И З Б Р А Н О
из
ТРЕТА ТЕТРАДКА:
Възвишеност
ТРЕТА ТЕТРАДКА:
Възвишеност
*96
Вижте ме добре – мене, [Александър,] последния човек, що носи Големия спомен за Възвишеното – колко съм долен, колко съм недъгав! Чуйте грозотата в думите ми, погледнете кривината на тялото ми! Вижте ме добре, за да не ме объркате с възвишените в небесата!
Колко хубаво знам как трябва да ви говоря! Как добре съм разбрал как трябва да изглеждам! И колко съм далеч от всяко трябва!
Да, вижте ме!
И по тяло, и по дух – една отрепка на рода човешки!
Как се мъча да накарам това съсипано тяло да извърши ония движения, които ценя и които тъй хубаво виждам в ума си! Как пришпорвам тая душа да преживява ония неща, които само пазя в съкровен спомен, ала никога не мога да усетя пак! Как крещя и насилвам духа си да мисли най-възвишените мисли и да определя волята за най-голямо благородство в делата!
Понякога се питам:
Ах, мое ли е това нещастно, слабо тяло!?
Моя ли е тая дива и груба душа!?
Нима е мой този слабоват и низък дух!?[i]
— Кой ми присади това тяло!!?
— Кой ми натрапи тая душа!!?
— Кой ми подхвърли тоя дух!!?
И защо избраха МЕНЕ боговете да нося спомена за всичкото величие на тоя свят?…”
*
125
Ах, колчем понеча да съзерцавам достойнствата на своя брат, омагьосва се погледът ми, и като че ли са попаднали моите очи сред неизбродна галерия, пълна с ненагледни картини. Ала не след дълго душата намира сили да отдели най-важното, и да не го примесва с всичко друго.
И душата ми казва:
Твоят брат живя в онова състояние на духа, дето прави смешни всички ония люде, що се интересуват и питат за “морал”. А що да кажем за “естетите” или за “мислителите”? О, достатъчно добър бе брат ти, за да бъде “морален”, и предостатъчно красота виждаше духът му, за да бъде той “естет”. И премного знаеше и беше прозрял този мъж, за да бъде “мислител”. Та не виждаш ли! Твоят мил брат призова смъртта, щом само подуши, че е на път да стане “морален”! Той си отиде, за да не попадне сред “естетите” и сред “мислителите”! За да не оскърби нещата, които преживяваше душата му…
Виж ония, дето се зоват “морални” – не са ли същите те, които са престанали да обичат? А “естетите”? Не са ли те тия, които са забравили да се радват на хубавото? Питаш ли “мислителя”, той и сам ще ти каже, че е такъв, който “нищо не знае”[ii] – той поне ще си признае онова, което другите прикриват…
Но твоят брат избра смъртта, за да не влезе в тази славна компания – какво по-достойно у него?…
Така говори душата ми.
*
134/В-11
Пееше моят брат за цели и средства.
И добре отличаваше тия неща, дето днешните люде мислят за съвсем относителни и произволни.
И химни твореше мъдростта му, възвишени химни за Целта, а пък презрението му се изливаше в пасквилни умотворения за Средството, за всичко средно, усреднено, посредствено и опосредстващо:
“…Ще влезеш в стаята ми. Ще видиш… какво? Предмети?
Не са предмети това, а инструменти.
Писалище ще забележиш. За теб то може да е мебел – предмет някакъв; за мен обаче е инструмент – инструмент на моето достойнство.
Някои хора се стремят към писалището. За тях то е цел, за мен обаче – средство.
Чинели и всякакви свирки ще видиш разпръснати. И тях ли ще наречеш предмети?… Не, и те са средства, и машинарии, и уреди на едно величие, и апарати за висок полет.
Някои хора ще видиш да се потят над тия уреди, и даже да искат пари за тоя тежък труд. Мене, напротив, ще зърнеш да ги доя като крави, да ги яхам като коне и камили. За други може да са цел тия неща. За мене обаче – средство.
И други работи можеш да забележиш при мене. Например книжа и книги. Тях поне, надявам се, не ще назовеш “вещи”. Знам, има мнозина, за които сигурно тия неща са предмети. Нека да оставим такива люде на мира. Има обаче други, за които книгите са цел.
От тях съм също твърде различен.
Средство са за мен книгите, инструменти са, и сечива на моето достойнство…”
*
26
…Говори моят брат за величието:
“Аз си имам свой пантеон със свои божества. Защото има едни божества вън от душата ми, а други – вътре в нея.
А вътрешните ми божества са моите мигове на възторг и на най-голямо величие. Непоклатимо стоят те на своите места в пантеона на моята душа и не съществува сила, която да може да ги помръдне.
Понеже какво ли може да бъде по-ярък фар за една душа, и по-силно божество, от преживяното наистина величие?
Пред тези мигове насетне се принасят много дарове и жертви; молитви и сладки песнопения ги украсяват. Най-скъпата жертва са мислите, които всекидневно отлитат подир тези мигове-божества.
Величие! – мислят мислите, – Коя беше незнайната сила, която ми помогна да те постигна в оня миг? Кои бяха обстоятелствата в оня благословен момент, който ми позволи да се изкача по цветната стълба на щастието? Каква беше храната, която ядеше моят дух тогава, каква вода пиеше той, какъв въздух дишаше и по каква земя пристъпяше в неземна яснота? И може ли това да се повтори? И ще се повтори ли?…
Така мислят мислите, и отлитат в жертва на моите прелестни богове…”
*
27
…Но продължавам да се питам: Все пак, кое бе най-великото у моя брат?
Наистина, можем да му изброим ред достойнства – това би съумял да стори дори и някой недостоен, тъй очевидни са неговите дарби, тъй ясни и безспорни. Ала когато аз, прекланящият се пред богатството на неговата душа, сядам тук сега пред едно изследване на неговия свят, трябва да съм в състояние да му посоча същностната добродетел, онази, дето съставляваше ядката на неговото достойнство.
Казвал съм и друг път – моят брат бе най-добрият преводач в света, понеже говореше на всички езици и свиреше на всички музикални инструменти. Той знаеше и всички пътеки в познанието, затова всеки миг беше способен да научи и онова, което не бе знаел дотогава.
За духовни езици става тук въпрос, и за духовно свирене. Той знаеше езика на децата и на животните. Можеше да свири на свирката на лудите и на боговете, разбираше се и с подрастващите, и със старците. Правеше си пленуми с участието на деца и богове, старци, луди и младежи, както и на различни животни и велики хора. И той бе единствен преводач там – само той разбираше всичките техни езици и интонации!
Но това ли беше най-голямото му достойнство?
Не, това бе само подстъпът към неговото величие. А то самото се явяваше едва тогава, когато брат ми биваше обхванат от чудна светлина и започваше да превежда своите слова и мелодии на езици, които до този момент не бяха съществували!
Ето това не бива да се забравя никога – всеки помни и знае, че моят брат беше голям преводач, ала най-важното, което малцина разбират и удържат беше, че той сам измисляше езици, на които сетне да превежда. Странни светогледи говореха от неговите уста, чудати създания бяха изпели неговите песни, непостижими чувства бликаха от тези слова и от тази музика, които той беше измислил…
*
29
…Но моят брат умря, защото не съумя да изрази и предаде своето величие. А великият трябва да се научи да изразява величието си, понеже сме земни същества, а земното изисква образи и външен вид. Моят брат обаче бе тъй привързан към същността, че образът не го никак вълнуваше.
Може би трябваше да има за него подходящи, съблазняващи образи, които да го накарат да се задържи повече тук. Но от какво можеше да се съблазни задълго тази чиста душа? Какъв ли трябваше да бъде тоя земен лик, който да се изравни с небесните образи в душата на моя брат?
Сигурно ще се намерят такива, които да възразят, че което остави брат ми тук, е предостатъчно и че величието му се вижда в тези остатъци да искри в откровеност и неприкритие.
На такива ще кажа, че едва ли подозират кое е истинското величие и къде грее истинската светлина.
Празни са, празни са Тетрадките! НИЩО няма в тях. Като се сравнявам с вас, разбирам – само аз зная как се списват Тетрадки и какво се слага в тях, и какво не влиза, и колко празни са братовите ми писания, и как довяват само първите снежинки и ледни иглици от един голям сняг, който вали чак оттатък зад планината!
