1. Колко главни сфери на индивидуалния упадък разглежда книгата и кои са те?
— Книгата разглежда четири сфери на индивидуален упадък, които могат да бъдат наречени есенциална, екзистенциална, социална и културно-светогледна.
2. Кои са областите на есенциален упадък и какво съдържание обхваща всяка от тях?
— Тези области са наречени „етернализъм”, „метатопика” и „есенциализъм”. Те се отнасят до упадъчни феномени съответно по линиите на противопоставяне вечност-време, безпределност-пространство, интуиция-език.
3. Кои са областите на екзистенциален упадък и какво съдържание обхваща всяка от тях?
— Тези области са наречени тук „емпатия”, „ониризъм” и „соматизъм”. Те се отнасят до упадъчни феномени съответно по линиите на противопоставяне директност-опосредстваност (на душевното възприятие), вълнение-безчувственост (на емоционалната реакция), единство-разкъсаност (на въплъщението или целостта).
4. Кои са областите на социален упадък и какво съдържание обхваща всяка от тях?
— Тези области са наречени тук „демонизъм”, „мономания” и „еротомания”. Те се отнасят до упадъчни феномени съответно в нравствеността (по линията на противопоставяне между злото и доброто), общественото взаимодействие (по линията на противопоставяне между индивида и другите) и полово-родовите отношения (по линията на противопоставяне между идеите за двата[1] пола). Една обща за трите области линия на противопоставяне е тази между духовните дарби и природните нагони на индивидите. В този смисъл основа на демаркацията между въпросните три области е типът нагони, с който е същностно свързана всяка от тях, както следва: демонизмът – с агресивно-деструктивните или „негативни” нагони, мономанията – с его-социалните нагони или „нагоните за опосредстване” (също така „неутрални” нагони), най-сетне еротоманията – с полово-родовите нагони, „нагоните за свързване” (или още „позитивните нагони”). Всеки от феномените на демонизма, мономанията и еротоманията се дължи на формирането на определен комплекс от съответния нагон и близки до неговото естество структури на духовната дарба у индивида.
5. Кои са областите на културно-светогледен упадък и какво съдържание обхващат?
— Тези области са наречени тук „духовност”, „сакрализъм” и „технокрация”. Те се простират по общата за всички тях линия на противопоставяне между духа и природата (съответно дарбата и нагона у човека, интерпретирани на свой ред като сакрални и/ли профанни) и се отнасят до упадъчни феномени съответно в сферите на духовната култура (изкуство-религия-познание), културата на даденото (природата, тялото, нагоните) и обществения свят на техниката (рационалността, опосредстваното въздействие, инструментите, методите, протоколите, институциите, машините и пр.).
6. Кой е крайният (последният) субект на човешкия упадък?
— В смисъла на „упадащо битие” у човека, това е чистата дарба на духа. Именно тя извървява упадъчния път на своето оттегляне от плоскостта на човешките усещания, изживявания, сетне въздействия, осъществявания, най-сетне и от самото знание за нея или най-елементарното й регистриране. В смисъла на човешки субект, дефиниран въз основа на опитността си за този упадък, това е декадентът.
7. Как се отнасят помежду си термините „еволюция” и „инволюция” тук?
— Авторът гледа на въпросните два термина като на взаимно допълващи се (комплементарни) понятия, а не като на антоними (противоположности). Те не могат да бъдат противоположни, тъй като имат различен последен субект. В случая с инволюцията този последен субект е духът, а в този с еволюцията – природата. С други думи, духът инволюира (въплъщава се, „снижава се” до равнището на природния субстрат и все повече избледнява като общо определение на въплътеното същество), докато природата еволюира (одухотворява се, „издига се” към духовността, като става все по-комплексна и многоизмерна, и в този си усъвършенстван вид добива все повече основания да представлява сама определение за целостта на въплъщението).[2]
8. Колко и какви биват главните етапи в хода на индивидуалния упадък?
— Според най-елементарната схема, представена в тази книга, етапите на упадък на което и да било качество у една индивидуалност са три – предупадъчно, активноупадъчно и поступадъчно състояние. От друга страна, с оглед на специфичната позиция на декадентството като социален носител на чувствителността към упадъка, първият и третият от тези етапи придобиват малко по-тесните определения съответно на „преддекадентство” и „постдекадентство”. Най-сетне, за да се разграничи декадентският упадък от обичайните „анестезирани” форми на упадък у човека, за последните бива изкован терминът „пасивен упадък”. По такъв начин пълната, максимално разгърната схема на човешкия упадък трябва да притежава шест момента – предупадъчност, преддекадентство, пасивен и/ли активен упадък, постдекадентство и поступадъчност. Тъй като обаче пасивният упадък всъщност е необходим елемент от всеки упадъчен процес и се включва по-скоро в определението на цялото, отколкото на някой негов момент, той би могъл и да се извади извън самата схема. Така най-точното схематично представяне на човешкия упадък следва да притежава пет момента – предупадъчност, преддекадентство, упадък (декадентство), постдекадентство и поступадъчност. Средните три от тях образуват т. нар. „травматичен комплекс на въплъщението” (декадентство), докато крайните два заедно с подразбиращия се преходен момент на пасивния упадък, който осъществява връзката им, онагледяват „анестезираните”, незабележими упадъчни процеси у индивидите и обществата.
9. С какво са характерни предупадъчното и преддекадентското състояние?
— И двата типа състояния се характеризират с изобилие на неупаднали духовно-душевни дарби, но разликата между тях е, че в обобщената предупадъчност тези дарби не биват регистрирани, нито съответно тематизирани. Техният статус е „органичен”, те не биват разграничавани от целостта на индивида. Обратно, в преддекадентското състояние въпросните дарбени съставки биват ясно разграничени и с тях често бива отъждествяван (идентифицира се) целият индивид. Те проявяват определена тенденция да стават негово средоточие, да се превръщат в ценностен и емоционален ориентир, да направляват индивида. С една дума авторът определя това състояние като „екзалтация” (на духовната дарба). Екзалтацията е сигурен знак, че въпросната дарба е изправена пред перспективата на активен упадък, а нейният субект, съответно – пред тази на декадентството.
10. Какво разбира авторът под термините „активен и пасивен упадък”?
— „Активен” авторът нарича упадъка, протичащ като страдание. Достатъчното наличие на подобен тип процеси у една индивидуалност определят нейния субект като „декадент”. Обикновено става дума за агония на духовно-дарбени елементи, които се съпротивляват на опитите да бъдат унищожени от даден жизнено-материален коректив. Обратно, при пасивния упадък подобна съпротива липсва, тъй като не е налице даже елементарно регистриране на упадъчния процес от страна на индивида. Сред най-типичните фактори, пораждащи пасивен упадък, са техниките, методите и средствата, които създават дистанция между човека и предметите на неговата дейност (опосредстващите елементи), рутината на стандартизираното ежедневие, преобладаването на усреднения човешки интерес, незабележимата репресия над всяка крайност, постоянно високото равнище на сетивно-емоционални дразнители и т. н.
11. С какво са характерни поступадъчното и постдекадентското състояние?
— Тези състояния обозначават етапи на значителен, вече осъществил се упадък на духовно-душевните дарби на индивида. Само че отново, както при предупадъчното състояние, в обобщената поступадъчност също не се регистрира, нито тематизира загубата на тези дарби. Обратно, в постдекадентството субектът е болезнено съзнателен за нея, тъй като я е изживял като дълъг травматичен процес. По тази причина и душевните разположения, които той е приел, чувствително се различават от конвенционалните – в тях намира израз целият този болезнен процес. Нерядко те изглеждат като перверзия на обичайните нагласи. Затова и постдекадентството се явява толкова ярко и характерно на фона на стандартната поступадъчна усредненост.
12. Как нагоните се отнасят към упадъка?
— Природните нагони на човешкото същество го съпътстват на всеки етап от неговия упадъчен процес. Най-напред именно те обикновено застават в основата на преддекадентската екзалтация на дарбите. В активноупадъчното състояние пък нагоните стават фундаментален вътрешен коректив, осъществяващ иманентния им активен упадък. Последният бива толкова по-ефикасно провеждан, колкото по-тесни и здрави соматични връзки е създал субектът между дарбите и нагоните в своето същество (т. нар. „дарбено-нагонови комплекси”). Вътре в рамките на комплекса, макар и слети в органично единство, дарбените и нагоновите елементи продължават да встъпват в корективни взаимодействия, което представлява неизчерпаемо енергийно „гориво” на съответния активноупадъчен процес (образцови дарбено-нагонови комплекси, в които се разиграват въпросните взаимодействия, биват тези на демонизма, мономанията и еротоманията, разгледани съответно в Шеста, Седма и Осма глава на книгата). Най-сетне, в постдекадентските състояния отново нагоновите енергии се оказват решаващи за типа нагласа на индивида, възникнала като изход от активноупадъчния процес. Ако състоянието се характеризира с превес на нагоновата енергия, получаваме най-често перверзен изход, при който идейно-духовното съдържание на дарбата се явява преобърнато, а нагонът е поел ценностното и житейско управление на субекта. Обратно, в състояния, в които нагоновата енергия е била изчерпана в борбата за хегемония над комплекса, упадналата вече дарба изглежда като формален победител, тъй като утвърждава собствените си съдържания като водещи, ала те са трайно лишени от нагоновата сила, която единствена би могла да ги утвърди като мощно, водещо соматично единство. „Оголена” без защитата на съпътстващите я нагони, тази във вътрешен план наложила се дарба всъщност става лесна плячка на енергийните форми, атакуващи съществото отвън. Получава се крехко и уязвимо постдекадентство, лишено от природни сили. Макар и вътрешните му упадъчни процеси да са приключили, сега то изведнъж се изправя срещу цялата суровост на външния нагонов свят и шансовете му за оцеляване не са на негова страна.
