Утопия за отшелничеството
(около 1992 г.)
(около 1992 г.)
Единственият път, който съзирам, за измъкване от кризисната ситуация на съвременността в духовно-познавателен план, е да се постигне освобождаване на есенциалните човешки практики – т. е. на чисто духовната дейност –
от социално-пазарната им обвързаност.
Осъществяването на тази цел би било възможно само чрез въвеждането на описания тук Закон за отшелничеството.
Въпреки радикално утопичния му характер, смятам за необходимо неговото обнародване (разбира се, след подробната му и грижлива разработка) като цялостен проект и Възвание към всички правителства и международни организации.
DARBA.net
от социално-пазарната им обвързаност.
Осъществяването на тази цел би било възможно само чрез въвеждането на описания тук Закон за отшелничеството.
Въпреки радикално утопичния му характер, смятам за необходимо неговото обнародване (разбира се, след подробната му и грижлива разработка) като цялостен проект и Възвание към всички правителства и международни организации.
DARBA.net
Може определено да се смята, че в световен мащаб е грубо погазено едно основно човешко право – правото на съзерцание, на свободен съзерцателен живот. Обвързаността на всички хора по света чрез общността на труда и потреблението доведе дотам, че отделният човек е станал напълно неспособен да поддържа живота си извън човешката общност, т. е. извън включването си (насилствено) в тоталната трудово-потребителна система. Наистина, с цената на много лишения едно силно човешко същество би могло и да скъса пъпната си връв с произвеждащото благата общество и да заживее като квази-природно създание, но това би го лишило същевременно от всякакви права на човек. Освен това съществуващата крайна обвързаност на материална и духовна култура би направила така, че откъсвайки се според намерението си само от труда, от унизителната необходимост да задоволява другите и да участва с тях в една организмична цялост, този човек същевременно би се откъснал неволно и от духовните блага на света, които по предназначението си и самата си същност биват всеобщи (т. е. би трябвало да се полагат и на него като на човешки дух) – той например би се лишил от възможността да има книги, да гледа картини и филми и пр., да общува с други духове. Да оставим настрана и огромните трудности за такъв човек да намери жизнена територия сред природата (дори самата земна повърхност цялата е вече притежание на хора или човешки групировки и сред нея не би се намерило такова кътче, където човек да е напълно спокоен, че няма да бъде изгонен или убит), както и трудностите, свързани с привикването на изнеженото човешко тяло към животински живот – всички тези неща очевидно правят невъзможно истинското съзерцание, което предполага спокойствие и задоволеност на основните телесни потребности.
Но всяко човешко същество трябва да може да определя самостоятелно дали да действа в света, или да съзерцава. У хората има вроден стремеж към познание; често пъти този стремеж не може да бъде задоволен чрез частичните, поети набързо хапки стандартизирано знание, които обществото ни подхвърля между лавината от обвързаности, задължения, дейности и пр., като че ли знанието е нещо епизодично, нещо частично в човешката природа – но то не е такова; то е фундаменталната характеристика на човека като дух. (И ако нашето право, нашето демократично обществено устройство и цялата култура на днешния свят изхождат от представата за човека като свободен дух – висшето достижение на немската класическа философия, – това право, това обществено устройство и тази култура би следвало да приемат свободното познание и формата на съзерцателния живот за една от върховните си ценности!) И когато имаме случай на индивид, който не може да се задоволи от съществуващото отношение към познанието като към само някаква страна от действителността и който истински жадува за един изцяло духовен живот, отдаден единствено на чисто съзерцание, максимално освободен от ония повинности, които превръщат знанието в нещо, което не може да бъде постигнато, в „слабо” занимание, в нещо убягващо, криещо се, в нещо, за което все не остава достатъчно време, дори в терзание, тогава ние трябва да използваме натрупаните средства – както материални, тъй и теоретически, – за да позволим такъв освободен съзерцателен живот да се осъществи в действителност. Трябва да имаме ЗАКОН ЗА ОТШЕЛНИЧЕСТВОТО.
