ОБЩЕСТВЕНИ И ПОЛИТИЧЕСКИ ИДЕИ
Бих могъл да обобщя много от своите социални идеи с определението „когнитивно-педагогично-терапевтични”.
Силно схематизирайки, смятам, че по самата си същност въпросът за социалното е въпрос за Истината, т. е. при последна сметка той е въпрос за познанието.
Другояче казано, добро е обществото, в което има по-малко неистина.
Във всички аспекти на последната – заблуда, илюзия, измами, лицемерие, сугестия, конспирации и манипулации, политически популизъм, репресия над свободното слово и независимото познавателно дирене...
Интелектуалецът обаче не разполага (поне не по условие) с механизми за пряко въздействие върху инстанциите, пораждащи неистина в едно общество. Той може да ги обезсилва косвено – например чрез създаването на вътрешни механизми за защита от тях у индивидите. Това може да се извършва ефективно със средствата на педагогиката.
В този смисъл виждам ролята на интелектуалеца и по-специално на философа като субект на известен набор от когнитивно-педагогически практики, целящи пречистване и оптимизиране на познавателното мислене, и в резултат постигащи терапевтичен ефект, свързан с намаляване на въздействията от страна на обществената неистина върху индивида.
По-специално моите социални идеи и проекти в описаната насока се отнасят до индивиди, притежаващи интелигентност над средната, както и чувствително над средната.
Мисля, че именно там, сред тези субекти, борбата за Истината е най-ожесточена и нейният изход има най-значително културно измерение.
Т. е. ако се чувствам „когнитивен педагог” или „когнитивен терапевт”, това е в смисъл, че се занимавам с една висша педагогика, насочена към педагозите, с една висша когнитивна терапия, насочена към терапевтите на обществото.
Целта е да бъдат обучени онези, които обучават; да се заздрави още мисленето на онези, които с обществените си изяви вече въздействат оздравяващо върху мисленето на още по-голям брой хора.
Обучение на обучаващите, терапия на терапевтите... Звучи абстрактно, затова прилагам откъси от един текст, който въплъщава тези идеи.
В същата или съвсем близка посока се намира и един мой "МАНИФЕСТ", публикуван в предходно издание на DARBA.net .
Осъществяването на тези възгледи в социума свързвам и с практикуването на една индивидуална духовна педагогика.
Колкото до разбиранията ми за политиката, те изцяло следват фундаменталния ми възглед за социалното като функция на познанието у индивидите.
За мен този възглед води пряко към един идеал за държавно устройство, което определям с термина "ЕПИСТЕМОКРАЦИЯ". Макар утопична, идеята за едно епистемократично (или "гносеократично") общество може да бъде експериментално (виртуално) пресъздадена под формата на един нов тип електорален механизъм, съвсем не труден за моделиране.
С други думи, ако и проектът ми с това заглавие да е поместен в рубриката "Утопии", в него се съдържат и съвсем изпълними практически указания относно построяването на действащ софтуерен модел на епистемократичен електорален механизъм.
Силно схематизирайки, смятам, че по самата си същност въпросът за социалното е въпрос за Истината, т. е. при последна сметка той е въпрос за познанието.
Другояче казано, добро е обществото, в което има по-малко неистина.
Във всички аспекти на последната – заблуда, илюзия, измами, лицемерие, сугестия, конспирации и манипулации, политически популизъм, репресия над свободното слово и независимото познавателно дирене...
Интелектуалецът обаче не разполага (поне не по условие) с механизми за пряко въздействие върху инстанциите, пораждащи неистина в едно общество. Той може да ги обезсилва косвено – например чрез създаването на вътрешни механизми за защита от тях у индивидите. Това може да се извършва ефективно със средствата на педагогиката.
В този смисъл виждам ролята на интелектуалеца и по-специално на философа като субект на известен набор от когнитивно-педагогически практики, целящи пречистване и оптимизиране на познавателното мислене, и в резултат постигащи терапевтичен ефект, свързан с намаляване на въздействията от страна на обществената неистина върху индивида.
По-специално моите социални идеи и проекти в описаната насока се отнасят до индивиди, притежаващи интелигентност над средната, както и чувствително над средната.
Мисля, че именно там, сред тези субекти, борбата за Истината е най-ожесточена и нейният изход има най-значително културно измерение.
Т. е. ако се чувствам „когнитивен педагог” или „когнитивен терапевт”, това е в смисъл, че се занимавам с една висша педагогика, насочена към педагозите, с една висша когнитивна терапия, насочена към терапевтите на обществото.
Целта е да бъдат обучени онези, които обучават; да се заздрави още мисленето на онези, които с обществените си изяви вече въздействат оздравяващо върху мисленето на още по-голям брой хора.
Обучение на обучаващите, терапия на терапевтите... Звучи абстрактно, затова прилагам откъси от един текст, който въплъщава тези идеи.
В същата или съвсем близка посока се намира и един мой "МАНИФЕСТ", публикуван в предходно издание на DARBA.net .
Осъществяването на тези възгледи в социума свързвам и с практикуването на една индивидуална духовна педагогика.
Колкото до разбиранията ми за политиката, те изцяло следват фундаменталния ми възглед за социалното като функция на познанието у индивидите.
За мен този възглед води пряко към един идеал за държавно устройство, което определям с термина "ЕПИСТЕМОКРАЦИЯ". Макар утопична, идеята за едно епистемократично (или "гносеократично") общество може да бъде експериментално (виртуално) пресъздадена под формата на един нов тип електорален механизъм, съвсем не труден за моделиране.
С други думи, ако и проектът ми с това заглавие да е поместен в рубриката "Утопии", в него се съдържат и съвсем изпълними практически указания относно построяването на действащ софтуерен модел на епистемократичен електорален механизъм.
( с л е д в а )