13. Как се отнасят към упадъка техническите средства, методи, инструменти, протоколи, институции и пр., създадени от обществата?
— Вече бе казано, че те пораждат „анестезиран”, незабележим и неусетен упадък на душевната и духовна дарба (затова в термините на книгата те биват квалифицирани и като т. нар. „поступадъчни агенти”). Освен това обаче същите стоят в основата на едно предварително обезценяване на индивидуалната човешка дарба. Всички конвертиращи и опосредстващи инстанции на обществото и отделния човек осъществяват размиването, асимилирането, абсорбирането на дарбата и съответно нейната формална (т. е. идейна) и енергийна консумация от страна на свръхчовешки, свръхиндивидуални, анонимни цели и потребности. Което приема облика на директен пасивен упадък.
14. Какво всъщност е упадъкът сам по себе си?
Упадъкът представлява процес, в който определена реалност (най-често качество на човешкия индивид), приета за ценна и значима, постепенно се оттегля, отслабва, избледнява, (количествено намалява, а качествено се влошава). С оглед на човешкото битие това означава, че тя се артикулира (изявява и възприема) все по-рядко, а силата на отделните й прояви бива все по-малка. Основно в тази книга понятието за упадъка се прилага по отношение на духовните дадености (дарби) на индивида.
15. Кои/какви са основните характеристики на декадента?
— Същностна характеристика, определяща даден субект като декадент, е склонността му към активни упадъчни процеси. С други думи, ако у средностатистическия индивид упадъкът, доколкото такъв се наблюдава, бива предимно пасивен, т. е. значително анестезиран и с това почти неосезаем, то у декадента същият бива не само регистриран, но и често застава във фокуса на изживяванията като тяхна болезнена сърцевина.
16. Как се отнася един типичен декадент към духовността?
— Типичният декадент се смята за „духовен човек”. Той е склонен да изтъква приоритета на духовното начало пред всички аспекти на природата. В мисленето и словесността му това намира израз като „есенциализъм” – постоянно търсене на същността на нещата, абсолютната истина, чистото битие отвъд привидностите на човешките сетива, инстинкти и обществено-езикови значения. В отношението си към отминаващото време и живота декадентът винаги изхожда от представата си за Вечността; в отношението си към пространството, което обитава, изхожда от представата си за космическата Безпределност. Така конкретното време и място, в което се намира той или други същества, възприема като един вид несъществена случайност. Независимо дали сам вярва в Бог или не, декадентът всъщност прилага към света една божествена гледна точка, доколкото същата по дефиниция е независима от времето, пространството и причинно-следствените отношения, които се разиграват в тях. Това го въвлича в редица упадъчни процеси.
17. Как се отнася един типичен декадент към познанието (и метафизиката)?
— Типичният декадент категорично разграничава процесите на добиване на познание от онези на споделяне или изказване на познания. За него единственият способ за добиване на истинно познание е интуицията. Разбира я като мигновено осенение, светкавичен достъп до огромна мисловна картина от взаимовръзки между потенциално безкраен брой отделни феномени. Получаването на интуиции е чисто вътрешен процес, който няма нищо общо с обучението, споделянето или проучването на информация. Той представлява непосредствен контакт със самата същина на Вселената. Затова и не стои под условието на езика или причинно-следствената логика. У декадента добивът на познавателни интуиции е изключително интензивен; по тази причина той нерядко въобще не е в състояние да „насмогне” на словесното им изразяване. Поради това на външен план може дори да изглежда, че той сякаш не разполага с достатъчно силни познавателни способности, нито владее достатъчно познавателни съдържания („знания”). Тази същностна диспропорция между вътрешно и външно познание става фундаментален източник на специфични когнитивно-комуникативни упадъчни процеси у субекта. Колкото до онова, което бива окачествявано като „метафизика”, обикновено изглежда именно то да съставлява вътрешните съдържания, с които декадентът борави предимно. Най-често метафизичното намира израз в разбиранията му като йерархичен подход по отношение на всяко битие. Неприемливите, неадекватни, безсъдържателни или най-малкото абстрактни за повечето съвременни хора деления като това между същност и обвивка, субстанция и акциденция, истина и привидност, цел и средство, есенция и екзистенция и редица други, у декадента са органична част от собственото мислене и поведение. Което на свой ред отново го въвлича в специфичен кръг от упадъчни следствия, описани основно във Втора глава на книгата, но отчасти също и на много други места в нея.
18. Какво е характерно за декадентската духовност?
— Най-съществен за декадентската духовност е нейният неприложим по отношение на действителността характер. С други думи, декадентската духовност е неизползваема като средство по отношение на каквато и да била жизнена цел. Тя е „цел в самата себе си”, възприема се от субекта като самото последно съдържание на света и в този смисъл по никакъв начин не би могла да послужи като средство за постигане на конкретни цели. В опитите за подобна употреба нерядко декадентът е склонен да вижда и фундаменталната порочност у хората и културите. Съответно, тоталното опосредстване на духовността, практикувано от съвременните цивилизации, няма как да не встъпи в ролята на активноупадъчен агент по отношение на субекта. Иначе, в съдържателен план декадентската духовност не е обвързана по необходимост с определен културен сегмент. С други думи, тя може да се прояви и като изкуство, и като религия, и като философия (последното включващо най-широк кръг от значения, в които присъстват и науката, и метафизиката, и светогледния изказ изобщо – съответно морално-етическият, познавателният и естетическият аспект, присъщ на светогледите въобще). С оглед на тези уточнения може да се говори за едно художествено (артистично), едно религиозно (верско) и едно светогледно (научно-философско) декадентство, а също така да бъдат разграничавани естетическото (свързано с еротизма и сексуално-родовите нагони, както разбираме от Осма глава), етическото (свързано със злото и агресивно-деструктивните нагони, както се посочва в Шеста глава) и познавателното декадентство (свързано с индивидуализма и его-социалните нагони, както се твърди в Седма глава). Върховният декадент обаче по своето определение съчетава всички тези аспекти в едно-единствено свръхупадъчно битие на абсолютен духовник.
19. Какво е характерно за декадентската душевност?
— В количествения смисъл на сила и интензивност на реакцията душевността на декадента може да бъде охарактеризирана като „свръхчувствителна”. Повечето психични процеси у един типичен декадентски субект протичат със значително по-голяма интензивност, отколкото у средния индивид. Колкото до качествения аспект на декадентската психика, тя бива описана тук като „Аполоново-Дионисова”, сиреч синтезираща един съзерцателен и един възбуден елемент в неразличимо единство. Това означава, че спокойното съноподобно съзерцание у декадента непосредствено води до опиянение; самото опиянение на декадентския субект от своя страна притежава редица характеристики на съзерцанието – то не се нуждае от материалните дразнители, които обикновено го причиняват и обуславят у средностатистическия индивид. Тази и други особености правят от декадента изключителен субект на душевното проникновение, който може да служи за образец относно източниците на художествена нагласа и религиозно-метафизични импулси в културите.
20. Как се структурират духовните дарби у един типичен декадент?
— У типичния декадент се очаква да е налице йерархическа структура на духовните елементи. При нея за най-значими следва да бъдат смятани онези от тях, които притежават най-чисто идеален (несетивен) характер. В този смисъл за най-висши се сочат есенциалните дарби на етернализма, метатопиката и интуицията, тъй като те се отнасят непосредствено до свръхсетивни предмети – вечността, безпределността и чистите взаимовръзки между интелигибилните (умопостижимите) реалности. След тяхната група и като производни на тях вече биват разглеждани екзистенциалните дадености като емпатията, ониризма и соматизма, понеже те произтичат от битието на душевно-соматичното изживяване, а то изцяло е обусловено от конкретното земно въплъщение и с това не притежава етерналистичния, метатопичен или с една дума – есенциалния характер на чистите духовни дарби. Най-сетне като низши се разкриват отраженията на духовни дадености, протичащи покрай обществения живот на индивида – нравствеността, добродетелите на участието и взаимодействието, еротизмът и родителството. Освен че са вплетени в изживяванията на душевността и телесността, те по неразделен начин са свързани и с инстинктите, свойствени за животинската природа. Това радикално ги отдалечава от областите на висшата духовност.
21. Как се отнася един типичен декадент към духовните си дарби?