Това именно е утопията, която бих предложил на всички правителства в света (най-напред на тези на богатите държави). Тя се състои във въвеждането на един закон, който да връща на човека потъпканото от цивилизацията право да откаже да се числи към организираното множество, към работещото и потребяващо човешко стадо, да заживее по свое решение един чист съзерцателен живот, в който да не се чувства по задължение като част или орган от някакъв по-голям организъм като професионална група, религиозна секта, познавателна (научна) общност, църква, социална класа, нация, раса и пр., а да може да се изживее в пълнотата на своята свободна познаваща индивидуалност. Това негово право му се гарантира от държавата посредством доживотна издръжка, която да може да покрива жизнения му минимум (да му гарантира толкова храна, колкото да не бъде притесняван от глад, и толкова дрехи, колкото да не изпитва студ през зимата и да не бъде гол през лятото). Тази минимална издръжка е знак за неговата свобода, знак за това, че обществото няма да използва срещу него финансова принуда, за да открадне времето му, за да го подтикне към някакви нежелани от него самия действия.
Веднага трябва да кажа обаче колко скъпо трябва да заплати за тази свобода самият човек, който я получава. (Никак не бих желал да се получи погрешното впечатление, че като че ли свободният познаващ мъж или жена е някакъв галеник на обществото – нищо подобно!) Най-напред той/тя[1] следва да се откаже да бъде консуматор в пълния смисъл на думата, да излезе извън трудово-потребителските отношения в света, доколкото това изобщо е възможно. Той трябва да се откаже от правото да работи каквато и да било платена работа – било държавна, било във фирма, както и сам да основава сдружения (например фирми), които да му носят доход. Той следва и да се откаже от всяка своя собственост, която е свръх основните му нужди и която съответно би могла да му носи доходи чрез даване под наем. Изобщо, той няма право да дава нищо под наем – нито работната си сила, нито някаква собственост. Ако известна собственост му е в излишък, той може само да я продаде (под стриктния контрол на държавата) и парите може да държи в банка (не и да купува с тях акции и да играе на борсата и пр.) или да си купи с тях нещо, което ще ползва за себе си. С една дума: отшелникът няма право да получава пари по никакъв друг начин освен от дарения.
Следващ момент (но не по-малко важен) от задълженията на свободния съзерцател представлява нарастването на неговата правна отговорност. След като със свободен акт този човек е поел пътя на съзерцанието, за него е абсолютно недопустимо да причини каквото и да било зло на останалите хора в света. Затова като субект на правото той е много по-отговорен от другите граждани. Най-напред още при най-малки констатирани нередности (например опити да търгува или да печели пари чрез труд) му се отнема статутът на свободен съзерцател (тъй като явно той не е бил искрен в желанието си да живее по този начин), а при доказани престъпления освен незабавното отнемане на статута трябва да му бъдат налагани и значително по-тежки наказания от тези, които законът предвижда за обикновените граждани. Би могло да се допусне дори при тежки престъпления като убийства, изнасилвания и пр. за хора със статута на съзерцатели да се издават и смъртни присъди (евтаназия – ако и законът да не я прилага по отношение на обикновените граждани). Основанието за това е, че тези правни субекти в свободен акт са заявили своята готовност да отдадат живота си на познавателно съзерцание – при това положение тяхната простъпка има и допълнителната тежест на отказ от един обет, както и на грубо поругаване на самата отшелническа позиция в света.
Отшелникът има право на свободен и неконтролиран от никого личен живот, както и обикновените граждани. Подлежат на известен контрол обаче (и най-често попадат под категорична възбрана) онези страни от живота му, които го свързват с обществото институционално. Свободният познаващ субект няма право да сключва бракове и да има деца. Ако отшелник от този род реши да припознае някое новородено и поеме бащина (майчина) отговорност за него, той автоматично загубва придобития статут. Основанието за това е, че сключването на граждански брак и най-вече отглеждането на деца представляват противоположното на едно съзерцателно отношение към света – а именно чисто светски, обществено насочени действия. На същото основание съзерцателите нямат право да участват в политическите избори.
Най-сетне, за да се изключи всякакво вмешателство на съзерцателя в светските работи, като същевременно се гарантира, че човекът, получил такъв статут, действително се отдава на съзерцателен живот без всякаква корист и задна мисъл (славолюбие, воля за власт и пр.), трябва отшелникът да се задължи да не публикува или разпространява масово по какъвто и да е начин духовните продукти на своето познание (съзерцание) – били те художествени творби, били научни или религиозни произведения, били те идеи за светогледни или политически речи и пр.; всички такива творби на хора с отшелнически статут могат да бъдат публикувани едва след смъртта на техните автори[2]. Отшелниците нямат право да основават в обществото на обикновените хора никакви сдружения – нито политически партии, нито религиозни секти, нито образователни институции, клубове и пр., – нито могат да членуват в такива организации. Те, разбира се, са свободни да се свързват и общуват произволно помежду си, да си търсят съмишленици в своята си среда и т. н., дори и да се организират помежду си в някакви вътрешни институционални форми, доколкото индивидуализмът им би допуснал това, но не и да извършват светогледна агресия към света. Затова не се допуска и те да дават интервюта, да бъдат организирани с тях срещи на публични места и пр. Всички техни обети от подобен род представляват гаранция за това, че оня, който ги поема, действително е един от свободните духове, а не просто някакъв вид безделник и използвач на обществените средства.
