Библията на моя брат

СВЕТАТА БИБЛИЯ НА МОЯ БРАТ

Продължение на романа-мистификация "Братът на Александър"

( ф р а г м е н т и )

“Как да изрека светостта Си?

Как да се покажа неопетнен от Чистотата,

неизлъган от Истината

и незасенчен от Светлината?…”

Моят Възвишен Брат

           Моят брат бе открил един ръкопис, написан от неизвестна ръка, и все от него четеше. Беше го преписал на чисто и вметнал пропуснатите думи по смисъл. Също и тук-там номерирал стиховете, за по-лесно вникване и заустяване. На някои места е вмятал и свои собствени бележки, ала къде – не знаем точно.
           Наследник съм на ръкописа, ала само знам, че е намерен по места планински, където са минавали отшелници и скитници. Прекрасният ми брат не е оставил нищо друго освен една бележчица, че “днес” най-сетне го е научил гладко наизуст и е готов да си го вземе в гроба – но даже дата липсва там.

           Преписвам втори път това откъслечно и недовършено писание, за да се не изгуби.

                В Името на Отца

          и Сина

          и Светаго Брата

            Амин

     1) На трийсет и седем години станах, и ме избраха божествата 2) да им стана преводач.

     [И ми рекоха:] 3) Чакахме те да прескочиш средата на дните си. И не те притеснявахме. 4) Ала сега си вече минал половината и което имаше да слизаш и да се спускаш – слезе го, и се спусна. 5) И като мина вече най-ниското, почна пак да се катериш нагоре.

     6) А малцина виждат, че животът им е като пързалка с два края.

     7) Ала аз се чудех защо ме избраха [точно мене]. 8) Зер имаше много по-кадърни и учени. 9) Ала божествата не виждат човека, както човек вижда човека. 10) Онова, що те виждат у човека, човек не [го] вижда.

     [И ми рекоха:] 11) За спущането нямаше нужда, ала сега почна да се възкачваш по стръмнината, та ще трябва да те бутаме. 12) А аз все не я виждах тая стръмнина. 13) Но това, що [те] виждат, ние не виждаме...

      ...И ми рекоха божествата: Ти гледаш през нашите очи, а пък знаеш езика на човеците. Затуй сега ще ни превеждаш. Понеже ние не гледаме с човешките очи. Виждаме добре ние с нашите си очи, но езика на човеците не знаем.
      А всеки човек е за тях като едно различно животно. И гледат на него, както ние гледаме различните твари. Един е за тях като риба, друг го виждат птица, трети го смятат [за] влечуго…
      Понеже за човеците човекът е един род само. Ала за боговете човекът не е един род. Но всеки човек е за тях един отделен род. Затова не му е интересно на човека да гледа събратята си. А някой път му е и досадно. [– Понеже той ги гледа оттук и ги смята за същия род.] А боговете затуй се занимават и забавляват с човека. – Понеже всеки човек е за тях [от] различен род.
      Но мнозина се питат: защо е такава съдбата ми? И с какво заслужих дните си? Ала като гледат [оттук] на себе си, не виждат причината. А тя е все в божествата. Понеже те разпределят [какво да става с човеците]. Но не можеш разбра божествата, ако не идеш в една градина с много затворени животни. И ако в кланица не отидеш. И ако по пазара не се разходиш, гдето селянките продават кокошки и пуйки. Защото каквото за нас са животните, такова сме и ние за боговете. Но гледай как всяко животно си има различна служба при човека. Едно е петелът, гдето е турен да гълчи кокошките и да им се покачва, друго е славеят, комуто избождат очите, за да пее цял живот от теснината на клетката. И трето е ловното куче, що е научено да души и донася дивеча, а четвърто и пето са овците за стригане и гальовната котка, що само мърка и се умилква.
      Но същото сме [и ние] за божествата. И всеки човек е от различен род, и различна служба има.
      А някой пита: защо сега [ме боли] като че ме разкъсват?… А божествата му отговарят: защото си овен в кланица. Какво друго [да е]? И той ги не чува, ако да му отговарят, и пак пита. Друг пък не знае защо не насмогва на умората и изтощението си. Отде да види, че те цяла нощ докато спи, го карат да им тегли кучешки впрягове. И други неща го карат да върши, гдето са толкоз различни от всичко тук, че човекът не може ги разбра, та няма и нужда да му ги обясняват.

...А друг се пита: но какво са те [самите] – божествата? Ала е тесен умът му и не може да ги побере. Вярно е, имат си те и големини, и имена, и знания разни, ала земята им е по-тънка от нашия въздух, и водата им е по-лека от нашия огън, а техният говор е едвам толкоз тих, колкото да шумоли покрай мислите ни.