Ах, знам и виждам колко сте припрени, и как ще вземете за пълнокръвна мъдрост само някакъв си намек, намигване и предизвестие за онова, което е мъдростта!…
Вземете Тетрадките му! Подарявам ви ги. Нищо няма да научите от тях за моя брат и за неговото величие.
Едничък аз знам неговото име…
*
45
…Говори дивният ми брат за мъдреците:
“Мнозина велики се надпреварваха да обяснят понятно от що е направен светът. Всички говореха от добре по-добре, от разумно по-разумно, ала изглеждаше, че се срещат прекалено много разногласия между тях, а това пречеше на по-просто устроените умове да ги разберат и да повярват на думите им, макар че това би било най-добро за всички.
На такива прости умове бих казал, че тия разногласия, за които се говори, са само спорове на дребно между възвишените, за да се знае вътрешно, помежду тях, кои са най-съвършени в знанието, ала същината на нещата те не засягат, нито засягат онова, от което подобава на един по-прост ум да се интересува. У големите люде значи трябва добре да различаваме тяхната си показност и светскост от онова, което те искат да дадат на света като пример и тласък към знание.
А цялото знание, и наука, и пример, що искат и умеят да ни дадат възвишените, е само вътре в тая самата думичка, възвишеност!
Тука е цялото им можене, цялата им светлина. Не в знания за някакви си неща е ползата и цената им, казвам, а в един пример, и в един тласък за всички ни. И не в някакви си противоречия и препирни на дребно е падението им, а в неумението да ни дават тая сила, тоя тласък и пример, когато не го умеят.
Нима от тях ще научиш ти истините за нещата? Нима някоя друга душа в послание ще може да ти каже какъв е светът и от що е направен? И що от това, ако ти каже? Нима ще повярваш ти като дете на това, дето не си нито пипнал, нито промислил?
Всеки знае, че не така се получават истинските знания.
Истинското знание и истинната истина са само тия, дето са преминали през твоето сърце, през твоята болка и твоята радост.
Ала от мъдрия ти ще получиш мощния тласък и примера, дето ще удвои силите ти. От неговата големина ще се поучиш и ти на големина, и от неговата страст ще се поучиш и ти на страст. Чрез неговото знание ще се досетиш що значи да имаш знание и от неговото достойнство ще си направиш извода за онова достойнство, което да преследваш с всичките си усилия.
Но ако теб те терзаят ония дреболии, онова вечно навиване на несъгласия, основанийца, причини и следствийца, аргументчета и тям подобни, дето загубиха маса време на възвишеността, ето какво ще ти река.
Трябва добре да се знае, че най-напред възвишените откриват възвишеността на този свят. Те я откриват, разбира се, не веднага в света, а изпървом в своята душа. И още по-правилно ако трябва да го кажем, те откриват едно възвишено нещо в духа си и чрез това възвишено нещо опознават самата възвишеност, и размерите й, и нейния мирис, форма и гъстота.
Сетне обаче самата възвишеност в душите им ги принуждава да приемат, че не е възможно те самите да я имат от себе си, но че тази възвишеност идва в тях от самия свят, и че значи тя се съдържа най-напред в света.
Ето как възвишените започват да приписват на света тая възвишеност, която откриват в собствените си души. Самата тя ги тласка към това!
Като правят това обаче, те спират да я наричат с истинското й име – възвишеност – и й възвръщат онези имена, под които най-напред са я познали в душите си. Казват й “битие”, “дух”, “воля”, “Ерос”, “разум”, “Слово”, “будност”, “мисъл”, “сила”, “Бог” и как ли не още.
Оттука почват и всички недоразбирания и спорове. Понеже малцина знаят, че тук се касае за някое от имената на възвишеността, а не за някаква особена същност.
Пък и по-слабоумните изпитват голям суеверен култ към думите и тяхното комбиниране, та косите им настръхват, колчем някъде изникне някое противоречие или парадокс. Такива люде наистина никога не ще узнаят къде е скрито знанието. Добри са ми те за жреци и гадатели по думи и изречения, ала още им липсва светостта на познаващи.
Аз обаче разтълкувах най-важните стъпки на мъдреците. И как да не го сторя просто и с лекота – та нали аз самият говорех с такива слова преди време: Светът е ЗМИЯ, ЗМИЯ е той и нищо друго!
Но сетне бях схванал, че на мен просто възвишеното ми се беше открило в змийски образ, понеже при змията се гушеха страхът, любовта и смъртта, а те носеха всичко възвишено в моя живот…”
*
51
А за онези смешни люде, дето се прехласваха по думите, а не поглеждаха през тях в душите, така приказваше достойният ми брат:
“Ха! За тях думите имат значение чрез своя смисъл!!…
За мен обаче – само чрез възвишеността, която носят, или значи чрез самата им същност.”
*
47
Ала все пак – кое ще да е онова възвишено, за което не се уморяваше да приказва моят дивен брат? Къде да го търси светът? В постъпки някакви на хората ли, в желания ли? Или пък някъде из необятната природа?
Не, не към такива посоки се протягаше царственият показалец на моя велик брат. Той по-скоро се мъчеше да обясни, че единствено познанието е обител на всяка истинска възвишеност, а че в областта на нашите постъпки се сблъскваме с ужасяващи несъвършенства: там властва отвратителният демон, наречен Избор – оня, дето всеки миг те кара да предпочетеш една възможност сред безкрайното множество от равностойни на нея. Едва брат ми стори тъй, че аз да осъзная как дълбоко оскърбяваме безкрая чрез всяка своя крачка. Как във всеки миг, чрез всяко свое движение, бидейки тъй ужасно частични в света, нанасяме кръвна обида на всички ония възможности, които сме презрели заради една-едничка от този безкрай, която сме избрали да осъществим! Ах, истина ви пея, ГНОЙНА РАНА е действителността в безкрайната телесност на Възможното и Умопостижимото! И срам и позор е почти всичко, що става в нея, докато възвишеното можем да срещнем само докато се къпем в безкрая на неосъществените мислимости…
Затова и казваше моят брат: “Симпатичен ми е културистът, дето чрез труда си е направил тъй, щото да може да повдигне цяла къща. Ето един, ще река, който може да ни носи на гърба си тук, сред този позор, сред толкова тежки неща! Мога и да зяпна пред благия, що предлага на врага си половин агне и му се усмихва на софрата.
Ала сам ще трябва да съм откачил, ако тръгна да диря величие у тия люде. Че всички те остават само от едната страна. И пред очите им значи стои стена.”
За ония, дето бяха от всички страни, за познавачите пееше моят брат. За ония, пред чиито очи беше светлината…
*
72
ВЕЛИК бе моят брат, понеже обърна гръб на людете и на тяхното съобщество!
Затова и ще да е нелепо, ако неговата величавост получим, като съизмерваме тоя човек с някого другиго.
Срамота за оня, който така е разбрал величието на моя брат! Като някакво съизмерване с другите люде!
Моят брат беше величествен тъкмо със своята безотносителност и чрез това, че отказа да се съотнася!
Сам по себе си беше велик той. И това е, собствено, единственото истинско величие в тоя свят.
Затова и само брат, свой един може да го проумее.
*
112
Аз ще трябва да разкажа на света за най-голямата му илюзия. Една илюзия, която моят брат познаваше добре.
Дори и само нея човек да победи, пак ще е направил много за духа си.
Говоря за илюзията на малката разлика. О, няма по-голямо коварство от онова, що наднича зад тая измама! Най-страшен демон само, най-перверзен ум би бил способен да я измисли.
Работата е в това, че висшето и най-възвишеното наглед само мъничко се отличават от цялата оная долност, която опасва света.
Виж мъдреца – няма ли и той, както всички, глава, ръце, очи, снага и всичко друго? Виж най-чудния човек на този свят – не го ли мъчи също глад, и студ, и жега, подобно на всекиго, дори и на престъпника? Ах ти, природа! Защо ли си направила за най-изтънчения дух ти същата наглед телесна дреха, която даваш на идиота?…
Огледай се наоколо и виж – не са ли страшно дребни разликите между най-великото и всичко долно? Ах, само погледни към книгите по пъстрите пазарища за думи. Виж най-достойните писания на тоя свят, а сетне другите – как малко те се различават помежду си! И първото е книга – и второто. В едното букви – в другото също. И тук корица, страници – и там!