— Преди всичко, духовните дарби у декадента имат ярко упадъчен характер. Тяхното упражняване се свързва предимно със страданието на субекта. Поради това става възможна появата на парадоксална реакция към собствените дарби, склонна да ги заклеймява и отрича, виждайки в тях източник на агония у индивида. Ако и да не стигне до радикалното им отрицание, декадентският субект във всеки случай поддържа едно най-малкото двойствено отношение към тях. От една страна, те неоспоримо се свързват с висшата реалност, до която изобщо би могъл да има достъп един земен и в частност човешки субект. От друга страна, същите са причина и за неговата трагедия във въплъщението, тъй като безспир му разкриват низшата същина на последното. В този смисъл духовната дарба у декадента става синоним на неговата трагична участ.
22. Каква структура притежават природните нагони у един типичен декадент?
— Най-общата структура на нагоните на всеки човешки субект ги поставя в три категории, разполагащи се по спектъра между позитивното и негативното, като се мине през неутралното. Това триделение произхожда от структурата на самата душа или психиката на въплътеното същество, поставяща изживяванията между двата полюса на удоволствието и неудоволствието, съответно насладата и страданието, между които е безразличното. В същата полярна структура попадат и волевите импулси, разполагайки се между желаното и нежеланото. Съответно и нагоните на едно въплътено или душевно същество биват позитивни, негативни и неутрални. По-точно авторът разграничава у човека (в реда, използван в главите Шеста, Седма и Осма) агресивно-деструктивния (негативен), азово-социалния (неутрален) и полово-родовия (позитивен) нагон. Така бива описана универсалната нагонова структура у висшите земни същества; а колкото до декадента, той би бил склонен да въведе в нея известна йерархия, свързана с неговата дарбено доминирана светогледна ориентация. Обикновено в тази йерархия низши се оказват агресивно-деструктивните нагони, тъй като по съдържанието си те отстоят най-далече от световете на чистата духовна дарба. Съответно, често срещана съблазън представлява декадентската склонност да се поставят полово-родовите инстинкти на пиедестал в човешката природа, доколкото те биват непосредствено прилагани към жизнения синтез – представляват нещо като земна „реплика” на самото божествено сътворяване на живота. Друга съблазнителна склонност за декадентското мислене се състои в привилегироването на свой ред на азово-социалните нагони, тъй като чрез своята „неутралност” те пък като че ли притежават тъй близката до естеството на духа независимост от чисто позитивното и(ли) негативното. Най-сетне, един по-причастен към демонизма слой от декадентството би бил склонен и да отдава повишено значение на агресивно-деструктивните нагони, доколкото същите са свързани с най-мощните процеси на енергообмен, познати на човека. Каквато и ценностна йерархия обаче да бъде допусната по отношение на нагоните, тя лесно се превръща в упадъчен фактор, тъй като всички природни дадености са еднакво необходими за жизнените основи на въплъщението. Привилегировайки един тип нагонови съдържания за сметка на друг, декадентът неминуемо губи естественото си равновесие. В този план липсата на който и да било от инстинктивните компоненти се превръща в мъчителен недостиг на съответния тип природна енергия. Излишъците от определени други типове енергия на свой ред пък навличат на субекта действието на нежелани корективи от един низш регистър. Създават се предпоставки за особено комплексни, трудни за навигация, многопластови активноупадъчни развития, засягащи множество природи у индивида...
23. Как се отнася един типичен декадент към природните си нагони?
— Често декадентът може да бъде наблюдаван в позицията на отрицател на нагоните. Това обаче е само негова най-непосредствена реакция на противоположността, която открива между духовния свят, към който принадлежи, и низшия слой на околната природа, представен от животинските инстинкти, присъщи и на човека. Друга характерна негова позиция, понякога паралелна на първата, е тази на индивид с необичайно екзалтирани нагони. Според автора това е състояние, в което един слаб, не твърде силен или потиснат нагон се държи (и изживява) като изключително силен и неограничен. Екзалтацията на нагоните и тяхното отхвърляне (съответно потискане) вървят ръка за ръка, ако и да изглеждат чисто противоположни. У декадента те са просто фази на едно и също упадъчно положение – трайният конфликт между нагона и висшата духовност на субекта. Именно то характеризира декадентството във върховна степен. Оттам насетне духовната природа на индивида или не желае изобщо да се свързва с животинската и всячески страни от нея, или тяхната връзка се осъществява вторично, допълнително, със закъснение, и изглежда изкуствена, дори извратена. Получената чрез нея психосоматична същност (инстанция) бива наречена „дарбено-нагонов комплекс”. Тъкмо дарбено-нагоновите комплекси у индивида стават ядра на най-значителни активноупадъчни развития. Основна причина за това авторът вижда в обстоятелството, че дори в рамките на един такъв комплекс, чието съчетаване е било пожелано от субекта, скритият или явен антагонизъм между неговите духовни и нагонови съставки не би могъл никога да бъде заличен. Той неминуемо се превръща в траен вътрешен конфликт. Това важи и за трите главни потока от подобни комплекси, които биват разграничени въз основа на типа нагонови съдържания, преобладаващи в тях – съответно демонизъм, мономания и еротомания.
24. Как се отнася един типичен декадент към културата?
— Най-напред всяка външна култура лесно избледнява и се обезценява пред есенциалистичния поглед на декадента, откриващ мигновено същината на битието, която прозира зад всяка културна привидност. Като с рентген, проникващ под външната обвивка, декадентът веднага съзира съчетаността, изкуствено стъкменият характер на една култура. Така за него тя никога не е даденост, а творение, което непрестанно се прави и преправя. Това значително откроява декадента на фона на човешкото множество от индивиди, които възприемат културата органично, нерефлектирано – като даденост или някаква част от природната среда. Ако за тези средностатистически хора културата е една и има характер на аморфно цяло, в което са потопени, за декадентския субект няма „една” култура, а много култури – актуални или принадлежащи на миналото, ниски или високи, локални или глобални – между които той е способен да прехожда и „превключва” по свое желание. Тази негова позиция обаче го прави некомуникативен, а понякога и неадекватен в едно общество от лица, чието мислене и поведение се явява функция на доминиращата в момента култура. Подобни лица например не са в състояние да схванат културната ирония на декадента, произтичаща именно от описания му глобален поглед върху културността. Друг тип разминаване между конвенционалното разположение и декадентското се състои във факта, че декадентът обикновено гради своето вербално и актово поведение върху духовната култура – т. е. върху различните културни сегменти, почиващи върху духовността, каквито са изкуството, науките, философията и религията. Това положение прави трудно или невъзможно общуването му с индивиди, формирани от масовата култура. И на свой ред се превръща в пореден активноупадъчен фактор по отношение на декадентството.
25. Как се отнася един типичен декадент към техниката?
— Декадентът е характерен с това, че поставя техниките най-напред и преди всичко в услуга на дарбата и духа. Той се надява (и заблуждава), че мощта на техническото средство би могла да подкрепи дарбата в нейното усилие да преодолее упадъчния си характер. Вместо това обаче най-често самата дарба „заразява” техниката с упадък – набързо превръща и най-добрата техника в слаба и непригодна. Застанала пред свръхчовешките цели на духовната дарба, която и да било техника би се изпълнила със слабост. Проблемът е, че самото техническо средство е неутрално по отношение на конфликта между духа и природата, респективно между човешките дарби и низши инстинкти. То просто прихваща особеностите на енергията, която си служи с него. Голямата борба на декадентството да създаде и установи процедури, чрез които техниките, технологиите и човешките умения да бъдат пригодени да служат на висшия дух, без да бъдат повлиявани от неговите упадъчни аспекти, прилича на усилията да бъде създаден вечен двигател (перпетуум-мобиле) – това е една обречена борба, в която намира израз самата трагична същност на декадентството. Често срещани постдекадентски последствия от нея представляват феномените на т. нар. „сакрална технокрация” – например пораждането на нещо като религиозно благоговение пред науката и техническите средства. Собственият смисъл на духовността бива изгубен от субекта, който търси свой посредник към нея в лицето на техниката. Като че ли на обратния полюс, но със сходен резултат е „технокрацията на сакралното”, която на свой ред прилага технически критерии и подходи към областите, които в общия случай биват сакрални за индивидите. Тук последствията се състоят в принизяването, циничното възприемане на тези области. Във всеки случай намесата на неутралния и безличен технически елемент в сакрално основаната сфера на духовното следва да причинява упадъчни въздействия. Същите биват разгледани в Десета глава на книгата.
26. Какво представлява гениалността в светлината на разбирането за декадентството?
— Гениалността авторът схваща най-вече като „свръхмощ на преддекадентството” или „увековечено преддекадентство на духа”. В културно-исторически смисъл пък лансира твърдението, че онова, което преди столетия се е мислело като „гениалност”, днес просто трябва да бъде мислено като „декадентство” – сиреч че в известен смисъл гениалността е синоним на декадентството, като разликата между двете понятия се състои единствено в това, че са били изковани в различни епохи. Геният, който в друга културна ситуация може би е бил възможен като цялостен и „доживотен” персонаж, в съвременността няма алтернатива освен бързо да се спусне по упадъчните пътища на декадентството. Причина за това е фактът, че големината на духовната дарба, характеризираща една истинска гениалност, я превръща в нещо като „бомба, заредена с упадък”. Първоначалният статус на субекта, изразяващ цялата сила на неговите дарби в тяхната ненакърнена позитивност, се превръща просто в кратък момент на неговия упадък – именно в преддекадентство. Оттам насетне го очакват единствено упадъчните развития на зрялото декадентство – активният упадък и поступадъчните състояния. Във всеки случай, доколкото изобщо съществува днес, истинската гениалност[3] се оказва възможна единствено като момент от една упадъчна история.
