Д Е К А Д Е Н Т Ъ Т
Библия на упадъка
Дял ІІІ
ДАРБЕНО-НАГОНОВИ КОМПЛЕКСИ
из Глава 6
Декадентът като демоник
(Упадъкът и злото)
Библия на упадъка
Дял ІІІ
ДАРБЕНО-НАГОНОВИ КОМПЛЕКСИ
из Глава 6
Декадентът като демоник
(Упадъкът и злото)
"ВАМПИРИЗЪМ"
Фундаментален психологически тип на постпрогресивния агресивно-деструктивен нагон е вампирът.
Отново част от символичния арсенал на митовете и легендите, както и в случая с демонизма, вампиризмът бива отнасян към полуматериални-полудуховни същества, чиято ключова характеристика е, че се хранят с човешка кръв[1]. В резултат от масовата особено в последно време употреба на вампирската тематика в популярното кино образът на вампира се нареди сред най-широкоразпространените и познати портрети на създания от отвъдното.
Благодарение на тази познатост напоследък стават все по-разбираеми и разширените представи за един психологически или емоционален вампиризъм.[2]
И тъй, вампирът (често наричан с епитетите-синоними: душевен, емоционален, психологически, енергиен[3]) е особено важен за нас, тъй като той е екзистенциално-нагонов архетип на диаболика и „декадентите на злото” въобще.
Този тип въплъщава по обобщен начин чисто негативната душевност, в която агресивният и деструктивният момент са се обединили[4] в единен постконфликтен-постпрогресивен комплекс, т. е. наблюдават се в своята застинала в траен убийствен стремеж нагонова природа. Същевременно вампиризмът притежава и своята ярка дарбено-упадъчна страна, която именно го прави емблематичен образ на феномена „дарбено-нагонови комплекси”, който издирваме в настоящия трети дял на нашето изследване.
С оглед на участието в него на висши духовни дадености, както и на широка гама от екзистенциални дарби, вампиризмът може да се разполага във всички степени на едно упадъчно развитие. Все пак неговото „представително” разположение е това на постдекадентски феномен, затова именно го разглеждаме наред с останалите нагоново-дарбени комплекси на постдекадентството, свързани с „негативния нагон”.
И тъй, какво представлява вампирът?
Най-общата характеристика на психологическия вампир е неговата способност и склонност да предизвиква агресивно-деструктивни въздействия върху душевността на околните – т. е. душевни травми, понякога усещани и като същинска гибел на волята или усещанията на засегнатия субект.
При това обикновено е налице отявлена диспропорция между „обективната” величина на въздействащите думи или действия и осъществената чрез тях емоционална травма, която нерядко изглежда огромна на фона на нищожните фактори, които са я предизвикали.
Така например един дребен намек, подхвърлен с усмивка и даже с афиширано доброжелателство от страна на „вампира”, е в състояние да предизвика същинско психическо разболяване у своята жертва, траещо дълги дни и дори седмици.
За да си обясним изключителното негативно въздействие на вампирското поведение, ще се опитаме да подложим на известен анализ някои негови прояви.
Да разгледаме най-напред всяването на смущение.
Преди всичко, кой и как би могъл да бъде смутен?
На практика всеки субект, изпитвал някога душевна травма или дори само ментален дискомфорт (например объркване, амфиболия, забравяне, конфузия), е податлив на смут тогава, когато в един контакт бъдат възпроизведени условия, сходни с онези при получаването на въпросната травма.
Това прави смущението възможно – макар и различно трудно за постигане в отделните случаи – наистина за всеки човек. Остава само да умеем да го предизвикваме – което именно се намира сред главните „качества” на вампира.
Тъй като обаче тук опираме до „способност”, която не е от чисто нагонов характер, а определено обхваща сфери, свързани с висшата чувствителност на индивидите (най-вече с емпатията – но също така и с ониризма, а често и със соматизма), в лицето на вампирското битие явно се срещаме с дарбено-нагонов комплекс.
Става дума за една особена чувствителност, засягаща слабите места в психиката на другия – именно зоните, в които той някога е получавал травми.
Вампирът е невероятен майстор тъкмо в светкавичното „напипване” на тези места – обикновено още първите му разговори с даден човек представляват низ от миниатюрни, почти неуловими отвън провокации, чрез които да се ориентира в психиката му – можем да го сравним с почукването на кълвача по кората на дърво, с което предизвиква разбягването на спотайващите се вътре насекоми или червейчета.
Случаят с предизвикването на смут като че ли е най-лесно разбираем.
Като мимоходом засяга пред човека отсреща най-различни теми, „вампирът-смутител” бързо усеща кои от тях предизвикват неговата негативна реакция, дори и най-слаба – и започва да „дълбае” точно в тях! В пълна противоположност на максимата „в дома на обесения не се говори за въже”, той неусетно все повече се присламчва към „тематиката на въжетата”, докато другият започва да реагира все по-болезнено на думите му...
...Един от големите ми живи „образци” относно усвояването на вампирски подходи към общуването – мой съученик от гимназията – още в ученическите ни години си спомням да казваше: „Знаеш ли, Ж. (друг наш съученик) много се смущава от мръсни думи. Сигурно има някакви сексуални комплекси. Само му подхвърли нещо нецензурно, и ще видиш как ще се засрами!...” Ето образцов пример за напълно осъзнат, формулиран като техника (сиреч поступадъчен) вампиризъм в действие...
Типичният вампир обаче е принципно несъзнателен за онова, което предизвиква.
Той не го „върши” нито с познавателна, нито с естетическа цел, както би могъл да постъпва един субект, вече изграден като демоничен тип декадент. При „естествения” вампир то е просто „начин на душевно хранене”.
Началата на неговото поведение могат да се проследят далеч назад, още в преддекадентството, когато изобилието от чувствителност го е правело изключително възприемчив за чуждите несъзнателни или полусъзнателни импулси, включително и за едва доловимите понякога агресивни, егоистични или сексуални вибрации.
Тази възприемчивост автоматично го е поставяла и в положението често да бъде жертва на въпросните импулси. Не е необходима особена интензивност на един агресивен сигнал отвън, за да увреди или разболее психиката на свръхчувствителния индивид.
Някъде тогава обаче у него е настъпила известната перверзия, която метафорично предават всички истории за вампири: веднъж ухапаният от вампир сам става такъв.
Тук може би виждаме в най-чист вид една от фундаменталните особености на злото – факта, че то е заразно. В действителност отношенията „извършител-жертва” на злината не представляват статична схема, а цикъл. У всяка жертва съществува тенденцията сама да стане извършител на зло, както и всеки извършител – сам да стане жертва: обстоятелство, което е закодирано още в чистата каузална форма на справедливостта...
В случая с вампиризма пред нас като че ли оживява най-лесният начин за превръщането на жертвата в извършител, понеже цялата тази перверзна метаморфоза е въпрос само на едно ухапване... Вън от метафората, на практика тук става дума за един вид соматична реакция, която сме срещали и друг път в това изложение. Докато страда от нанесената му душевна травма, силно емпатичният субект на преддекадентския вампиризъм същевременно лесно интроецира съществото на човека, който му я е нанесъл. Паралелно на собственото си страдание той възприема и тържеството на другия, който му го е причинил. Така при пръв случай, когато се появят предпоставки субектът сам да бъде в положение да предизвика такова страдание у някой трети човек, той ясно ще разпознае тази позиция и тъй като вече у него присъства като соматична инстанция образът на вампира, който най-напред го е „посветил” в кръвопийството, вероятно ще се идентифицира именно с този образ – ще започне да постъпва като него...
Толкова за нагоновия генезис на вампиризма – впрочем сравнително ясен и разбираем за повечето хора.
Но да се върнем върху разнообразието от конкретни прояви на психологическия вампиризъм, основаващи многобройни негови подтипове, свързани не само с нагоновите, но и с дарбените му измерения.
Коментирахме вампирите, предизвикващи душевен смут.
