Из Глава 8

ДАРБА И НАГОН

...Из Глава 8

"Познание, практика и нравственост на Разделния човек"

Дарбата и нагонът като етически категории (въведение)

           Нашата съвременност никак не обича морализирането. Но крайната цел на тази книга има не само теоретически облик. След като положихме необходимите теоретически усилия за изпълнението на чисто философската си задача, няма как да избягаме и от отлаганото досега задължение да представим практическите – сиреч нравствените – следствия, произтичащи от всичко казано дотук.
           Смятам, че онова, което постигат философите и техните философии, в никакъв случай не е безобидно. Всяка една теория – още повече теория за човека – е значима най-вече по силата на своите последствия за човешката нравственост. Ако няма такива, тя най-вероятно е представлявала празна и повърхностна интелектуална игра. Ако пък има, нейно задължение е да обърне внимание върху тях.
           Приемайки това задължение с голяма отговорност, най-напред бих казал, че самото разграничаване на дарби и нагони у човека, осъществено практически, е акт със значителна нравствена тежест. Индивидуалност, която практикува такова разграничаване, т. е. която го е извършила откровено, систематично и отговорно в своето същество, не би могла да остане незасегната от това действие в своя морал и нравственост.
           Със сигурност за мнозина ще прозвучи пресилено, но ще изкажа ясно и недвусмислено убеждението си, че подобна индивидуалност, провела въпросното разграничение с необходимата строгост, т. е. индивидуалност, способна във всеки момент да различава импулсите на духовната си същност от тези на земната си природа, едва ли може да бъде смятана повече за човешко същество в пълния смисъл на тази дума, доколкото човекът е неразличима смесица от дух и природа. На такава индивидуалност по-скоро приляга определението “богоживотно”[1] – духовно същество, което съзнава всеки миг своята съставност – както своя възвишен произход от един божествен свят, така и принудата да пребивава в една земна, низша природна среда.
           Придобиването на подобно съзнание, прочие, смятам за най-значителния скок, който един съвременен човек би могъл да извърши по теоретически път[2].

Разделният човек

           На няколко твърде различни въпроса изненадващо може да се даде един и същ отговор:

                                 “Какво ми е необходимо, за да бъда силен?

                                 Какво ми е необходимо, за да бъда добър?

                                 Какво ми е необходимо, за да бъда красив?

                                 Какво ми е необходимо, за да бъда мъдър?…”

           На всички тези въпроси може да се отговори така:

                                 — Недей да смесваш дарбите и нагоните си[3].

           Или просто:

                                 — Постарай се добре да разграничиш дарбите от нагоните си.

           ... Понеже всяка сила у себе си аз дължа на нагона[4]; а всяка мъдрост, доброта и красота дължа на дарбите си.

- - -

           ...Днес хората често се прехласват по единството на мирозданието; мнозина можем да чуем да въздишат “как божественото се изразява във всяка клонка и буболечка”. Подтиквани ловко и подмолно от един терористично егалитарен обществен ред, човешките същества успиват погледа си към различието и йерархията, за да наблюдават едно абстрактно единство на света, лишено от дълбочина и динамика.

- - -

           Това, че се стремя да разграничавам света на своите дарби от този на нагоните си, не ме прави дуалист. Тук става въпрос за едно практическо или нравствено умение, което не бива да се смесва с метафизиката. Истинската метафизика, струва ми се, е монистична по самата си същност. Но човекът трябва най-напред добре да схване дуалистичната ситуация, в която е попаднал като въплътено същество. Той трябва да прояви героизма да удържа настрана една от друга своите две първоприроди (и третата, в която те се сливат) даже въпреки проникновеното си убеждение, че те при последна сметка са едно и също.

- - -

           Операцията на разграничаване – техническа по същността си, и по-точно високо технологична – е подготовка за едно ново сливане, но със съзнателно зададени, контролирани параметри.

- - -

           Всъщност “разделният човек” се схваща като разделен не на две, а на три природи – в него живеят, както дарбата и нагонът, така и усреднеността, която го прави способен да живее в едно общество.
           Можем да говорим за “смесена” и “несмесена” част на човека – смесената е именно социално-материалната му част, несмесената е онази част, в която са оцелели чисти дарби (дух) и нагони (природа). Когато говорим за “художествено творчество” или “сексуалност”, трябва да провеждаме ясни разграничения на онова във въпросните области, в което човекът встъпва като смесено, и онова, в което встъпва като несмесено (разделно) същество.
           Когато съзерцавам у себе си чистия гняв, чистото изпитване на завист или ревност, чистото усещане на страх и ужас или желанието си за господство, аз се изправям срещу своята несмесена нагонова природа; когато обаче се взра в начина, по който прикривам всички тези свои емоции в един учтив разговор с околните, аз заставам срещу своята смесена природа.
           Аналогично, докато наблюдавам своите мисли в мига, в който ми хрумва разрешението на един умозрителен проблем, аз виждам чистото несмесено състояние на своята интуитивна дарба; когато обаче с взра в начина, по който стъпка по стъпка излагам писмено своето прозрение така, че то да стане разбираемо за един читател, аз заставам срещу смесената си природа.

- - -

Основен въпрос на разделната етика:

                      Какво с какво искам и какво с какво – не искам да смеся?

Подвъпроси:

           Искам ли, или не искам да смесвам дарбите си с техники, идващи от обществото?
           Искам ли, или не искам да смесвам нагоните си с техники, идващи от обществото?
           Искам ли, или не искам да смесвам своите дарби със своите нагони?

Познания, необходими, за да си отговори една личност на тези въпроси:

           Какво характеризира моите лични дарби?
           Какво характеризира моите лични нагони?
           Какво характеризира външните техники?
           В какво се състои ценността на дарбите?
           В какво се състои ценността на нагоните?
           В какво се състои ценността на техниките?
           Какво се случва, когато дарби се смесват с техники?
           Какво се случва, когато нагони се смесват с техники?
           Какво се случва, когато дарби и нагони се смесват помежду си?
           В състояние ли съм, и до каква степен, да подпомогна или да възпрепятствам едно смесване?
           Как да предприема едното или другото?

Практиката на Разделния човек

           Днес живеем в един безкрайно омесен свят, в който твърде рядко ни се удава да наблюдаваме каквито и да било чисти същности. Човешкото поведение все по-често изглежда като неразличима смесица от нагони (инстинктивни цели, несъзнателни желания, борба за оцеляване), техники (навик, опит, възпитание, образование, стереотип, професия, социална практика) и чисти дарби на духа (прозрение, вдъхновение, духовни импулси в личната съдба). Първата стъпка към практическата мъдрост на Разделния човек е тяхното последователно разграничаване – във всяка една ситуация, във всеки човешки продукт или сфера на интереса.