О, разлики!…
Така развити сетива се искат, за да забележиш малката разлика! Но колкото по-малка е една разлика, толкоз по е важна.
Най-важната разлика не е между доброто и злото. Нито между лъжата и истината. Най-важната разлика е между важното и неважното. И тя е най-малката разлика!
Гледа простият ум към възвишеното, а до възвишеното е сложено и обикновеното. Гледа, гледа и… не може да разпознае възвишеното. Твърде малка е разликата, не умее окото му да я усети.
Или това: двама души говорят на посредствения. Единият е просветлен и чиста мъдрост блика от устата му, а другият говори според книгите, които е чел миналия месец. Слуша посредственият, слуша, и… не долавя разликата. Много е малка, много е дребна тая разлика. Не можеш лесно да разпознаеш мъдростта.
Ето, просветленият ти се усмихва. И протяга към тебе ръце. Усмихва ти се и учтивият. Усмихва ти се и глупакът. Усмихва ти се даже злият, и оня, който те мрази. По какво да отличиш всичките тия усмивки? И така слабият усет потъва сред всичкото това море от устни и разголени зъби, без да познае дълбоката усмивка. И как да не го съжалиш? Не му е леко – тъй малка е разликата, тъй трудно ще усетиш усмивката на мъдростта!
Но ония, които казват: “Няма мъдрост”, а още и: “Няма възвишеност”, трябва да знаят, че мъдрото не крещи и не прави акробатически номера, нито се появява с гръм и трясък, а възвишеното не ще видим да размахва шпаги или да тропа с копита. И людете, дето не са разбрали, че има възвишеност, най-често само не са я усетили. И затова само не знаят как и в какво се усеща тя.
Но те правят грешка, като заключват, че не съществува нещо, щом като не са го познали. По-добре ще е да попитат мъдрите: “А как да усетим мъдростта? Как да усещаме малката разлика?”…
И тогава те ще разберат, че има хора на света, за които най-малката разлика е най-голямата разлика. И за които между книга и книга и между поглед и поглед, а още между слово и слово, и между усмивка и усмивка изобщо не може да става сравнение!… Толкова много се различават те, толкова съдбовно е онова, което стои между тях!
Понеже нима е възможно да оприличаваме усмивката на моя божествен брат с която и да било друга на тоя свят? И нима можем да сложим нежната му душа редом с някоя друга душа? И нормално ли ще е да сравним мъдростта и красотата с всичко обичайно и обикновено в тоя свят?…
*
116
Говори моят брат за низостта:
“Изумява ме, като гледам долнопробните: как се знаят и се разпознават, как си имат парола за низост и как се зоват:
— Хайл! Низост, хей, долност, аз съм също долен, дрън-та-пляс!!
И другият, дето иде насреща, вече веднага знае, че има пред себе си свое другарче, и бърза да го поздрави на същия език… И се прегръщат двете същества, и дълго, бавно почват да си споделят своите низости. Кръвни братчета си стават те!…
И тъй с всички – от най-простите до най-учените. Всички си имат думи, с които да съобщят от първия миг своята долност.
Срещат се двама учени, например, и бързат да си споделят колко мразят големите мъдреци-метафизици и цялата им наука:
— Мразим, нали много мразим и не понасяме ония, които се мъчат да ни пречат да си бъдем такива, каквито сме, т.е. долни?
— Да, много ги мразим, те нищо не знаят и нищо не са разбрали от света! Че светът, това сме ние, а не те! …А нали много презираме тяхната наука?
— О, да, много, много горещо я презираме и отхвърляме; и тя всъщност даже не съществува.
— И не е наука, нали?
— Да, не е никаква наука!
И тука двамата, които все повече и повече се обикват, започват да се сближават, като си предават един на друг нови и модерни аргументи срещу възвишеността. Така те постепенно стават приятели и същински съратници.
Или да вземем ония долни учени, които повече се интересуват от направата на някакви красиви произведения на изкуството. Ето как протича първата им среща:
— Хайл! Бяхме и двамата на тази изложба! И колко много ни хареса всичко там! Колко добре го разбрахме!
— Да, всичко разбрахме! И всички го разбраха! И всички трябва да разбират разбираемото! И колко много неща се купиха!…
— Да, да! Всичко се купи! И ние мразим, нали много мразим неразбираемото?
— О, изключително много! Така непоносимо е това, за което не можем да кажем нищо!
— Защото хубавото е онова, за което могат да се кажат много думи, и от което произтичат маса изводи, нали?
— Разбира се! Не ще и дума!…
И ето как двамата вече си имат пълно доверие един на друг, понеже са си доказали, че почитат долното и че никой от тях не ще се окаже неочаквано възвишен…
Та такива са значи паролите на долнопробността. Всичко долно и низше си има тайни кодове, с които да се надушва и намира помежду си, и да се разраства.
Ала има ли си и възвишеното свои тайни слова? Има ли и то пароли и кодове?
Ах, не!!
И всяка възвишеност в тоя свят стои самичка и тиха на своето място, заето посредством унес и нямо страдание, и малцина са ония, дето владеят ключа й и умеят да я разпознаят…
Дано се намери някой ден такъв един голям мъдрец, дето да даде на всичко величествено и достойно дума или знак някакъв за разпознаване, та да не може вече достойните да страдат в самота…”
*
118
Но как да формулираме дълбокото различие между прекрасния ми брат и всеки друг човек в света?
Ах, лесно е да станем смешни, като величаем някого до Бога, а пък не сме способни да му посочим никакво съществено предимство, нито пък дело някакво, с което този сам да се е отличил пред другите човеци!…
Вярно е, че за прекрасното са нужни вътрешни очи, и не чрез думи може то да се опише – ала ония, дето са лишени от очи, изискват думи, и точни аргументи. И как да им откажеш? Тяхната сакатост те обвързва: нима е лесно да се подиграеш със сакатия и с урода?…
И ето, казват: “Твоят брат бе също като всички. И даже имаше от него много по-достойни. Като ония, дето дадоха на много хора къщи, и извоюваха права за всички. А ако става реч за разните умения, изкуства и науки, всички знаем кои са там прочутите – и той не е сред тях; имаме свирачи и певци, и познавачи на разни знания, от него много по-големи. Как тогава става тъй, че според твойте думи той е най-достоен?”
— Ах, има знание и знание! — им отговарям. — Има и два важни вида можене, между които разликата е нечувана! Едното знание и едното можене са човешки, а другите са божествени, и от божества са придобити. Първото знание и първото можене се придобиват чрез учение и работа. Вторите обаче – само по дарование и чрез заслушване във шепотите на Духа.
Моят чуден брат получи всяко знание в душата си от божества, и със сърцето си го провери дали е истинно; той никога не беше учил нищо, нито пък работил!
Човешко знание се придобива с труд, а пък божествено – с игра. Затуй детето учи всичко чрез игра; което учи то, е знание божествено. Когато го приучиш да се труди, забравя как се учат и развиват божествените знания, и почва да натрупва от човешките.
Но моят брат не позволи да му отнемат детската наука. До края на живота си успя да задържи божествения ключ към всички знания – един-единствен ключ, към всичко, а не отделни части от знание за нещо или друго.
Не беше музикант, това е вярно. Поет не беше също, нито пък – математик. Ала когато музиканти сядали да свирят редом с него, приемали го като свой, а също и математиците. Поетите усещали и те, че той разбира техните копнежи, и всички смешни люде чувствали, че той се смее с техния си смях и сам умее да разсмива като тях. И моят брат със всекиго успявал да говори на неговия си език – с шофьорите приказвал на шофьорски, с моряците приказвал на моряшки. И с бояджиите – на бояджийски…
Ала душата му не слагаше и равенство помежду всичките езици, що разбираше. Ония, дето знаят много езици, понякога ги смятат равносилни. Той пък притежаваше познанието дивно за онова, което дели езиците на плитки и дълбоки, презрени и достойни, божествени и людски…
Такъв бе моят брат – за миг узнаваше езиците човешки с такова съвършенство, сякаш ги беше учил цял живот – ала това му бе дълбоко недостатъчно; стремеше се безспир душата му към Висшия език на божествеността. И вярваше, че който знае него, излишни са му всички други…
*
119
Знаеше безсмъртният ми брат: и ти си изпитал възвишеното, и ти си срещнал важното. Ала не си успял да ги отличиш от другото. Това само те дели от мъдреците.
