Упражнения за развитие на мисленето и словесността
(фрагменти)
(фрагменти)
Парадоксът на цвета
(…)
В думите от обичайния език, който употребяваме, има особен род коварство: всяко определение (прилагателно, наречие), като че ли приписва качеството, за което се отнася, в пълната му представима степен.
Когато, например, кажем, че едно действие ни се е удало “трудно”, или, напротив, “лесно”, в самите тези определения не се съдържа никакъв намек за действителната градация или степента на интензивност, с която биват приписвани. Оттук нататък субектите, които възприемат словесното послание, съдържащо определенията, могат да си правят съвсем произволни заключения относно тяхната степен.
“Трудно”?… Добре, но колко трудно?
Диапазонът на тълкуванията зависи както от личния опит на възприемащия, така и от точния начин, по който той е склонен да борави с езика.
Как пред него и в рамките на неговия опит се е разгръщала трудността? С какви и колко значителни трудности се е сблъсквал той до момента, и как именно ги е изживявал? Доколко болезнено, саморазрушително, и в каква степен позитивно, креативно, хитроумно?…
От друга страна, относно какви ситуации той самият в своята реч би се изразил с термина “трудни”? Може би възпитанието му е такова, че той е бил приучен въобще да не квалифицира нещата като “трудни”? Или обратно – свикнал е охотно да се оплаква от “трудността на живота”?…
След като всички тези нагласи са толкова индивидуални, как можем да преценим тежестта на термина “трудно”, употребен от някого, ако не познаваме този човек почти толкова, колкото себе си?
Използването на допълнителни количествени пояснения като “малко”, “в известна степен”, “доста” или “много” всъщност не допринася съществено за преодоляването на описаната мъчнотия – така или иначе, всеки реагира на словото според начина, по който сам е склонен да го употребява.
Същинският проблем, заложен в описаната езикова ситуация, всъщност не е в самата мъглявост на словото, която не му позволява да преодолее (т. е. да изравни, да изглади) различията между вътрешните светове на общуващите, като ги “конвертира” помежду им – проблемът става наистина значим тогава, когато тази присъща на самата словесна форма мъглявост се превърне в свойство на самото индивидуално мислене.
Разбира се, още на самата комуникативна плоскост проблемът за нуждата от ясна преценка относно количествените измерения на използваните в чуждата реч определения или епитети би могъл да добие значителни размери.
Достатъчно е да си представим например случай, в който един начинаещ в определена област отива на консултация при експерт в областта и получава от него преценката, че личните му качества са, да речем, “слаби” с оглед упражняването на подобна професия.
Какво обаче означава това – “слаби”??
“Колко точно” са слаби моите качества, би могъл да попита човекът, и по отношение на кого именно? Всички ли качества, свързани някак с упражняването на въпросната професия, при мен са “слаби”, или не? Има ли разлика в интензивността на тази “слабост” (колкото и да е неясно самото понятие) между различните качества, за които тя се отнася? Фатална ли е тя при някое от тях за упражняването на професията, или нужните качества биха могли да се постигнат и вторично (допълнително) чрез специфично упражняване?… И още дълъг списък от подобни въпроси.
Вместо обаче да ги зададе, определен тип субект би изтълкувал прибързано отговора на експерта като “стопроцентово” негативна преценка и дори, в случай че този специалист е авторитет за него, би приел думите му като категоричен подтик за преустановяване на всякакви занимания с въпросната област на интереса.
По съвсем същата схема протичат хиляди еднотипни събития, при които свръхчувствителни хора, изтълкували известни определения или епитети, изказани от други, в техния максимум, стават трагични жертви на езика – те изживяват тежки емоционални разстройства, свързани с ужас, обида, отчаяние и прочие травматични състояния.
За да бъде възможно това положение обаче, индивидът, както споменах, трябва да има бедно и слабо мислене, затворено в езика – мислене, доминирано от езиковите закони и протичащо според езиковите правила.
Подобно “езиково обусловено” или по-точно “словесно обусловено” мислене наричам “логоцентрично”.