Съществува една тяхна по-скоро интелектуална разновидност, особено причастна към профила на есенциалното декадентство – хората, говорещи неща, които другият не може да разбере или поне такива, от които когнитивната му способност силно се затруднява.
Бихме разграничили две диаметрално противоположни посоки, в които се разполага подобно вампирско говорене – към общото и към частното.
„Вампирът на общото” говори само в широки понятия, на пръв поглед лишени от всякакъв конкретен референт. Речта му изобилства с метафорични, символични, алегорични елементи, при това с изключително усукани, трудно разгадаеми връзки помежду им.
Подобна реч не би представлявала психологически проблем, ако е била поднесена в писмена форма, тъй като четящият разполага с много време и би могъл да приложи систематично мисловно усилие върху определен пасаж по мярата на способността си за разбиране – и дори в този процес да я упражни и развие.
В една жива комуникация обаче слушателят на такава реч изпитва определена психологическа трудност, дори направо страдание, защото в съзнанието му се натрупват все повече и повече думи, които той няма време и сили да проумее в момента. Както се казва, той скоро „започва да се чувства като глупак”. Това е и мигът, в който кръвта му е протекла обилно, за радост на вампира, който продължава да я смуче все по-тържествуващо...
Като философ многократно съм бил свидетел на прояви на такъв тип ноетичен вампиризъм в академичния живот. Бих могъл да кажа, че в много свои аспекти академичните практики – особено свързаните с хуманитаристиката, където липсват строги критерии относно дискурса – определено подбуждат към подобно вербално поведение. Нещо повече – то до голяма степен се цени, съответно и култивира. Колкото по-голяма сложност и символна висота намира израз в речта на един учен-хуманитарист, толкова повече уважение среща той от страна на академичната общност, ако и да не са много онези, които го разбират. За щастие, все още притежава известна сила и естественият, „здравият” критерий по отношение на словото, който изтъква на преден план изискването за простота и прегледност, яснота и разбираемост. Независимо от това обаче много от хуманитарните специалности се оказват „котило за интелектуални вампири”, откриващи перверзна наслада в бомбардирането на слушателя с оплетени, непонятни, абстрактни, изкуствено усложнени, прекалено общи и при последна сметка може би нищо не казващи думи.
Колкото до естествените науки, там като че ли намира повече почва противоположната тенденция – „вампиризмът на детайла”.
Обратно на универсалното, метафорично, символично и пр. говорене при „вампира на общото”, този на „частното” свежда разказите си само до непосредствено видимата и осезаема предметност. Той обаче дотам затваря хоризонта на своите изложения в детайлите, че слушателят му бива изправен пред друго мъчение – колкото повече слуша за отделните факти или предмети, толкова по-малко способен се оказва да схване връзката им, както и цялостния смисъл на тяхното описание изобщо. Докато „обстоятелственият” вампир му обяснява: „...там използват едно устройство, в което трисантиметрова кукичка се закача под ъгъл 41 до 47 градуса към едно многоъгълно железце, най-често хромирано или пък от хром-ванадиева сплав, което служи да подпира еди-какво си...”, другият недоумява за какво са му необходими всички тези подробности.
Убийственото въздействие на този „детайлен” или „обстоятелствен” тип вампир се заключава в изсмукване на времето и вниманието на човека чрез занимаването му с маловажни или направо излишни предмети. Затова бих го нарекъл също „вампир на ненужното”. Както много компютърни вируси, които дължат действието си на затрупването на паметта с безсмислена информация или претоварването на процесора с безполезни операции, така и този вампир се насочва към „попрището” да занимава своята жертва с каквото и да е, стига само да държи будно вниманието й и все повече да я изтощава с прости, но многобройни мисловни действия.
Така този тип вампир изпива най-напред времето на човека – върховния метафизичен капитал и – в пълния смисъл на думата – „духовна кръв” на въплъщението. Поради това упадъчното му въздействие върху неговите жертви никак не е за подценяване. Ако трябва да избирам между един „вампир на общото” и такъв на „детайла”, при всички положения бих допуснал край себе си по-скоро първия. Мисля си, че в този мой „избор на по-малка злина” присъства не само субективният, но и известен обективен момент – именно че, ако и двамата да предизвикват гибелно изтощение, то „вампирът на универсалното” поне дава на своя слушател известни шансове за духовно издигане. Докато „обстоятелственият” е чиста проба земен насилник, затварящ човека пред себе си в частното и материалното и заключващ неговите подстъпи към духа.
Може да се каже още, че с начина си на говорене последният сякаш лишава от стойност и самото слово. Достатъчно основание за него да каже нещо е това, че може да го каже – спомнил си го е, помислил си го е, и толкова. Винаги изправен пред склонността към бъбривост и словоблудство, този вампир не се нуждае от специална причина, за да произвежда думи, и така описанието на детайлите лесно се превръща за него в самоцел. А това обезценява словесния акт – от уникална възможност на човека за споделяне на истински същественото той бива сведен до проста гимнастика на гласните струни...
От друга страна пък, упадъчният потенциал на „вампира-генералист” като че ли е по-голям, тъй като речевата му практика опира непосредствено до духовното. Нещо повече – с присъствието си около интелигибилния слой на идеите тя засяга самият човешки контакт с висшето битие. Така нейното пряко упадъчно въздействие върху есенциалните упадъчни процеси я прави особено деструктивна в духовен смисъл...
И все пак нито вампирът на общото, нито този на частното поотделно биха могли да постигнат онзи върховен вампиризъм, който би залегнал в основите, например, на едно демонично битие. Заедно обаче, интегрирани в едно общо когнитивно-дискурсивно поведение, те образуват гибелната комбинация на обскурантизма.
По принцип обскурантът (или етимологически „затъмнителят”) е субект, който в името на определена доктрина или политическа позиция прави фактите да изглеждат по-сложни, отколкото може би са, като им придава понякога мистичен, призрачен, завоалиран аспект, за да не може неговият слушател да ги отхвърли с проста мисловна процедура.
Обскурантизмът[5] е сложен когнитивен и социален феномен, но в сърцевината му непременно стои известен тип вампиризъм на словесността. Тъй като за него е казано достатъчно още от Николай Бердяев, който всъщност наложи и направи популярен в хуманитаристиката въпросния човешки тип, тук ще се задоволим само с няколко реда относно неговата „вампирска” страна.
За нас обскурантът е върховен вид ноетичен вампир, обединяващ подходите на „прекомерното общо” и „излишното частно”, наред и с множество други мисловни нагласи.
Да видим обаче как функционира той по-конкретно между общото и частното.
Един „вампир на детайла” например може да смята, че има огромна разлика между две думи, които официално са синоними (факт, който може да се провери и в речника). Често е склонен да вменява на другия небрежност в употребата на думите. Противоположният тип („вампирът на общото”) твърди на свой ред, че „всичко е всичко” и че е абсолютно все едно дали ще кажеш космос, вселена, звезди, галактики или небеса.[6] Дотук тези двамата няма как дори да се „срещнат”. Един пряк сблъсък между техните склонности при всички положения би бил особено болезнен.
Обскурантът пък, когато си поиска, провъзгласява едно различие за изключително важно, а друго – за напълно несъществено. По този начин той е в състояние напълно да манипулира смисъла на всяко изказване. За целта изобщо не му е необходимо да го отрича или опровергава с някакво доказателство. Достатъчно е просто да омаловажи разграниченията, с които то борави, а на други разграничения да припише огромна важност.
За целите на такава манипулация обаче той неизбежно трябва да приложи известно скрито агресивно въздействие върху съзнанието на своя слушател. Упражняването на ценностен филтър спрямо съжденията е мисловно насилие, което неминуемо се усеща като посегателство върху когнитивния свят на субекта. За да не прави впечатление като такова, то обикновено се замаскира с други, „анестезиращи” операции, най-често от символен порядък.
