И З Б Р А Н О
...А имаше такъв един човек –
той учеше се да отсъства.
Замина сетне той и днес го няма
науката си с нас да сподели.
той учеше се да отсъства.
Замина сетне той и днес го няма
науката си с нас да сподели.
ТЕТРАДКИТЕ НА АЛЕКСАНДЪР
На Вайнингер, Лотреамон и всички мъдри,
които рано срещнаха смъртта. [1]
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е :
На Вайнингер, Лотреамон и всички мъдри,
които рано срещнаха смъртта. [1]
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е :
|
ПЕТА ТЕТРАДКА: Наука и учение. - - - - - ШЕСТА ТЕТРАДКА: Време. - - - - - СЕДМА ТЕТРАДКА: Болест и смърт. - - - - - ОСМА ТЕТРАДКА: Аз, Александър. |
________________________________________
[1] Ото Вайнингер (1880-1903) – австрийски философ (“Пол и характер”, “За последните неща”), прочут метафизик на сексуалността, самоубил се на 23-годишна възраст; граф дьо Лотреамон, псевдоним на Изидор Дюкас (1846-1870) – велик френски поет (“Песните на Малдорор”), предшественик на сюрреализма, починал при неизяснени, вероятно трагични обстоятелства на 24-годишна възраст, бел. ред.
[1] Ото Вайнингер (1880-1903) – австрийски философ (“Пол и характер”, “За последните неща”), прочут метафизик на сексуалността, самоубил се на 23-годишна възраст; граф дьо Лотреамон, псевдоним на Изидор Дюкас (1846-1870) – велик френски поет (“Песните на Малдорор”), предшественик на сюрреализма, починал при неизяснени, вероятно трагични обстоятелства на 24-годишна възраст, бел. ред.
*
15
О, средно голям град с планини околовръст! О, затворена отвсякъде малка страна със здраво стиснат от властници народ! И ти, о, детство сред любвеобилни роднини! Какво по-добро съчетание от вас, за да успее да порасте и разцъфти една голяма мъдрост! Какво по-благотворно от това преливане между страдание и уют в тази тройна затвореност!
Ти, обилие на природа, от всички страни! И ти, оскъдица на знание и труд! На вас дължи прослава всеки мъдър мъж!…
А що да кажем и за теб, обилие на глупост?
О, възвишеността ще трябва триж да ти се поклони, задето трупаше тъй много сили от сравнението си с теб! И кой ще може да е мъдър, ако поне веднъж не е понесъл и насилието на глупеца?…
…О, “фактори”! О, “предпоставки”!
Прекланям се пред вашата задружност!
Защо не се събирате по-честичко, защо не основете клуб или не уговорите поне редовни срещи помежду си в някое кафе?…
От вашия съюз се пръква толкоз много мъдрост, че тя ще ви обожестви!…
Ала шегата настрана.
Без вас наистина не може – но един е моят брат, един е този, който постигна мъдростта, докато всички други бяха смлени от времето!
И те живееха сред вас, и те се гушеха във ваште пазви, о, чудни “фактори”, прекрасни “предпоставки” – но ето ги, че днес са те земя – да, те са само пръст сега!
И той, разбира се, е пръст, но – друга.
Достойна и свещена пръст е той!
Но за това тепърва ще говорим.
15
О, средно голям град с планини околовръст! О, затворена отвсякъде малка страна със здраво стиснат от властници народ! И ти, о, детство сред любвеобилни роднини! Какво по-добро съчетание от вас, за да успее да порасте и разцъфти една голяма мъдрост! Какво по-благотворно от това преливане между страдание и уют в тази тройна затвореност!
Ти, обилие на природа, от всички страни! И ти, оскъдица на знание и труд! На вас дължи прослава всеки мъдър мъж!…
А що да кажем и за теб, обилие на глупост?