27. Колко и кои са главните посоки, към които е обърната теорията на упадъка?
— Авторът споменава три такива посоки. Най-напред чисто теоретичната, която сочи към въвеждането на „упадъчен дискурс” в хуманитаристиката, и по-специално в интерпретацията на различни частни сюжети в науките за човека – история, психология, лингвистика, литературознание, социология и пр. Въпросните науки биват приканени да се възползват от инструментариума, създаден от теорията на декадентството, за целите на собствените си изследвания. На второ място авторът изтъква основаването на нова, самостоятелна област на емпирични изследвания, произтичаща от обособяването на упадъчните феномени. Става дума за необходимостта да се установи действителното статистическо разположение на упадъчните феномени, описани тук, в различни общества по света днес. Това може да се постигне с прилагането на социологически методи за изследване. На последно място, но не и по значение, се препоръчва въвеждането на темата за упадъка и декадентството в педагогиката.
28. Как би изглеждала една педагогика, основана върху теорията на упадъка?
— Този въпрос има две страни – съдържателна и формална. Относно съдържателната страна на въпроса авторът смята, че въвеждането на упадъчно-декадентската теория сред обсъжданите още от подрастващите в горния училищен курс сюжети би изиграло изключително положителна роля в ценностно-познавателния живот на младите хора. Такова въвеждане би изглеждало например като употреба на упадъчни подходи в интерпретацията на различни литературни, културни, исторически и пр. теми, в които намират израз разграниченията между дарби и нагони, духовност и земна природа. Би могло да се изтъква и обсъжда положението, че всяка изява на духовността попада под въздействието на една упадъчна „гравитация”, която се стреми да я принизи, докато всяка изява на инстинктите открива бързо територии за издигане и усъвършенстване на цялото човешко същество като ансамбъл от различни природи... Колкото до формалния въпрос как именно да бъде интегриран упадъчният момент сред формите на педагогическата дейност, отговорът му зависи от общото разположение на изложената тук теория в културата на съвременността, и по-специално в науките за човека. Пътят към навлизането й в тези области преминава на свой ред през известна педагогическа дейност във висшите учебни институти – необходимо е да се четат курсове, посветени на тази теория, най-вече пред студенти по философия, но също тъй и пред психолози, филолози, историци, социолози, педагози и пр. Очевидно не би било възможно подобна теория да достигне до своето масово приложение, ако тя не получи широк обществен отзвук (авторът впрочем остава скептичен относно тази перспектива)... Съществуват обаче по-съществени аспекти на нейното локално приложение, които биха могли да бъдат взимани предвид от отделни индивиди, занимаващи се с педагогическа дейност – именно как изобщо следва да гледа на тази дейност един субект, убеден в правилността на упадъчната представа за човешките дарби. Тогава би станало възможно самата педагогика, дори и без да е съдържателно въвлечена във въпроси, свързани с упадъка и декадентството, да осмисли себе си в своя аспект на „техническа работа върху духа и инстинктите” на подрастващите субекти. Това означава най-напред тя да приеме и осмисли положението, че всяко техническо усвояване на определено (когнитивно или друго) умение причинява процес на пасивен упадък на дарбата, свързана с въпросното умение. Същевременно обаче индивидуалните нагони, въвлечени в техническия процес, търпят издигане, което, в зависимост от цялостния дарбено-нагонов баланс на индивида, би могло да обхване цялото му същество. „Педагогиката на умението” обаче далеч не е една и съща, приложена към един масов човек, и към един декадент – сиреч към субект с изявени дарби на индивидуалния дух... Ориентацията именно в тези и подобните на тях въпроси би характеризирала в най-голяма степен една педагогика, основана върху огласената тук теория за човека.
29. Възможно ли е позитивно-научното аргументиране на теорията на упадъка, и как?
— Такова би било частично възможно дотолкова, доколкото във въпросната теория се съдържат, респективно биха могли да се открият и откроят позитивни изказвания, които да бъдат поне отчасти доказуеми, респективно опровергаеми емпирично. Деликатният момент обаче е този, че именно на онези положения, които допускат и/ли предполагат такава проверка, теорията на упадъка държи най-малко, докато цялостният й патос се отнася предимно до твърдения, които не биха могли да бъдат проверени по подобен начин, а предполагат едно духовно-светогледно тълкувание. При все това начинанието да се извършат отделни процедури на верификация по отношение на области, засегнати от настоящата теория, съвсем не е лишено от смисъл и значение. Авторът на книгата от години сам извършва подобни изследвания. Те имат формата на тестове/анкети, в които се проучва отношението на изследваните лица към определен кръг твърдения, свързани с различни аспекти от изживяването на активен или пасивен упадък. Чрез степента, в която се идентифицират с тези твърдения, лицата изявяват степента си на причастност към упадъчните феномени. По такъв начин може да се установи самото присъствие на тези феномени във вътрешния живот на група от изследвани лица, както и – косвено (статистически) – в обществото като цяло, респективно в различни негови сегменти. По този въпрос вж. още книгата „Дарби на индивидуалния дух” (С., 2005, изд. „Архимед”).
30. С какво теорията на упадъка и декадентството би могла да обогати съвременните науки за човека?
— Най-важният принос на настоящата теория към науките за човека според автора се състои във въвеждането на една упадъчна перспектива, паралелна на традиционната за Модерността еволюционна и прогресистка нагласа. Става дума най-напред да се възпрепятства безкритичното приемане на схемата, според която човекът участва в един универсален еволюционен процес, като индивидуален и локален момент на това мащабно движение бива прогресът. Плод на такова безкритично заимстване на прогресизма е например убеждението, че всеки индивид търпи известно духовно развитие, че самата духовност е една област на прогресивно изграждане, при което най-успелите в духовен план следва да постигнат и съответен напредък в материалната и социална област. Обратно на всички подобни разбирания, теорията на декадентството води към възгледа, че духовността е област, белязана поначало от едно универсално движение на инволюция – тя винаги трябва да се принизи и да дегенерира, за да заживее в контекста на човешкото. Въплъщаването на висшите космични интуиции в земния живот всъщност е процес на инволюция. Този глобален процес намира израз в съдбите на отделните същества като упадък. От всяка истинска духовност следва да очакваме пораждане именно на вихри от упадъчни движения. Ако е оправдано понятието за еволюция, то засяга единствено природата и живия свят в частност. Двигател на прогреса у едно човешко същество най-често биват неговите нагони, понеже те априори биват поставени да функционират в една по-висша среда от онази на чистата природа. Така индивидът се развива, понеже към това го тласка упорството на инстинктите му да стигнат до равнището на цивилизованата обществена среда. Просто животинското трябва да израсне, за да пребивава в човека. Обратно, духовното, божественото трябва да се снижи, за да пребивава сред човешките форми. Именно тези разбирания следва да изиграят ролята на коректив по отношение на безкритичния прогресизъм и еволюционизъм. В резултат от прилагането на изложената тук антропологическа теория се стига до един балансиран възглед за човека като средина между мащабните движения на еволюция и инволюция, които съответно той възприема в индивидуален и културен план като прогрес и упадък. Еволюцията винаги бива допълнена с инволюция и адекватното понятие за техния действителен синтез, предложено от автора, е това за иневолюцията. То означава, че човекът е субект едновременно на прогресивни и упадъчни процеси – първите засягат най-вече неговата природа, а вторите – неговия дух. Именно в постигането на такъв балансиран възглед се сочи и основният принос на огласената тук теория към съвременните науки за човека.
____________________
[1] Тук „двата пола” не изчерпват цялото поле на полови дефиниции, а се разглеждат само като негови крайни или екстремни образци. Вж. повече в Допълнение 1 към гл.8.
[2] За адекватното представяне на идеята за комплементарност на понятията за еволюция и инволюция авторът предлага употребата на новоизкования термин „иневолюция”, получен от синтеза на двете думи. Ако терминът „еволюция” е приложим единствено към чистата природа, а „инволюция” – единствено към чистия дух, то човекът като съвършен синтез на природно и духовно всъщност е субект на иневолюция. Това означава, че докато чисто природните елементи в него неспирно се издигат, насочвани от културата, чисто духовният елемент у него неизбежно претърпява упадък – и в своята неразривна цялост тези два процеса изглеждат като дял от един комплексен, мащабен процес, в който е въвлечен целият човешки род – иневолюцията на човека.
[3] Говорейки за гениалността, следва да отчитаме, че в наши дни понятието за нея е изключително размито. Това проличава например от твърдения в смисъл, че бил „гениален” някой си предприемач или дори футболист. Геният по определение е универсален. Със своите мисли и деяния той следва да се докосва до фундаменталното. Затова именно се нарича „гений” – сиреч „дух”. Той трябва да бъде обърнат към тоталността на Духа, съответно да бъде поне до известна степен деятел на духовната култура. Азбучен пример за гений имаме у Леонардо да Винчи – едновременно велик художник, учен, математик, инженер, мислител. Явно обаче съвременната култура изпитва значителен дефицит, който й пречи да осмисля и поддържа в обръщение такова понятие.