Във всеки случай обскурантът стига най-далеч от всички в словесния вампиризъм, проектиран върху духовната плоскост на чистото познание, и една от главните причини за това е именно извършваният от него синтез между обстоятелственост и обобщение. При това в своята особено усъвършенствана речева „версия” вампирът-обскурант успява така да преобърне местата на общото и частното, че докато наглед говори за детайли, за откъснати едно от друго „дребни” обстоятелства, по незабележим начин да проектира картината на общото, което те искат да внушат, както и обратно – докато говори с общи и привидно абстрактни думи, всъщност да намеква за съвсем конкретни референти, които слушателите разпознават добре.
Нека да обърнем внимание обаче на страховитата манипулация, заложена в тези похвати: да си представим само една реч на абстрактна (например метафизична) тема, ала проведена с такава обстоятелственост, която е характерна само за най-отявлено земните „вампири на детайла”.[7] Както и, в допълнение, натрапчиво ровене в най-конкретни явления от околния сетивен свят, но с настойчивото присъствие на презумпцията, че те са само илюстрация относно принципи, присъщи на битието като цяло...
Така обскурантът заема своето място на абсолютен интелектуален вампир.
Разбира се, описаните форми на ноетичен вампиризъм съставляват само най-висшия интелигибилен пласт от вампирски проявления.
Всъщност, ако трябва да се въведе класификация на типовете вампиризъм, съзвучна с нашето виждане за този феномен като дарбено-нагонов комплекс, тя трябва да започва с тези „висши” типове, засегнати току-що, и да завършва с онези, у които доминира нагоновият елемент за сметка на почти отсъстващия духовно-дарбен.
В този смисъл на дъното на списъка трябва да попаднат „тираничните” (според класификацията на Бърнстайн) вампири, които са почти чисто агресивни. Те в най-малка степен биха били способни да основават демонични комплекси, понеже, бидейки изцяло природен, „нагонов”, техният вампиризъм е сравнително най-отдалечен от естетическите, нравствени или познавателни мотиви, характерни за демоничното декадентство.
Все още в полето на словото, но на малко по-ниско стъпало от чисто есенциалната му манипулация стоят няколко други типа речеви вампири.
Ще започнем с типа на „словесния насилник”.
За целта да обърнем внимание на обстоятелството, че етикетът на всяко общуване повелява разговорите да се развиват плавно, като промените в темата се правят внимателно, при това все пак въз основа на известно сходство, обща точка или поне асоциация.
Именно този негласен протокол са склонни да нарушават словесните насилници или „вампирите на прекъсването и отклоняването”.
Те се отегчават бързо от теми, които са им далечни, и нетърпеливо поемат в присъщата си посока, налагайки върху своите събеседници онова, което вълнува самите тях, колкото и безразлично да е то за останалите. След като „подълбаят” в своята си тема толкова, колкото им е достатъчно, за да удовлетворят егоистичното си желание, те най-неочаквано могат да прекъснат и самите себе си, за да свърнат в съвсем друга посока. Важно е само те да бъдат в основата на разговора и да го направляват според собствената си прищявка.
Особено типично за подобен тип вампирско поведение е безцеремонното прекъсване на едно говорене – то може да става и насред дума, без никакъв преход, или пък с груби фрази като „мани-мани!...”, „остави се...”, „както и да е...”, „забрави!...”, „тури му пепел!...” и др. п. – употребата им свидетелства, че субектът е крайно нетолерантен към мисловните процеси у другите. Спрямо тях той извършва отявлено агресивни, често даже по същество деструктивни действия. Прекъсването, бидейки необходима предпоставка за отклоняването, се явява именно оня разрушителен акт, при който в отделни случаи се осъществява същинско убийство на една мисъл.
Макар и обикновено да не се сочат за особено опасни или деструктивни, подобни вербални действия са в състояние да нанесат жестоки поражения например у съзерцателните типове преддекаденти, които фино настройват и изграждат мислите си в плавни дискурсивни процеси, важна за които е продължителната концентрация. Едно прекъсване в момент, когато тази концентрация тъкмо е била постигната, може направо да разбие интуициите, които току-що са започнали да прииждат, и да предизвика болезнена амнезия у субекта. Многократното възпроизвеждане на такива ситуации е в състояние да доведе същия и до трайни мисловни увреждания, дори до хронична неспособност да постига концентрация – или, казано в нашите термини, до тежки активноупадъчни и постдекадентски състояния на интуитивната дарба.
Затова според мен е особено тревожно, че в медиите напоследък се толерира едно абсолютно вампирско поведение на водещите – особено тези на токшоута – които непрестанно се намесват в говоренето на събеседниците, прекъсват ги по средата на някоя дума, даже понякога и точно когато те са попаднали на някоя особено съществена интуиция, и ги изместват насилствено към съвсем друга тема.
Вследствие от такива демонстративни речеви насилия милионите зрители започват да смятат, че да се прави така е нормално, и сетне нямат скрупули да го възпроизвеждат в собствените си процеси на общуване. С други думи, съвременната културна ситуация се оказва развъдник за типа на „прекъсващия вампир”...
Противоположният на този тип обаче е вампиричен в не по-малка степен – той пък се вкопчва в една тема и я „дълбае” до безкрай, независимо че другите участници в разговора може вече да са, както се казва, „отегчени до смърт”.
На тях може да им се струва, че в темата не е останало повече нищичко, достойно за внимание, но „дълбаещият” не спира дори с цената на повторението на вече казани неща. В този смисъл негова екстремна форма представлява „повтарящият вампир”.[8]
Първообраз на такъв вампир в историята със сигурност е римлянинът Марк Порций Катон Стари, който като сенатор започвал всяка своя реч с прословутото „Ceterum, censeo Carthaginem esse delendam”[9], независимо че съдържанието на речта му нямало да има нищо общо с тази отдавнашна тема.
Подобно повторение вече носи наименованието „натякване”. Образите на „дълбаещия”, „повтарящия” или „натякващия” ни представят съвкупност от вампирски речеви поведения, които изтощават слушателите или събеседниците предимно посредством предизвикването на негативната емоционална реакция на досада и(ли) раздразнение. В този смисъл съответните субекти представляват дял от една по-широка група вампири, които бих нарекъл „вампири на досадата и раздразнението” или по-просто – „досадници и дразнители”.
Ще се върнем на тях след малко.
Сега обаче изглежда все по-наложително да обърнем внимание на един особено значим и вече натрапващ се факт относно вампиризма – точно както разгледаните малко по-горе нагонови типове на враждебността и садомазохизма оформяха свои ясно обособени, взаимно допълващи се двойки от субекти, така и повечето типове вампири също имат свои допълващи типове.
До момента вече стана дума за две такива двойки – „вампира на общото” срещу този на „детайла”, а сега и „вампира на прекъсването и отклоняването” срещу този на „задълбаването и натякването”.
Наличието на подобни двойки може лесно да се обясни с възникването на естествени противодействия срещу всяко действие, в частност агресивно или деструктивно.
Такъв именно е резултатът от „ухапването на вампира”: в зависимост от соматичната си структура субектът може да реагира на едно вампирско въздействие, общо взето, по два противоположни начина – огледално или перверзно. Ако притежава силна емпатия, той би интроецирал формите на вампира в самия себе си, идентифицирайки се със самия злодей, който му причинява болка. В този случай той би реагирал „огледално” – би се превърнал в същото като онова, което му е навредило. С други думи, ухапаният от „вампир на общото” сам би станал точно такъв вампир.
Обратно, ако един субект е вече постдекадент на емпатията, който се старае да не допуска у себе си формите на другостта, той по-скоро би се идентифицирал с поведение, противоположно на онова, което му е навредило. Тогава в болезнената ситуация на вампирско въздействие той би реагирал перверзно: ухапването от „вампир на общото” би го превърнало във „вампир на детайла”, съответно това от „вампир на прекъсването” – във „вампир на задълбаването”.[10]
Тъй като постдекадентското състояние на емпатията (като отслабена, потисната, поставена под възбрана емпатия) е много по-разпространено в обществения субстрат, отколкото преддекадентското (това на една силна, тържествуваща, безгранична емпатия), би следвало да очакваме, че перверзната реакция също тъй би била много по-често явление от огледалната. В този смисъл изграждането на двойки от противоположни и взаимно допълващи се „вампиризми” изглежда като напълно закономерен процес.