Центрираната около словесността мисъл се характеризира най-напред с обрисуваната преди малко липса на яснота относно степента или интензивността на определен епитет.
Защо подобна неяснота води началото си от структурата на самия език?
Всъщност езикът прилича на съвкупност от компютърни данни.
Основа на тази прилика е фактът, че думата има двоична (бинарна) форма, точно както битовете компютърна информация.
Всяка дума означава сигнал от типа “да-не” (бит); всяка дума разделя света на две – една част, която думата утвърждава, и всичко останало, което тя отрича, или една част от света, която тя означава, и съвкупността от всички други части от света, до които тя не се отнася.
Думата “саксия” разделя всички съществуващи неща в света на две групи – нещата, които представляват съдове за пръст, в които се отглеждат цветя, и останалите неща, които не са такива съдове, така че според това деление всяко нещо трябва или да е саксия, или да не е.
Поясненията, обстоятелствата, глаголите, допълненията, прилагателните, епитетите, определенията… или както още наречем тези “допълнителни” думи, функционират по същия начин, по който и съществителните, само че полето на тяхното бинарно разделяне (“отрязване”) не се разпростира върху целия свят от значения, а само върху думата, която те определят (поясняват).
Впрочем в случаите, когато такива пояснения не се отнасят до точно определен предмет, те “автоматично” отнасят значението си отново до целия свят и го разделят на две по съвършено същия начин, както и останалите думи – имената.
Така обаче стигаме до разбирането, че думите от езика до една се позовават на тази безпределна и необхватна цялост – “света” – до която никой езиков субект (отделен човек) всъщност няма достъп!
Употребявайки думата “стол”, аз неправомерно надхвърлям границите на своя свят, понеже далеч не съм виждал всички столове, които съществуват, да не говорим пък за всички онези, които са съществували някога, но вече не, или които ще бъдат създадени в бъдеще. Колкото и да съм интелигентен, колкото и богата да е фантазията ми, за мен тази (както и всяка) дума ще се позовава единствено върху онази част от нейните предмети, която ми е позната лично на мен, съответно оттам и ще черпи своя смисъл – по-точно значението, което влагам в нея, докато я произнасям.
Освен това, когато общуваме, нашите думи се отнасят по един и същ начин до “целия свят” – но онази част от света, до която аз съм имал достъп, не е същата като тази, до която е имал достъп другият. Същевременно всеки от нас неизбежно се позовава само на своята достъпна част от света!
Саксиите, които аз съм виждал в живота си, далеч не са същите, които е виждал някой друг. И ако това е вярно за такива обикновени и широко разпространени предмети, при които все пак има известно припокриване на моя и чуждия опит, като саксиите и столовете[1], какво остава за сложни и нееднозначни феномени, които всеки съзерцава само във вътрешния си свят, като свободата или красивото?…
Ние можем спокойно да си говорим за нещо “скучно”, но даваме ли си сметка колко различни биха могли да бъдат ситуациите и свързаните с тях комплекси от изживявания, които аз съм свързал със “скуката”, от онези, които някой друг е свързал с това понятие[2]?…
Въпреки многото “смекчаващи обстоятелства”, които със сигурност могат да се намерят, този проблем наистина е фундаментален. Използвайки безвъпросно и безконтролно езика като средство за комуникация, хората често забравят, че употребяваните от тях понятия сами по себе си боравят с абсолютни цялости, много по-обхватни от техните относителни, частични аналози – представите, до които имат достъп отделните личности.
Думата “ден” се отнася до всички мислими дни, на всички възможни планети, обикалящи около слънца, докато дните, на които аз съм бил свидетел, са несравнимо по-малко на брой; освен това по своето съдържание те далеч не са същите като онези, на които е бил свидетел някой друг. Различните хора изживяват твърде различно своите “дни”…
Усещането, което в определен момент влагам в думата “ден”, също не е по необходимост идентично с онова, което би вложил в нея някой друг, и няма абсолютно никаква гаранция, че това усещане ще стигне до него, като чуе думата. В момента той може и да я свърже с друго усещане.