           ...Един човек ми говори. Той се опитва да ме убеди в нещо. Защо го прави? Нека да се вслушам най-напред в енергичността на нагона, който го кара да упражнява говора си. В интонациите, които разкриват неговата агресия, сетне в другите, които говорят за неговата воля да ме превърне в свой съюзник и да настрои моите нагонови сили в същата посока, в която са устремени и неговите, най-сетне в съблазняващите енергии, в които намира израз неговата сексуалност като постоянно несъзнателно излъчване на привлекателност и чар. Ето – пред мен е едно чисто природно същество, което иска да взаимодейства с природата у мен, тъй както едно куче подушва друго или му показва зъбите си. Нека сега – без всякакви други съображения! – да се опитам да послушам как моята чиста природа отговаря на тези призиви. Какво изпитвам към неговата реч – страх? Респектиран ли съм? Съблазнена ли е моята еротичност? Приятно ли ми е да се вслушам в неговите интонации, или нещо в тях ме отблъсква? Би ли приела този човек моята природа за съюзник, или се съпротивлява? Алармира ли ме Егото у мен, че това е мой враг? Противоречива ли е нагоновата ми реакция, или всички мои инстинкти са единни по отношение на съществото пред мен? Ако еротизмът ми е съблазнен, но същевременно егоизмът ми е наранен и ме тласка към ответна агресия, коя от тези реакции все пак е преобладаваща? И на нея ли трябва да се облегна в нагоновата си преценка?…
           Всичко това не би могло да се установи с точност и яснота, ако веднага примеся тези преживявания с рационални и технически съображения, още по-малко пък ако привнеса в тези преценки и дейността на своите обобщаващи и идеализиращи дарби на духа. Трябва да изчакам у мен да се запечатат всички картини на присъствието и речта на тази личност, да запаметя отчетливо нейното присъствие без да привнасям към него никакви прибързани преценки и словесно формулирани заключения. Едва след като преживяното премине през лакмуса на моя нагонов свят, мога да помисля за следващата сфера от въпроси.
           Какво на практика иска този човек от мен? Към какво взаимодействие се стреми той и същевременно на какво взаимодействие би бил той способен технически? По какъв начин в речта му “говорят” неговото възпитание, навиците, образованието, професията му? Кои свои думи той учленява автоматично, “по инерция”, и в кои наистина намира израз вътрешният му свят? Кои свои убеждения и възгледи той дължи на личното си проникновение, и кои е възприел несъзнателно, по силата на словесния си контакт с естествената си обществена среда? Доколко той самият разбира това, което казва? Каква дълбочина на изживяването намира израз в словесността му? Доминира ли това вътрешно преживяване в неговата реч, или тя е по-скоро плод на целенасочено упражняване – на чисто техническо овладяване на словесната игра? Какво у самия човек взима връх – дали нагоновият свят или донесеното от езика, възпитанието и социалната среда? Или може би срещу мен се намира един рядък случай на дарбено мотивиран индивид, у когото най-съществен смисъл и влияние имат прозренията на индивидуалния дух? Така балансиран, какъвто констатирам, че е, на каква основа този човек би могъл да гради своето взаимодействие с мен? По-скоро върху общите ни нагонови афинитети (симпатия), или върху общата ни техническа “канава”, каквато представлява нашето възпитание, обществена среда, образованието и професионалните ни умения? Съвместим ли е изобщо неговият “технически свят” с моя? Какво бихме могли да обменим изобщо, ако се намираме на много различно стъпало на цивилизоваността – на развитите от нас умения?…
           Последните въпроси вече ме насочват към крайната и решителна сфера на моята преценка. Духът изглежда като последна инстанция, която трябва да се произнесе върху смисъла и перспективите на общуването ми с този човек. Само моята интуитивна дарба може да ми донесе прозрение относно ролята на това взаимодействие в личната ми съдба. Единствено в духа може да се извърши окончателното претегляне на всички усетени и премислени факти от гледна точка на вечността, безпределността и свободата. Нагонът ми може да е категоричен, че пред мен стои едно плашещо, отблъскващо, опасно за мен човешко същество, от което трябва моментално да избягам; рационалната ми преценка може категорично да ме убеждава, че различията в нашето ниво на цивилизованост са непреодолими, и че те допълнително се изострят от несъвместимостта на нашите изразни средства, интереси и социални рамки. И въпреки всичко това моята духовност може да ме убеди, че общуването ми с този човек е необходимо за нашите съдби – било за моята, било за неговата; нещо повече – духът ми може да ме застави да упорствам в това общуване – и то без аргументи, без твърдения, без въпроси и колебания. Просто по силата на една висша интуиция, която идва неизвестно откъде, но която с ослепителната си огромност надхвърля всички предписания на природата и разсъдъка.
           Тук обаче може да ме застигне и най-голямото съмнение, до което съм се докосвал досега. Действително ли моят дух е онова, което ми донася този непреодолим императив? Чиста интуиция ли ме води до окончателното ми решение, или съм изпаднал в плен на най-потайни свои нагони, които удовлетворяват неведома за самия мен перверзна цел? Възможно ли е също така не духът, а агресивният нагонов свят на другия да ме е хванал в своята мрежа и аз да се поддавам на въздействията му, тъй както хипнотизираното птиче само се напъхва в устата на отровната змия? Не е ли “интуицията”, която ме е осенила, само отразен в идеалистичното ми огледало образ на нечия зловредна похот?…
           Подобни съмнения със сигурност показват известна слабост на моя духовен живот. За един истински духовник посланията на Духа в никакъв случай не могат да бъдат объркани с нагоновите влечения – за първите е характерна една очевидност и безсъмненост, докато вторите са характерни точно с противоположните свойства – затъмнение на вътрешния поглед, неяснота, слепота на порива.
           Казвам това, за да избегна въвличането на читателя в някаква “духовна схема” – в смисъл, че не бих желал да повтарям грешката на много четива, които се стремят да накарат човека да вярва, че духовността е нещо достижимо, свойствено или пък подходящо за всички. Не – убеден съм, че далеч не всяко човешко същество е доминирано от своите чисти дарби на духа, както и че далеч не за всяко човешко същество това би било подходящо или необходимо. Вярвам също така, че повечето мъдри книги, т. е. ученията, върху които те се построяват, ако и да са почерпени от импулсите на дарбата, при последна сметка биват адресирани към техническия човек, и именно него подхранват. Моите книги обаче не сочат единствено в тази посока. Тяхна цел е постигането на човешката цялост, както и установяването на нейния естествен баланс между нагона, дарбата и техниките. В този смисъл аз не бих казал на всекиго: “стреми се към духовност”, а по-скоро бих насърчил читателя да схване добре своята уникална съчетаност като човешко същество. В резултат на ограниченията, възникващи от писменото общуване, това схващане би могло да се извърши единствено по технически път. Съответно, мое задължение като философ (а това за мен означава “универсален техник” или “техник на универсалното”) е да предам правилно и разбираемо този технически път на схващане. С други думи, аз не бих могъл да “изпратя” някому чрез тази или друга книга духовност, нито пък нагонова сила, ако той/тя не ги притежава[5]. Нито смятам за смислено да убеждавам някого, че някой от тези елементи има по-значителна ценност от другите. Аз обаче съм в състояние да опиша различни пътища, по които той/тя може да разграничи въпросните елементи в своето същество и евентуално по свое желание да акцентира върху един или друг от тях в житейските си решения и избори.
           В случая, който описах току-що, имаме отчетливата възможност да проверим коя съставка е естествено доминираща в самите нас.
           Ако реагираме на хората около себе си преди всичко инстинктивно – или в случая, ако никакви технически съображения, още по-малко пък интуитивни прозрения могат да ни убедят, че трябва или че не трябва да общуваме с една личност, – то ние по принцип спадаме към индивидите, доминирани от своите нагони. Ако се доверим по-скоро на рационалните преценки, които ни убеждават в деловата необходимост на общуването (например: “Този човек по принцип е агресивен и опасен, но какво би могъл да ми направи лично на мен, и то в обезопасената ежедневна среда, в която го виждам? Като мой клиент той определено е перспективен, затова трябва да се държа приветливо към него и да го спечеля за деловите си цели.”), то ние определено принадлежим към техническия тип хора. Най-сетне, ако ни се струва, че нито инстинктивните пориви, нито деловите преценки са толкова значими, колкото нашето убеждение, че се намираме тук, на Земята, за да носим подкрепа и светлина на всички хора, с които ни среща животът, или пък, напротив, интуицията ни, че само определен тип висши индивиди са достойни за нашето внимание, то ние най-вероятно принадлежим към редкия човешки вид на личностите, ръководени най-вече от своите духовни прозрения.