Веднъж ми се присмя един [от тях]: та ние ви ядем [рече], както вие ядете вашите кокошки! А [аз] докачих се и му рекох: как ще ни ядете? Че като ям кокошката, тя нали умира? [А той:] Отде знаеш, че умира, а не се радва, че се храниш с нея? И понеже си замълчах, разбра божеството, че съм приел каквото ми обясни. [Па рече:] И ние кога се храним с вас, тогава сте щастливи, че се разтваряте в плътта ни. Но вярно е, че нещо е умряло у вас тогава, за да стане живо [у нас]. Ала онова, що умира, вие не усещате, както не усеща и кокошката, че ядете от онова, що е умряло от нея. И само се радва, че се спуща във вас и става [част] от вас.

...Ала не казваш ли и ти понякога: колко много неща зная! Че откъде ли знам това? И как ли мога онова? А то е понеже теб самият вече те няма. Разтворил си се в нас, що те изяждаме! Знаеш знаенето и можеш моженето на тия, в чиято плът живее онова, що е било умъртвено у теб, и изядено.

...А като разбрах, че с оногова [от тях] като да се бяхме сприятелили, реших да го попитам без заобикалки за това, що не даваше мира на душата ми. Кажи ми, рекох, аз защо виждам през вашите очи? Всеки ден и час не, ала ето, сега като погледна на човеците, и като да не съм един от тях. А твоя глас чувам ясно. И никой ми не казва, [един] от тях ли съм, или от вас?… Божеството помълча, па рече: истината е, че ти си […задраскано…] тука. Ала това не бива да те плаши; и скоро ще усетиш как те бутаме по твоята стръмнина. Но поплачи за тия, що имат знаенето и моженето си от смъртта на всяко свое достойнство. И за ония [поплачи], що не стигат по-далече от изяждането си.

...И ето че веднъж [божествата] ми откриха друга една истина: [за това] какво е човешката душа, и как работи тя. [И ми рекоха:] Душата човешка излъчва чувства и настроения от онова, що получава и преживява, както и телата, що [вие] виждате, излъчват и отделят от себе си изпражнения. Което поема тялото отвън, преработва го, и което може, взима го и [го] оставя в себе си; което е излишно и в повече – изхвърля го навънка. Ала [вие] не виждате как и душите правят същото. Тъй, щото чувствата и настроенията им са [техни] отпадъци. А [ние] виждаме нещастните люде как се вторачват само в своите чувства, [ще рече] в онова, що им е станало излишно. И дотолкова заравят нос в изпражненията на душата си, че не могат да помиришат наново истинския свят. А някои даже си ги ядат, и с тях се мацат. Ала [ти] кажи им го от нас, понеже те турихме да ни превеждаш. За чувствата ще им обясниш, и искаме да им посочиш това: което усети човешката душа, е само тук и сега, а подир час или ден може да усети съвсем друго. И те не бива да мислят, че истини им се разкриват в чувството, а главно илюзии. Та истината е една, а чувството [–] произволно и изменчиво! Но нещастните [люде] се просмукват и опиват от чувствата си, както пияницата от спирта. И става им навик да душат и вкусват първо собствените си отпадъци, а не което е истинно от Вселената. И ще им кажеш, че това е най-грозната [човешка] болест. И как [ние] страним от такъв размирисан човек. Но виж и друго [да им обясниш]: Мечката прави тор от излишното, което е поела. За нея е това отпадък, ала мухата каца [по него] и го поглъща, и то е за нея благо. И благо е [за всичко живо] отпадъкът от по-висшето [а не собственият му]. И човеците трябва да се прехранват от излишъка на ангелите и боговете, а не от своя собствен. Това [ти] знаеш, ала ще трябва да го преведеш на човеците, що не виждат по нашия начин. Понеже [ще им речеш] кой човек ще вземе в дома си животно, което мирише и се търкаля в изпражненията си? Ала така сме [и ние] спрямо вас! Идеите и възвишените мисли, що нявга ви спохождат, са отпадък ангелски, и божествен; тях може да ядете, ала вашите [собствени] усещания и всекидневни преживелици са ви отпадък от вас самите; и не ги яжте, но давайте ги на по-низшите [от вас]!

И ми рекоха божествата да обясня на човеците какво са те самите. А това [ми] беше много трудно, понеже и те са толкова [видове], колкото са и животните по света.

Но мнозина мнителни люде питат: защо, ако има божества, ние ги не виждаме и не чуваме? А близкият ми ангел се усмихна, и подсказа [ми] какво да им река: не чуваме ги, и не виждаме, понеже сами си вдигаме много шум, та си пречим да чуваме, и вниманието си отвличаме с нашите шарени образи, та си пречим един на друг да виждаме. И понеже всеки от нас се мъчи да бъде чут и видян, та се надпреварва с другите по гълчава и шумотевица, а също и по труфила и блясъци. Но помисли можеш ли чу някого, ако постоянно държиш речи в ума си, че и на глас, и кого ще видиш, ако мислиш само колко изразително да е жестикулирането ти, и колко ярки – дрехите ти…