В този смисъл е чудно как речта изглежда за повечето хора далеч по-разбираема от танца. Всъщност – и това се изяснява за индивида толкова повече, колкото по-дълго той се занимава с висшата словесност – речта не е много по-ясна или недвусмислена, отколкото всяка артистична знакова система, доведена до достатъчна степен на усъвършенстване – танц, багри, музика.
Просто по силата на специфичното устройство на тази тук човешка цивилизация ние цял живот задължително се занимаваме с говорене и далеч не толкова с танцуване или рисуване (дори не и с писане!) – поради това ни се струва, че чрез говоренето се разбираме по-ясно. В действителност предаването на емоции, изживявания, специфични настроения и дори светоглед (!) едва ли може да се осъществи по-успешно чрез слово, отколкото чрез танц или музика. Ако бяхме приучени от малки да общуваме чрез звуци, както пойните птички, или чрез танцови движения, както много от висшите животни, щяхме да сме съвсем наясно с това.
Тъй като обаче употребата на слово е норма, а тази на други “езици” – по-скоро изключение, много от нас стават логоцентрици, превръщат в жертви на словесността, и по-точно на неадекватните си разбирания за нея.
В глобален мащаб проблемът е именно в липсата на алтернативност на словесния тип общуване и изразяване[3].
Трябва да отбележим, че учленяването на реч, заедно с всичките произтичащи от него последици за мисленето (като формирането на чисти понятия и трупането на абстрактни знания, съществените изменения в структурата на паметта и ред други), представлява уникално достижение на Духа. Такова висше достижение предполага наличието на изключително силно развито мислене. Статистически обаче мисленето на повечето човеци се намира на далеч по-ниско равнище от необходимото, за да бъде адекватно разбиран и употребяван езикът. И независимо от това употребата му е задължителна за всички без изключение!…
Нека само да си представим какво би се случило в световен мащаб, ако не говорът и писмеността, а танцът и телесното движение изобщо бяха задължителното средство за комуникация. Разбира се, щяхме да ставаме постоянни свидетели на ситуации, в които затлъстели, обездвижени, болни, уморени или инвалиди отчаяно се мъчат да изтанцуват знаците, които са им нужни, за да се изразят. Въпреки всекидневното танцуване много от тези хора биха правили движенията нехайно и половинчато, понеже би ги мързяло да артикулират добре или просто телесността им би ги затруднявала да го правят. Далеч не всички щяха да могат да се изразяват богато и нюансирано чрез движенията, но все пак повечето биха вярвали, че околните ги разбират отлично…
Колкото и карикатурно да звучи това описание, то напълно отговаря на актуалната човешка ситуация, в която всички са принудени да си говорят, да общуват и да се разбират чрез слово, докато само единици притежават мисловните качества, необходими, за да го правят наистина добре…
В словесността човекът се самонадхвърля значително,
тъй като всеки словесен знак (дума), както показахме, се отнася до безкрайно по-голям брой потенциални съдържания от онези, които човек има на разположение и удържа в личния си опит.
Неспособността да бъде схванато това обстоятелство и да бъдат адекватно усвоени неговите последствия за мисленето води до задълбочаващ се логоцентризъм.
Логоцентризмът е налагане на езиковите форми и закони върху действителността.
Психологически той се изразява в очакването (всъщност неоправдано), че нещата трябва да отговарят буквално на думите за тях – че светът задължително трябва да прилича на говоренето за него (вместо да е обратното). Епистемологически (т. е. от теоретико-познавателна гледна точка) логоцентризмът е незнание за точния начин, по който езикът се съгласува с действителността.