- - -

           Днес е обичайно хората да се обиждат, когато някой гледа на тях едностранчиво, като ги свежда само до едно или друго качество, което е видял в тях, отнася се само до една или друга функция, която им приписва, загърбвайки богатството на цялостната им личност. “Ти не гледаш на мен като на цялостен човек”, “ти виждаш в мен само недостатъците” или “забравяш, че аз не съм само човек, който ти прави различни услуги” са типични изрази, в които се изказва тази обида от фрагментирането на собствената индивидуалност в очите на ближния. Същевременно стопанският ред, трудово-икономическите отношения, които доминират в обществото, създават все по-широки предпоставки именно за пределно фрагментарното възприемане на другия – като изпълняващ определена функция (например служебна) и подчиняващ на нея останалите си качества. Тази тенденция подмолно засяга дори и такива уникални “функции”, каквито са позициите в едно семейство – “майка”, “баща”, “син”, “дъщеря”, “съпруг”, “сестра” и пр. Като напълно се съгласяваме, че има нещо грозно и уродливо в свеждането на човека до една отделна негова роля или обществена функция, както и само до едно произволно негово качество или произволна съвкупност от няколко такива, все пак бихме желали тук да бъдат положени основите на една бъдеща толерантност, засягаща разделното разглеждане на човека.
           За целта най-напред трябва да се схване добре, че грозотата на човешкото фрагментиране по принцип се дължи на липсата на нравствено мотивиран съдържателен интерес към другия, който да води към едно задълбочено познание за човека като цялостно същество. Тази липса на съдържателен интерес обаче, тази липса на нравствен мотив за задълбочаване в едно истинско цялостно познание на другия, която води до неговото фрагментирано и обезличено възприемане като отделна функция или качество, няма нищо общо с разделното възприемане на човека, което бива представено тук. Нещо повече дори – разделното схващане за човешката индивидуалност, точно обратно на обезличаващото фрагментиране, произтича именно от най-могъщия нравствен порив към истинно познание на другия.
           С други думи, ако тенденцията към обезличаване на другите и свеждането им до обществената функция, която те изпълняват, се дължи на нашия мързел и нежелание да ги възприемем в тяхното богатство и сложност на въплътени духовни същества, то представената тук разделна картина на човека произтича, тъкмо напротив, от висшата ни воля да ги възприемаме именно в тяхната максимална дълбочина, сложност и пълнота на въплътени духовни същества, която би ни била достъпна.

- - -

           За да бъдат ясно схванати нашите аргументи за въвеждането на един “разделен режим” във възприятията и въздействията върху психо-спиритуалната ни природа, ще си послужим с пример от една област, в която отдавна бива практикувано подобно разделение – науката за храненето (диетологията). Действително, там съществува доктрина за т. нар. “разделно хранене”, спечелила си множество привърженици.
           Една от фундаменталните тези на “разделното хранене”, която ми се струва изключително добре разбираема, ако и да не съм специалист, е следната: в дейността на стомашно-чревната система на човека могат да се разграничат три основни функции-състояния: първо, поемане на храната (механично стриване, поглъщане), второ, обработка (смилане, абсорбиране на хранителните вещества), и трето, отделяне (изхвърляне на излишните вещества чрез перисталтиката, очистване). Неизбежно, по време на денонощния цикъл те много или малко се смесват помежду си, осъществяват се успоредно, но е близко до ума, че всеки процес би се извършвал толкова по-лесно, по-качествено и с толкова по-малък разход на енергия, колкото по-концентриран е организмът върху него[6]. Затова някои диетолози препоръчват денонощието да бъде разделено на три периода от по осем часа, във всеки от които да преобладава по един от трите процеса, както следва:

                                 І. 12.00 ч. - 20.00 ч. поемане на храна;

                                 ІІ. 20.00 ч. - 4.00 ч. абсорбиране;

                                 ІІІ. 4.00 ч. - 12.00 ч. отделяне.

           Идеята е най-напред да се стесни периодът на активно хранене – да не се допуска поемане на храна сутрин, когато стомашно-чревният тракт все още е зает с отделителната и очистващата си функция – или ако нещо все пак се поема, това да бъдат само плодове – храна, която не се задържа дълго в стомаха и по същество действа улесняващо на изхвърлянето. След 12 ч. на обяд организмът вече може да се концентрира върху поемането на по-трудно смилаема храна, но не и след 20 ч. вечерта, когато идва време за освобождаване на стомаха и прехвърляне на основното внимание върху чревното усвояване на храната.
           Лесно бихме могли да се убедим, че такова разделение на хранителните процеси действително оптимизира дейността на стомашно-чревния апарат, като се стреми да ограничи до минимум едновременното протичане на твърде различни дейности.
           Същото положение обаче е напълно приложимо и към психичните процеси[7]. Трите типа активност, които можем да разграничим въз основа на изложените дотук наблюдения, са дарбените, нагоновите и технически обусловените интенции (актове на съзнанието) на съществото ни.
           В обичайния човешки живот тези интенции се намират в постоянно редуване и примесване в определено съотношение във всеки конкретен акт[8]. Наша първа задача е да извършим тяхното грижливо разграничение, а сетне и да се запитаме, изхождайки от принципите на “разделното хранене”, как да подредим своето душевно-спиритуално “хранене” във времето.

           Без в никакъв случай да претендирам, че давам една универсална рецепта, важаща за всички темпераменти, както и за всички варианти на разгръщане на жизнения стремеж у различните хора, ще изкажа личното си разбиране за такова редуване:

Духовните стратегии на Утрото

           Утрото (а под този термин разбирам разбуждането на човека от сън, независимо в колко часа точно се извършва то) е период на особена душевна крехкост и чувствителност към посланията на чистия дух. Не е случайно, че в много от мистичните доктрини се отделя съществено внимание на изгрева на Слънцето[9]. Но дори и да се абстрахираме от всеки мистичен елемент във възприятията си, не бихме могли да отречем, че от цялото денонощие моментът на разбуждането ни от сън има привилегията да се намира най-далеч от всеки технически и нагонов елемент, съответно и най-близко до импулсите на чистия дух.
           Събуждайки се, понякога в първия миг сме като новородени. Повечето хора биха могли да разкажат за случаи, в които дълго след сън не са могли да си спомнят къде се намират или да навържат отново нишката на събитията, които са ги довели до днешното им положение. Същевременно, в това далечно от всяка конкретика на бита състояние, в което дори собственото ни тяло все още не ни принадлежи напълно, се намираме в интимна близост до хармонията на вселената.
           Ако един човек е в състояние да схване, че в лицето на събуждането си от сън притежава един безценен миг от денонощието, когато единствено може да застане непосредствено пред чистите си дарби на духа, това лице непременно би поискало да си създаде стратегия за удължаването на този момент. Какви елементи може да притежава такава стратегия?
           В духа на разделната ни теория и практика, подобно удължаване би било тъждествено на последователното очистване на утрото от технически и от нагонови съставки. Ето един пример за такова очистване:

           1. Тъй като общуването с други хора веднага след събуждане би ме поставило в техническа (социална), а може би и в нагонова (например ако в общуването възникне спор или конфликт, в който да трябва да се защитават лични интереси) ситуация, то трябва да се избегне. Стратегията: с оглед да не допусна общуването на наруши чистотата на духовното ми изживяване, трябва да се постарая да спя в отделна стая, където друг човек да не става свидетел на събуждането ми, съответно да не се обърне словесно към мен веднага след това. Трябва да си осигуря и недостъпност откъм търсене по телефона – например като го изключвам или помоля своите познати да не ме безпокоят по-рано от определен час. Тъй като всички тези ограничения са деликатна материя, трябва да обърна внимание върху това, да не обидя с тях близките си – например като подчертая, че за особено важни неща могат да ме търсят винаги, но когато не е наложително, ги моля да се обръщат към мен по-късно[10]. Най-трудно е да бъдат приучени към подобно дистанциране хората, с които съжителствам. Към тях трябва да бъда особено деликатен, но и най-категоричен. Трябва да използвам всички възможни дипломатични средства, за да им покажа, че мигът на моето събуждане е най-значимото ми духовно богатство и неговата стойност за мен не може да се сравнява с тази на никой друг момент от денонощието. Този миг принадлежи само на мен и самият той е от такова естество, че не може да бъде споделян[11]. Ако беше нещо споделимо, аз бих го споделил с най-близките си. Но за съжаление той е нещо, което бива унищожено в момента, в който опитаме да го споделим. Причината за това е, че общуването би привнесло към него един технически елемент, от който по принцип той се пази, понеже не е съвместим с него – тъй както огънят се пази от водата. Това обаче не означава, че не обичам близките си, или че се отчуждавам от тях. Просто този мой особен миг е твърде крехък, а от неговото пожертване никой не би имал полза…

           2. Тъй като сутрин имам технически занимания, които не мога да избегна (например явяването си на работа в определен час), трябва да извоювам специално време за своята духовно-съзерцателна дейност. Стратегията: щом се налага да ходя на работа сутрин, трябва да свикна с възможно най-ранен час на събуждане, който чувствително да предхожда излизането ми от къщи. Колкото по-рано ставам, толкова повече чисто духовно време печеля. Печеленето на това чисто духовно време е борба, която се води и вечер – тъй като ранният час на събуждане се определя от часа на заспиване. Както ще видим по-нататък, войната дали да имам по-дълга вечер или по-голямо утро може да се интерпретира като война между дарбената и нагоновата ми същност. Във всеки случай духът или дарбите в мен ме карат да си извоювам както от другите, така и от себе си, възможно най-дълго утро. А това може да стане единствено чрез “издърпване” на часа ми на събуждане възможно най-рано.

           3. Сутрин имам не само технически, но и неизбежни нагонови занимания. В типичния случай това е удовлетворяване на нуждата ми от хранене и пиене. Тази нужда е “естествена” (нагонова), но всъщност в конкретните форми на нейното удовлетворяване има и голяма доза техника. Бих могъл да манипулирам тази техническа страна чрез целенасочена промяна на навиците си. Стратегията: на практика същата, както в предходната точка. Събуждането ми трябва по своя час значително да предхожда всяка физиологична нужда на организма. В противен случай внезапната ми среща с острите нужди на моето тяло би ме впуснала тутакси в инстинктивни и технически занимания, които биха разрушили крехкия духовно-съзерцателен свят на утрото. След събуждане трябва да остана възможно най-дълго в легнало положение, в непосредствена близост до сънищните светове, с които съм бил в досег през нощта. За тази цел не бива вечер да приемам много храна и течности, тъй като потребността от отделяне би ме накарала да стана веднага след събуждане и би изместила фокуса на вниманието ми към моята телесност. Ако трябва да обобщя всичко това в една единствена максима, бих казал просто, че трябва да се стремя при събуждането си сутрин да заварвам не едно желаещо или страдащо, а едно все още спящо тяло.

           4. Завършвам с още няколко специални елемента на сутрешната стратегия, които биха гарантирали спечелването на максималното възможно чисто духовно време. Тяхна обща черта е избягването на бързо ободряване, т. е. напускане на финия духовно-съзерцателен свят. Стратегията: Трябва да се постарая да премахна или поне да огранича всички естествени или изкуствени дразнители, които биха ме прогонили от сънищния унес. Най-напред, недопустими са всякакви форми на целенасочено ободряване като рязко ставане и раздвижване, запалване на светлината, гимнастика, миене със студена вода, приемане на чай, кафе и пр. – очевидно, това са чисти самоубийства на духовното Утро. След това, необходимо е да огранича своята собствена нагласа да насочвам своето внимание веднага след събуждане към прагматични предмети. Трябва внимателно да прогонвам мислите, насочени към деловия ден, задачите или неприятностите, които ме очакват. Това прогонване не бива да става по енергичен начин, за да не се получи разбуждане от самото усилие на волята. Най-добре би се получило, ако успея да насоча мислите си обратно към фееричния сънищен свят, от който току-що едва съм се разграничил. Мислите ми относно този свят не бива да бъдат трескави и хаотични, а постоянни и спокойни. Трябва да се опитам да задържа някой от неговите предмети задълго в съзнанието си, без при това задържането му да се съпътства с особено усилие или настойчивост. Същевременно, ако в моите сънища, предхождащи събуждането, е имало една ярка и доминираща идея, която сякаш упорито търси своето място сред будните ми мисли, аз съм длъжен да й дам възможност да се изрази и представи по най-пълен начин в съзнанието ми, дори и тя да има травматичен характер. Трябва да се вслушам в импулсите, които ми е донесла нощта, да ги разгърна пред вътрешния си взор, да ги схвана сами по себе си, на собствения им език, без да бързам да ги тълкувам, за да ги прелея сетне по възможно най-плавния и верен начин в своя ден…

Техническите стратегии на Пладнето

           Колкото и усилия да сме положили, за да си осигурим едно максимално удължено, възможно най-добре изчистено духовно Утро, рано или късно настъпва момент, в който преставаме да сме в състояние да го удържаме. Слънцето безспир следва своя ход, светлината му става твърде интензивна, а заедно с това в геометрична прогресия нараства и градската гълчава. Фините светове на духовните ни съзерцания трябва да се изпарят, отстъпвайки мястото си на нашата бодрост и готовността ни за споделяне на живота с другите хора.
           Какви са стратегиите, които биха направили този времеви пояс максимално изчистен от чуждите на същността му влияния?

1. Деловитост

           Най-същественият елемент на Пладнето, който трябва естествено да се разгръща във всяка стратегия за неговото очистване, е деловото отношение към околния свят. Да бъда делови означава да гледам на действителността около себе си като на поредица от съзидателни действия, подчинени на предварително поставени и утвърдени цели. Стратегията: най-напред, не бива да допускам да се връщам към съзерцателните състояния, които са били характерни за отминалия сутрешен период, тъй като те биха влошили моята съсредоточеност, а оттам и качеството на дейността ми. Сетне, по същата причина, не бива да се отдавам и на по-възбудени, нагоново ориентирани емоции и чувства. Изобщо, в този период моята рецептивност трябва да се ограничи само до това, което е непосредствено нужно за дейността ми. Ако сутринта ми беше необходимо да разтворя своето съзнание и цялата си най-фина чувствителност за трудно доловимите импулси, прииждащи от духовния космос, и за целта трябваше да се поддържам в едно съноподобно състояние, сега вече не чувствителността, а волята е този елемент, който трябва да бъде стимулиран у мен. Тя също обаче не бива да бъде упражнявана стихийно или чрезмерно. Принципът на деловитостта поставя пред мен една рамка, която се отнася до всичко, към което се стремя, всичко, за което мисля и всичко, което изпитвам – тази рамка е естеството на моите практически цели в съответния ден и час. Деловитостта е самото оставане в рамката – спазването на това ограничение, което сега свежда моя живот до заплануваната дейност.