О, възвишеността ще трябва триж да ти се поклони, задето трупаше тъй много сили от сравнението си с теб! И кой ще може да е мъдър, ако поне веднъж не е понесъл и насилието на глупеца?…
…О, “фактори”! О, “предпоставки”!
Прекланям се пред вашата задружност!
Защо не се събирате по-честичко, защо не основете клуб или не уговорите поне редовни срещи помежду си в някое кафе?…
От вашия съюз се пръква толкоз много мъдрост, че тя ще ви обожестви!…
Ала шегата настрана.
Без вас наистина не може – но един е моят брат, един е този, който постигна мъдростта, докато всички други бяха смлени от времето!
И те живееха сред вас, и те се гушеха във ваште пазви, о, чудни “фактори”, прекрасни “предпоставки” – но ето ги, че днес са те земя – да, те са само пръст сега!
И той, разбира се, е пръст, но – друга.
Достойна и свещена пръст е той!
Но за това тепърва ще говорим.
*
37
Магове назоваваше моят брат хората.
“Всички хора са магове, хипнотизатори, чародеи и огнегълтачи – казваше той, – ала защо са забравили изкуствата си?
Ето ги отсреща, как преминават кръстовището. Магове! Тъй странни неща се четат все още в погледите им, така чудати са техните движения!… Кой ще им припомни за магиите?…”
*
30
Моят възвишен брат беше велик наивник.
Най-възвишената му наивност: той смяташе, че всички в тоя свят са като него.
…Вървеше с огромната си аура по друмищата, гледаше с неземна благост на света. Разхождаше ярката си нимба в градовете и, потънал в блага святост, струваше му се, че ето: тия влакове, трамваи и коли са също пълни със светци…
*
88
…Ала дойде у дивния ми брат съзнание за хората и за това, което ставаше в душите им.
И най-сетне разбра, горкият, че никой в този свят не обладаваше дълбокия му усет за нещата.
Своя потрес той тогава изрази афористично:
“Ах, виждам някой че е дал упойка на моите съвременници, та те да не усещат нищо.
Хирург ще да е този, дето ги е упоил; ала защо се бави да започне операцията?…”
*
В-5-Б
Скръб и отчаяние, и вопъл съпътстваха го всеки миг, откак разбра различието страшно, което го делеше от света.
“Ах, потресаващо откритие – моето нормално хората наричали гениално!…”
37
Магове назоваваше моят брат хората.
“Всички хора са магове, хипнотизатори, чародеи и огнегълтачи – казваше той, – ала защо са забравили изкуствата си?
Ето ги отсреща, как преминават кръстовището. Магове! Тъй странни неща се четат все още в погледите им, така чудати са техните движения!… Кой ще им припомни за магиите?…”
*
30
Моят възвишен брат беше велик наивник.
Най-възвишената му наивност: той смяташе, че всички в тоя свят са като него.
…Вървеше с огромната си аура по друмищата, гледаше с неземна благост на света. Разхождаше ярката си нимба в градовете и, потънал в блага святост, струваше му се, че ето: тия влакове, трамваи и коли са също пълни със светци…
*
88
…Ала дойде у дивния ми брат съзнание за хората и за това, което ставаше в душите им.
И най-сетне разбра, горкият, че никой в този свят не обладаваше дълбокия му усет за нещата.
Своя потрес той тогава изрази афористично:
“Ах, виждам някой че е дал упойка на моите съвременници, та те да не усещат нищо.
Хирург ще да е този, дето ги е упоил; ала защо се бави да започне операцията?…”
*
В-5-Б
Скръб и отчаяние, и вопъл съпътстваха го всеки миг, откак разбра различието страшно, което го делеше от света.
“Ах, потресаващо откритие – моето нормално хората наричали гениално!…”
*
125
Ах, колчем понеча да съзерцавам достойнствата на своя брат, омагьосва се погледът ми, и като че ли са попаднали моите очи сред неизбродна галерия, пълна с ненагледни картини. Ала не след дълго душата намира сили да отдели най-важното, и да не го примесва с всичко друго.