Казвам го, защото сигурно ще има много люде, дето ще наричат брат ми “самохвалко” и всеки миг ще да се пляскат по челото, колчем открият в словата му нещо, което изглежда да го възвишава неимоверно над другите в света.
Но всичко това е речено, за да се научиш на малката разлика.
Защото твърде малко се отличаваше моят брат от всеки друг в света – и той самият твърде добре го знаеше.
Твърде малко; и чрез това малко – много.
Ах, когато един мъдрец ти говори за възвишеното у себе си, то не е за да отрече, че го има и у теб, та да те обиди!
Той по-скоро иска да ти рече: и ти си познал възвишеното, и ти си срещнал достойното – само се погледни внимателно, и ще откриеш в своя дух всички знаци на съществеността.
Вниманието значи иска да ти насочи той към онова, дето си подценил и си приравнил с всичко останало в света.
*
39
Говори моят чуден брат за възвисените:
“Дълго време бях сляп.
Сляп бях и не можех да прочета едно голямо НЕ, написано по небесата.
С чужди уста и с чужди езици се чувствах свързан в тази моя безпросветна младост на ум и дивотия.
Тогава всеки достоен човек, живял на света, ми се виждаше с нещо близък. Колчем прочитах нещо прекрасно и възвишено от някого, си казвах тутакси: О, как бих прегърнал този мъж сега! Та той е същински мой кръвен брат! Как бих говорил с него като с равен – защото той наистина ми е равен – и колко лесно щяхме да се разберем! Другар бих имал тогава в света; ако беше жив той, не бих затъвал в самота! Как неуморно изказва същите ония мисли, които са били месеци наред на езика ми, как предава моите заплетени идеи по-леко и от мен самия! Та всъщност “той” – това не съм ли самият аз? Но не – той дори е по-изкусен в своя вид дела, отколкото аз бих могъл да бъда (нали не съм съсредоточен единствено в това, което прави той!), така че “аз” съм “почти той”… По-възвишен е от мене този мъж и може би ще трябва с поклон да се обърна към него отначало, но той тутакси ще ме въздигне, като разбере, че съм от неговата кръв!…
Такива работи си мислеше душата ми неспирно, докато преброждаше следите от мъдрост и величие в света, и колко дълбоко се заблуждаваше тя! За съюз и за общение на мъдрите копнееше тая душа, ала не знаеше още, че възжелава най-нелепото нещо в този свят. Кой да й каже тогава на тази хубава сляпа душа, че когато само двама мъдреци в света дори си подадат ръка, заваляват снегове през юли, водопади прибират обратно водите си и крилати змии се въздигат в небесата?
Побъркана от самотата, тази тогавашна моя душа си бе въобразила живия абсурд и го желаеше, както се искат възможни неща, а не както се мечтаят нелепици в следпладнешка дрямка…
Не виждаше тая сляпа душа и не искаше да прочете едно голямо НЕ, написано на облака на небосклона.
А там, на небосклона, на големия облак, отколе си стоеше написано от най-мъдра ръка това колосално и нечовешко НЕ. И добре че дойде ден-днешен, за хвала на всички богове, когато гръмовно зачетох това внушително НЕ пред стихналата си душа:
— НЕ! (Защото никой никога не е съумявал да каже онова, що аз искам да кажа.)
— НЕ! (Понеже са смехотворни дребните прилики между мъдрите люде пред пропастта, що зее между всички тях.)
— НЕ! (Защото и най-великият мъдрец не знае моето чувство, що ражда моите песни.)
— НЕ! (Защото и големите мъдреци, щом са се прочули, продали са значи своята мъдрост срещу една малка градинка за обработване.)
— НЕ! (Понеже никой мъдър мъж не ще последва доброволно някой друг в мисли или в дела, – ако и оня да е още по-голям мъдрец – освен временно или по погрешка; понеже мъдрият е и свободен.)
— НЕ! (Защото всеки мъдрец води своята армия, малка или по-голяма, а тя е армия от немъдри люде и там нещата опират не до мъдрост, а до обич; защото за армията винаги има само един мъдрец, не и множество мъдри люде на света.)
— НЕ! (Защото вече станах мъдър да бъда съвсем сам.)
Затова и ще повторя пак:
— НЕ! За да знаете всички, че нямам нищо общо с когото и да било на тоя свят.”
*
128
…Ах, хората са равни, но не са!
Над всички тях са демони и божества, над всички тях е онова, което живееше у моя брат!
В това, което си е тяхно собствено, са равни хората.
Но са неравни в онова, което им се подарява! И което значи лесно могат да повредят.
Неравни са в това, което са получили на заем! Което даже и не знаят кога обратно ще им се поиска… И дали отново сетне ще им се даде.
В общото са равни, в частното – неравни.
Равни – помежду си. Неравни – с моя брат!
*
Г-3
Ах, братко мой! Ти мереше опияненията леко, със своя точен поглед! Щом видеше очи, изпружени от унес, очи подобно струни на екстаза, ти знаеше какво пространство биха осветили те със своите лъчи, ти знаеше височината, на която се е издигнал гледащият с тях!
Ти с точен шублер мереше на аури възторжени размера!
И знаеше, човекът-топка докъде ще може да отскочи, защото виждаше добре напомпването – тъй различно от онази отпуснатост, присъща на студения…
О, точен лакмус на екстаза – по този начин любовта ми те нарича!
Насладата превърна ти в закон!…[iii]
*
40
Преди виках и се вайках: Къде ли са се изпокрили достойните? Няма ли вече възвишеност в тоя век?
Днес направо соча към възвишеността, без да ме е грижа гледа ли някой натам, или не.
Понеже не е ли ясно, че тя е вечно във възможност, все очаква своя случай да се осъществи! Неуморно посяга ту към едно, ту към друго някое създание, за да го обладае. Може би й е по-мъчно от преди, може би по-трудно от всякога я забелязват и разпознават сега, може би пък самата тя се е преуморила, ала продължава да се мъчи според силите си.
Важното е, че аз дадох обет пред своите светини да говоря за нея винаги и само като за ВЕЧНАТА ВЪЗМОЖНОСТ.
И все по-ясно виждам, че така е длъжен да говори за нея всеки просветлен. Понеже ние самите я виждаме да наднича зад всеки ъгъл и да дебне разговорите на хората ежеминутно за някаква пролука, в която да може да се прокрадне! Отречем ли се от нейното желание да съществува, можем и наистина да сторим това непоправимо зло – да я предадем на смърт.
Ала спокойно – няма смърт за нея! И от глухите улички, и от счупените прозорци, и от самата смърт дори ще продължава да ни гледа благо възвишеността!…
*
14
…Възвишеното битие на моя брат сияе и хвърля върху мен неземна светлина!
Не мога просто да живея, както всички – тук, сред този ярък блясък!
Аз съм избраник, моята душа е осветена от пръстите на божество!
И в този миг – сега, когато мисля в светлина – един възвишен обет си дава мойто същество: кълна се, нищо в този свят от днес нататък не ще допусна да ме развълнува, освен божественото; нищо в този свят не ще подбуди в мене мисъл, дума, чувство или дело, освен едно – прекрасната възвишеност!
Ах, само дивното, чудатото и чудното ще бъдат моя мяра, и само в тяхната градина ще сея и събирам свойте плодове, тъй както правеше и чудният ми брат!…
*
115
…От цялата възвишеност на моя брат годините не пощадиха нищо друго освен самото знание за възвишеността. Отиваше си значи тя, възвишеността, а пък на нейно място оставаше само едно знание за това, какво е тя, как съществува, как си отива, как човекът я притежава и не я притежава, и колко е хубава…
____________________
[i]Навсякъде Александър подчертано различава душата от духа; понякога той дори ги противопоставя. В настоящия пасаж пък тяло, душа и дух се разглеждат като “части” от единството, което представлява човекът. Това говори в полза на убеждението, че светогледът на Александър е близък до неоплатоническия, бел. ред.
[ii]Очевидно намек за Сократ, на когото се приписва крилатата фраза “Знам, че нищо не знам”, бел. ред.
[iii]Превръщането на насладата в закон силно напомня максимата на маркиз дьо Сад “ти трябва да се наслаждаваш!”, която Мишел Фуко наричаше “категорически императив” на садизма, бел. ред.