2. Съзнателност, будност

           Ако обаче акцентът на съществованието ми по обяд попада върху волевия елемент, това в никакъв случай не означава една несъзнателна, “сляпа” или чисто нагонова воля. Тук става дума за една практически мотивирана, съзидателна воля, напълно съзнателна за своите цели. Елементът на съзнателността е особено съществен за стратегиите на Пладнето; отказът от този елемент – дори и само занемаряването му – лесно може да провали целия замисъл на една дейност. Стратегията: трябва да бъда буден през цялото време. За тази цел често се питам: какво правя сега? Защо сега правя това? Какво виждам? Как да постъпя с оглед на това? Облягам се върху езика, върху словесния коментар на света и събитията, върху изказаната с думи преценка и намерение, върху питането и отговарянето. Говорът ми гарантира, че сега съм буден[12].

3. Взаимодействие

           Особено съществена част от техническата стратегия на Пладнето е усетът за общност. Точно обратно на Утрото, в което човек може да изживее своята абсолютна самота като духовно същество, обхващащо всемира по богоподобен начин, сега общуването и взаимодействието се поставят с необходимостта на императив. Деловият свят на Пладнето изисква и задължава индивида да се мисли и изживява като част от едно цяло, като член на една съзидателна общност. Всяка работа, която извършвам – дори наглед най-умозрителната и изолираната – при последна сметка ме свързва с другите хора. Независимо дали тяхната роля в дейността ми е реална или само виртуална, активна или пасивна, ръководна или подчинена, основна или спомагателна, взаимодействието с тях трябва постоянно да присъства в моите мисли и актове. Докато потъвах в своите чувства, аз бях сам във вселената. Но докато действам, аз никога не съм сам. Съзнателността за другите обаче трябва да е налице в моите действия. Стратегията: опитвам се да гледам на всяко свое действие като на взаимодействие. Постоянно извиквам в съзнанието другите субекти, които са свързани с това, което правя, представям си техните действия. Никога не отхвърлям едно предложение или една реална възможност за взаимодействие. Изхождам от представата, че в тази част от денонощието съм поставен в ролята на малка брънка от един много по-мащабен процес. Макар и да не мога да обхвана неговата цялост, аз се стремя да бъда съзнателен за възможно най-голяма част от него.

4. Техничност, реализъм

           За разлика от Утрото, в което искам да получа импулси и указания за действие от своята най-чиста духовна сърцевина, която се оказва родствена на вселенския Дух, и затова нито знам, нито изобщо си поставям въпроса какво трябва да мисля или да усещам, и в каква последователност, а очаквам идеите и усещанията да се появяват от нищото, като откровения, сега съм изпаднал в една противоположна по своя смисъл ситуация. В техническата зона на Пладнето вече трябва да се движа по строго определен, чисто рационален ред. Този ред не е нещо, което очаквам да ми хрумне в момента – напротив, той е най-доброто приближение до отъпканите пътища, прокарани от хиляди хора преди мен – методи в моята професия, процедури в институциите, етикеция в обществото, правила за движение по пътищата. Стратегията: докато преследвам дневните си цели, аз непрестанно се опитвам да откривам най-удобните решения, най-икономичните ходове, най-изчистените стъпки, които ми диктува опитът. Стремя се не да измислям[13], а да схващам все по-добре как е измислено всичко в човешкия свят, как са изградени структурите. Не се опитвам и да ги разбивам или променям – това едва ли би било по силите ми, а и вероятно не е необходимо. Аз трупам техника. Всичко, което правя в пояса на Пладнето, трябва да носи печата на майсторството. Натам са насочени усилията ми – моето внимание, съзнателност, деловитост, начина ми на взаимодействие с другите – всичко има един общ фокус, и това е техничността. Тази част на деня ми е дадена, за да придобия майсторство в своята професия, в общуването и обединяването на усилията ми с тези на другите, за да създавам блага и да постигам цели по все по-ефективен начин. Затова аз не само работя – същевременно аз се упражнявам, за да работя по-добре. Сутринта бях романтик, а сега съм реалист – но такъв, който не само познава реалността, но и знае, че сам я създава и непрестанно я усъвършенства. По обед мога да осъзная, че всичко вчера е било по-несъвършено, отколкото е днес, а утре ще бъде по-съвършено, отколкото е днес, понеже тогава ще бъда по-опитен и по-техничен. Сутринта не се интересувах от детайлите, а само от цялото; сега, когато слънцето се намира около своя зенит, се стремя да навлизам в най-големите подробности от направата на света. Питам: как точно се прави това? От какви части се състои тази машина? Към кого точно се обръща човек, когато отиде в онази институция, и как точно трябва да го направи? Колко и какви точно са вариантите на протичане на тази процедура? Каква е статистиката относно нейните резултати? Сутринта бях синтетичен, сега съм аналитичен. Искам да науча всичко в детайли – но не за да го “имам някъде” в себе си, а за да го употребявам и споделям с останалите.

5. Позитивност, прогрес

           Ако сутринта бях готов да приема всичко, което ми донесе духът, дори и то да беше мъка или отчаяние, сега обедната светлина ми диктува други правила. Тази ярка светлина се стреми да изчиства от мислите ми всяко съмнение, колебание, притеснение, безпокойство, лошо очакване. Тези негативни настроения заплашват да влошат драстично ефективността на моите действия, затова съм длъжен да ги преодолявам. Стратегията: доколкото е възможно, страня от мисли или хора, които биха подействали разрушително върху хода на работата ми. В този час преставам да си задавам трудно разрешими, общи въпроси, които със своя абстрактен характер биха донесли неувереност в позицията ми. Когато вече съм решил да действам по определен начин, независимо дали самото решение е взето лесно или трудно, аз повече не го подлагам на съмнение. Докато действам, аз не се опитвам да предвидя изхода от своите постъпки – най-вече дали той ще бъде позитивен или не. Оставям това да се изясни от самите събития. Аз просто действам възможно най-концентрирано и с максимална позитивност, а какво ще излезе от това приемам за нещо, което е вън от моята отговорност в момента. Едва ако се проваля, ще трябва да понеса отговорността си – но ако това евентуално се случи, то ще е в бъдещето, докато в настоящия момент единственото, за което съм отговорен, е качеството на отделните ми действия. Въпреки изказаното в т. 3 изискване да не отказвам на никое предложение за взаимодействие, тук трябва да приема единственото изключение от този принцип: трябва да отказвам на предложения за взаимодействие, отправени колебливо, половинчато и от хора, които не искат да поемат своя дял от отговорността по общото дело – с една дума, доколкото е възможно, не бива да приемам предложения за сътрудничество, съдържащи в себе си неуверен, негативен или възпиращ елемент. Докато възприемам и изучавам реалността, аз трябва да съм изпълнен с готовност да приема всяка нейна черта такава, каквато е. Но когато вече съм във вихъра на своето съзидателно действие, аз трябва да бъда чиста положителност.