Логоцентрикът например смята, че “честност” е само онова, което той самият е познал в собствения си опит под това име, и нищо друго – нито непознати неща, които някой друг би нарекъл така, нито такива, които той самият познава, но нарича другояче. Тъй както един много пълен човек не би могъл да изтанцува добре танц, свързан със силно навеждане или огъване в кръста, така и в мисленето на логоцентрика липсва онази гъвкавост, която да му позволи да удържа разбирането, че във всеки момент на употреба на дадена дума индивидуалният обхват от нейни значения може да варира значително, а също и че той задължително варира според опита на различните речеви субекти, които си служат с нея.
В типичния случай логоцентрикът не е способен да разбере, че значенията са въпрос на обществена конвенция, както и че те непрестанно се изменят във времето. Логоцентризмът може недвусмислено да се разпознае у човек, който пламенно спори за названия или словесни окачествявания на дадени феномени[4], като че ли съществуват “правилни” и “неправилни” думи по отношение на всеки феномен, или че езикът е нещо дадено веднъж завинаги и по точно определен начин, неподлежащ на промяна.
За логоцентризма винаги се оказва по-важно запазването на някоя дума или фиксирането на определени нейни значения, отколкото финото и комплексно разбиране на феномените, за които един или друг човек се изказва чрез нея в даден момент.
Така, логоцентрикът предпочита да “постанови”, че в определен случай трябва да говорим именно и само за “катарзис”, отколкото да вникне в особеното изживяване, което някой би желал да изрази с тази или друга подобна дума. Знакът сам по себе си се оказва за логоцентрика по-важен от онова индивидуално изживяване, което той замества (означава) в един конкретен случай…[5]
Вследствие на това логоцентрикът става роб на езика. Той поставя своето разбиране под условията на езика и по такъв начин си препречва главните пътища към схващането на уникалното. Езикът, по самия си генезис обърнат към универсалното, похищава неговия интерес и го насочва към области, прекомерно мащабни за отделното човешко същество, докато не го лиши от всякаква възможност за непосредствено душевно познание.
Същинският въпрос за назоваването не е “как да нарека това, за да бъде правилно?”, а “с какви думи да нарека това, за да бъда разбран възможно най-точно от еди-кого си?”. Необходимо условие на общуването е, че речта ми е насочена към конкретен човек (или група от хора) с неговия (техния) конкретен вътрешен свят и опит – нещо фундаментално, но което сякаш остава без значение за логоцентрика, заровен в универсалното, което обаче всъщност няма начин да притежава, доколкото то не е достъпно за никой човек…
Във връзка с това, логоцентрикът изпитва силна склонност да си дефинира по определен начин понятията, които употребява, за да избегне хаоса на множеството от възможни техни значения. Когато обаче подреди своя понятиен свят във фиксирана система от определения, той престава да обръща внимание на обстоятелството, че другите хора вероятно влагат в същите понятия различни, евентуално и по-мъгляви, по-слабо определени значения. Той автоматично поставя всяко възприето от чуждата реч понятие в своята твърда матрица от дефиниции и тълкува чуждите послания без оглед на тяхната собствена индивидуалност, а единствено като съвкупност от “речникови значения” – мъртви смисли, откъснати от реалната ситуация на означаване…
Реторика и херменевтика
Как би изглеждала тогава на фона на тези заблуди на логоцентризма една истински добра, адекватна употреба на езика?
На първо място, такава благотворна употреба би следвало да изхожда от ясното съзнание за описаните проблеми на самия език, съответно за ограниченията, които той създава като специфично комуникативно средство.
Тъй като дотук се спряхме на две такива специфични езикови ограничения, трудности или парадокси, ще посочим и две съответни на тях перспективи за развитие на мисловността.
1. Проблем за езиковото изразяване на интензивността
Както бе посочено още в началото на тази статия, езиковите знаци (думите) сами по себе си са непригодни за изразяването на интензивности. Изключенията от това правило, както обикновено се случва, всъщност го потвърждават. Обективните мерки за температура (градусите) наистина изразяват определена интензивност (на топлината) – например когато кажа “25 градуса по Целзий”, наистина назовавам една обективно измерима степен (интензивност) на едно свойство на телата. Тези мерки обаче, както става по принцип с думите от езика, не ни казват много относно субективното усещане за съответното свойство. “Колко точно градуса” са били измерени като температура на един предмет все още не означава дали аз или някой друг човек сме усетили тази температура като висока, ниска, обичайна, смразяваща, изгаряща и т. н.