— Книгата разглежда четири сфери на индивидуален упадък, които могат да бъдат наречени есенциална, екзистенциална, социална и културно-светогледна.
2. Кои са областите на есенциален упадък и какво съдържание обхваща всяка от тях?
— Тези области са наречени „етернализъм”, „метатопика” и „есенциализъм”. Те се отнасят до упадъчни феномени съответно по линиите на противопоставяне вечност-време, безпределност-пространство, интуиция-език.
3. Кои са областите на екзистенциален упадък и какво съдържание обхваща всяка от тях?
— Тези области са наречени тук „емпатия”, „ониризъм” и „соматизъм”. Те се отнасят до упадъчни феномени съответно по линиите на противопоставяне директност-опосредстваност (на душевното възприятие), вълнение-безчувственост (на емоционалната реакция), единство-разкъсаност (на въплъщението или целостта).
4. Кои са областите на социален упадък и какво съдържание обхваща всяка от тях?
— Тези области са наречени тук „демонизъм”, „мономания” и „еротомания”. Те се отнасят до упадъчни феномени съответно в нравствеността (по линията на противопоставяне между злото и доброто), общественото взаимодействие (по линията на противопоставяне между индивида и другите) и полово-родовите отношения (по линията на противопоставяне между идеите за двата[1] пола). Една обща за трите области линия на противопоставяне е тази между духовните дарби и природните нагони на индивидите. В този смисъл основа на демаркацията между въпросните три области е типът нагони, с който е същностно свързана всяка от тях, както следва: демонизмът – с агресивно-деструктивните или „негативни” нагони, мономанията – с его-социалните нагони или „нагоните за опосредстване” (също така „неутрални” нагони), най-сетне еротоманията – с полово-родовите нагони, „нагоните за свързване” (или още „позитивните нагони”). Всеки от феномените на демонизма, мономанията и еротоманията се дължи на формирането на определен комплекс от съответния нагон и близки до неговото естество структури на духовната дарба у индивида.
5. Кои са областите на културно-светогледен упадък и какво съдържание обхващат?
— Тези области са наречени тук „духовност”, „сакрализъм” и „технокрация”. Те се простират по общата за всички тях линия на противопоставяне между духа и природата (съответно дарбата и нагона у човека, интерпретирани на свой ред като сакрални и/ли профанни) и се отнасят до упадъчни феномени съответно в сферите на духовната култура (изкуство-религия-познание), културата на даденото (природата, тялото, нагоните) и обществения свят на техниката (рационалността, опосредстваното въздействие, инструментите, методите, протоколите, институциите, машините и пр.).
6. Кой е крайният (последният) субект на човешкия упадък?
— В смисъла на „упадащо битие” у човека, това е чистата дарба на духа. Именно тя извървява упадъчния път на своето оттегляне от плоскостта на човешките усещания, изживявания, сетне въздействия, осъществявания, най-сетне и от самото знание за нея или най-елементарното й регистриране. В смисъла на човешки субект, дефиниран въз основа на опитността си за този упадък, това е декадентът.
7. Как се отнасят помежду си термините „еволюция” и „инволюция” тук?
— Авторът гледа на въпросните два термина като на взаимно допълващи се (комплементарни) понятия, а не като на антоними (противоположности). Те не могат да бъдат противоположни, тъй като имат различен последен субект. В случая с инволюцията този последен субект е духът, а в този с еволюцията – природата. С други думи, духът инволюира (въплъщава се, „снижава се” до равнището на природния субстрат и все повече избледнява като общо определение на въплътеното същество), докато природата еволюира (одухотворява се, „издига се” към духовността, като става все по-комплексна и многоизмерна, и в този си усъвършенстван вид добива все повече основания да представлява сама определение за целостта на въплъщението).[2]
8. Колко и какви биват главните етапи в хода на индивидуалния упадък?
— Според най-елементарната схема, представена в тази книга, етапите на упадък на което и да било качество у една индивидуалност са три – предупадъчно, активноупадъчно и поступадъчно състояние. От друга страна, с оглед на специфичната позиция на декадентството като социален носител на чувствителността към упадъка, първият и третият от тези етапи придобиват малко по-тесните определения съответно на „преддекадентство” и „постдекадентство”. Най-сетне, за да се разграничи декадентският упадък от обичайните „анестезирани” форми на упадък у човека, за последните бива изкован терминът „пасивен упадък”. По такъв начин пълната, максимално разгърната схема на човешкия упадък трябва да притежава шест момента – предупадъчност, преддекадентство, пасивен и/ли активен упадък, постдекадентство и поступадъчност. Тъй като обаче пасивният упадък всъщност е необходим елемент от всеки упадъчен процес и се включва по-скоро в определението на цялото, отколкото на някой негов момент, той би могъл и да се извади извън самата схема. Така най-точното схематично представяне на човешкия упадък следва да притежава пет момента – предупадъчност, преддекадентство, упадък (декадентство), постдекадентство и поступадъчност. Средните три от тях образуват т. нар. „травматичен комплекс на въплъщението” (декадентство), докато крайните два заедно с подразбиращия се преходен момент на пасивния упадък, който осъществява връзката им, онагледяват „анестезираните”, незабележими упадъчни процеси у индивидите и обществата.
9. С какво са характерни предупадъчното и преддекадентското състояние?
— И двата типа състояния се характеризират с изобилие на неупаднали духовно-душевни дарби, но разликата между тях е, че в обобщената предупадъчност тези дарби не биват регистрирани, нито съответно тематизирани. Техният статус е „органичен”, те не биват разграничавани от целостта на индивида. Обратно, в преддекадентското състояние въпросните дарбени съставки биват ясно разграничени и с тях често бива отъждествяван (идентифицира се) целият индивид. Те проявяват определена тенденция да стават негово средоточие, да се превръщат в ценностен и емоционален ориентир, да направляват индивида. С една дума авторът определя това състояние като „екзалтация” (на духовната дарба). Екзалтацията е сигурен знак, че въпросната дарба е изправена пред перспективата на активен упадък, а нейният субект, съответно – пред тази на декадентството.
10. Какво разбира авторът под термините „активен и пасивен упадък”?
— „Активен” авторът нарича упадъка, протичащ като страдание. Достатъчното наличие на подобен тип процеси у една индивидуалност определят нейния субект като „декадент”. Обикновено става дума за агония на духовно-дарбени елементи, които се съпротивляват на опитите да бъдат унищожени от даден жизнено-материален коректив. Обратно, при пасивния упадък подобна съпротива липсва, тъй като не е налице даже елементарно регистриране на упадъчния процес от страна на индивида. Сред най-типичните фактори, пораждащи пасивен упадък, са техниките, методите и средствата, които създават дистанция между човека и предметите на неговата дейност (опосредстващите елементи), рутината на стандартизираното ежедневие, преобладаването на усреднения човешки интерес, незабележимата репресия над всяка крайност, постоянно високото равнище на сетивно-емоционални дразнители и т. н.
11. С какво са характерни поступадъчното и постдекадентското състояние?
— Тези състояния обозначават етапи на значителен, вече осъществил се упадък на духовно-душевните дарби на индивида. Само че отново, както при предупадъчното състояние, в обобщената поступадъчност също не се регистрира, нито тематизира загубата на тези дарби. Обратно, в постдекадентството субектът е болезнено съзнателен за нея, тъй като я е изживял като дълъг травматичен процес. По тази причина и душевните разположения, които той е приел, чувствително се различават от конвенционалните – в тях намира израз целият този болезнен процес. Нерядко те изглеждат като перверзия на обичайните нагласи. Затова и постдекадентството се явява толкова ярко и характерно на фона на стандартната поступадъчна усредненост.
12. Как нагоните се отнасят към упадъка?
— Природните нагони на човешкото същество го съпътстват на всеки етап от неговия упадъчен процес. Най-напред именно те обикновено застават в основата на преддекадентската екзалтация на дарбите. В активноупадъчното състояние пък нагоните стават фундаментален вътрешен коректив, осъществяващ иманентния им активен упадък. Последният бива толкова по-ефикасно провеждан, колкото по-тесни и здрави соматични връзки е създал субектът между дарбите и нагоните в своето същество (т. нар. „дарбено-нагонови комплекси”). Вътре в рамките на комплекса, макар и слети в органично единство, дарбените и нагоновите елементи продължават да встъпват в корективни взаимодействия, което представлява неизчерпаемо енергийно „гориво” на съответния активноупадъчен процес (образцови дарбено-нагонови комплекси, в които се разиграват въпросните взаимодействия, биват тези на демонизма, мономанията и еротоманията, разгледани съответно в Шеста, Седма и Осма глава на книгата). Най-сетне, в постдекадентските състояния отново нагоновите енергии се оказват решаващи за типа нагласа на индивида, възникнала като изход от активноупадъчния процес. Ако състоянието се характеризира с превес на нагоновата енергия, получаваме най-често перверзен изход, при който идейно-духовното съдържание на дарбата се явява преобърнато, а нагонът е поел ценностното и житейско управление на субекта. Обратно, в състояния, в които нагоновата енергия е била изчерпана в борбата за хегемония над комплекса, упадналата вече дарба изглежда като формален победител, тъй като утвърждава собствените си съдържания като водещи, ала те са трайно лишени от нагоновата сила, която единствена би могла да ги утвърди като мощно, водещо соматично единство. „Оголена” без защитата на съпътстващите я нагони, тази във вътрешен план наложила се дарба всъщност става лесна плячка на енергийните форми, атакуващи съществото отвън. Получава се крехко и уязвимо постдекадентство, лишено от природни сили. Макар и вътрешните му упадъчни процеси да са приключили, сега то изведнъж се изправя срещу цялата суровост на външния нагонов свят и шансовете му за оцеляване не са на негова страна.