Нагоновите стратегии на Залеза

           Всеки чувствителен човек, вярвам, би споделил усещането, че във времето около залеза се разразява нещо вакханско – едно вселенско опиянение. Много от хищниците в природата трепетно очакват този момент, за да се отправят на лов. В нашия човешки свят любовниците започват да мислят един за друг и често се стремят да бъдат заедно именно сега, за да се отдадат на душевните си пориви. На мнозина други им се скача и танцува. Деловият, рационален свят на Пладнето започва да се удържа с мъка. Хората вече копнеят да се измъкнат минута по-скоро от трудовата дисциплина на работния ден (ако още не са го направили) и да обърнат внимание на своите естествени потребности.
           Най-адекватната стратегия на Залеза би била стратегия на развлечението.
           Как обаче да бъде “построена” кривата на неговата интензивност? Как развлекателният, забавният елемент да се откъсне плавно от техническата плоскост на деловото ми настроение и как сетне да взаимодейства с моите инстинкти, както и с духовната ми същност, за да не се допуснат травматични конфликти между всички тези съставки?

1. Удоволствие

           Основният елемент, която прави от една дейност развлечение, е удоволствието.
           И трудовата дейност например може да бъде развлечение – стига да бъде извършвана с удоволствие.
           Превръщането на една произволна дейност в удоволствие се постига чрез акцентирането върху приятните й съставки и избягване на монотонните, досадните или мъчителните.
           Ако по залез все още съм на работа, мога да опитам следната стратегия: акцентиране върху развлекателните елементи на дейността. Как? Например (доколкото, разбира се, естеството на работата ми го позволява) след определен час отлагам за следващия ден онези подлежащи на отлагане дейности, които са досадни и ги върша само по принуда. Започвам да мисля шеговито относно нещата, които ми остават да правя до края на работното време. Какви шеги, каламбури и забавни разговори биха могли да се породят от материала, с който работя? Опитвам се да освежа и взаимодействието си с околните – без значение дали колеги, приятели, близки или просто клиенти. Не бива да се съмнявам, че в този час всички вече са на приповдигната вълна; няма по-подходящ момент от този – началото на вечерта – човек да се пошегува или да пофлиртува с познати и непознати. Онези, които още се мъчат да останат в деловото си “обедно” настроение, само могат да загубят – те ще бъдат най-уморени, потиснати и кисели в приповдигнатите часове на залеза, тъй като се движат срещу самите себе си, срещу вселенския повик към удовлетворяване на личните потребности…
           Във всеки случай, приключа ли със задълженията от деня, аз трябва да помисля поне за едно удоволствие. Вечерта трябва да ми донесе поне една душевна награда за усилията през изтеклия ден.

2. Възбуда

           Падането на здрача е момент, в който обещанието за скорошно удоволствие предизвиква у живите същества възбуда.
           Основен интерес в този момент на деня е да не репресирам тази възбуда. Трябва да се изпълня с разбирането, че тя е естествен и необходим компонент на живота и че представлява един вид душевна храна, чието приемане е важно за мен.

3. Опиянение

           Продължителното нарастване и концентрация на възбудата ме води към състояния на опиянение.
           Обратно на всичко, което би се постигнало в обедните състояния на яснота, прагматизъм, съзнателност и техничност, вечерните светове неукротимо ме водят навън от реалността или придават на тази обичайна реалност съвсем нови лица. Стратегията: Започвам да търся тези нови лица. Творя в състоянията на опиянение. Проследявам света за отвори към друга реалност.

4. Екстаз

           Връхна точка на едно опиянение е постигането на екстаз.
           Колкото по-деликатни и фини са дразнителите, които са способни да ме доведат до екстазно преживяване, толкова по-висока е културата на моето опиянение и оргиастичност. Очевидно, ако ми е достатъчно да видя и прегърна един любим човек, да послушам любимата си музика или да прочета един прекрасен стих, за да изпадна в истински екстаз, то чувствителността ми е несравнимо по-изтънчена от тази на човек, който за целта би се нуждаел от безпаметно пиянство или натъпкване с наркотици. Във всеки случай, аз не бива да насилвам своя екстаз. Не трябва да искам постигането му на всяка цена. Това би го обезценило и отслабило. Стратегията: Искам да остана в опиянението, в търсенето и творчеството, опитвам се да се задълбоча в тях. Не избързвам да гледам към бъдещето, да си изпросвам върховното състояние на екстаза. Оставям го да дойде по собствена воля.

5. Мярка

           Независимо дали съм останал по-кратко или по-дълго в творческото състояние на възбуда и опиянение, дали ме е споходил или не екстазът, моето същество трябва да е в състояние да контролира действията ми и да не допуска неприемливи крайности. Трябва добре да разбирам, че в опиянените вечерни състояния ме владее най-вече нагонът, а това далеч не е безопасно за мен, нито за околните. Необходимо е да въведа известна мярка, която да ограничава неговите правомощия. Стратегията: Предварително поставям някакво формално ограничение, което да регулира вечерта ми – в типичния случай по време и място. Ако например ще гостувам на някого, отрано се погрижвам да обявя не само часа на идването си, но и часа на обратното си потегляне към дома. Тази рамка ми гарантира поне отчасти, че няма да изпадна в неконтролирани състояния или крайности.

6. Успокояване, почивка

           До каквато и интензивност да са достигнали моите изживявания в една оргиастична вечер, аз трябва да намеря време и начин да се успокоя и пречистя, за да се предам отново на съня. От това зависят много повече и по-важни неща, отколкото обикновено човек си представя. Смятам, че въплъщението на духа в земното същество, което е човекът, зависи в огромна степен от начина, по който субектът встъпва в състоянието на сън и сетне излиза от това състояние. Тук, в контекста на вечерните стратегии, бих казал само, че е необходима известна будна работа по успокояването на активираните от тъмнината на нощта нагони. За целта бих препоръчал търсенето на състояния, в които човек за известно време да се отпусне и почине още преди да е заел легнало положение. Една от техниките, които наистина работят в тази посока е да седнем удобно на фотьойл или стол пред маса или бюро, с лице към стена, и да останем така до момента, в който сам сънят не ни призове настоятелно.
           Предварителното лягане без предхождащо го успокояване рискува да ни доведе до нервен и превъзбуден сън, ако не и до безсъние, което напълно да ни лиши от истинска почивка…
____________________

[1] Този термин – “богоживотно” – въвеждам и разглеждам по-подробно в Девета глава на “Декадент”, също и малко по-надолу тук.

[2] Под израза “по теоретически път” разбирам “единствено чрез прилагането на мисловни усилия”. Казвам изрично това, тъй като съществуват много други практики, които вероятно биват в състояние да извисят неимоверно човешката индивидуалност, ала те са пара-мисловни; тук акцентирам върху убеждението си относно максимума, който би дало на човека подобно теоретико-антропологично вглеждане в областта на себепознанието и мисленето въобще.

[3] Препоръката, която се дава тук, би могла да се оприличи на “разделното хранене”в диетологията – това наистина е също едно разделно хранене, само че не на тялото, а на индивидуалния дух – вж. този паралел подробно развит по-долу.

[4] Съществува, разбира се, и една “вътрешна сила”, която има духовен характер и може да бъде интерпретирана като дарба. Разчитането на нея обаче има отчетлив преддекадентски характер, както бе показано в “Декадент”. Следователно дори и нейното адекватно отчитане също е част от “програмата” за грижливо разграничаване на дарбата и нагона.

[5] Такава “пратка” се предава по твърде различни начини; във всеки случай, за нея е необходим пряк контакт между “изпращача” и “получателя” – т. нар. “даршан”.