Непосредственият извод е, че съществува необходимост езиковата употреба да бъде съобразена с (и насочена към) индивидуалното преживяване, за чието описание самият език изпитва слабост. За постигането на тази цел нашето мислене следва да комбинира субективния с обективния момент в своето устройство. Един начин това да бъде постигнато ще опишем под формата на мисловно упражнение:
Вземете за разглеждане една произволна характеристика на отминалия ден (днешния, ако по-голямата му част е преминала, или в противен случай вчерашния) – например евентуалното му определяне като “скучен”.
Сега се задълбочете върху анализа на това определение и всички неясноти, които биха могли да възникнат относно неговата интензивност, като се опитате да отговорите на следните въпроси:
— Наистина ли денят беше скучен в максималната представима степен на понятието?
— Нямаше ли в него поне едно събитие или изживяване, което да противоречи на Вашето определение, т. е. което да може да се определи като “интересно”, “ново”, “различно”?
— Припомнете си и други “скучни” дни. Дали изминалият е най-скучният, за който си спомняте, или има и такива, за които това определение е още по-валидно?
— Имайки предвид досегашните си отговори, каква оценка в проценти бихте дали на този ден по “скучност”, ако 0% припишете на най-интересния и наситен с преживявания ден, който сте имали някога, а 100% – на най-скучния, който сте имали?
— Сега се опитайте да си представите, че някой друг човек може да е имал и по-интересен, разнообразен и наситен ден дори от най-интересния, който Вие сте имали, а също и някой по-скучен ден от всички, които сте имали Вие. Опитайте се да поставите на своя ден нова оценка в проценти, като изхождате от тази разширена скала.
— Сега си представете и най-широката възможна скала, която е ограничена от идеалните стойности (минимални и максимални за който и да било човек на света), и отново се опитайте да намерите оценката за своя ден в проценти спрямо нея.
— Съпоставете трите получени стойности. Дали констатирате разлики между тях? Защо?
— Опитайте се да анализирате получените резултати с оглед на въпроса за интензивността, с която бихте желали един евентуален Ваш събеседник да Ви разбере, ако употребите квалификацията “скучен” по отношение на изминалия ден. Коя от скалите е най-уместно да използвате? Защо?
— Обърнете специално внимание на факта, че има хора, които са значително по-склонни да скучаят, отколкото други; също така има и такива, които ефикасно уплътняват своето време дори със собствените си мисли и едва ли някога изобщо изпитват скука; съществува ли изобщо една и съща скала, приложима към всичките Ви евентуални събеседници? Трябва ли обаче да употребявате различни скали в зависимост от индивидуалността на всеки евентуален събеседник? Защо?
— Опитайте се да опишете в колонка на лист хартия всички онези отделни характеристики на изминалия ден, които Ви карат да го определяте като “скучен”. Бъдете толкова конкретни, колкото е възможно. Кои са отделните Ви изживявания, които обединявате в онова цяло, което наричате “скука” (например: разпиляност на мислите, известна нервност, липса на дразнители, които да центрират съзнанието Ви, нетърпение, напразно очакване, липса на свобода за определени действия…)?
— Помислете дали не би било по-точно, ако оценявахте степента на своето цялостно изживяване по отделните елементи, които разграничихте в него. Опитайте се да отделите един или няколко от тях, чиято интензивност има определящ характер с оглед на степента на общото Ви преживяване (на “скука”). Отново помислете за скалите, които е уместно да употребите относно всеки от тези различни елементи, както и за различните очаквани резултати при евентуалната им употреба.