Да разгледаме още подобни двойки от допълващи се и пораждащи се едно друго вампирски поведения.
„Вампирът на паметта” например намира своята съответка в този на „забравата”.
Под „вампир на паметта” имам предвид субект със силна памет, който предизвиква срам или сконфузване у своите жертви, като им припомня неудобни моменти от миналото, в които те са се проявявали в недобра светлина, или изобщо са се държали по различен начин от сегашния[11] – най-често случки или постъпки, за които те самите напълно са забравили.
„Ти тогава каза така, а сега твърдиш обратното; обеща еди-какво си пред мен, а сега се отмяташ, сякаш нищо не е било...” – вампирът на будната памет постоянно е готов да навърже отново нишката на събития, които ужким са били отдавна погребани. При това потенциалната конфузия, заредена в този акт на припомняне, е огромна, понеже и най-паметливият човек не е в състояние да възстанови целия някогашен контекст, в който е била поставена една минала постъпка или реплика; а изваждането им от контекста винаги рискува да фалшифицира техния смисъл.
Най-екстремните вампирски манипулации с миналото почиват именно върху това обстоятелство – всеки изказан спомен е дискурсивно извеждане на един акт извън неговия контекст. Вампирът обаче и не прави никакъв опит да възстанови контекста, докато жертвата му отчаяно се мъчи да си го припомни, за да си обясни как е било възможно да стори или да каже подобни чудновати неща тогава – едно начинание, в което обаче няма големи шансове за успех, тъй като вампирът със самия акт на конфузно припомняне на забравеното вече е предизвикал у своя събеседник една парализираща доза помрачение...
Прави впечатление, че подобен тип вампири, боравещи с миналото, биха били способни да предизвикват значителен упадък на етерналистичните нагласи у един декадент.
Тези хора са ярък коректив на всяко усещане на един индивид за самия себе си като вечен и неизменен – или пък напротив, като „окончателно променен” към по-добро. „Аз те помня от по-рано” е страховито изявление, способно да разбие всяко самоопределяне на другия в смисъл „аз съм такъв и такъв”. „Ти не си такъв – твърди вампирът на паметта, – защото отлично помня моменти, в които беше съвършено различен.”
Именно за да осигури своята защита срещу атаките на една силна и агресивна памет, субектът може перверзно да се превърне във „вампир на забравата”[12].
Емоционалните поражения, получени от паметливи критици, могат да го накарат да оцени високо забравянето като средство за притъпяване на собственото усещане за единство с отминалите и отречени състояния на своя човешки субстрат.
Действително, силната памет – особено онази, която, за разлика от съзнанието на вампира, пази в себе си и цялостните отминали контексти, в които е разполагал своите думи и действия субектът, е очевиден фактор за проблематичност на благотворните промени, прогреса и жизнената му еволюция, тъй като го обвързва с цялото му минало като с огромен товар, който пречи на по-нататъшното му движение. В този смисъл не е учудващо колко много духовно издигнати личности са бленували за забравата в нейния висш смисъл на блажено очистване от баласта на миналото.
Тук, разбира се, говорим за едно по принцип много по-ниско ниво на опериране със собственото Аз – ала и в този „вампирски” контекст забравянето добива своята отчетлива емоционално-енергийна стойност – най-малкото като предотвратяващо вмешателства, подобни на онези от страна на вампирите-„паметливци”.
„А вие кой бяхте?” – това пък е коронният контравъпрос на „забравящия вампир”.
Съвършена перверзия на „паметливеца”, той сам казва: „Бихте ли ми припомнили за какво стана дума при предишната ни среща?”, и с това находчиво успява да предварди упрека, че не го е запомнил. Той преобръща ситуацията (съвсем по томсойеровски) – представя като напълно нормален факта, че не помни нищо. Нещо повече – така прави другия отговорен за всичко, което ще се каже, тъй като оставя в неговите ръце и спомена, и интерпретацията на миналите събития.
По този начин конфузията на паметта бива предизвикана в обратна посока – ако паметливият успява да я предизвика у забравилия, тук забравилият успява да я предизвика у онзи, който се предполага да е запомнил събитията.
Така именно действа „забравящият вампир” („амнезикът”) – всеки път той може да си позволи лукса да се представя пред другите като съвършено нов и различен субект. При това всякакви домогвания на „паметливците” не важат пред него, тъй като той ги парира в зародиш. Спокойното му „не помня – може и така да е било” връща агресията им обратно към самите тях, тъй като слабата му памет го представя един вид като „уязвим във времево-събитийно отношение” (ние бихме казали – в духа на Първа глава от тази книга – „етерналистично уязвим”), а това може да подбуди у другите по-скоро съжаление, отколкото нравствен упрек.
„Фокусът”, чрез който действа този вампир, е в това, че чрез спокойното си отношение към забравата той сякаш я представя като чисто физиологически феномен, далечен на нравствения момент, който обикновено (и с право!) се асоциира с нея. Като че ли тя заслужава укор също тъй малко, колкото това, че си хванал хрема или те боли глава...
Такова отношение обезсилва или направо обезсмисля традиционния обвинителен въпрос „как така си забравил?!” Щом като има хора, които помнят всичко, даже и неща, за които не бива да си спомнят, защо тогава да няма и такива, които повечко да забравят?...
По този начин забравата добива своята легитимност, а „забравящият” заема своето вампирско място срещу „паметливеца”.
Друга подобна двойка от кръвопиещи създания бих нарекъл „вампирът на оценката” и този на „неутралитета”.
„Оценъчният вампир”, който наричам още „ти-вампир” (обратно на „аз-вампира”, за когото ще стане дума след малко), „вампир на огледалото” или такъв на „обратната връзка”, разчита на стратегията да прави другия зависим от оценката, която сам му дава.
Обикновено той поставя началото на тази зависимост, като първо дава изобилни положителни оценки на това лице. В този негов аспект бихме го определили като „ласкател”.
Ласкателството тук обаче играе единствено ролята на ключ за проникване в енергийната система на жертвата. Веднъж възползвал се от него и поел функциите на оценъчна инстанция, която е била допусната като източник на позитивна обратна връзка, вампирът вече може и да не бъде така позитивен. Той може да си позволи и да проявява на воля своята агресивно-деструктивна природа по отношение на другия.
Когато едно лице, макар и да не е особено суетно по природа, привикне да усеща постоянно възхищението или поне одобрението на някого, тази енергия се превръща за него в своеобразен наркотик. Съответно, в мига, когато тя намалее или просто липсва, субектът изпитва мъчителна празнота. Това не е въпрос на съзнателно решение или плод на обективна преценка, а просто нещо като физиологичен факт.
Тук настава момент, когато вампирът, превърнал другия в наркоман, добива огромна власт над него. Щом само му се прииска да си пийне кръвчица, той може тутакси да го направи, като каже на своята жертва нещо двусмислено, което не звучи съвсем одобрително. Това веднага става повод жертвата да се сконфузи, а сетне и да напрегне всичките си сили, за да „заслужи” отново възхищението, с което е привикнала.[13]
Разбира се, такава зависимост е толкова по-голяма, колкото по-неуверен в собствените си качества е субектът отсреща – съответно, толкова по-голяма, колкото по-силна нужда от позитивна обратна връзка изпитва той.
Когато обаче бъде „ухапан” от подобни вампири на ласкателството, един по-прозорлив субект би могъл да реагира перверзно, ставайки „вампир на неутралитета”.
Подобен вампир започва да гледа като на посегателство срещу него всяка непоискана обратна връзка, която му дават околните, независимо че тя може да бъде положителна и напълно безкористна. Нещо повече – този тип достига най-голямата си перверзия, като започне да реагира толкова по-негативно на обратните връзки от другите, колкото по-позитивни биват те. Хора, които са имали неблагоразумието да го похвалят искрено за нещо, стават негови първи жертви. Несъзнателно той започва да им „отмъщава” чрез някакви други психологически въздействия...