13. Как се отнасят към упадъка техническите средства, методи, инструменти, протоколи, институции и пр., създадени от обществата?
— Вече бе казано, че те пораждат „анестезиран”, незабележим и неусетен упадък на душевната и духовна дарба (затова в термините на книгата те биват квалифицирани и като т. нар. „поступадъчни агенти”). Освен това обаче същите стоят в основата на едно предварително обезценяване на индивидуалната човешка дарба. Всички конвертиращи и опосредстващи инстанции на обществото и отделния човек осъществяват размиването, асимилирането, абсорбирането на дарбата и съответно нейната формална (т. е. идейна) и енергийна консумация от страна на свръхчовешки, свръхиндивидуални, анонимни цели и потребности. Което приема облика на директен пасивен упадък.
14. Какво всъщност е упадъкът сам по себе си?
Упадъкът представлява процес, в който определена реалност (най-често качество на човешкия индивид), приета за ценна и значима, постепенно се оттегля, отслабва, избледнява, (количествено намалява, а качествено се влошава). С оглед на човешкото битие това означава, че тя се артикулира (изявява и възприема) все по-рядко, а силата на отделните й прояви бива все по-малка. Основно в тази книга понятието за упадъка се прилага по отношение на духовните дадености (дарби) на индивида.
15. Кои/какви са основните характеристики на декадента?
— Същностна характеристика, определяща даден субект като декадент, е склонността му към активни упадъчни процеси. С други думи, ако у средностатистическия индивид упадъкът, доколкото такъв се наблюдава, бива предимно пасивен, т. е. значително анестезиран и с това почти неосезаем, то у декадента същият бива не само регистриран, но и често застава във фокуса на изживяванията като тяхна болезнена сърцевина.
16. Как се отнася един типичен декадент към духовността?
— Типичният декадент се смята за „духовен човек”. Той е склонен да изтъква приоритета на духовното начало пред всички аспекти на природата. В мисленето и словесността му това намира израз като „есенциализъм” – постоянно търсене на същността на нещата, абсолютната истина, чистото битие отвъд привидностите на човешките сетива, инстинкти и обществено-езикови значения. В отношението си към отминаващото време и живота декадентът винаги изхожда от представата си за Вечността; в отношението си към пространството, което обитава, изхожда от представата си за космическата Безпределност. Така конкретното време и място, в което се намира той или други същества, възприема като един вид несъществена случайност. Независимо дали сам вярва в Бог или не, декадентът всъщност прилага към света една божествена гледна точка, доколкото същата по дефиниция е независима от времето, пространството и причинно-следствените отношения, които се разиграват в тях. Това го въвлича в редица упадъчни процеси.
17. Как се отнася един типичен декадент към познанието (и метафизиката)?
— Типичният декадент категорично разграничава процесите на добиване на познание от онези на споделяне или изказване на познания. За него единственият способ за добиване на истинно познание е интуицията. Разбира я като мигновено осенение, светкавичен достъп до огромна мисловна картина от взаимовръзки между потенциално безкраен брой отделни феномени. Получаването на интуиции е чисто вътрешен процес, който няма нищо общо с обучението, споделянето или проучването на информация. Той представлява непосредствен контакт със самата същина на Вселената. Затова и не стои под условието на езика или причинно-следствената логика. У декадента добивът на познавателни интуиции е изключително интензивен; по тази причина той нерядко въобще не е в състояние да „насмогне” на словесното им изразяване. Поради това на външен план може дори да изглежда, че той сякаш не разполага с достатъчно силни познавателни способности, нито владее достатъчно познавателни съдържания („знания”). Тази същностна диспропорция между вътрешно и външно познание става фундаментален източник на специфични когнитивно-комуникативни упадъчни процеси у субекта. Колкото до онова, което бива окачествявано като „метафизика”, обикновено изглежда именно то да съставлява вътрешните съдържания, с които декадентът борави предимно. Най-често метафизичното намира израз в разбиранията му като йерархичен подход по отношение на всяко битие. Неприемливите, неадекватни, безсъдържателни или най-малкото абстрактни за повечето съвременни хора деления като това между същност и обвивка, субстанция и акциденция, истина и привидност, цел и средство, есенция и екзистенция и редица други, у декадента са органична част от собственото мислене и поведение. Което на свой ред отново го въвлича в специфичен кръг от упадъчни следствия, описани основно във Втора глава на книгата, но отчасти също и на много други места в нея.
18. Какво е характерно за декадентската духовност?
— Най-съществен за декадентската духовност е нейният неприложим по отношение на действителността характер. С други думи, декадентската духовност е неизползваема като средство по отношение на каквато и да била жизнена цел. Тя е „цел в самата себе си”, възприема се от субекта като самото последно съдържание на света и в този смисъл по никакъв начин не би могла да послужи като средство за постигане на конкретни цели. В опитите за подобна употреба нерядко декадентът е склонен да вижда и фундаменталната порочност у хората и културите. Съответно, тоталното опосредстване на духовността, практикувано от съвременните цивилизации, няма как да не встъпи в ролята на активноупадъчен агент по отношение на субекта. Иначе, в съдържателен план декадентската духовност не е обвързана по необходимост с определен културен сегмент. С други думи, тя може да се прояви и като изкуство, и като религия, и като философия (последното включващо най-широк кръг от значения, в които присъстват и науката, и метафизиката, и светогледния изказ изобщо – съответно морално-етическият, познавателният и естетическият аспект, присъщ на светогледите въобще). С оглед на тези уточнения може да се говори за едно художествено (артистично), едно религиозно (верско) и едно светогледно (научно-философско) декадентство, а също така да бъдат разграничавани естетическото (свързано с еротизма и сексуално-родовите нагони, както разбираме от Осма глава), етическото (свързано със злото и агресивно-деструктивните нагони, както се посочва в Шеста глава) и познавателното декадентство (свързано с индивидуализма и его-социалните нагони, както се твърди в Седма глава). Върховният декадент обаче по своето определение съчетава всички тези аспекти в едно-единствено свръхупадъчно битие на абсолютен духовник.
19. Какво е характерно за декадентската душевност?
— В количествения смисъл на сила и интензивност на реакцията душевността на декадента може да бъде охарактеризирана като „свръхчувствителна”. Повечето психични процеси у един типичен декадентски субект протичат със значително по-голяма интензивност, отколкото у средния индивид. Колкото до качествения аспект на декадентската психика, тя бива описана тук като „Аполоново-Дионисова”, сиреч синтезираща един съзерцателен и един възбуден елемент в неразличимо единство. Това означава, че спокойното съноподобно съзерцание у декадента непосредствено води до опиянение; самото опиянение на декадентския субект от своя страна притежава редица характеристики на съзерцанието – то не се нуждае от материалните дразнители, които обикновено го причиняват и обуславят у средностатистическия индивид. Тази и други особености правят от декадента изключителен субект на душевното проникновение, който може да служи за образец относно източниците на художествена нагласа и религиозно-метафизични импулси в културите.
20. Как се структурират духовните дарби у един типичен декадент?
— У типичния декадент се очаква да е налице йерархическа структура на духовните елементи. При нея за най-значими следва да бъдат смятани онези от тях, които притежават най-чисто идеален (несетивен) характер. В този смисъл за най-висши се сочат есенциалните дарби на етернализма, метатопиката и интуицията, тъй като те се отнасят непосредствено до свръхсетивни предмети – вечността, безпределността и чистите взаимовръзки между интелигибилните (умопостижимите) реалности. След тяхната група и като производни на тях вече биват разглеждани екзистенциалните дадености като емпатията, ониризма и соматизма, понеже те произтичат от битието на душевно-соматичното изживяване, а то изцяло е обусловено от конкретното земно въплъщение и с това не притежава етерналистичния, метатопичен или с една дума – есенциалния характер на чистите духовни дарби. Най-сетне като низши се разкриват отраженията на духовни дадености, протичащи покрай обществения живот на индивида – нравствеността, добродетелите на участието и взаимодействието, еротизмът и родителството. Освен че са вплетени в изживяванията на душевността и телесността, те по неразделен начин са свързани и с инстинктите, свойствени за животинската природа. Това радикално ги отдалечава от областите на висшата духовност.
21. Как се отнася един типичен декадент към духовните си дарби?
— Преди всичко, духовните дарби у декадента имат ярко упадъчен характер. Тяхното упражняване се свързва предимно със страданието на субекта. Поради това става възможна появата на парадоксална реакция към собствените дарби, склонна да ги заклеймява и отрича, виждайки в тях източник на агония у индивида. Ако и да не стигне до радикалното им отрицание, декадентският субект във всеки случай поддържа едно най-малкото двойствено отношение към тях. От една страна, те неоспоримо се свързват с висшата реалност, до която изобщо би могъл да има достъп един земен и в частност човешки субект. От друга страна, същите са причина и за неговата трагедия във въплъщението, тъй като безспир му разкриват низшата същина на последното. В този смисъл духовната дарба у декадента става синоним на неговата трагична участ.