— Не би ли било уместно в крайна сметка да използвате по-скоро някои от отделните елементи на изживяването, наречено с определена дума (например “скука”), отколкото термина, назоваващ комплексното изживяване? Упражнявайте се да извършвате такъв разбор по отношение на различни комплексни изживявания, без даже да ги наричате с някакви общи думи, които ги лишават от индивидуалност (обезличават ги). Какво ще се случи, ако замените, например, общото определение “скучен” със съвкупността от тези понятия – ще може ли тогава да Ви разбере дори събеседник, който никога не изпитва скуката така, както я изпитвате Вие? Защо?
— Поразсъждавайте над факта, че когато някой е нарекъл даден предмет “скучен”, Вие вероятно само се заблуждавате, че разбирате какво Ви е казал. Тъй като знаете общото (и мъгляво) значение на думата, на Вас Ви се струва, че много добре схващате полученото послание. В действителност обаче това би могло да бъде вярно единствено ако познавахте пълната картина на анализа на това понятие с оглед на този човек (така, както той би направил този анализ). На практика би могло да се окаже, че “спектрите” на елементите на изживяването, което Вие и някой друг наричате с тази дума, дотолкова се различават помежду си, че едва ли общата дума, с която наричате тези изживявания, запазва изобщо някакъв смисъл.
— Към това разсъждение добавете и уточнението, че самите предмети (обектите), предизвикващи подобна реакция (на “скука”) у различните хора, са понякога несъвместими, т. е. в известен смисъл противоположни. Помислете например за това, доколко и в какъв смисъл можем изобщо да говорим за “скуката” с човек, свързващ това изживяване с някой предмет, който предизвиква у нас жив интерес – примерно живописта или класическата музика…
— Като се абстрахираме от тази обща дума “скука”, която очевидно може да бъде “шапка” за широк спектър от изживявания, за някои от които може би и няма измислени думи, можем ли да сме сигурни, че съществуват двама души, които да “скучаят” по един и същи начин?…
( . . . )
б е л е ж к и :
...Познанието достига своя проникновен максимум, когато логоцентризмът бъде комбиниран с един вид “свръхсетивност” (става въпрос за дарбата, която наричам емпатия) – с оглед на тази възможност логоцентризмът не е по необходимост нещо “лошо”.
...Всъщност обективно погледнато, той представлява само чисто мъжката страна на един полов процес, чиято чисто женска страна може да се опише като “емпатия”. Крайният логоцентризъм, комбиниран с крайната степен на емпатия, ражда едно съвършено познание, тъй като съдържа вътре в себе си целия механизъм на познаването изобщо. Това обаче се случва рядко; повечето хора имат у себе си логоцентризма като нещо мъртво, което вреди на техните познавателни процеси като излишна протеза, сковаваща един жив орган.
____________________
[1] Моите съвременници, които живеят в същата страна, вероятно познават множество сходни типове столове и саксии, които масово се произвеждат и използват тук, и които познавам и аз. Така понятията ни все пак имат общ референт.
[2] Примерът със скуката е разработен подробно тук в първото упражнение за развитие на мисленето – вж. по-нататък.
[3] Като казвам “липса”, аз съвсем не искам да отрека значението на извънезиковите комуникативни знаци – например т. нар. “език на тялото” – жестовете, мимиката, дори общуването с погледи, както и съпътстващите употребата на самото слово извънезикови послания, идещи от т. нар. “перформативност” – тембър на гласа, интонация и пр. – напротив, бих искал да изразя именно известно съжаление, че усъвършенстването на тези средства не получава необходимата поддръжка и внимание от страна на официалната педагогика, т. е. че съвременната култура е логоцентрична, с всички произтичащи от това последствия.
[4] Тук не включвам разговорите, насочени към уточняване на различни нюанси в употребата на понятията, а единствено такива, които изхождат от разбирането, че определено нещо може да бъде наричано само по един и по никакъв друг начин.
[5] Разбира се, това отношение към словото има своите основания – както споменахме, езикът наистина е висша сила, божествена вибрация, далеч надхвърляща човешките хоризонти. Тя обаче е поставена в услуга на човека и с нея е нужно да се отнасяме адекватно с оглед на реалните човешки нужди, които тя удовлетворява.