И душата ми казва:
Твоят брат живя в онова състояние на духа, дето прави смешни всички ония люде, що се интересуват и питат за “морал”. А що да кажем за “естетите” или за “мислителите”? О, достатъчно добър бе брат ти, за да бъде “морален”, и предостатъчно красота виждаше духът му, за да бъде той “естет”. И премного знаеше и беше прозрял този мъж, за да бъде “мислител”. Та не виждаш ли! Твоят мил брат призова смъртта, щом само подуши, че е на път да стане “морален”! Той си отиде, за да не попадне сред “естетите” и сред “мислителите”! За да не оскърби нещата, които преживяваше душата му…
Виж ония, дето се зоват “морални” – не са ли същите те, които са престанали да обичат? А “естетите”? Не са ли те тия, които са забравили да се радват на хубавото? Питаш ли “мислителя”, той и сам ще ти каже, че е такъв, който “нищо не знае” – той поне ще си признае онова, което другите прикриват…
Но твоят брат избра смъртта, за да не влезе в тази славна компания – какво по-достойно у него?…
Така говори душата ми.
125
Ах, колчем понеча да съзерцавам достойнствата на своя брат, омагьосва се погледът ми, и като че ли са попаднали моите очи сред неизбродна галерия, пълна с ненагледни картини. Ала не след дълго душата намира сили да отдели най-важното, и да не го примесва с всичко друго.
И душата ми казва:
Твоят брат живя в онова състояние на духа, дето прави смешни всички ония люде, що се интересуват и питат за “морал”. А що да кажем за “естетите” или за “мислителите”? О, достатъчно добър бе брат ти, за да бъде “морален”, и предостатъчно красота виждаше духът му, за да бъде той “естет”. И премного знаеше и беше прозрял този мъж, за да бъде “мислител”. Та не виждаш ли! Твоят мил брат призова смъртта, щом само подуши, че е на път да стане “морален”! Той си отиде, за да не попадне сред “естетите” и сред “мислителите”! За да не оскърби нещата, които преживяваше душата му…
Виж ония, дето се зоват “морални” – не са ли същите те, които са престанали да обичат? А “естетите”? Не са ли те тия, които са забравили да се радват на хубавото? Питаш ли “мислителя”, той и сам ще ти каже, че е такъв, който “нищо не знае” – той поне ще си признае онова, което другите прикриват…
Но твоят брат избра смъртта, за да не влезе в тази славна компания – какво по-достойно у него?…
Така говори душата ми.
*
А-9
Намереше ли се сред атеисти и богоборци, моят брат бързо започваше да им говори за богове и божественост, и да не забравят Бога. Понеже току виж Той ги чуел и почнел да недоумява тяхното невежество. И още, съветваше ги да започнат скоро молитви, и да се учат да падат на колене пред разпятия и статуетки.
Ала попаднеше ли моят брат там, дето се събират богомолци и вярващи, ето какви речи отправяше към всички тях: “Не се доверявайте, казваше им, на онова, дето не сте познали – понеже така нямате сигурност, и току виж излязло, че като се обръщате към Бога, все едно че си говорите самички, като лудите!”
И щом усетеше чудният ми брат, че някой си се е възгордял нещо, ето че се присламчваше до него, и почваше да му приказва за смирението и за поклона. А на свенливия, когото срещнеше, мигом почваше да реди възхвали и химни за безскрупулните личности, що нямат срам от нищо…
На ония люде, дето преценяваха според делата, той казваше небрежно: “Защо не преценявате по идеалите?”. А на всички идеалисти проповядваше: “Гледайте делото, и гледайте постъпката!”.
Детето моят брат караше да почита възрастния, а на възрастния казваше, че всичко прекрасно е събрано у детето.
На жените говореше за мъжки достойнства, а на мъжете – за женски.
На слабите приказваше за силата, и им обясняваше устройството на мускулатурата, а силните караше да си представят, че за миг са загубили своята сила, и ги питаше: “Ами сега!?”.