В какво обаче се състои собственият му вампиризъм?
Той се проявява спрямо личности, които по един или друг начин вече са станали зависими от обратната връзка на другите. Вампирското му поведение спрямо такива субекти се заключава в отказа да им даде лелеяната от тях обратна връзка.
Някъде попаднах на интервю с една световна шоу-звезда, която е добре известна със склонността си да се раздава много пред своята публика. Веднъж след неин концерт, на който според думите й „дала всичко от себе си”, тя срещнала зад кулисите един свой приятел, прочут киноактьор. Когато нетърпеливо го попитала „Е, как беше?...”, той й казал само нещо като „Добра работа” или „ОК”. Звездата разказваше тази история като пример за „най-обидното отношение”, което е срещала...
Мисля, че случката е по-скоро образцов пример за действието на „неутралния вампир”. Като е отказал да даде на героинята дозата възхищение, с която тя е привикнала, той е предизвикал нейното раздразнение от принудителната абстиненция и вероятно е постигнал емоционална победа, която е нахранила собствения му вампирски глад...
Сигурно вече се е изяснило, че диаметралната противоположност между вампира на „обратната връзка” и този на „неутралитета” се състои в тяхното отношение към света на другия. Колкото първият иска да бъде допуснат и да участва в този свят, толкова вторият го отбягва и не желае изобщо да се въвлича в него.
По тази причина „оценъчният” тип вампир, готов винаги да даде на ближния обратна връзка, представлява дял от една група душевни кръвопийци, които наричам „ти-вампири” или „вампири на огледалото”.
Характерно за тях е, че още от първия момент на общуването си с някого насочват цялото си внимание върху неговия свят, докато същевременно избягват да говорят за самите себе си. Сякаш непрекъснато внушават: „Ти си важният сега”. На по-ниско ниво това може да изглежда като един провинциален тип натрапена фамилиарност, която да отблъсква възпитаните хора, но има и рафинирани представители на това поведение, които го провеждат фино и ненатрапчиво, и скоро съумяват наистина да проникнат в тесния кръг около своята жертва и да й станат близки.
Най-често вампирският характер на това сближаване намира израз в „консумацията” на волеви импулси, която отчасти описахме в края на Четвърта глава във връзка с казусите на упаднала воля. Друг тип консумация би могла да засяга и идеи, породени от другия. Във всеки случай главна цел на „ти-вампира” е обвързването, ангажирането. От соматична гледна точка можем да кажем, че той като че ли иска да стане инстанция в соматизма на другото лице, да се включи към енергийната му система – да стане орган от тялото му с всички произтичащи от това последствия – ще загуби собствената си самостойност и индивидуалност, но ще се облече в неговите форми, ще черпи пряко от силата на неговите импулси...
Реакцията срещу това поведение е неприемането, отхвърлянето на другия. Ухапаният от „ти-вампир” лесно се превръща във „вампир-темерут”. Това е тип, априори негативно настроен към всяко сближаване. Дори в едно искрено окуражаване и одобрение от външния свят той съзира единствено опит да бъде направен зависим от енергията на някой друг.
Ако „темерутът” е първа и най-непосредствена перверзна реакция на фамилиарното поведение на „ти-вампира”, съществува и възможност индивидът да реагира на него с една много по-мащабна двойна перверзия – именно като се превърне в „аз-вампир”.
Прочее, истинското комплементарно отрицание, т. е. съвършеното допълнение на „ти-вампира” е именно субект, който бихме нарекли „аз-вампир”. Той се държи по начин, точно противоположен на онзи, който описахме у първия: във всяка ситуация на общуване речта му се основава като че ли върху негласната предпоставка, че само той е важният, че единствено казаното от него притежава истински смисъл, че другият би могъл да играе само ролята на орган в неговото тяло, на подчинен елемент в неговата енергийна цялост.
С други думи, „аз-вампирът” е нещо като буквално настаняване в онази роля, която „ти-вампирът” провокира у другия с раболепното поставяне на собствената си персона „извън общия интерес”.
Най-чудовищни вампирски свойства обаче притежава комбинацията между двата полярни типа на „ти-вампира” и „аз-вампира”.
В повечето случаи тя изглежда като поведение, при което един „аз-вампир” се е дегизирал като „ти-вампир”.
Докато с всички свои действия и цялостната си нагласа субектът внушава, че смята себе си за маловажен, а целият му интерес (и пиетет!) се насочва към „възвишеното естество” на Другия, в действителност той само чака в отношенията помежду им да се настани търсената близост и емоционална зависимост, за да прояви истинската си природа – именно тази на „аз-вампир”, за когото другият е само поредната енергийна жертва...
За „аз-вампирите”, както и за „ти-вампирите”, които всъщност са огледални един на друг типове, предстои да кажем още в следващата Седма глава, тъй като в нея ще е необходимо да разгледаме основно проявите на „его-нагона” (т. нар. „азово-социален” нагон) наред с упадъка на духовната и екзистенциална индивидуалност у субектите.
Всъщност обаче не само последните два, но и повечето разгледани досега типове са преимуществено социални вампири – такива на общуването и взаимодействието. Тъй като в тях все пак по необходимост е налице известен агресивно-деструктивен момент (доколкото такъв се съдържа в понятието за вампиризма въобще), ние ги представяме тук. Кои обаче са онези вампирски типове, които бихме определили като „най-чисто негативни”?
Класическият агресивно-деструктивен вампир според мен е този на негативизма – на оплакването, на злото пророкуване, на зложелателството и лошото очакване. Също и тези на „завоалирано-деструктивната критика”.
Най-общо казано, агресивно-деструктивният вампир може да се определи като „негативист”. Повече или по-малко открито, на многобройни вътрешни нива – смислови, енергийни, емоционални – той се противопоставя на всеки градивен импулс у другия.
Разбира се, не всеки негативизъм притежава вампирски характер. Съществуват негативни натури, практикуващи отрицанието по цивилизован начин, който не упражнява болезнени или изтощителни въздействия върху околните.
Онова, което прави отрицанието вампирско, е достъпът до енергийно-емоционалната природа на отсрещния индивид и травматичното въздействие върху нея.
Начините на включване в енергийната система на жертвата биват разнообразни, но могат да се набележат някои от най-типичните.
Троянският кон на негативизма на интелигибилно равнище е намекът.
Едва ли съществува друго речево поведение, което да притежава толкова силен вампирски заряд, като говоренето с намеци.
Намекването е чиста манипулация, то е мощна и жестока принуда, чрез която субектът насилва събеседника си да извърши една мисловна асоциация, която обаче не изказва буквално.
Точно както се случва и със смеха, разгледан в Четвърта глава, чието предизвикване се дължи на една „скрита” интуитивна форма, намекването също причинява интензивни потоци от емоционална енергия чрез излъчването на невидими мислоформи. За да са в състояние да извършат това обаче, те не са чисто ноетични, а съдържат в себе си енергиен ключ – представляват нещо като кодове за достъп в енергийната природа на другия.
Всеки човек има известна представа за естеството на намека, но не мога да се стърпя да не предам накратко тук съдържанието на една народна приказка, която с присъщата на фолклора гениалност чрез прости символи назовава самата сърцевина на този феномен.
Един окъснял пътник, когото по милост прибрали да пренощува в селски дом, на сутринта се проявил в странна светлина: започнал да налага с пръчка самара на своя кон. Попитан от домакините защо прави така, той обяснил, че конят му бил изял яденето, та той биел самара му, за да разберял конят, че следващия път можело да набие него, и да си вземел поука. Всъщност обаче всичко това било само спектакъл за пред домакините, които да се „усетят”, че човекът е останал без храна, та да го нагостят – което и направили... Оттам, казват, останала пословицата „Бий самара, да се сеща конят”[14] – тя означава намек, който тръгва много отдалеч.
И тъй, „вампирът на намека” е именно майстор в онзи вид принудително намекване, което сякаш няма как да не достигне целта си[15] – да накара слушателя да предприеме точно определени действия или да схване дадени факти по точно определен начин.