Единственият допустим вид институционален контакт между отшелниците и света следва да се осъществява чрез държавна институция, която да се занимава с техните проблеми. Тя трябва да отговаря на техни молби и запитвания, да дава и отнема отшелническия статут, да се грижи за правната защита на съзерцателите, да им оказва помощ при медицински проблеми, загуба на имуществото и пр., да осигурява правата им да се ползват от световното духовно знание, като получат свободен достъп до библиотеки, кина, театри и т. н. Най-общо нейната роля може да се изкаже така: да помага на отшелниците във всичко, което се отнася до спокойното съзерцание, и да им пречи във всичко, което като съблазън ги тласка обратно към обществения живот, от който те са се отрекли.[3]
За да се осигури яснотата на демаркационната линия между отшелниците и останалите граждани, е необходимо първите постоянно да носят някакъв отличителен знак (например специфична дреха, която да се откроява отдалече) за своето положение, тъй както е прието сред представителите на различни религиозни ордени и други общности. Това ще гарантира и тяхната особена правна защита – а също и ограниченията, които те сами са приели в живота си. Препоръчително е да може да се отнема отшелническият статут от субекти, които са правили опити да се преструват на обикновени граждани – били са залавяни без отличителните си знаци или са влизали в контакт с изявени светски личности или граждански институции.
Най-сетне следва да се отбележи, че не всеки, който поиска, би могъл да стане отшелник. Разбира се, преди всичко е нужно навършването на пълнолетие. Освен това обаче ще бъде необходим един минимум от свидетелства, че въпросното лице притежава известни рецептивно-познавателни качества. Биха могли, наистина, да се разработят специални тестове в това отношение, но най-лесното, което може да се направи първоначално, е да се изисква добра диплома от средното училище. Логиката на това изискване е следната: субекти, които не са достатъчно издигнати в познавателно отношение (например слабо интелигентни), не би трябвало да бъдат отделяни от обществения живот, тъй като в неговите рамки те самите ще получат повече шансове да се усъвършенстват в познанието. Докато отшелничеството следва да бъде зона, запазена за индивидите, сами достатъчно издигнати, за да могат да освободят съществата си за чисто съзерцание без патериците на обществото и неговите всекидневни повинности.[4]
- - -
Ползата за държавите от въвеждането на закон за отшелниците е мъчно оценима. Чрез него световната култура ще се сдобие с едно фино, благородно общество от НЕПОДКУПНИ СВИДЕТЕЛИ на историята. Неподкупни, защото чистите познаващи субекти, като изолирани от всякакъв обществен интерес – както материален, тъй и целящ упражняването на познавателна власт (авторитет, признание, известност) – и като откъснати от прякото (институционално) влияние на традиции на мисленето и обществената дейност, ще следват в своето познание максимално изчистените си лични човешки интуиции; същевременно те ще имат максимален познавателен капацитет като отдадени напълно и само на съзерцанието като на дейност, напълно осмисляща живота им – тяхната способност за чисто теоретическо познание би била несравнима по своята сила и жизненост с тази на когото и да било от творците и учените, обвързани с обществото и неговите институции.
В лицето на отшелничеството светът би имал същинското свое представителство пред Бога.
(Или както още решим да наричаме Висшето Битие...)
____________________
[1] По-нататък оставям само мъжкия род, за да не се обременява текстът с постоянното напомняне, че субектът би могъл да бъде и жена.
[2] Разбира се, при съществуващите днес огромни възможности за анонимност на публикациите такава забрана би могла да има смисъл единствено на ограничение откъм употребата на личното име на определен автор. Вероятно много индивиди с отшелнически статус биха споделяли свои произведения в интернет например – но когато един псевдоним нашуми и започне да се свързва с даден отшелник, това ще означава, че тази личност вече придобива светски функции, несъвместими със същината на нейния статус по презумпция.