Вижте ме добре – мене, [Александър,] последния човек, що носи Големия спомен за Възвишеното – колко съм долен, колко съм недъгав! Чуйте грозотата в думите ми, погледнете кривината на тялото ми! Вижте ме добре, за да не ме объркате с възвишените в небесата!
Колко хубаво знам как трябва да ви говоря! Как добре съм разбрал как трябва да изглеждам! И колко съм далеч от всяко трябва!
Да, вижте ме!
И по тяло, и по дух – една отрепка на рода човешки!
Как се мъча да накарам това съсипано тяло да извърши ония движения, които ценя и които тъй хубаво виждам в ума си! Как пришпорвам тая душа да преживява ония неща, които само пазя в съкровен спомен, ала никога не мога да усетя пак! Как крещя и насилвам духа си да мисли най-възвишените мисли и да определя волята за най-голямо благородство в делата!
Понякога се питам:
Ах, мое ли е това нещастно, слабо тяло!?
Моя ли е тая дива и груба душа!?
Нима е мой този слабоват и низък дух!?[i]
— Кой ми присади това тяло!!?
— Кой ми натрапи тая душа!!?
— Кой ми подхвърли тоя дух!!?
И защо избраха МЕНЕ боговете да нося спомена за всичкото величие на тоя свят?…”
*
125
Ах, колчем понеча да съзерцавам достойнствата на своя брат, омагьосва се погледът ми, и като че ли са попаднали моите очи сред неизбродна галерия, пълна с ненагледни картини. Ала не след дълго душата намира сили да отдели най-важното, и да не го примесва с всичко друго.
И душата ми казва:
Твоят брат живя в онова състояние на духа, дето прави смешни всички ония люде, що се интересуват и питат за “морал”. А що да кажем за “естетите” или за “мислителите”? О, достатъчно добър бе брат ти, за да бъде “морален”, и предостатъчно красота виждаше духът му, за да бъде той “естет”. И премного знаеше и беше прозрял този мъж, за да бъде “мислител”. Та не виждаш ли! Твоят мил брат призова смъртта, щом само подуши, че е на път да стане “морален”! Той си отиде, за да не попадне сред “естетите” и сред “мислителите”! За да не оскърби нещата, които преживяваше душата му…
Виж ония, дето се зоват “морални” – не са ли същите те, които са престанали да обичат? А “естетите”? Не са ли те тия, които са забравили да се радват на хубавото? Питаш ли “мислителя”, той и сам ще ти каже, че е такъв, който “нищо не знае”[ii] – той поне ще си признае онова, което другите прикриват…
Но твоят брат избра смъртта, за да не влезе в тази славна компания – какво по-достойно у него?…
Така говори душата ми.
*
134/В-11
Пееше моят брат за цели и средства.
И добре отличаваше тия неща, дето днешните люде мислят за съвсем относителни и произволни.
И химни твореше мъдростта му, възвишени химни за Целта, а пък презрението му се изливаше в пасквилни умотворения за Средството, за всичко средно, усреднено, посредствено и опосредстващо:
“…Ще влезеш в стаята ми. Ще видиш… какво? Предмети?
Не са предмети това, а инструменти.
Писалище ще забележиш. За теб то може да е мебел – предмет някакъв; за мен обаче е инструмент – инструмент на моето достойнство.
Някои хора се стремят към писалището. За тях то е цел, за мен обаче – средство.
Чинели и всякакви свирки ще видиш разпръснати. И тях ли ще наречеш предмети?… Не, и те са средства, и машинарии, и уреди на едно величие, и апарати за висок полет.
Някои хора ще видиш да се потят над тия уреди, и даже да искат пари за тоя тежък труд. Мене, напротив, ще зърнеш да ги доя като крави, да ги яхам като коне и камили. За други може да са цел тия неща. За мене обаче – средство.
И други работи можеш да забележиш при мене. Например книжа и книги. Тях поне, надявам се, не ще назовеш “вещи”. Знам, има мнозина, за които сигурно тия неща са предмети. Нека да оставим такива люде на мира. Има обаче други, за които книгите са цел.
От тях съм също твърде различен.
Средство са за мен книгите, инструменти са, и сечива на моето достойнство…”
*
26
…Говори моят брат за величието:
“Аз си имам свой пантеон със свои божества. Защото има едни божества вън от душата ми, а други – вътре в нея.
А вътрешните ми божества са моите мигове на възторг и на най-голямо величие. Непоклатимо стоят те на своите места в пантеона на моята душа и не съществува сила, която да може да ги помръдне.
Понеже какво ли може да бъде по-ярък фар за една душа, и по-силно божество, от преживяното наистина величие?
Пред тези мигове насетне се принасят много дарове и жертви; молитви и сладки песнопения ги украсяват. Най-скъпата жертва са мислите, които всекидневно отлитат подир тези мигове-божества.
Величие! – мислят мислите, – Коя беше незнайната сила, която ми помогна да те постигна в оня миг? Кои бяха обстоятелствата в оня благословен момент, който ми позволи да се изкача по цветната стълба на щастието? Каква беше храната, която ядеше моят дух тогава, каква вода пиеше той, какъв въздух дишаше и по каква земя пристъпяше в неземна яснота? И може ли това да се повтори? И ще се повтори ли?…
Така мислят мислите, и отлитат в жертва на моите прелестни богове…”
*
27
…Но продължавам да се питам: Все пак, кое бе най-великото у моя брат?
Наистина, можем да му изброим ред достойнства – това би съумял да стори дори и някой недостоен, тъй очевидни са неговите дарби, тъй ясни и безспорни. Ала когато аз, прекланящият се пред богатството на неговата душа, сядам тук сега пред едно изследване на неговия свят, трябва да съм в състояние да му посоча същностната добродетел, онази, дето съставляваше ядката на неговото достойнство.
Казвал съм и друг път – моят брат бе най-добрият преводач в света, понеже говореше на всички езици и свиреше на всички музикални инструменти. Той знаеше и всички пътеки в познанието, затова всеки миг беше способен да научи и онова, което не бе знаел дотогава.
За духовни езици става тук въпрос, и за духовно свирене. Той знаеше езика на децата и на животните. Можеше да свири на свирката на лудите и на боговете, разбираше се и с подрастващите, и със старците. Правеше си пленуми с участието на деца и богове, старци, луди и младежи, както и на различни животни и велики хора. И той бе единствен преводач там – само той разбираше всичките техни езици и интонации!
Но това ли беше най-голямото му достойнство?
Не, това бе само подстъпът към неговото величие. А то самото се явяваше едва тогава, когато брат ми биваше обхванат от чудна светлина и започваше да превежда своите слова и мелодии на езици, които до този момент не бяха съществували!
Ето това не бива да се забравя никога – всеки помни и знае, че моят брат беше голям преводач, ала най-важното, което малцина разбират и удържат беше, че той сам измисляше езици, на които сетне да превежда. Странни светогледи говореха от неговите уста, чудати създания бяха изпели неговите песни, непостижими чувства бликаха от тези слова и от тази музика, които той беше измислил…
*
29
…Но моят брат умря, защото не съумя да изрази и предаде своето величие. А великият трябва да се научи да изразява величието си, понеже сме земни същества, а земното изисква образи и външен вид. Моят брат обаче бе тъй привързан към същността, че образът не го никак вълнуваше.
Може би трябваше да има за него подходящи, съблазняващи образи, които да го накарат да се задържи повече тук. Но от какво можеше да се съблазни задълго тази чиста душа? Какъв ли трябваше да бъде тоя земен лик, който да се изравни с небесните образи в душата на моя брат?
Сигурно ще се намерят такива, които да възразят, че което остави брат ми тук, е предостатъчно и че величието му се вижда в тези остатъци да искри в откровеност и неприкритие.
На такива ще кажа, че едва ли подозират кое е истинското величие и къде грее истинската светлина.
Празни са, празни са Тетрадките! НИЩО няма в тях. Като се сравнявам с вас, разбирам – само аз зная как се списват Тетрадки и какво се слага в тях, и какво не влиза, и колко празни са братовите ми писания, и как довяват само първите снежинки и ледни иглици от един голям сняг, който вали чак оттатък зад планината!
