувачите, в лицата на всички непознати, които срещам в града. Та нали, мисля си, всеки от тях може да е той, Александър! Вглеждам се във всеки мъж, във всяка жена – търся Александровия поглед, търся жеста, който някак да ми напомни на оня светъл и призрачен образ, изплувал от тия велики слова, захвърлени насред града – но не. Всеки път разбирам – не е той…
...Ах, Александре, Александре!
Стига да те срещна, аз ще те позная, вярвай!…
Проф. д.ф.н. Вълко Велянов