[3] Допускам, че в тази роля например би се включило информирането на отшелническата общност за всичко, което се случва по границите на външната култура – да речем, различните изяви на авангарда и ъндърграунда в изкуствата, маргиналните научни изследвания и пр. Вероятно и самите автори на обществено непопулярни творби биха търсили известна изява (и обратна връзка) сред отшелническото „съсловие”. Разбира се, следва да се обмисли как тези контакти да не взривят самата обществена демаркация на отшелничеството. Но това като цяло са технически въпроси.
[4] Може би като известна алтернатива на „добрия успех в училище” биха се поставили определени творчески продукти на кандидатстващото за статута лице. Основанието за това е следното: възможно е например един млад човек да не е могъл да разкрие съзерцателно-познавателните си качества в рамките на средното си образование поради различни обстоятелства от житейски характер – трудно детство, заболявания, бедност и пр. В такива случаи субектът трябва да има право на алтернатива – за да защити интереса си към придобиването на отшелнически статут, независимо от слабите си резултати в училище, да посочи друг тип плодове на своите познавателно-съзерцателни склонности – като музика, стихове, разкази, рисунки и пр.
Но всяко човешко същество трябва да може да определя самостоятелно дали да действа в света, или да съзерцава. У хората има вроден стремеж към познание; често пъти този стремеж не може да бъде задоволен чрез частичните, поети набързо хапки стандартизирано знание, които обществото ни подхвърля между лавината от обвързаности, задължения, дейности и пр., като че ли знанието е нещо епизодично, нещо частично в човешката природа – но то не е такова; то е фундаменталната характеристика на човека като дух. (И ако нашето право, нашето демократично обществено устройство и цялата култура на днешния свят изхождат от представата за човека като свободен дух – висшето достижение на немската класическа философия, – това право, това обществено устройство и тази култура би следвало да приемат свободното познание и формата на съзерцателния живот за една от върховните си ценности!) И когато имаме случай на индивид, който не може да се задоволи от съществуващото отношение към познанието като към само някаква страна от действителността и който истински жадува за един изцяло духовен живот, отдаден единствено на чисто съзерцание, максимално освободен от ония повинности, които превръщат знанието в нещо, което не може да бъде постигнато, в „слабо” занимание, в нещо убягващо, криещо се, в нещо, за което все не остава достатъчно време, дори в терзание, тогава ние трябва да използваме натрупаните средства – както материални, тъй и теоретически, – за да позволим такъв освободен съзерцателен живот да се осъществи в действителност. Трябва да имаме ЗАКОН ЗА ОТШЕЛНИЧЕСТВОТО.
Това именно е утопията, която бих предложил на всички правителства в света (най-напред на тези на богатите държави). Тя се състои във въвеждането на един закон, който да връща на човека потъпканото от цивилизацията право да откаже да се числи към организираното множество, към работещото и потребяващо човешко стадо, да заживее по свое решение един чист съзерцателен живот, в който да не се чувства по задължение като част или орган от някакъв по-голям организъм като професионална група, религиозна секта, познавателна (научна) общност, църква, социална класа, нация, раса и пр., а да може да се изживее в пълнотата на своята свободна познаваща индивидуалност. Това негово право му се гарантира от държавата посредством доживотна издръжка, която да може да покрива жизнения му минимум (да му гарантира толкова храна, колкото да не бъде притесняван от глад, и толкова дрехи, колкото да не изпитва студ през зимата и да не бъде гол през лятото). Тази минимална издръжка е знак за неговата свобода, знак за това, че обществото няма да използва срещу него финансова принуда, за да открадне времето му, за да го подтикне към някакви нежелани от него самия действия.
Веднага трябва да кажа обаче колко скъпо трябва да заплати за тази свобода самият човек, който я получава. (Никак не бих желал да се получи погрешното впечатление, че като че ли свободният познаващ мъж или жена е някакъв галеник на обществото – нищо подобно!) Най-напред той/тя[1] следва да се откаже да бъде консуматор в пълния смисъл на думата, да излезе извън трудово-потребителските отношения в света, доколкото това изобщо е възможно. Той трябва да се откаже от правото да работи каквато и да било платена работа – било държавна, било във фирма, както и сам да основава сдружения (например фирми), които да му носят доход. Той следва и да се откаже от всяка своя собственост, която е свръх основните му нужди и която съответно би могла да му носи доходи чрез даване под наем. Изобщо, той няма право да дава нищо под наем – нито работната си сила, нито някаква собственост. Ако известна собственост му е в излишък, той може само да я продаде (под стриктния контрол на държавата) и парите може да държи в банка (не и да купува с тях акции и да играе на борсата и пр.) или да си купи с тях нещо, което ще ползва за себе си. С една дума: отшелникът няма право да получава пари по никакъв друг начин освен от дарения.