Ах, знам и виждам колко сте припрени, и как ще вземете за пълнокръвна мъдрост само някакъв си намек, намигване и предизвестие за онова, което е мъдростта!…
Вземете Тетрадките му! Подарявам ви ги. Нищо няма да научите от тях за моя брат и за неговото величие.
Едничък аз знам неговото име…
*
45
…Говори дивният ми брат за мъдреците:
“Мнозина велики се надпреварваха да обяснят понятно от що е направен светът. Всички говореха от добре по-добре, от разумно по-разумно, ала изглеждаше, че се срещат прекалено много разногласия между тях, а това пречеше на по-просто устроените умове да ги разберат и да повярват на думите им, макар че това би било най-добро за всички.
На такива прости умове бих казал, че тия разногласия, за които се говори, са само спорове на дребно между възвишените, за да се знае вътрешно, помежду тях, кои са най-съвършени в знанието, ала същината на нещата те не засягат, нито засягат онова, от което подобава на един по-прост ум да се интересува. У големите люде значи трябва добре да различаваме тяхната си показност и светскост от онова, което те искат да дадат на света като пример и тласък към знание.
А цялото знание, и наука, и пример, що искат и умеят да ни дадат възвишените, е само вътре в тая самата думичка, възвишеност!
Тука е цялото им можене, цялата им светлина. Не в знания за някакви си неща е ползата и цената им, казвам, а в един пример, и в един тласък за всички ни. И не в някакви си противоречия и препирни на дребно е падението им, а в неумението да ни дават тая сила, тоя тласък и пример, когато не го умеят.
Нима от тях ще научиш ти истините за нещата? Нима някоя друга душа в послание ще може да ти каже какъв е светът и от що е направен? И що от това, ако ти каже? Нима ще повярваш ти като дете на това, дето не си нито пипнал, нито промислил?
Всеки знае, че не така се получават истинските знания.
Истинското знание и истинната истина са само тия, дето са преминали през твоето сърце, през твоята болка и твоята радост.
Ала от мъдрия ти ще получиш мощния тласък и примера, дето ще удвои силите ти. От неговата големина ще се поучиш и ти на големина, и от неговата страст ще се поучиш и ти на страст. Чрез неговото знание ще се досетиш що значи да имаш знание и от неговото достойнство ще си направиш извода за онова достойнство, което да преследваш с всичките си усилия.
Но ако теб те терзаят ония дреболии, онова вечно навиване на несъгласия, основанийца, причини и следствийца, аргументчета и тям подобни, дето загубиха маса време на възвишеността, ето какво ще ти река.
Трябва добре да се знае, че най-напред възвишените откриват възвишеността на този свят. Те я откриват, разбира се, не веднага в света, а изпървом в своята душа. И още по-правилно ако трябва да го кажем, те откриват едно възвишено нещо в духа си и чрез това възвишено нещо опознават самата възвишеност, и размерите й, и нейния мирис, форма и гъстота.
Сетне обаче самата възвишеност в душите им ги принуждава да приемат, че не е възможно те самите да я имат от себе си, но че тази възвишеност идва в тях от самия свят, и че значи тя се съдържа най-напред в света.
Ето как възвишените започват да приписват на света тая възвишеност, която откриват в собствените си души. Самата тя ги тласка към това!
Като правят това обаче, те спират да я наричат с истинското й име – възвишеност – и й възвръщат онези имена, под които най-напред са я познали в душите си. Казват й “битие”, “дух”, “воля”, “Ерос”, “разум”, “Слово”, “будност”, “мисъл”, “сила”, “Бог” и как ли не още.
Оттука почват и всички недоразбирания и спорове. Понеже малцина знаят, че тук се касае за някое от имената на възвишеността, а не за някаква особена същност.
Пък и по-слабоумните изпитват голям суеверен култ към думите и тяхното комбиниране, та косите им настръхват, колчем някъде изникне някое противоречие или парадокс. Такива люде наистина никога не ще узнаят къде е скрито знанието. Добри са ми те за жреци и гадатели по думи и изречения, ала още им липсва светостта на познаващи.
Аз обаче разтълкувах най-важните стъпки на мъдреците. И как да не го сторя просто и с лекота – та нали аз самият говорех с такива слова преди време: Светът е ЗМИЯ, ЗМИЯ е той и нищо друго!
Но сетне бях схванал, че на мен просто възвишеното ми се беше открило в змийски образ, понеже при змията се гушеха страхът, любовта и смъртта, а те носеха всичко възвишено в моя живот…”
*
51
А за онези смешни люде, дето се прехласваха по думите, а не поглеждаха през тях в душите, така приказваше достойният ми брат:
“Ха! За тях думите имат значение чрез своя смисъл!!…
За мен обаче – само чрез възвишеността, която носят, или значи чрез самата им същност.”
*
47
Ала все пак – кое ще да е онова възвишено, за което не се уморяваше да приказва моят дивен брат? Къде да го търси светът? В постъпки някакви на хората ли, в желания ли? Или пък някъде из необятната природа?
Не, не към такива посоки се протягаше царственият показалец на моя велик брат. Той по-скоро се мъчеше да обясни, че единствено познанието е обител на всяка истинска възвишеност, а че в областта на нашите постъпки се сблъскваме с ужасяващи несъвършенства: там властва отвратителният демон, наречен Избор – оня, дето всеки миг те кара да предпочетеш една възможност сред безкрайното множество от равностойни на нея. Едва брат ми стори тъй, че аз да осъзная как дълбоко оскърбяваме безкрая чрез всяка своя крачка. Как във всеки миг, чрез всяко свое движение, бидейки тъй ужасно частични в света, нанасяме кръвна обида на всички ония възможности, които сме презрели заради една-едничка от този безкрай, която сме избрали да осъществим! Ах, истина ви пея, ГНОЙНА РАНА е действителността в безкрайната телесност на Възможното и Умопостижимото! И срам и позор е почти всичко, що става в нея, докато възвишеното можем да срещнем само докато се къпем в безкрая на неосъществените мислимости…
Затова и казваше моят брат: “Симпатичен ми е културистът, дето чрез труда си е направил тъй, щото да може да повдигне цяла къща. Ето един, ще река, който може да ни носи на гърба си тук, сред този позор, сред толкова тежки неща! Мога и да зяпна пред благия, що предлага на врага си половин агне и му се усмихва на софрата.
Ала сам ще трябва да съм откачил, ако тръгна да диря величие у тия люде. Че всички те остават само от едната страна. И пред очите им значи стои стена.”
За ония, дето бяха от всички страни, за познавачите пееше моят брат. За ония, пред чиито очи беше светлината…
*
72
ВЕЛИК бе моят брат, понеже обърна гръб на людете и на тяхното съобщество!
Затова и ще да е нелепо, ако неговата величавост получим, като съизмерваме тоя човек с някого другиго.
Срамота за оня, който така е разбрал величието на моя брат! Като някакво съизмерване с другите люде!
Моят брат беше величествен тъкмо със своята безотносителност и чрез това, че отказа да се съотнася!
Сам по себе си беше велик той. И това е, собствено, единственото истинско величие в тоя свят.
Затова и само брат, свой един може да го проумее.
*
112
Аз ще трябва да разкажа на света за най-голямата му илюзия. Една илюзия, която моят брат познаваше добре.
Дори и само нея човек да победи, пак ще е направил много за духа си.
Говоря за илюзията на малката разлика. О, няма по-голямо коварство от онова, що наднича зад тая измама! Най-страшен демон само, най-перверзен ум би бил способен да я измисли.
Работата е в това, че висшето и най-възвишеното наглед само мъничко се отличават от цялата оная долност, която опасва света.
Виж мъдреца – няма ли и той, както всички, глава, ръце, очи, снага и всичко друго? Виж най-чудния човек на този свят – не го ли мъчи също глад, и студ, и жега, подобно на всекиго, дори и на престъпника? Ах ти, природа! Защо ли си направила за най-изтънчения дух ти същата наглед телесна дреха, която даваш на идиота?…
Огледай се наоколо и виж – не са ли страшно дребни разликите между най-великото и всичко долно? Ах, само погледни към книгите по пъстрите пазарища за думи. Виж най-достойните писания на тоя свят, а сетне другите – как малко те се различават помежду си! И първото е книга – и второто. В едното букви – в другото също. И тук корица, страници – и там!