В сърцевината на тази способност се намира поставянето на другия в интелектуален и същевременно нравствен капан.
Работата е там, че нещата, за които субектът намеква, не са емоционално безразлични. Точно напротив – те обикновено се намират в здрава връзка с точно определена, и то силна негова емоция. Коварството на намека се състои именно в това, че докато предава на другия една скрита мислоформа, тя донася със себе си и това законспирирано емоционално съдържание – подобно на куфар с тайник, съдържащ взривоопасни материали.
Да вземем за пример един завистлив индивид, намекващ пред някого, че даден трети човек разполага с много имот и финансови средства. Тъй като в съзнанието на субекта това обстоятелство е свързано с емоцията на завистта, намекът му е като съблазън за отсрещното лице да изпита същата разрушителна емоция на завист.
Тук отново съзираме скритото насилие, налично у намека. Същевременно, това ни дава повод и да проумеем поведението на обратния тип вампир, който на свой ред е свързан със съпротивата срещу това насилие – „вампирът на буквалното”.
Този пък вампирски тип не допуска до съзнанието си никакъв намек. Той иска да му се говори винаги пряко и буквално. Когато някой си служи пред него с намеци, той съзнателно „запушва” вътрешните си уши, като че ли не иска да „чуе” скритото му послание. Постоянно насочва разговора към преките значения на думите, мъчително „тика” смисъла към буквалното...
Подобна вътрешна съпротива обаче също добива формата на психологическо насилие, понеже тя създава облак от негативна душевна енергия, която повлиява зле върху тона на диалозите и емоционалния климат на общуването изобщо. Тя се усеща като сърдитост, един вид скрита обида, постоянно отрицание...
Във всеки случай, двойката от „намекващия” и „правещия се на дръж ми шапката” е поредна илюстрация на перверзния тип реакция срещу едно вампирско поведение – реакция, водеща до формирането на диаметрално противоположни речеви стратегии, чиято несъвместимост често предизвиква тежки активноупадъчни сблъсъци.[16]
По-нататък, тясно свързани с енергията на намека са също тъй „вампирите на клюката и интригата”, на „скритите заключения” или тези на „принизяването и опошляването”.
Става дума за вампири от по-нисък човешки клас, които въздействат върху другите чрез доминиране на ниската духовна вибрация, която, тъй да се каже, „смъква” смисъла и съдържанието на известни факти в посока, обратна на възвишеността.
Този екзистенциален феномен е твърде лесно разбираем, като се има предвид, че колкото по-ниска е честотата на една вибрация, толкова по-разрушителна бива тя спрямо живота. Същите онези събития, чувства, желания, трепети, които един издигнат човек изживява, „попаднали в устата”, както се казва, на някой примитивен или недобронамерен индивид, мигновено се превръщат в долни клюки, негативни описания. Интерпретирани от подобен субект, те започват да излъчват злостни трептения, които с лекота надделяват над уязвимата природа на благородното познание.
По-трудно за схващане може би е съществуването на обратния тип вампири – тези на „въздигането”. Макар и по-рядко срещани, те обаче са много по-близки до декадентството.
Имам предвид субекти, които сякаш преднамерено възприемат и тълкуват казаното им от другите в някакъв сюблимен смисъл. Контекстът, в който се разполагат тези хора, като че ли винаги се оказва „по-издигнат” от този на останалите. В резултат се получава така, че когато им се заговори за съвсем ежедневни неща, те тутакси неадекватно ги отнасят към висши космични значения, тълкуват ги с оглед на психологически или философски закони или ги поставят в зависимост от процесите на утвърждаване на една висша нравственост.
Очевидно, това поведение е вампирско в не по-малка степен. То насилствено измества съдържанията, изречени от събеседника, в една нерядко контрастираща на техния автентичен дух посока. Когато например някой иска просто да срещне у мен разбиране, утеха, може би и съдействие, като споделя съвсем конкретни неща от проблематиката на своя живот тук и сега, а аз изведнъж разположа неговите думи на плоскостта на вечното, божественото или висшия морален закон, това може също тъй да е изключително болезнено.
Допълнително обстоятелство, подсилващо травматичния ефект на това поведение, се явява контрастът между земната проблематичност и духовната висота. Когато изведнъж видя нещата, между които живея, с които се боря, които ме терзаят и пр., поставени редом с най-сюблимната реалност на божественото, аз за миг разбирам колко ниско всъщност се намира моят живот в стълбицата на битието. А малцина могат да понесат такава картина...
Така пред нас се очертава поредната двойка от съвършено допълващи се вампирски поведения – „вампирът на принизяването” и този на „сублимирането”.
...И все пак, каква е самата агресивно-деструктивна сърцевина на вампирското поведение, ако, разбира се, има само една такава?
Както видяхме, вампирът обикновено поставя невидими „клопки” чрез словото си, като провокира другия към реакции, всяка от които би била в негов ущърб.
Също така, той умее да „напипва” точно онова, което би подразнило, скандализирало другия дори – точно противоположното на неговия начин на мислене, направо вредното, разрушителното за него. Да поражда потиснат гняв, безсилно възмущение, невъзможност за реакция, заблуждение, объркване, парализа, всякакви мъчителни ментални и емоционални ситуации – такова е въздействието на вампира.
Крайна „цел” на тези въздействия е екзалтацията на агресивно-деструктивния нагон у другия. Тя именно е и главният, централният ключ към неговата енергийна система.
На какъв енергиен ефект по-точно разчита въпросната екзалтация?
Както предстои да коментираме специално, агресивно-деструктивният нагон у човека е онзи, чието действие е свързано с отделянето на най-значителни количества енергия. Чистата онтологическа причина за това е фактът, че която и да било реалност оказва значително противодействие на опитите да бъде разрушена. Именно за да бъде преодоляно то, субектът на нападението и разрушението е длъжен да приложи огромна сила.
Когато един индивид бъде поставен изкуствено в ролята на такъв субект, той започва да акумулира големи количества енергия, които „изсмуква” от цялата си душевна и соматична природа, за да ги „нагнети” подобно на флуид под налягане в едно тясно и затворено пространство. Ако ни е позволено да използваме подобни физически метафори относно емоционалния свят на индивидите, трябва и да уточним, че това затворено „пространство на задръжката” не е напълно „херметизирано”. По повърхността му винаги има малки пробойни, които пропускат толкова повече от флуида, колкото по-голямо е налягането му.
Именно от това обстоятелство се възползва вампирът – и тук откриваме съответно най-успешния му „троянски кон”. Като повишава налягането на задръжката у другия (например чрез плавно усилващо се раздразнение), той предизвиква изпускане на неговата енергия през тези отвори – тя всъщност е „кръвта”, която вампирът консумира!
Ако пък жертвата си позволи да избухне, това изглежда като същинско емоционално заколение, при което „кръвта” шурва изобилно. Не е случайно, че гневът е толкова изтощителна емоция – в него, както вече отбелязахме, за кратко се изливат отдавна трупаните запаси от душевна енергия. За радост, разбира се, на вампира, чиято соматична система е намерила начин да консумира тази отделена сила...
Все пак обаче много по-лесно му е да се храни от нея, докато тя се изтича контролирано, а не в подобен взривообразен изблик, който може да се окаже и опасен...
Тук е моментът да се върнем на темата за типовете, които нарекохме „досадници и дразнители”. Тъкмо те са онези, които владеят техниката на дълготрайното и безопасно смучене на емоционална енергия.
Досадникът всъщност е един вид „умерен дразнител”, който не би желал да поема прекомерни рискове.
Той, образно казано, пие само малки капчици кръв, процеждащи се от вече съществуващите пробойни в емоционалната природа на другия.
С други думи, за разлика от далеч по-сериозния провокатор, какъвто представлява „дразнителят”, досадникът не се залавя сам да дълбае и разширява въпросните отвори – например като предизвиква повишаване в „налягането на задръжката” – той разчита на досега наличните, от които обаче постоянно се изтичат съвсем достатъчни за него хранителни капки...