Следващ момент (но не по-малко важен) от задълженията на свободния съзерцател представлява нарастването на неговата правна отговорност. След като със свободен акт този човек е поел пътя на съзерцанието, за него е абсолютно недопустимо да причини каквото и да било зло на останалите хора в света. Затова като субект на правото той е много по-отговорен от другите граждани. Най-напред още при най-малки констатирани нередности (например опити да търгува или да печели пари чрез труд) му се отнема статутът на свободен съзерцател (тъй като явно той не е бил искрен в желанието си да живее по този начин), а при доказани престъпления освен незабавното отнемане на статута трябва да му бъдат налагани и значително по-тежки наказания от тези, които законът предвижда за обикновените граждани. Би могло да се допусне дори при тежки престъпления като убийства, изнасилвания и пр. за хора със статута на съзерцатели да се издават и смъртни присъди (евтаназия – ако и законът да не я прилага по отношение на обикновените граждани). Основанието за това е, че тези правни субекти в свободен акт са заявили своята готовност да отдадат живота си на познавателно съзерцание – при това положение тяхната простъпка има и допълнителната тежест на отказ от един обет, както и на грубо поругаване на самата отшелническа позиция в света.
Отшелникът има право на свободен и неконтролиран от никого личен живот, както и обикновените граждани. Подлежат на известен контрол обаче (и най-често попадат под категорична възбрана) онези страни от живота му, които го свързват с обществото институционално. Свободният познаващ субект няма право да сключва бракове и да има деца. Ако отшелник от този род реши да припознае някое новородено и поеме бащина (майчина) отговорност за него, той автоматично загубва придобития статут. Основанието за това е, че сключването на граждански брак и най-вече отглеждането на деца представляват противоположното на едно съзерцателно отношение към света – а именно чисто светски, обществено насочени действия. На същото основание съзерцателите нямат право да участват в политическите избори.
Най-сетне, за да се изключи всякакво вмешателство на съзерцателя в светските работи, като същевременно се гарантира, че човекът, получил такъв статут, действително се отдава на съзерцателен живот без всякаква корист и задна мисъл (славолюбие, воля за власт и пр.), трябва отшелникът да се задължи да не публикува или разпространява масово по какъвто и да е начин духовните продукти на своето познание (съзерцание) – били те художествени творби, били научни или религиозни произведения, били те идеи за светогледни или политически речи и пр.; всички такива творби на хора с отшелнически статут могат да бъдат публикувани едва след смъртта на техните автори[2]. Отшелниците нямат право да основават в обществото на обикновените хора никакви сдружения – нито политически партии, нито религиозни секти, нито образователни институции, клубове и пр., – нито могат да членуват в такива организации. Те, разбира се, са свободни да се свързват и общуват произволно помежду си, да си търсят съмишленици в своята си среда и т. н., дори и да се организират помежду си в някакви вътрешни институционални форми, доколкото индивидуализмът им би допуснал това, но не и да извършват светогледна агресия към света. Затова не се допуска и те да дават интервюта, да бъдат организирани с тях срещи на публични места и пр. Всички техни обети от подобен род представляват гаранция за това, че оня, който ги поема, действително е един от свободните духове, а не просто някакъв вид безделник и използвач на обществените средства.