22. Каква структура притежават природните нагони у един типичен декадент?
— Най-общата структура на нагоните на всеки човешки субект ги поставя в три категории, разполагащи се по спектъра между позитивното и негативното, като се мине през неутралното. Това триделение произхожда от структурата на самата душа или психиката на въплътеното същество, поставяща изживяванията между двата полюса на удоволствието и неудоволствието, съответно насладата и страданието, между които е безразличното. В същата полярна структура попадат и волевите импулси, разполагайки се между желаното и нежеланото. Съответно и нагоните на едно въплътено или душевно същество биват позитивни, негативни и неутрални. По-точно авторът разграничава у човека (в реда, използван в главите Шеста, Седма и Осма) агресивно-деструктивния (негативен), азово-социалния (неутрален) и полово-родовия (позитивен) нагон. Така бива описана универсалната нагонова структура у висшите земни същества; а колкото до декадента, той би бил склонен да въведе в нея известна йерархия, свързана с неговата дарбено доминирана светогледна ориентация. Обикновено в тази йерархия низши се оказват агресивно-деструктивните нагони, тъй като по съдържанието си те отстоят най-далече от световете на чистата духовна дарба. Съответно, често срещана съблазън представлява декадентската склонност да се поставят полово-родовите инстинкти на пиедестал в човешката природа, доколкото те биват непосредствено прилагани към жизнения синтез – представляват нещо като земна „реплика” на самото божествено сътворяване на живота. Друга съблазнителна склонност за декадентското мислене се състои в привилегироването на свой ред на азово-социалните нагони, тъй като чрез своята „неутралност” те пък като че ли притежават тъй близката до естеството на духа независимост от чисто позитивното и(ли) негативното. Най-сетне, един по-причастен към демонизма слой от декадентството би бил склонен и да отдава повишено значение на агресивно-деструктивните нагони, доколкото същите са свързани с най-мощните процеси на енергообмен, познати на човека. Каквато и ценностна йерархия обаче да бъде допусната по отношение на нагоните, тя лесно се превръща в упадъчен фактор, тъй като всички природни дадености са еднакво необходими за жизнените основи на въплъщението. Привилегировайки един тип нагонови съдържания за сметка на друг, декадентът неминуемо губи естественото си равновесие. В този план липсата на който и да било от инстинктивните компоненти се превръща в мъчителен недостиг на съответния тип природна енергия. Излишъците от определени други типове енергия на свой ред пък навличат на субекта действието на нежелани корективи от един низш регистър. Създават се предпоставки за особено комплексни, трудни за навигация, многопластови активноупадъчни развития, засягащи множество природи у индивида...
23. Как се отнася един типичен декадент към природните си нагони?
— Често декадентът може да бъде наблюдаван в позицията на отрицател на нагоните. Това обаче е само негова най-непосредствена реакция на противоположността, която открива между духовния свят, към който принадлежи, и низшия слой на околната природа, представен от животинските инстинкти, присъщи и на човека. Друга характерна негова позиция, понякога паралелна на първата, е тази на индивид с необичайно екзалтирани нагони. Според автора това е състояние, в което един слаб, не твърде силен или потиснат нагон се държи (и изживява) като изключително силен и неограничен. Екзалтацията на нагоните и тяхното отхвърляне (съответно потискане) вървят ръка за ръка, ако и да изглеждат чисто противоположни. У декадента те са просто фази на едно и също упадъчно положение – трайният конфликт между нагона и висшата духовност на субекта. Именно то характеризира декадентството във върховна степен. Оттам насетне духовната природа на индивида или не желае изобщо да се свързва с животинската и всячески страни от нея, или тяхната връзка се осъществява вторично, допълнително, със закъснение, и изглежда изкуствена, дори извратена. Получената чрез нея психосоматична същност (инстанция) бива наречена „дарбено-нагонов комплекс”. Тъкмо дарбено-нагоновите комплекси у индивида стават ядра на най-значителни активноупадъчни развития. Основна причина за това авторът вижда в обстоятелството, че дори в рамките на един такъв комплекс, чието съчетаване е било пожелано от субекта, скритият или явен антагонизъм между неговите духовни и нагонови съставки не би могъл никога да бъде заличен. Той неминуемо се превръща в траен вътрешен конфликт. Това важи и за трите главни потока от подобни комплекси, които биват разграничени въз основа на типа нагонови съдържания, преобладаващи в тях – съответно демонизъм, мономания и еротомания.
24. Как се отнася един типичен декадент към културата?
— Най-напред всяка външна култура лесно избледнява и се обезценява пред есенциалистичния поглед на декадента, откриващ мигновено същината на битието, която прозира зад всяка културна привидност. Като с рентген, проникващ под външната обвивка, декадентът веднага съзира съчетаността, изкуствено стъкменият характер на една култура. Така за него тя никога не е даденост, а творение, което непрестанно се прави и преправя. Това значително откроява декадента на фона на човешкото множество от индивиди, които възприемат културата органично, нерефлектирано – като даденост или някаква част от природната среда. Ако за тези средностатистически хора културата е една и има характер на аморфно цяло, в което са потопени, за декадентския субект няма „една” култура, а много култури – актуални или принадлежащи на миналото, ниски или високи, локални или глобални – между които той е способен да прехожда и „превключва” по свое желание. Тази негова позиция обаче го прави некомуникативен, а понякога и неадекватен в едно общество от лица, чието мислене и поведение се явява функция на доминиращата в момента култура. Подобни лица например не са в състояние да схванат културната ирония на декадента, произтичаща именно от описания му глобален поглед върху културността. Друг тип разминаване между конвенционалното разположение и декадентското се състои във факта, че декадентът обикновено гради своето вербално и актово поведение върху духовната култура – т. е. върху различните културни сегменти, почиващи върху духовността, каквито са изкуството, науките, философията и религията. Това положение прави трудно или невъзможно общуването му с индивиди, формирани от масовата култура. И на свой ред се превръща в пореден активноупадъчен фактор по отношение на декадентството.
25. Как се отнася един типичен декадент към техниката?
— Декадентът е характерен с това, че поставя техниките най-напред и преди всичко в услуга на дарбата и духа. Той се надява (и заблуждава), че мощта на техническото средство би могла да подкрепи дарбата в нейното усилие да преодолее упадъчния си характер. Вместо това обаче най-често самата дарба „заразява” техниката с упадък – набързо превръща и най-добрата техника в слаба и непригодна. Застанала пред свръхчовешките цели на духовната дарба, която и да било техника би се изпълнила със слабост. Проблемът е, че самото техническо средство е неутрално по отношение на конфликта между духа и природата, респективно между човешките дарби и низши инстинкти. То просто прихваща особеностите на енергията, която си служи с него. Голямата борба на декадентството да създаде и установи процедури, чрез които техниките, технологиите и човешките умения да бъдат пригодени да служат на висшия дух, без да бъдат повлиявани от неговите упадъчни аспекти, прилича на усилията да бъде създаден вечен двигател (перпетуум-мобиле) – това е една обречена борба, в която намира израз самата трагична същност на декадентството. Често срещани постдекадентски последствия от нея представляват феномените на т. нар. „сакрална технокрация” – например пораждането на нещо като религиозно благоговение пред науката и техническите средства. Собственият смисъл на духовността бива изгубен от субекта, който търси свой посредник към нея в лицето на техниката. Като че ли на обратния полюс, но със сходен резултат е „технокрацията на сакралното”, която на свой ред прилага технически критерии и подходи към областите, които в общия случай биват сакрални за индивидите. Тук последствията се състоят в принизяването, циничното възприемане на тези области. Във всеки случай намесата на неутралния и безличен технически елемент в сакрално основаната сфера на духовното следва да причинява упадъчни въздействия. Същите биват разгледани в Десета глава на книгата.
26. Какво представлява гениалността в светлината на разбирането за декадентството?
— Гениалността авторът схваща най-вече като „свръхмощ на преддекадентството” или „увековечено преддекадентство на духа”. В културно-исторически смисъл пък лансира твърдението, че онова, което преди столетия се е мислело като „гениалност”, днес просто трябва да бъде мислено като „декадентство” – сиреч че в известен смисъл гениалността е синоним на декадентството, като разликата между двете понятия се състои единствено в това, че са били изковани в различни епохи. Геният, който в друга културна ситуация може би е бил възможен като цялостен и „доживотен” персонаж, в съвременността няма алтернатива освен бързо да се спусне по упадъчните пътища на декадентството. Причина за това е фактът, че големината на духовната дарба, характеризираща една истинска гениалност, я превръща в нещо като „бомба, заредена с упадък”. Първоначалният статус на субекта, изразяващ цялата сила на неговите дарби в тяхната ненакърнена позитивност, се превръща просто в кратък момент на неговия упадък – именно в преддекадентство. Оттам насетне го очакват единствено упадъчните развития на зрялото декадентство – активният упадък и поступадъчните състояния. Във всеки случай, доколкото изобщо съществува днес, истинската гениалност[3] се оказва възможна единствено като момент от една упадъчна история.