...По верските и религиозните въпроси са в голяма грешка хората. Мнозина има верующи, и ревностни богомолци, ала Единственият, Комуто те се молят, е твърде далеч, и твърде е огромен, за да удовлетвори [исканията им]. Ала и ти си помисли що ще сториш, ако някоя микроскопична клетка от тялото ти горещо те помоли за нещо! Нека да си много благ, добронамерен и могъщ, ала дали ще се заемеш лично с нея?… Та с какво би заслужила тя специалното ти благоволение? Ще се погрижиш ти за цялото си тяло, или за цяла част от него, ала що имаш ти [общо] с отделната клетчица? Обаче такова [нещо] е и човекът спрямо Големия Бог. Като една клетчица в плътта Му, редом с хиляди и милиони [други]. Ала между Оня, Когото те никак не могат да си представят и проумеят величината Му, и тях самите, сме ние и по-големите [от нас]. И [това е] като една голяма стълба. А някои вярващи [люде] казват: дни наред, и години се молих, и най-сетне чу Бог молбата ми, та я изпълни. Но [истината] е, че нищо не е чул Той, нито изпълнил. Но [че] минавал е случайно някой от нас, и смилил се е над ридаещото животинче [каквото е човешката душа], та му е помогнал, тълкувайки по своя преценка [нуждата му]. Така и ти някога ще подхвърлиш трошици на изгладнялата гугутка, и превръзка ще туриш на раненото улично куче. И не че разбираш езика им, а понеже можеш да видиш и да прецениш каква е нуждата им. Ала така сме и ние [спрямо вас]. Ония, що постоянно отправят молитви за щяло и нещяло, ни приличат на гьол с кресливи жаби. Но някои по-проницателни [измежду тях] казват: аз се молих за еди-какво си, а Бог стори нещата по-иначе, за да се науча. […] Защото няма голямо значение за какво [точно] се молите, че ние езика [ви] не знаем, ала виждаме по-добре [от вас] нуждата ви. И зайчето не знае, че се е хванало в капана на един ловец, а само усеща, че го боли и че е спряно и не може да тича, та ридае. Ти не знаеш [езика на] неговите ридания, и какво точно и как го боли, теб не те засяга, ала умееш да го освободиш и да го пуснеш пак сред полето. Но така сме и ние спрямо човеците. А някои [смеят да] се молят на най-висшите [сили] за своите нужди, но за нас нехаят, които сме ви истинските [стопани]. Ала кой от по-горните ще се погрижи [за тях]? Ти би ли понечил да спасиш една мушица от мрежата на паяка? Няма, понеже тя е твърде дребна за грижите ти. Такива сме [обаче] и ние спрямо много по-големите от нас. Ала за разлика от слепите [в Духа] човеци никога не ще посмеем да отправяме молитви към Единствения. Едно, че няма смисъл и здрав разум, друго че така бихме обидили тия, които са [непосредствено] над нас и [които] наистина често ни помагат и стопанисват.

...Вярно е, че ония [люде], за които няма никакъв Бог и [които] общуват само със себеподобните си, са като дивите животни в гората. Но ние отправяме това [знание] към питомните. Понеже те вярват в Духа, ала не знаят [истината] за Голямата стълба на Живите [същества].

...Но пак ме питаш ти за гледането, и как ни виждат [божествата]. И все не разбираш техния поглед. Мислиш си, че гледат цветовете на дрехата ти, и [че] ще се намръщят от прашинките по ревера ти. Ала това не са ти бикове, дето ще се ядосат от червената ти риза – не те, а ние сме такива [бикове]! Не виждат те плътта, ни костите, ни одеждите на човека, а само светлините му виждат. Словата, що струят в мисълта му, за тях са като цветен дъжд. И някой път се забавляват да ги улавят и разпръскват. И той се чуди тогава, [човекът,] защо са му секнали изведнъж мислите. А те се смеят и [пак] пръскат. Друг път пък взимат свои слова и заливат някоя душа с тях. И пак се чуди човекът какъв въртоп от странни образи го е залял. А те се забавляват много [с това], особено по-малките.

...Хрумнат ли на някого възвишени и странни мисли, става душата му любопитна гледка, та се събират много зяпачи да видят това чудо, както хора се сбират да гледат паун с разтворена опашка… Същото става и край музикант, когато свири дивна музика, ала с душата си. Не чуват божествата звуците, що [ние] чуваме, ала виждат как трептят цветовете на нашите светлини от музиката, и е [за тях това] като едно вълшебство. Ала безразличният в душата си, колкото и дивни стихове да произнася, и каквато и нежна песен да припява и тананика, никой го не гледа [от боговете].

*

...А пък умрелите човеци,
като се вдигнат и разположат по небесата,
присъединяват се и те към боговете
и се заемат с някои техни дела.
А онова, което вършат, докато са тука
на земята и си имат още земни телеса,
е за тях като едно учение.

*

DARBA.net