Пред материалистите хвалеше духа, а пред духовниците – плътта. Пред начетените изтъкваше интуицията и се обявяваше за спонтанните познания и импровизации, а пред вдъхновените хвалеше ерудицията и търпението.
И стана така, че малцина оставаха да понасят речите му, а мнозинството люде се отдръпваха и бягаха от тях.
А за всички, дето не издържаха, той имаше такава дума: “Вие не сте глупави. Може и да сте някак по своему умни. Ала сте забравили Другото. А то, Другото, не ви забравя, и няма да ви забрави. И още: то няма да ви прости.”
А моят брат за всеки човечец знаеше какво е неговото Друго, и за какво е сляп умът му...
(...)
А-9
Намереше ли се сред атеисти и богоборци, моят брат бързо започваше да им говори за богове и божественост, и да не забравят Бога. Понеже току виж Той ги чуел и почнел да недоумява тяхното невежество. И още, съветваше ги да започнат скоро молитви, и да се учат да падат на колене пред разпятия и статуетки.
Ала попаднеше ли моят брат там, дето се събират богомолци и вярващи, ето какви речи отправяше към всички тях: “Не се доверявайте, казваше им, на онова, дето не сте познали – понеже така нямате сигурност, и току виж излязло, че като се обръщате към Бога, все едно че си говорите самички, като лудите!”
И щом усетеше чудният ми брат, че някой си се е възгордял нещо, ето че се присламчваше до него, и почваше да му приказва за смирението и за поклона. А на свенливия, когото срещнеше, мигом почваше да реди възхвали и химни за безскрупулните личности, що нямат срам от нищо…
На ония люде, дето преценяваха според делата, той казваше небрежно: “Защо не преценявате по идеалите?”. А на всички идеалисти проповядваше: “Гледайте делото, и гледайте постъпката!”.
Детето моят брат караше да почита възрастния, а на възрастния казваше, че всичко прекрасно е събрано у детето.
На жените говореше за мъжки достойнства, а на мъжете – за женски.
На слабите приказваше за силата, и им обясняваше устройството на мускулатурата, а силните караше да си представят, че за миг са загубили своята сила, и ги питаше: “Ами сега!?”.
Пред материалистите хвалеше духа, а пред духовниците – плътта. Пред начетените изтъкваше интуицията и се обявяваше за спонтанните познания и импровизации, а пред вдъхновените хвалеше ерудицията и търпението.
И стана така, че малцина оставаха да понасят речите му, а мнозинството люде се отдръпваха и бягаха от тях.
А за всички, дето не издържаха, той имаше такава дума: “Вие не сте глупави. Може и да сте някак по своему умни. Ала сте забравили Другото. А то, Другото, не ви забравя, и няма да ви забрави. И още: то няма да ви прости.”
А моят брат за всеки човечец знаеше какво е неговото Друго, и за какво е сляп умът му...
(...)
*
97
…Не че моят благороден брат не се занимаваше с наука, както правят всички. Ала науките, които го вълнуваха, бяха от твърде възвишен род и такива дисциплини не намират място в енциклопедиите човешки.
Така например тези два големи дяла на духоведението – ангелознание и дяволознание – чувал ли е някой за тях?
Ала ето че моят брат беше специалист и познавач точно в онова, за което хората си нямат и представа.
Затова и нямаше кой да го разбере, когато утвърждаваше: “Няма друго същество в света, което да е страдало повече от дявола”, а също и: “Всеки умее да хвърля камъни по дявола, било само за показ, било и по съвест – ала нека някой да ми се похвали, че го е спечелил за добрата кауза с благост и убеждение…”
Ала хората не разбираха моя брат, защото не знаеха към каква област спадат тия знания…
*
Б-6
Ах, никога не беше имал жив учител моят брат! И това бе най-злощастното в живота му. Всичката издигнатост в света той виждаше назад във вековете.