Дразнещият пък изхожда от факта, че като предизвиква безсилно раздразнение у другите, ги кара да раздуват „балона” на своята задръжка с все по-голямо налягане, съответно и отворите в него да се умножават и разширяват, предизвиквайки една все по-обилна „кръвозагуба”.
„Добрата” техника на дразнене, ако може да се каже така, се състои в това, другият да бъде поставян в ситуации, в които да не може да прояви на воля раздразнението си – т. е. да бъде губещ, ако си позволи да го прояви.[17] С други думи, той трябва не само да го изпитва силно, но в същото време и мъчително да сдържа изявите му – по този начин неговата енергийна загуба е още по-голяма.
За целта „човъркащият” дразнител непрестанно му напомня именно за болезнените теми, респективно за онези, които другият под една или друга форма е отказал да коментира.
Противоположният пък – например приел ролята на досадник – не казва нищо съществено от страх да не засегне човека отсреща[18], да не го превъзбуди, да не предизвика у него крайна реакция, при която да се получи взривоопасно разтоварване на негативна енергия.
Така той само губи времето на другия с празни разговори, които никога не стигат до същността и не назовават главното...
Тук именно набелязваме и ключовата отлика между досадника и дразнителя. Първият разсейва жертвата си, защото за него е важно само да я ангажира с нещо, каквото и да е то – докато вторият я предизвиква, като атакува именно най-важните за нея слабости.
В този смисъл дразнителят изглежда някак по-полезен – поне потенциално той би могъл да изиграе известна положителна роля (точно както и кълвачът, с който преди известно време сравних този тип, играе много позитивна роля в природата). Нерядко чуваме хора да се изказват за някого с пиетет: „Той ми е важен дразнител.” Става дума за това, че като изважда на бял свят същностите, от контакта с които хората обикновено странят, въпросният субект ги стимулира да се заемат с тези изоставени, често неприятни за тях, ала в повечето случаи необходими неща. В раздразнението си жертвите неизбежно губят известни количества емоционална енергия, но пък опитността от тези ситуации може да им бъде от полза за тяхното психологическо израстване...
За съжаление съществуват и вампири, чието въздействие е толкова негативно, че и при най-голямо желание трудно бихме открили с какво биха могли да бъдат полезни.
Това са чисто деструктивните типове вампири, с които и ще завършим този крайно концентриран обзор.
За такива съм споменавал на други места в настоящото изложение – това са вампирите на черногледството, на свръхкритичността, на унищожителния негативизъм.
Най-характерно за тях е присъствието в умопостижимите недра на тяхната соматична природа на една втвърдена мислоформа, ригиден „патерн” на мислене и поведение, който притежава крайно негативен характер.
Това обикновено е жива мисловна конструкция, почиваща върху дълбинни интуиции за смъртта и унищожението.
Нейното влияние върху съжденията на засегнатия от нея субект изглежда като непрестанно разглеждане на всяка реалност откъм перспективата на нейната разруха. Самите теми, които подобен субект е склонен да разглежда, гравитират най-често около страданието, невъзможността, нещастието, мъката, отнемането, упадъка, болестта и болезнеността.[19]
Разбира се, както при всички останали форми на вампиризъм, тук не става дума за чисто разсъдъчни феномени. Настоящата книга например също третира основно „негативни въпроси”, доколкото за такъв феномен традиционно бива приеман упадъкът, но тя в никакъв случай няма за цел да предизвиква у читателя болезнени потоци от отрицателна емоционална енергия – тъкмо напротив. Познанието за интелигибилното естество на декадентската упадъчност се очаква да причини един мащабен катарзис, да преобърне отношението на нашия съвременник към сочените за упадъчни феномени и при последна сметка да обуслови нахлуването в културата на една специфична нова вълна от спокойствие и мъдрост относно мястото на духовността в човешкото въплъщение...
Обратно на една подобна цел, деструктивният вампир атакува тъкмо източниците на спасение у индивидите – той се е „специализирал” в разбиването на техните надежди и копнежи, в разрушението на техните идеали, в принизяването на възторзите и насладите им.
Като постига това, той може би си навлича най-страшната метафизична вина, която би била възможна – възпрепятстването на духовното им издигане. Такъв индивид всъщност увековечава Грехопадението – той преутвърждава ниското място на човека в мирозданието и отрязва пътищата му назад към райската градина...
Прочее, видно е, че практикуването на екстремни вампирски поведения рискува да навлече на своя субект много по-мащабни нравствени негативи от простото „използване на другия като средство”. Деструктивният вампир паразитира върху висшата душевност на своите жертви и така блокира изявите на духовната им природа...
Всъщност вампирът непосредствено се прехранва от екзистенциалната разруха на другия. Там е и собствено нравствената сърцевина на вампиризма. Същият очевидно е израз на зло, тъй като разглежда отсрещния индивид само като средство за набавяне на емоционална енергия – но не просто от неговия естествен жизнен процес, а от процесите на неговото унищожение.
По тази причина вампиризмът всъщност представлява особен род канибализъм. Би могло да се каже също, че вампиризмът се отнася към истинския канибализъм, както диаболизмът спрямо сатанизма. Само една малка крачка дели първите от вторите...
Разгледано във филогенетичен аспект, табуто да не се яде човешко месо всъщност определя хранителната верига за човека. Същата е негов основен йерархически закон.
Именно този закон нарушава канибалът – а в психологически аспект, и вампирът.
Като постъпва така, той се поставя на мястото на хищник, докато за жертвата си отрежда ролята на плячка.
Опитът обаче да смъкне онтологическото равнище на другия до нивото на чистата природа най-напред сваля него самия до това ниво. Ако е сигурно, че в комплекса „вампир-жертва” имаме случай на инволюция, тази сигурност засяга най-напред и единствено самия вампир. Той е субектът, който пръв се срива в подчовешките сфери.
Колкото до жертвата, такава би могъл да стане всеки. Попадането в подобна ситуация не е необходимо; случайно попадналият в нея може да пострада – дори и сериозно – но това да не предизвика у него същински инволюционен процес. Такъв би могъл да настъпи само ако той реагира перверзно или огледално и сам се превърне във вампир. Поради това ключът към неговата инволюция си остава в собствената му воля.
Проблемът обаче е в това, че една вече упаднала висша воля на субекта едва ли притежава необходимите сили, за да се противопостави на сриването му в подчовешкото. Декадентът, сполетян от вампирско ухапване, има твърде малък шанс да оцелее като висше същество; нравствената му съдба е поставена на карта.
Капанът на неговата инволюция към бесовското битие е щракнал и сякаш само чудо би могло да го спаси...
- - -
...В този кратък очерк не бихме могли дори да споменем всички аспекти на душевния канибализъм, който разглеждаме чрез образите на „емоционалните вампири”. Успяхме да прегледаме само някои от случаите на вампирско поведение, най-вече с оглед на агресивно-деструктивните нагони, които се разгръщат в тях. Нека да ги обобщим с няколко думи.
Защо в крайна сметка вампиризмът е толкова съществен феномен за нас?
Най-напред затова, защото неговото наличие се дължи на нарушената йерархия между компонентите в „стълбицата на акта” – именно на коментираната по-горе неравностойност между неосъзнат порив, осъзнато намерение, мисъл, слово и действие като нравствено релевантни категории.
По-точно, психологическият вампиризъм ни дава ясен образ на злото, което просто няма как да бъде санкционирано, понеже се намира отвъд очевидните измерения на акта.
По принцип вампирът е характерен тъкмо с обстоятелството, че представлява потаен злосторник, а не такъв, който действа явно и би могъл да бъде упрекнат за престъпленията си. Той бива активен в измерения, които убягват на социалната санкция, тъй като не са достъпни сетивно и не се поддават на елементарно обективно регистриране.