Единственият допустим вид институционален контакт между отшелниците и света следва да се осъществява чрез държавна институция, която да се занимава с техните проблеми. Тя трябва да отговаря на техни молби и запитвания, да дава и отнема отшелническия статут, да се грижи за правната защита на съзерцателите, да им оказва помощ при медицински проблеми, загуба на имуществото и пр., да осигурява правата им да се ползват от световното духовно знание, като получат свободен достъп до библиотеки, кина, театри и т. н. Най-общо нейната роля може да се изкаже така: да помага на отшелниците във всичко, което се отнася до спокойното съзерцание, и да им пречи във всичко, което като съблазън ги тласка обратно към обществения живот, от който те са се отрекли.[3]
За да се осигури яснотата на демаркационната линия между отшелниците и останалите граждани, е необходимо първите постоянно да носят някакъв отличителен знак (например специфична дреха, която да се откроява отдалече) за своето положение, тъй както е прието сред представителите на различни религиозни ордени и други общности. Това ще гарантира и тяхната особена правна защита – а също и ограниченията, които те сами са приели в живота си. Препоръчително е да може да се отнема отшелническият статут от субекти, които са правили опити да се преструват на обикновени граждани – били са залавяни без отличителните си знаци или са влизали в контакт с изявени светски личности или граждански институции.
Най-сетне следва да се отбележи, че не всеки, който поиска, би могъл да стане отшелник. Разбира се, преди всичко е нужно навършването на пълнолетие. Освен това обаче ще бъде необходим един минимум от свидетелства, че въпросното лице притежава известни рецептивно-познавателни качества. Биха могли, наистина, да се разработят специални тестове в това отношение, но най-лесното, което може да се направи първоначално, е да се изисква добра диплома от средното училище. Логиката на това изискване е следната: субекти, които не са достатъчно издигнати в познавателно отношение (например слабо интелигентни), не би трябвало да бъдат отделяни от обществения живот, тъй като в неговите рамки те самите ще получат повече шансове да се усъвършенстват в познанието. Докато отшелничеството следва да бъде зона, запазена за индивидите, сами достатъчно издигнати, за да могат да освободят съществата си за чисто съзерцание без патериците на обществото и неговите всекидневни повинности.[4]
- - -
Ползата за държавите от въвеждането на закон за отшелниците е мъчно оценима. Чрез него световната култура ще се сдобие с едно фино, благородно общество от НЕПОДКУПНИ СВИДЕТЕЛИ на историята. Неподкупни, защото чистите познаващи субекти, като изолирани от всякакъв обществен интерес – както материален, тъй и целящ упражняването на познавателна власт (авторитет, признание, известност) – и като откъснати от прякото (институционално) влияние на традиции на мисленето и обществената дейност, ще следват в своето познание максимално изчистените си лични човешки интуиции; същевременно те ще имат максимален познавателен капацитет като отдадени напълно и само на съзерцанието като на дейност, напълно осмисляща живота им – тяхната способност за чисто теоретическо познание би била несравнима по своята сила и жизненост с тази на когото и да било от творците и учените, обвързани с обществото и неговите институции.
В лицето на отшелничеството светът би имал същинското свое представителство пред Бога.
(Или както още решим да наричаме Висшето Битие...)
____________________
[1] По-нататък оставям само мъжкия род, за да не се обременява текстът с постоянното напомняне, че субектът би могъл да бъде и жена.
[2] Разбира се, при съществуващите днес огромни възможности за анонимност на публикациите такава забрана би могла да има смисъл единствено на ограничение откъм употребата на личното име на определен автор. Вероятно много индивиди с отшелнически статус биха споделяли свои произведения в интернет например – но когато един псевдоним нашуми и започне да се свързва с даден отшелник, това ще означава, че тази личност вече придобива светски функции, несъвместими със същината на нейния статус по презумпция.
[3] Допускам, че в тази роля например би се включило информирането на отшелническата общност за всичко, което се случва по границите на външната култура – да речем, различните изяви на авангарда и ъндърграунда в изкуствата, маргиналните научни изследвания и пр. Вероятно и самите автори на обществено непопулярни творби биха търсили известна изява (и обратна връзка) сред отшелническото „съсловие”. Разбира се, следва да се обмисли как тези контакти да не взривят самата обществена демаркация на отшелничеството. Но това като цяло са технически въпроси.
[4] Може би като известна алтернатива на „добрия успех в училище” биха се поставили определени творчески продукти на кандидатстващото за статута лице. Основанието за това е следното: възможно е например един млад човек да не е могъл да разкрие съзерцателно-познавателните си качества в рамките на средното си образование поради различни обстоятелства от житейски характер – трудно детство, заболявания, бедност и пр. В такива случаи субектът трябва да има право на алтернатива – за да защити интереса си към придобиването на отшелнически статут, независимо от слабите си резултати в училище, да посочи друг тип плодове на своите познавателно-съзерцателни склонности – като музика, стихове, разкази, рисунки и пр.