О, разлики!…
Така развити сетива се искат, за да забележиш малката разлика! Но колкото по-малка е една разлика, толкоз по е важна.
Най-важната разлика не е между доброто и злото. Нито между лъжата и истината. Най-важната разлика е между важното и неважното. И тя е най-малката разлика!
Гледа простият ум към възвишеното, а до възвишеното е сложено и обикновеното. Гледа, гледа и… не може да разпознае възвишеното. Твърде малка е разликата, не умее окото му да я усети.
Или това: двама души говорят на посредствения. Единият е просветлен и чиста мъдрост блика от устата му, а другият говори според книгите, които е чел миналия месец. Слуша посредственият, слуша, и… не долавя разликата. Много е малка, много е дребна тая разлика. Не можеш лесно да разпознаеш мъдростта.
Ето, просветленият ти се усмихва. И протяга към тебе ръце. Усмихва ти се и учтивият. Усмихва ти се и глупакът. Усмихва ти се даже злият, и оня, който те мрази. По какво да отличиш всичките тия усмивки? И така слабият усет потъва сред всичкото това море от устни и разголени зъби, без да познае дълбоката усмивка. И как да не го съжалиш? Не му е леко – тъй малка е разликата, тъй трудно ще усетиш усмивката на мъдростта!
Но ония, които казват: “Няма мъдрост”, а още и: “Няма възвишеност”, трябва да знаят, че мъдрото не крещи и не прави акробатически номера, нито се появява с гръм и трясък, а възвишеното не ще видим да размахва шпаги или да тропа с копита. И людете, дето не са разбрали, че има възвишеност, най-често само не са я усетили. И затова само не знаят как и в какво се усеща тя.
Но те правят грешка, като заключват, че не съществува нещо, щом като не са го познали. По-добре ще е да попитат мъдрите: “А как да усетим мъдростта? Как да усещаме малката разлика?”…
И тогава те ще разберат, че има хора на света, за които най-малката разлика е най-голямата разлика. И за които между книга и книга и между поглед и поглед, а още между слово и слово, и между усмивка и усмивка изобщо не може да става сравнение!… Толкова много се различават те, толкова съдбовно е онова, което стои между тях!
Понеже нима е възможно да оприличаваме усмивката на моя божествен брат с която и да било друга на тоя свят? И нима можем да сложим нежната му душа редом с някоя друга душа? И нормално ли ще е да сравним мъдростта и красотата с всичко обичайно и обикновено в тоя свят?…
*
116
Говори моят брат за низостта:
“Изумява ме, като гледам долнопробните: как се знаят и се разпознават, как си имат парола за низост и как се зоват:
— Хайл! Низост, хей, долност, аз съм също долен, дрън-та-пляс!!
И другият, дето иде насреща, вече веднага знае, че има пред себе си свое другарче, и бърза да го поздрави на същия език… И се прегръщат двете същества, и дълго, бавно почват да си споделят своите низости. Кръвни братчета си стават те!…
И тъй с всички – от най-простите до най-учените. Всички си имат думи, с които да съобщят от първия миг своята долност.
Срещат се двама учени, например, и бързат да си споделят колко мразят големите мъдреци-метафизици и цялата им наука:
— Мразим, нали много мразим и не понасяме ония, които се мъчат да ни пречат да си бъдем такива, каквито сме, т.е. долни?
— Да, много ги мразим, те нищо не знаят и нищо не са разбрали от света! Че светът, това сме ние, а не те! …А нали много презираме тяхната наука?
— О, да, много, много горещо я презираме и отхвърляме; и тя всъщност даже не съществува.
— И не е наука, нали?
— Да, не е никаква наука!
И тука двамата, които все повече и повече се обикват, започват да се сближават, като си предават един на друг нови и модерни аргументи срещу възвишеността. Така те постепенно стават приятели и същински съратници.
Или да вземем ония долни учени, които повече се интересуват от направата на някакви красиви произведения на изкуството. Ето как протича първата им среща:
— Хайл! Бяхме и двамата на тази изложба! И колко много ни хареса всичко там! Колко добре го разбрахме!
— Да, всичко разбрахме! И всички го разбраха! И всички трябва да разбират разбираемото! И колко много неща се купиха!…
— Да, да! Всичко се купи! И ние мразим, нали много мразим неразбираемото?
— О, изключително много! Така непоносимо е това, за което не можем да кажем нищо!
— Защото хубавото е онова, за което могат да се кажат много думи, и от което произтичат маса изводи, нали?
— Разбира се! Не ще и дума!…
И ето как двамата вече си имат пълно доверие един на друг, понеже са си доказали, че почитат долното и че никой от тях не ще се окаже неочаквано възвишен…
Та такива са значи паролите на долнопробността. Всичко долно и низше си има тайни кодове, с които да се надушва и намира помежду си, и да се разраства.
Ала има ли си и възвишеното свои тайни слова? Има ли и то пароли и кодове?
Ах, не!!
И всяка възвишеност в тоя свят стои самичка и тиха на своето място, заето посредством унес и нямо страдание, и малцина са ония, дето владеят ключа й и умеят да я разпознаят…
Дано се намери някой ден такъв един голям мъдрец, дето да даде на всичко величествено и достойно дума или знак някакъв за разпознаване, та да не може вече достойните да страдат в самота…”
*
118
Но как да формулираме дълбокото различие между прекрасния ми брат и всеки друг човек в света?
Ах, лесно е да станем смешни, като величаем някого до Бога, а пък не сме способни да му посочим никакво съществено предимство, нито пък дело някакво, с което този сам да се е отличил пред другите човеци!…
Вярно е, че за прекрасното са нужни вътрешни очи, и не чрез думи може то да се опише – ала ония, дето са лишени от очи, изискват думи, и точни аргументи. И как да им откажеш? Тяхната сакатост те обвързва: нима е лесно да се подиграеш със сакатия и с урода?…
И ето, казват: “Твоят брат бе също като всички. И даже имаше от него много по-достойни. Като ония, дето дадоха на много хора къщи, и извоюваха права за всички. А ако става реч за разните умения, изкуства и науки, всички знаем кои са там прочутите – и той не е сред тях; имаме свирачи и певци, и познавачи на разни знания, от него много по-големи. Как тогава става тъй, че според твойте думи той е най-достоен?”
— Ах, има знание и знание! — им отговарям. — Има и два важни вида можене, между които разликата е нечувана! Едното знание и едното можене са човешки, а другите са божествени, и от божества са придобити. Първото знание и първото можене се придобиват чрез учение и работа. Вторите обаче – само по дарование и чрез заслушване във шепотите на Духа.
Моят чуден брат получи всяко знание в душата си от божества, и със сърцето си го провери дали е истинно; той никога не беше учил нищо, нито пък работил!
Човешко знание се придобива с труд, а пък божествено – с игра. Затуй детето учи всичко чрез игра; което учи то, е знание божествено. Когато го приучиш да се труди, забравя как се учат и развиват божествените знания, и почва да натрупва от човешките.
Но моят брат не позволи да му отнемат детската наука. До края на живота си успя да задържи божествения ключ към всички знания – един-единствен ключ, към всичко, а не отделни части от знание за нещо или друго.
Не беше музикант, това е вярно. Поет не беше също, нито пък – математик. Ала когато музиканти сядали да свирят редом с него, приемали го като свой, а също и математиците. Поетите усещали и те, че той разбира техните копнежи, и всички смешни люде чувствали, че той се смее с техния си смях и сам умее да разсмива като тях. И моят брат със всекиго успявал да говори на неговия си език – с шофьорите приказвал на шофьорски, с моряците приказвал на моряшки. И с бояджиите – на бояджийски…
Ала душата му не слагаше и равенство помежду всичките езици, що разбираше. Ония, дето знаят много езици, понякога ги смятат равносилни. Той пък притежаваше познанието дивно за онова, което дели езиците на плитки и дълбоки, презрени и достойни, божествени и людски…
Такъв бе моят брат – за миг узнаваше езиците човешки с такова съвършенство, сякаш ги беше учил цял живот – ала това му бе дълбоко недостатъчно; стремеше се безспир душата му към Висшия език на божествеността. И вярваше, че който знае него, излишни са му всички други…
*
119
Знаеше безсмъртният ми брат: и ти си изпитал възвишеното, и ти си срещнал важното. Ала не си успял да ги отличиш от другото. Това само те дели от мъдреците.