Заедно с това, последствията от душевното кръвопийство на вампира засягат именно онези най-фини територии от екзистенцията, където процъфтяват духовните дарби на индивида. В този смисъл вампирът е онзи тип субект, който паразитира непосредствено върху самите тях. Като активира агресивно-деструктивните нагони у един индивид, той създава в неговия соматизъм среда, несъвместима с действието на фината душевно-духовна дарба. Следователно в нашите декадентски термини можем да постулираме, че вампирът е единственият човешки тип, който пряко осъществява духовен упадък у другите. Неговото „душевно хранене” е тъждествено на самия активноупадъчен процес у един индивид.
С тези свои характеристики емоционалният вампир става директен упадъчен коректив за всеки декадент.
В заключение, тенденцията на психологическия вампиризъм заема фундаментално положение спрямо нравственото декадентство – както като негов пряк и най-естествен коректив, така и като посока на неговата собствена метаморфоза.
Тъй като във феномена на вампиризма намират израз редица, ако не и всички особености както на агресивно-деструктивния нагон, така и на дарбено-духовната природа у субекта, психологическият вампир е тип, чрез който се изявява голяма част от есенциалното и екзистенциално декадентство. Достъпна и сравнително безопасна душевна форма (в съпоставка например с отявлената агресия, трансгресията или престъплението), в която да се разположат „негативните нагони”, вампиризмът се оказва изключително удобно прибежище на нравственото постдекадентство. Както безвъзвратно втвърдилите се, упаднали дарби, така и постпрогресивният нагон, който не е в състояние повече да способства за развитието на индивида, си дават среща във вампирското поведение, което сетне става компонент и за изграждането на още по-комплексни дарбено-нагонови екзистенциални структури.[20]
____________________
[1] Оттам и изключително широкият диапазон на символиката на кръвта позволява многобройни метафорични нива в интерпретацията на вампирските образи.
[2] Макар и спадащо към популярната психология, четивото на Албърт Дж. Бърнстайн „Енергийни вампири” (с донякъде некоректно преведеното оригинално заглавие “Emotional Vampires”) е чудесно въведение в темата за душевния вампиризъм и съдържа ценни наблюдения. Съвсем основателно авторът разглежда феномена на вампиризма в контекста на личностните разстройства. Ние, разбира се, прилагаме една не толкова психологическа, още по-малко пък психиатрична, колкото философско-антропологическа гледна точка към въпросния феномен. Независимо от това, цитираната книга може да бъде препоръчана като важна референция към него.
[3] Да повторим, че във всички тях става дума за едно и също съдържание, но конкретният епитет, който бива употребен, би могъл до известна степен да ни насочи към светогледа на лицето, което си служи с него. По-специално, мистично ориентираните субекти биха използвали предимно термина „енергиен вампир”.
[4] Впрочем смятам, че всеки главен тип нагони основава свой специфичен тип вампиризъм. Наред с „агресивно-деструктивните” душевни вампири можем да набележим и „азово-социални”, и „сексуално-родови”. И все пак водещият нагонов елемент във „вампирската психика”, който всъщност я дефинира като такава, си остава агресивно-деструктивният.
[5] Още – често в един по-скоро обществено-политически контекст – феноменът бива наричан и „мракобесие”.
[6] Впрочем това мислене в детайли и противоположното му – в обобщени картини – имат свой утвърден символен образ в астрологията – като знаците Дева и Риби, които в зодиака образуват опозиция. Смята се например, че присъствието на Меркурий в единия или в другия до голяма степен определя мисленето на субекта съответно като фокусирано към детайлите или безкрайно разтворено в общото.
[7] Би могло да се каже, че на това описание отговаря до голяма степен дискурсът на Хегел. Но смятам, че гениалността на този мислител надмогва всякакво тълкувание на творенията му като прояви на вампиризъм...
[8] Относно чисто интелигибилния генезис на повторението вече бе говорено във Втора глава.
[9] „Прочее, смятам, че Картаген трябваше да бъде разрушен” (лат.)
[10] Впрочем ако тези две крайни и противоположни реакции превръщат „ухапания” от вампир в някакъв вампир изобщо, то избягването и на двете би свидетелствало, че лицето е избегнало превръщането си във вампир. Обратно, най-ярко и безсъмнено би било това превръщане тогава, когато „ухапването” предизвика комплексна реакция, съдържаща както „огледални”, така и „перверзни” елементи. Това би означавало, че се е породил „супервампир”, съчетаващ в едно двете противоположни линии на вампирско поведение.
[11] Възможно е и да им припомня техни хубави минали постъпки, които отявлено да контрастират с настоящото им държание, и по такъв начин също да ги поставя в неловко или срамно положение.
[12] За тези два допълващи се типа вампири бихме могли да изковем неологизмите „мнемоник” и „амнезик” – съответно от науката за запаметяването „мнемоника” и състоянието на безпаметност „амнезия”.
[13] Впрочем великият Лафонтен беше написал най-просветленото двустишие относно вампирските измерения на ласкателството: “Apprenez que tout flatteur vit au dépens de celui qui l’écoute”. Или буквално: „Знайте, че всеки ласкател живее за сметка на оня, който го слуша.”
[14] В някои версии – „магарето”; с подобно значение впрочем е и поговорката „Думам ти, дъще – сещай се, снахо!”
[15] За да се уверим в тази своеобразна принудителност, да си представим, че гостът от приказката не беше си послужил с намек, а направо беше казал, че иска храна. Това далеч не би било толкова въздействащо, колкото истеричната картина на ядосания мъж, биещ самара на животното. Няма да е преувеличено, ако кажем, че всеки намек е като един такъв истеричен побой, представен пред съзнанието на слушателя. С други думи, както агресията сама по себе си, така и намекът, е спектакъл – това е постановка, която „зрителят” бива принуден да „гледа” – т. е. да вземе предвид. И тя много често сама има силов характер. Точно както нападението принуждава своя адресат да отстъпи, така намекът принуждава своя да приеме свойствения за неговия субект начин на мислене. Така и в двата случая става въпрос за начин на действие със сила, т. е. за насилие.
[16] Нека да отбележим обаче, че и „огледалният тип” реакция – буквалното възпроизвеждане на едно вампирско поведение и обръщането му срещу самото него – е не по-малко упадъчно активно. На тези въпроси ще се спрем отново в Допълнение~.
[17] Много точен пример за това би била провокацията на един подсъдим в съдебната зала с помощта на неудобни въпроси, каквато често се опитват да постигнат адвокатите на обвинението. Ако даде воля на раздразнението си, подсъдимият би се дискредитирал пред съдиите, затова е принуден да се сдържа.
[18] В този смисъл трябва да отбележим, че вампирът-досадник се числи към субектите, които изпитват известна липса или слабост на своите агресивно-деструктивни нагони. Макар да действа деструктивно върху времето и концентрацията на своята жертва, той осъществява това въздействие по коварен и подмолен начин, понеже не притежава силите да се конфронтира с другия пряко и отявлено. Като тип на „кръвопиец” можем да го сравним с комара в природата.
[19] Впрочем и този вампирски тип има своята допълнителна противоположност. Съществуват (и дори смятам, че са особено активни в съвременността) особен тип „позитивни вампири”, които въздействат потискащо на околните чрез налагането на „положителното отношение” към всеки феномен като едва ли не задължителна позиция, от която никой не бива да се отклонява. Подобни субекти парадират с постоянното си енергично и преиграно добро настроение, с афиширането на това, че винаги „всичко им е наред”, че във всеки момент се развиват, радват се на живота и израстват, че за тях никога и в нищо „няма проблем”, че се стремят да помагат на всички и т. н. В действителност това тяхно поведение, за което иначе е трудно да бъдат укорени, изсмуква енергията на околните индивиди, които нямат толкова висок тонус, или пък са засегнати от някакъв проблем.
[20] Прочее, ако твърдим, че демонизмът е фундаменталното духовно разположение на нравствено-упадъчния субект, психологическият вампиризъм е негово основно душевно-емоционално или екзистенциално разположение. Още за прехода от вампиризма към демонизъм и диаболизъм, вж. Допълнение~