[6] Това положение дори няма особена нужда да се аргументира. Всеки човек в съзнателния си живот добре познава трудността да “носи две дини под една мишница” – в случая, да извършва едновременно две или повече различни дейности. Тази трудност отчетливо се редуцира, когато дейностите бъдат разпределени последователно във времето, а най-вече когато допълнително се отдалечат една от друга, като между тях бъде оставено време за почивка.

[7] Става въпрос за това, образно казано, да избягваме едновременно да четем книги и да правим гимнастика – всяко паралелно извършване на прекалено различни и трудно съвместими процеси.

[8] На практика в съвременните общества това води до една типична амалгамност на човешките действия, в която “канава” или основна съставка е общият технически елемент, от който е просмукан всеки акт или волеизявление – можем да мислим този технически елемент като съвкупност от навик, умение, рутина, опит, социален ритуал, утъпкани пътища на комуникацията и взаимодействието. Вътре в този основен елемент само на отделни места проблясват импулсите на дарбата или нагона – разбира се, честотата на тяхната поява варира според индивидуалните особености на едно или друго уникално същество.

[9] У нас по-специално мнозина се намират под влиянието на Бялото братство, в чиито практики Изгревът заема съществено място.

[10] Възможни са, разбира се, множество технически системи, които да осигурят желаната недосегаемост на субекта. Изборът им и конкретното им устройство са въпрос на предпочитание, както и на житейски условия.

[11] Насладата от това да се събудиш до любимия си човек наглед е твърде особено изключение, което обаче парадоксално ни позволява да препотвърдим самото правило. Тази наслада също има твърде личен и по същество несподелим характер! Тя е духовна, а също и чувствена, но можем да си дадем сметка как навлизането в нея на техническия момент на общуването обикновено я прекъсва. Следователно дори и тя произтича от съзерцателен акт, твърде далечен на всичко техническо и социално.

[12] По повод тази събуждаща сила на говора бих искал да споделя разбирането си, че говоренето е една особено груба вибрация на Духа. Казаното може да се отнесе в пълна степен към разбирането ни за утринните стратегии, които, обратно на обедните, следва да включват специална защита от словесността, и най-вече изразяваната гласово словесност, която неминуемо заличава многократно по-фините вибрации на Духа (като съзерцанието на астрални картини от сънищата), тъй както, например, една шумна музика с отчетлив ритъм би заглушила и смутила напълно нашето изживяване на тиха, съзерцателна музика от солов инструмент. Повече за агресията на словесността и говоренето в частност съм писал в гл. 8 на “Декадент”. Тук само трябва да отбележа заплахата, която представлява вътрешният монолог за крехкото духовно Утро, още повече слушането на човешка реч, а най-вече действителното произнасяне на думи. Обратно, всички тези действия следва да присъстват в комуникативните стратегии на Пладнето.

[13] Тази позиция не означава отричане на инвенцията, спонтанността, изобретателността, моментното вдъхновение, а единствено убеждението, че те трябва да бъдат оставени да се проявяват едва върху един предварително подготвен фундамент от техничност.

Нравственост на Разделния човек – няколко морални кодекса

(фрагменти)

- - -

МОРАЛЕН КОДЕКС
на даровития

          Не превръщай дарбите си в средство.
          Не взимай пари срещу продуктите на своите дарби; не ги превръщай в професия. Те стоят много по-високо от всяка техничност.
          Не използвай дарбите си и за задоволяване на нагоновите си цели.
          Остави техниката на техниците, нагона – на нагоновите хора[1].
          Това не означава, че трябва да загърбиш техниката. Изучавай всички технически развития, свързани с дарбите ти, а и изобщо. Нищо не може толкова да ти бъде от полза, колкото техниката. Но не бива да се преливаш в нея! Трябва само да се учиш да я използваш оптимално за своите дарбени цели. И нищо повече!
          Не бива да загърбваш и нагона. Само той може да ти помогне да преобърнеш свойствените за твоите дарби упадъчни нагласи в прогресивни изграждания.
          Не задръствай културата с посредствени продукти; излъчвай от себе си само онова, за което си убеден, че е наистина гениално.
          Не орнаментирай с посредственост посланията на дарбата – пази ги чисти; регистрирай само онова, което ти говори самата дарба, и не го допълвай с материал от низшата си природа.
          Стреми се да създадеш един чист език, на който да се изказва твоята дарба – и нищо друго.
          Техниците ще довършат започнатото от теб, и то както трябва. Разчитай на тях.

- - -

МОРАЛЕН КОДЕКС
на нагоновия човек

          Не вреди на различните от теб.
          Съревновавай се само с други нагонови хора и се утвърждавай сред тях.
          Не си мери силите с хора на дарбата, нито с техници. От първите си несъразмерно по-силен, а от вторите – несъразмерно по-слаб, понеже зад гърба им стои цялото общество.
          Но не се и сближавай с хора на дарбата. Те имат нужда от помощта ти, но стой на дистанция от тях, дори когато им помагаш. Въпреки слабостта си те могат да ти навредят много повече от всички други. Достатъчно е да прихване упадъчната форма на дарбата, и нагонът ти е ликвидиран. А заедно с него, и ти самият!...
          Не забравяй, че на теб е дадено да изпълниш всяко наказание на провинилите се човеци. Ти си в състояние да превърнеш нечий живот в истински ад. Ти си палачът на разумните, понеже ти е дадено да не постъпваш рационално. Палач си на нежните, понеже ти е дадено да си нечувствителен към тяхната болка. И можеш да станеш убиец на всяка душа, понеже ти е дадено да не се съобразяваш с никакви чувства. Ти си този, който е способен да наранява и убива, без да се бои от възмездието. Ти можеш да срежеш жива плът, без да трепнеш, само защото така желае страстта ти. Това те прави един от съвършените отмъстители на този свят. От твоите наказания боли цял живот. Ала внимавай дали наистина наказваш провинили се. Най-голямо ще е падението ти, ако престанеш да обръщаш внимание върху подбора на своите жертви, и го предоставиш на случайността!...
          Използвай силата на нагоните си, за да се издигаш към техниките и духа. Ако търсиш духа, мини през техниките. Това е твоят път, и той не е пряк, а обходен. Сближавай се с цивилизовани, професионални, технични хора. Недей да се мъчиш обаче да слагаш ръка върху техниките им и да ги узурпираш за своите нагонови цели. Учи се от тях, за да се облагородиш. И им се отплащай щедро.
          Жизнеността е най-ценното в теб. Тя е твоето предимство пред техниците и духовниците. Не надценявай жизнеността си обаче. Не й поставяй задачи, които надхвърлят нейната компетентност. По-добре дай малко от нея на някой друг, различен от теб, и поискай от него в замяна да реши тези задачи. Довери му се напълно относно решението, което ти предлага. И го последвай с всички сили!