Казвам го, защото сигурно ще има много люде, дето ще наричат брат ми “самохвалко” и всеки миг ще да се пляскат по челото, колчем открият в словата му нещо, което изглежда да го възвишава неимоверно над другите в света.
Но всичко това е речено, за да се научиш на малката разлика.
Защото твърде малко се отличаваше моят брат от всеки друг в света – и той самият твърде добре го знаеше.
Твърде малко; и чрез това малко – много.
Ах, когато един мъдрец ти говори за възвишеното у себе си, то не е за да отрече, че го има и у теб, та да те обиди!
Той по-скоро иска да ти рече: и ти си познал възвишеното, и ти си срещнал достойното – само се погледни внимателно, и ще откриеш в своя дух всички знаци на съществеността.
Вниманието значи иска да ти насочи той към онова, дето си подценил и си приравнил с всичко останало в света.
*
39
Говори моят чуден брат за възвисените:
“Дълго време бях сляп.
Сляп бях и не можех да прочета едно голямо НЕ, написано по небесата.
С чужди уста и с чужди езици се чувствах свързан в тази моя безпросветна младост на ум и дивотия.
Тогава всеки достоен човек, живял на света, ми се виждаше с нещо близък. Колчем прочитах нещо прекрасно и възвишено от някого, си казвах тутакси: О, как бих прегърнал този мъж сега! Та той е същински мой кръвен брат! Как бих говорил с него като с равен – защото той наистина ми е равен – и колко лесно щяхме да се разберем! Другар бих имал тогава в света; ако беше жив той, не бих затъвал в самота! Как неуморно изказва същите ония мисли, които са били месеци наред на езика ми, как предава моите заплетени идеи по-леко и от мен самия! Та всъщност “той” – това не съм ли самият аз? Но не – той дори е по-изкусен в своя вид дела, отколкото аз бих могъл да бъда (нали не съм съсредоточен единствено в това, което прави той!), така че “аз” съм “почти той”… По-възвишен е от мене този мъж и може би ще трябва с поклон да се обърна към него отначало, но той тутакси ще ме въздигне, като разбере, че съм от неговата кръв!…
Такива работи си мислеше душата ми неспирно, докато преброждаше следите от мъдрост и величие в света, и колко дълбоко се заблуждаваше тя! За съюз и за общение на мъдрите копнееше тая душа, ала не знаеше още, че възжелава най-нелепото нещо в този свят. Кой да й каже тогава на тази хубава сляпа душа, че когато само двама мъдреци в света дори си подадат ръка, заваляват снегове през юли, водопади прибират обратно водите си и крилати змии се въздигат в небесата?
Побъркана от самотата, тази тогавашна моя душа си бе въобразила живия абсурд и го желаеше, както се искат възможни неща, а не както се мечтаят нелепици в следпладнешка дрямка…
Не виждаше тая сляпа душа и не искаше да прочете едно голямо НЕ, написано на облака на небосклона.
А там, на небосклона, на големия облак, отколе си стоеше написано от най-мъдра ръка това колосално и нечовешко НЕ. И добре че дойде ден-днешен, за хвала на всички богове, когато гръмовно зачетох това внушително НЕ пред стихналата си душа:
— НЕ! (Защото никой никога не е съумявал да каже онова, що аз искам да кажа.)
— НЕ! (Понеже са смехотворни дребните прилики между мъдрите люде пред пропастта, що зее между всички тях.)
— НЕ! (Защото и най-великият мъдрец не знае моето чувство, що ражда моите песни.)
— НЕ! (Защото и големите мъдреци, щом са се прочули, продали са значи своята мъдрост срещу една малка градинка за обработване.)
— НЕ! (Понеже никой мъдър мъж не ще последва доброволно някой друг в мисли или в дела, – ако и оня да е още по-голям мъдрец – освен временно или по погрешка; понеже мъдрият е и свободен.)
— НЕ! (Защото всеки мъдрец води своята армия, малка или по-голяма, а тя е армия от немъдри люде и там нещата опират не до мъдрост, а до обич; защото за армията винаги има само един мъдрец, не и множество мъдри люде на света.)
— НЕ! (Защото вече станах мъдър да бъда съвсем сам.)
Затова и ще повторя пак:
— НЕ! За да знаете всички, че нямам нищо общо с когото и да било на тоя свят.”
*
128
…Ах, хората са равни, но не са!
Над всички тях са демони и божества, над всички тях е онова, което живееше у моя брат!
В това, което си е тяхно собствено, са равни хората.
Но са неравни в онова, което им се подарява! И което значи лесно могат да повредят.
Неравни са в това, което са получили на заем! Което даже и не знаят кога обратно ще им се поиска… И дали отново сетне ще им се даде.
В общото са равни, в частното – неравни.
Равни – помежду си. Неравни – с моя брат!
*
Г-3
Ах, братко мой! Ти мереше опияненията леко, със своя точен поглед! Щом видеше очи, изпружени от унес, очи подобно струни на екстаза, ти знаеше какво пространство биха осветили те със своите лъчи, ти знаеше височината, на която се е издигнал гледащият с тях!
Ти с точен шублер мереше на аури възторжени размера!
И знаеше, човекът-топка докъде ще може да отскочи, защото виждаше добре напомпването – тъй различно от онази отпуснатост, присъща на студения…
О, точен лакмус на екстаза – по този начин любовта ми те нарича!
Насладата превърна ти в закон!…[iii]
*
40
Преди виках и се вайках: Къде ли са се изпокрили достойните? Няма ли вече възвишеност в тоя век?
Днес направо соча към възвишеността, без да ме е грижа гледа ли някой натам, или не.
Понеже не е ли ясно, че тя е вечно във възможност, все очаква своя случай да се осъществи! Неуморно посяга ту към едно, ту към друго някое създание, за да го обладае. Може би й е по-мъчно от преди, може би по-трудно от всякога я забелязват и разпознават сега, може би пък самата тя се е преуморила, ала продължава да се мъчи според силите си.
Важното е, че аз дадох обет пред своите светини да говоря за нея винаги и само като за ВЕЧНАТА ВЪЗМОЖНОСТ.
И все по-ясно виждам, че така е длъжен да говори за нея всеки просветлен. Понеже ние самите я виждаме да наднича зад всеки ъгъл и да дебне разговорите на хората ежеминутно за някаква пролука, в която да може да се прокрадне! Отречем ли се от нейното желание да съществува, можем и наистина да сторим това непоправимо зло – да я предадем на смърт.
Ала спокойно – няма смърт за нея! И от глухите улички, и от счупените прозорци, и от самата смърт дори ще продължава да ни гледа благо възвишеността!…
*
14
…Възвишеното битие на моя брат сияе и хвърля върху мен неземна светлина!
Не мога просто да живея, както всички – тук, сред този ярък блясък!
Аз съм избраник, моята душа е осветена от пръстите на божество!
И в този миг – сега, когато мисля в светлина – един възвишен обет си дава мойто същество: кълна се, нищо в този свят от днес нататък не ще допусна да ме развълнува, освен божественото; нищо в този свят не ще подбуди в мене мисъл, дума, чувство или дело, освен едно – прекрасната възвишеност!
Ах, само дивното, чудатото и чудното ще бъдат моя мяра, и само в тяхната градина ще сея и събирам свойте плодове, тъй както правеше и чудният ми брат!…
*
115
…От цялата възвишеност на моя брат годините не пощадиха нищо друго освен самото знание за възвишеността. Отиваше си значи тя, възвишеността, а пък на нейно място оставаше само едно знание за това, какво е тя, как съществува, как си отива, как човекът я притежава и не я притежава, и колко е хубава…
____________________
[i]Навсякъде Александър подчертано различава душата от духа; понякога той дори ги противопоставя. В настоящия пасаж пък тяло, душа и дух се разглеждат като “части” от единството, което представлява човекът. Това говори в полза на убеждението, че светогледът на Александър е близък до неоплатоническия, бел. ред.
[ii]Очевидно намек за Сократ, на когото се приписва крилатата фраза “Знам, че нищо не знам”, бел. ред.
[iii]Превръщането на насладата в закон силно напомня максимата на маркиз дьо Сад “ти трябва да се наслаждаваш!”, която Мишел Фуко наричаше “категорически императив” на садизма, бел. ред.