27. Колко и кои са главните посоки, към които е обърната теорията на упадъка?
— Авторът споменава три такива посоки. Най-напред чисто теоретичната, която сочи към въвеждането на „упадъчен дискурс” в хуманитаристиката, и по-специално в интерпретацията на различни частни сюжети в науките за човека – история, психология, лингвистика, литературознание, социология и пр. Въпросните науки биват приканени да се възползват от инструментариума, създаден от теорията на декадентството, за целите на собствените си изследвания. На второ място авторът изтъква основаването на нова, самостоятелна област на емпирични изследвания, произтичаща от обособяването на упадъчните феномени. Става дума за необходимостта да се установи действителното статистическо разположение на упадъчните феномени, описани тук, в различни общества по света днес. Това може да се постигне с прилагането на социологически методи за изследване. На последно място, но не и по значение, се препоръчва въвеждането на темата за упадъка и декадентството в педагогиката.
28. Как би изглеждала една педагогика, основана върху теорията на упадъка?
— Този въпрос има две страни – съдържателна и формална. Относно съдържателната страна на въпроса авторът смята, че въвеждането на упадъчно-декадентската теория сред обсъжданите още от подрастващите в горния училищен курс сюжети би изиграло изключително положителна роля в ценностно-познавателния живот на младите хора. Такова въвеждане би изглеждало например като употреба на упадъчни подходи в интерпретацията на различни литературни, културни, исторически и пр. теми, в които намират израз разграниченията между дарби и нагони, духовност и земна природа. Би могло да се изтъква и обсъжда положението, че всяка изява на духовността попада под въздействието на една упадъчна „гравитация”, която се стреми да я принизи, докато всяка изява на инстинктите открива бързо територии за издигане и усъвършенстване на цялото човешко същество като ансамбъл от различни природи... Колкото до формалния въпрос как именно да бъде интегриран упадъчният момент сред формите на педагогическата дейност, отговорът му зависи от общото разположение на изложената тук теория в културата на съвременността, и по-специално в науките за човека. Пътят към навлизането й в тези области преминава на свой ред през известна педагогическа дейност във висшите учебни институти – необходимо е да се четат курсове, посветени на тази теория, най-вече пред студенти по философия, но също тъй и пред психолози, филолози, историци, социолози, педагози и пр. Очевидно не би било възможно подобна теория да достигне до своето масово приложение, ако тя не получи широк обществен отзвук (авторът впрочем остава скептичен относно тази перспектива)... Съществуват обаче по-съществени аспекти на нейното локално приложение, които биха могли да бъдат взимани предвид от отделни индивиди, занимаващи се с педагогическа дейност – именно как изобщо следва да гледа на тази дейност един субект, убеден в правилността на упадъчната представа за човешките дарби. Тогава би станало възможно самата педагогика, дори и без да е съдържателно въвлечена във въпроси, свързани с упадъка и декадентството, да осмисли себе си в своя аспект на „техническа работа върху духа и инстинктите” на подрастващите субекти. Това означава най-напред тя да приеме и осмисли положението, че всяко техническо усвояване на определено (когнитивно или друго) умение причинява процес на пасивен упадък на дарбата, свързана с въпросното умение. Същевременно обаче индивидуалните нагони, въвлечени в техническия процес, търпят издигане, което, в зависимост от цялостния дарбено-нагонов баланс на индивида, би могло да обхване цялото му същество. „Педагогиката на умението” обаче далеч не е една и съща, приложена към един масов човек, и към един декадент – сиреч към субект с изявени дарби на индивидуалния дух... Ориентацията именно в тези и подобните на тях въпроси би характеризирала в най-голяма степен една педагогика, основана върху огласената тук теория за човека.
29. Възможно ли е позитивно-научното аргументиране на теорията на упадъка, и как?
— Такова би било частично възможно дотолкова, доколкото във въпросната теория се съдържат, респективно биха могли да се открият и откроят позитивни изказвания, които да бъдат поне отчасти доказуеми, респективно опровергаеми емпирично. Деликатният момент обаче е този, че именно на онези положения, които допускат и/ли предполагат такава проверка, теорията на упадъка държи най-малко, докато цялостният й патос се отнася предимно до твърдения, които не биха могли да бъдат проверени по подобен начин, а предполагат едно духовно-светогледно тълкувание. При все това начинанието да се извършат отделни процедури на верификация по отношение на области, засегнати от настоящата теория, съвсем не е лишено от смисъл и значение. Авторът на книгата от години сам извършва подобни изследвания. Те имат формата на тестове/анкети, в които се проучва отношението на изследваните лица към определен кръг твърдения, свързани с различни аспекти от изживяването на активен или пасивен упадък. Чрез степента, в която се идентифицират с тези твърдения, лицата изявяват степента си на причастност към упадъчните феномени. По такъв начин може да се установи самото присъствие на тези феномени във вътрешния живот на група от изследвани лица, както и – косвено (статистически) – в обществото като цяло, респективно в различни негови сегменти. По този въпрос вж. още книгата „Дарби на индивидуалния дух” (С., 2005, изд. „Архимед”).
30. С какво теорията на упадъка и декадентството би могла да обогати съвременните науки за човека?
— Най-важният принос на настоящата теория към науките за човека според автора се състои във въвеждането на една упадъчна перспектива, паралелна на традиционната за Модерността еволюционна и прогресистка нагласа. Става дума най-напред да се възпрепятства безкритичното приемане на схемата, според която човекът участва в един универсален еволюционен процес, като индивидуален и локален момент на това мащабно движение бива прогресът. Плод на такова безкритично заимстване на прогресизма е например убеждението, че всеки индивид търпи известно духовно развитие, че самата духовност е една област на прогресивно изграждане, при което най-успелите в духовен план следва да постигнат и съответен напредък в материалната и социална област. Обратно на всички подобни разбирания, теорията на декадентството води към възгледа, че духовността е област, белязана поначало от едно универсално движение на инволюция – тя винаги трябва да се принизи и да дегенерира, за да заживее в контекста на човешкото. Въплъщаването на висшите космични интуиции в земния живот всъщност е процес на инволюция. Този глобален процес намира израз в съдбите на отделните същества като упадък. От всяка истинска духовност следва да очакваме пораждане именно на вихри от упадъчни движения. Ако е оправдано понятието за еволюция, то засяга единствено природата и живия свят в частност. Двигател на прогреса у едно човешко същество най-често биват неговите нагони, понеже те априори биват поставени да функционират в една по-висша среда от онази на чистата природа. Така индивидът се развива, понеже към това го тласка упорството на инстинктите му да стигнат до равнището на цивилизованата обществена среда. Просто животинското трябва да израсне, за да пребивава в човека. Обратно, духовното, божественото трябва да се снижи, за да пребивава сред човешките форми. Именно тези разбирания следва да изиграят ролята на коректив по отношение на безкритичния прогресизъм и еволюционизъм. В резултат от прилагането на изложената тук антропологическа теория се стига до един балансиран възглед за човека като средина между мащабните движения на еволюция и инволюция, които съответно той възприема в индивидуален и културен план като прогрес и упадък. Еволюцията винаги бива допълнена с инволюция и адекватното понятие за техния действителен синтез, предложено от автора, е това за иневолюцията. То означава, че човекът е субект едновременно на прогресивни и упадъчни процеси – първите засягат най-вече неговата природа, а вторите – неговия дух. Именно в постигането на такъв балансиран възглед се сочи и основният принос на огласената тук теория към съвременните науки за човека.
____________________
[1] Тук „двата пола” не изчерпват цялото поле на полови дефиниции, а се разглеждат само като негови крайни или екстремни образци. Вж. повече в Допълнение 1 към гл.8.
[2] За адекватното представяне на идеята за комплементарност на понятията за еволюция и инволюция авторът предлага употребата на новоизкования термин „иневолюция”, получен от синтеза на двете думи. Ако терминът „еволюция” е приложим единствено към чистата природа, а „инволюция” – единствено към чистия дух, то човекът като съвършен синтез на природно и духовно всъщност е субект на иневолюция. Това означава, че докато чисто природните елементи в него неспирно се издигат, насочвани от културата, чисто духовният елемент у него неизбежно претърпява упадък – и в своята неразривна цялост тези два процеса изглеждат като дял от един комплексен, мащабен процес, в който е въвлечен целият човешки род – иневолюцията на човека.
[3] Говорейки за гениалността, следва да отчитаме, че в наши дни понятието за нея е изключително размито. Това проличава например от твърдения в смисъл, че бил „гениален” някой си предприемач или дори футболист. Геният по определение е универсален. Със своите мисли и деяния той следва да се докосва до фундаменталното. Затова именно се нарича „гений” – сиреч „дух”. Той трябва да бъде обърнат към тоталността на Духа, съответно да бъде поне до известна степен деятел на духовната култура. Азбучен пример за гений имаме у Леонардо да Винчи – едновременно велик художник, учен, математик, инженер, мислител. Явно обаче съвременната култура изпитва значителен дефицит, който й пречи да осмисля и поддържа в обръщение такова понятие.