- - -

МОРАЛЕН КОДЕКС
на техника

          Ти имаш в ръцете си най-голямата сила, която познава човешкият свят.
          Не трябва да ти бъде все едно на кого и как я предоставяш!
          Никога не предоставяй техниката на разположение на чистия нагон. Така ще извършиш престъпление.
          Сближавай се с нагоновите хора, за да ги издигаш. Но не им давай техниката изцяло, а само им позволявай да влизат в контакт с нея, за да се цивилизоват. Контролът върху нея трябва да остане в твои ръце.
          Предоставянето на твоята техника на останалия технически свят е неизбежно; все пак обаче не изпускай от вниманието си факта, че ако ограничиш своята техника само до останалите техници, твоята дейност би умножила безличността, анонимността, безчовечието по света. Старай се техниката ти да достига и до нетехнични, живи, различни хора, които някак да се обогатят от контакта си с нея. Както и да обогатят другите чрез нея.
          Отнасяй се гъвкаво към цената на своите знания, умения и труд. Съобразявай я драстично с хората, за които работиш. Най-много трябва да искаш от нагоновите хора. Бъди твърд, систематичен, реалистичен и честен, когато договаряш цената на труда си с останалия технически свят. А най-голямо добро можеш да принесеш, ако за осъществяването на дарбени цели предоставиш част от своята техника и труд напълно безвъзмездно.
          Нищо не би те издигнало повече от контакта с хора на дарбата. Можеш да им подаряваш техниката си без всякакво притеснение. Те знаят как да я употребяват по-добре и от теб самия!
          Удовлетворението, което ще те споходи, ако сбъднеш техните мечти, няма да има граници.

- - -

МОРАЛЕН КОДЕКС
на смесения човек

          Ти имаш пред себе си три ярки пътя, по които да търсиш индивидуалността си.
          Щом притежаваш интелект, той те е довел до способността да ги разграничиш. Не се лишавай от тази възможност!
          Засега не виждаш у себе си да доминират категорично нито духовните дарби, нито нагоновите стремежи, нито твоето възпитание, образование, умение или професия. Това е твой шанс, понеже така можеш най-спокойно да разгледаш всички тях.
          Представяй си колко по-облагодетелстван си ти в сравнение с хората, които са толкова подвластни на нагоновите си желания, че изобщо не могат да достигнат до другите съставки на своята личност. Или в сравнение с онези “коне с капаци”, за които съществува само възпитанието, професията и работата. А също и в сравнение с най-даровитите хора, чийто живот е непрестанно страдание. Само ти притежаваш така ценната непредубеденост по отношение на себе си!
          Но не проявявай неуважение към различните от теб. Учи се да ги разпознаваш и да ги оценяваш безпристрастно. Те всички могат да ти помогнат, както и ти на тях.
          Можеш спокойно да решиш да тръгнеш по пътя на удоволствието.
          Можеш спокойно да решиш да тръгнеш по пътя на цивилизоваността.
          Можеш спокойно да решиш да тръгнеш по пътя на духовността.
          Можеш спокойно да вървиш по тези пътища едновременно (макар и половинчато).
          Можеш спокойно да се сближиш или дистанцираш от всекиго.
          Но не поощрявай престъпленията на нагона. Не подминавай неговите крайности с безразличие. Твоята балансираност трябва да бъде коректив на крайностите.
          Стреми се да очовечаваш техниките и знанията. Не допускай те да се извращават в своята присъща склонност да се абстрахират от морала и човечността.
          Най-сетне, облекчавай страданието на дарбата, състрадавай на духовността. Не отблъсквай мисълта, че висшето съществува. Не унижавай хората, които са съсредоточени в него.

- - -

МОРАЛЕН КОДЕКС
на Разделния човек

          Спазвай всички предходни морални кодекси.
          Ти си сбор от всички описани досега типове. Във всеки момент се концентрирай върху кодекса на този тип, който си избрал да доминира у теб сега.
          Само ти знаеш и си посветен в мистерията на човешката съчетаност. Затова си най-отговорен.

- - -

          “Разделният човек” внимава да не конвертира дарбите си, както и да конвертира нагоните си. Както бе казано в “Братът на Александър”, само злото се продава. Дарбата не бива да се продава, нито да се включва в усреднените форми. За нагона пък това е желателно, предвид волята ни да го издигаме.

- - -

          Тъй като всеки процес на издигане на човека е свързан единствено с действието на някаква нагонова сила, трябва да сме нащрек и да предварваме всеки опит да ни се отнемат нагонови съдържания. А много често дарбите това и правят – потискат, обезценяват нагоните. Това долива вода в тяхната мелница. И упадъкът се ускорява!
          Само нагонът ме кара да се обърна към себеподобните си, да ги разбера, да взаимодействам с тях... Дарбата ми е съвършена, тя прави и мен такъв…

- - -

          Нагонът трябва да бъде схващан като трамплин за всяка техническа (обществена) дейност. Той е фундаменталният източник на енергия. При обикновения човек (този, който не е преминал през специално духовно обучение) дарбата не може да дава, а само да взима енергия. Затова всеки такъв човек трябва да черпи сила от своите нагони – от комплексите, от фрустрациите, от егоизма, от волята си за власт, наслаждения, мъст. Това е горивото за всичко изключително, което би могло да бъде постигнато (създадено) от един обикновен човек – значителни успехи в индустрията, бизнеса, спорта, политиката, финансите, всяка кариера. Силната дарба е най-вече в състояние да попречи на такива успехи, създавайки съмнения, нравствена и познавателна колебливост, усет за собствено унижение, за безсъдържателност на собствените действия и пр. Едва след превеждането на такава дарба през специални дарбено-технически процедури това нейно действие би могло да бъде овладяно и в някои случаи преобърнато. “Нагонизиране” на дарбите.

- - -

          Относно т. нар. нагоново-дарбени комплекси: удържането на дарбите единствено благодарение на съпътстващите ги нагони обаче води дотам, че при уронване на нагоновата природа на индивида той изведнъж се оказва лишен и от дарбите си!
          Например: потискаме сексуалния нагон, и се оказва, че субектът се е лишил от всякаква любов към хората. Или: преустановяваме диаболичните фантазми, и става ясно, че на субекта му липсва всякаква склонност към творчество...

- - -

          Необходимостта да се съчетават чисти дарби и чисти нагони, за да се получат възможните максимуми на човешкото, описани в гл. 9 на “ДЕКАДЕНТЪТ.” – тази необходимост довежда до акцент върху областите: култура (изкуство, религия, философия) на злото, култура (изкуство, религия, философия) на егоизма, култура (изкуство, религия, философия) на похотта.

- - -

          Да не се консумират слаби, посредствени продукти – нито такива, в които са вложени малко или слаби дарби, нито в които са вложени слаби, незначителни, “безсолни” нагони. Етически принцип на богоживотното – издирването на максимумите на дарбата и нагона. Толерирането на усреднеността като основно прегрешение на “разделния човек”.
          Императивът: Духовността – чиста! Душевността – героична! Нагонът – демоничен! Техниката – съвършена!
          Днес на мода са посредствените личности и изяви. Но всяка мода е осъдена да премине.

- - -

          От друга страна, не бива да се забравя, че най-издигнатите произведения на човека въплъщават ведно максимумите на нагона, дарбата и техниките. За да се достигне обаче до тяхната нова слятост, е нужно най-напред да бъде извършено разделението на тези елементи.

- - -

          Разделността трябва да пронизва всяка отделна интенция или цялостно структуриране на собствения живот у новия човек – например постоянното разделяне на една действаща от една вглъбено-съзерцателна душа.

- - -

Към заключението:

          Пътят на Разделния човек едва ли е препоръчителен за всяка душевна индивидуалност. Бих казал, че той е висше техническо достижение на съвременната култура. Както всяко друго произведение на високите технологии – в случая културни, – то също се нуждае от компетентно управление, за да даде своя максимум. А също така и от висок морал, за да не навреди. Това го прави привилегия първоначално на малцина. Но вероятно не е далеч времето, когато то ще бъде усвоено от по-голям брой индивиди и ще принесе своята дан на съвременната цивилизация.
____________________

[1] В този императив може да се види перифраза на Христовия завет “кесаревото – кесарю, божието – Богу”.