Много рано се домогна той до висините.
И нямаше вече наоколо му живи хора, от които нещо да хареса и научи, та мъртъвците бяха всичката му компания.
Нямаше голям човек край него – достатъчно голям, за да го уплаши.
А истинският учител трябва да може да плаши. И да е най-голям от всички.
И още – много да обича. С потоци любов и уплаха да залива ученика си.
А я виж днешните учители, изпълнени с фалшивост! Трябва сигурно да заемат най-ужасните костюми от театъра, за да уплашат някого. Пък и уплаха ли ще е това? Стресне ли се някой от тях по случайност, сетне сам ще прихне да се смее на страха си, като види кой всъщност е навлякъл тия страшни дрехи.
За обичта да не говорим – докосне ли се само някой днес до някое важно знание или можене, виждаш го как за кратко време добива толкова надменен вид, че по-добре е да не го доближаваш. Той сам дори не ти дава да харесаш умението му! Да се влюбиш даже в него той не ще ти позволи!
“Опитен съм в тази област – сякаш казва неговата смръщеност, – понеже съм гадняр, и темерут!”.
Това доживя светът – да види и учители да мразят!
…Но лесно ли е да обичаш тоя свят?
Погледни и най-големия сред човеците, погледни моя брат – колко за кратко успя той да живее, като обичаше!
И, ще се осмеля да го предвидя – за все по-кратко време ще им стига топлотата на човеците в света. За все по-кратко ще им стига младостта!...
97
…Не че моят благороден брат не се занимаваше с наука, както правят всички. Ала науките, които го вълнуваха, бяха от твърде възвишен род и такива дисциплини не намират място в енциклопедиите човешки.
Така например тези два големи дяла на духоведението – ангелознание и дяволознание – чувал ли е някой за тях?
Ала ето че моят брат беше специалист и познавач точно в онова, за което хората си нямат и представа.
Затова и нямаше кой да го разбере, когато утвърждаваше: “Няма друго същество в света, което да е страдало повече от дявола”, а също и: “Всеки умее да хвърля камъни по дявола, било само за показ, било и по съвест – ала нека някой да ми се похвали, че го е спечелил за добрата кауза с благост и убеждение…”
Ала хората не разбираха моя брат, защото не знаеха към каква област спадат тия знания…
*
Б-6
Ах, никога не беше имал жив учител моят брат! И това бе най-злощастното в живота му. Всичката издигнатост в света той виждаше назад във вековете.
Много рано се домогна той до висините.
И нямаше вече наоколо му живи хора, от които нещо да хареса и научи, та мъртъвците бяха всичката му компания.
Нямаше голям човек край него – достатъчно голям, за да го уплаши.
А истинският учител трябва да може да плаши. И да е най-голям от всички.
И още – много да обича. С потоци любов и уплаха да залива ученика си.
А я виж днешните учители, изпълнени с фалшивост! Трябва сигурно да заемат най-ужасните костюми от театъра, за да уплашат някого. Пък и уплаха ли ще е това? Стресне ли се някой от тях по случайност, сетне сам ще прихне да се смее на страха си, като види кой всъщност е навлякъл тия страшни дрехи.
За обичта да не говорим – докосне ли се само някой днес до някое важно знание или можене, виждаш го как за кратко време добива толкова надменен вид, че по-добре е да не го доближаваш. Той сам дори не ти дава да харесаш умението му! Да се влюбиш даже в него той не ще ти позволи!
“Опитен съм в тази област – сякаш казва неговата смръщеност, – понеже съм гадняр, и темерут!”.
Това доживя светът – да види и учители да мразят!
…Но лесно ли е да обичаш тоя свят?
Погледни и най-големия сред човеците, погледни моя брат – колко за кратко успя той да живее, като обичаше!
И, ще се осмеля да го предвидя – за все по-кратко време ще им стига топлотата на човеците в света. За все по-кратко ще им стига младостта!...
( с л е д в а )
